РЕШЕНИЕ
№148
гр. Пазарджик, 08.06.2020 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН
СЪД - ПАЗАРДЖИК, гражданско
отделение, въззивен състав, в
публично заседание на трети юни две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Венцислав Маратилов
ЧЛЕНОВЕ: Димитър Бозаджиев
Росица Василева
при секретаря Галина Младенова, като
разгледа докладваното от мл. съдия Росица Василева в.гр.д № 144 по описа за
2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С
Решение № 1666 от 16.12.2019 г., постановено по гр.д. № 352/2019г. по описа на
Районен съд-Пазарджик, е признато за установено в отношенията между страните по
делото, че ответницата К.С.Н., ЕГН **********, с адрес: ***, дължи на ищеца „Изи
Финанс“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София,
район Триадица, ж.к. „Иван Вазов“, ул. „Балша“ № 17, ап. 1, на основание чл. 422 във вр. чл. 415 от ГПК, следните суми по сключения
между тях Договор за предоставяне на
кредит от разстояние № 191849 от 07.12.2017 г., а именно: сумата от
1174,22 лв., представляваща незаплатена главница; сумата от 116,65 лв.,
представляваща договорна лихва за периода от 07.03.2018 г. до 05.07.2018 г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на
постъпването на заявлението по чл. 410 от ГПК в съда – 22.10.2018 г. до
окончателното изплащане на сумите, за които суми е била издадена Заповед № 2322
от 25.10.2018 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по
ч.гр.д. № 4217/2018 г. по описа на
Районен съд-Пазарджик.
Със
същото решение е отхвърлен предявеният от „Изи Финанс“ ЕООД срещу К.С.Н. иск с правно основание чл. 422 във вр. чл. 415 от ГПК за признаване за
установено в отношенията между страните, че
К.С.Н. дължи на „Изи Финанс“ ЕООД сумата от 432,75 лв., представляваща неустойка за
неизпълнение на договорно задължение за предоставяне на обезпечение по чл. 3 от
Договор за предоставяне на кредит от разстояние № 191849 от 07.12.2017 г., за която сума е била
издадена Заповед № 2322 от 25.10.2018 г.
за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 4217/2018 г. по описа на Районен съд-Пазарджик.
Ответницата К.С.Н. е осъдена, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, да
заплати на „Изи Финанс“ ЕООД разноски в исковото производство в размер на
458,18 лв., както и разноски, направени в заповедното производство по ч.гр.д. №
4217/2018 г. по описа на Районен съд-Пазарджик в размер на 102,82 лв.
Ответницата К.С.Н. е осъдена да заплати в полза на Районен съд-Пазарджик сумата
в размер на 111,20 лв., представляваща заплатени по делото разноски от бюджета
на съда за съдебно-счетоводна експертиза, съобразно
уважената част на предявените искове.
Ищецът
„Изи Финанс“ ЕООД е осъден да заплати в полза на Районен съд-Пазарджик сумата в
размер на 37,80 лв., представляваща заплатени по делото разноски от бюджета на
съда за съдебно-счетоводна експертиза, съобразно отхвърлената
част на предявените искове.
Срещу така постановеното решение е подадена
въззивна жалба от адв. З.М. – особен представител на ответницата К.С.Н., в частта, с която Районен
съд-Пазарджик е уважил предявените искове за признаване за установено в
отношенията между страните, че ответницата К.С.Н. дължи на „Изи Финанс“ ЕООД
горепосочените суми по сключения между тях Договор за предоставяне на кредит от разстояние № 191849 от 07.12.2017 г., а
именно: сумата от 1174,22 лв., представляваща незаплатена главница; сумата
от 116,65 лв. - договорна лихва за
периода от 07.03.2018г. до 05.07.2018г., ведно със законната лихва върху
главницата от датата на постъпването на заявлението по чл. 410 от ГПК в съда –
22.10.2018г. до окончателното изплащане на сумите и е осъдил ответницата да
заплати разноски, направени в исковото производство, както и разноските,
сторени в заповедното производство. В останалата си част първоинстанционният
съдебен акт не е обжалван.
Във
въззивната жалба се твърди, че процесният договор за предоставяне на кредит от
разстояние е нищожен и недействителен, както и че липсват категорични данни за
съгласие от страна на ответницата К.Н. за сключването му. Прави се искане да
бъде отменено първоинстанционното съдебно решение в обжалваната част и да се
постанови ново, с което да се отхвърлят уважените искови претенции. Претендират
се разноски.
В
законоустановения срок по чл. 263, ал. 1 от ГПК е подаден отговор на въззивната
жалба от въззиваемата страна - „Изи Финанс“ ЕООД, в който се изразява становище
за нейната неоснователност, както и за правилност и законосъобразност на постановеното
решение. Твърди се, че въззивната жалба е процесуално недопустима, защото особеният
представител не е процесуално легитимиран да подава въззивна жалба в хипотезата
на иск с правно основание чл. 415 от ГПК. Изтъква се, че въззивникът не е конкретизирал
пороците, които водят до нищожност или недействителност на договора за кредит.
Твърди се, че ответницата е изразила съгласие за сключване на договора за
кредит по два начина: чрез активиране на линка посредством получения със СМС
код, както и чрез устно волеизявление, с което е потвърдила сключването на
договора по време на телефонния запис. Прави се искане за потвърждаване на
първоинстанционния съдебен акт. Претендират се разноски, в т.ч. и
юрисконсултско възнаграждение.
В открито съдебно заседание въззивницата, редовно призована чрез
назначения й особен представител, не се явява. В депозираната в определения от
съд срок писмена защита по чл. 149, ал. 3 от ГПК особеният представител адв. З.М.
взема становище по съществото на спора и моли първоинстанционното съдебно
решение да бъде отменено в обжалваната част, като се постанови ново, с което да се отхвърлят уважените искове.
Въззиваемата страна - „Изи Финанс“
ЕООД, редовно призована, не изпраща представител в
открито съдебно заседание. От процесуалния представител на въззиваемото
дружество е постъпила молба-становище с вх. № 4053/29.05.2020 г, в която е заявена невъзможност за участие
в откритото съдебно засадение
пред въззивния съд и се моли да бъде даден ход на делото в нейно отсъствие. Поддържа
се отговора на въззивната жалба, моли се да бъде потвърдено първоинстанционното
съдебно решение. Претендират се сторените в производството разноски и се прилага списък по
чл. 80 от ГПК.
Пред
въззивната инстанция не се правят доказателствени искания и не се представят
доказателства от страните.
Първоинстанционното решение не е
обжалвано в частта, в която установителният иск с правна квалификация чл. 422
вр. с чл. 415, ал. 1 от ГПК вр. чл. 6 от ЗПФУР вр.
чл. 92 от ЗЗД е отхвърлен за сумата от 432,75 лв., представляваща неустойка за
неизпълнение на договорно задължение за предоставяне на обезпечение по чл. 3 от
Договор за предоставяне на кредит от разстояние № 191849 от 07.12.2017 г., за която сума е била
издадена Заповед № 2322 от 25.10.2018 г.
за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 4217/2018г. по
описа на Районен съд-Пазарджик, поради което в тази част то е влязло в законна сила
и въззивният съд не дължи произнасяне.
Въззивната жалба е процесуално
допустима - подадена е в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК от активно
легитимирана страна в съдебното производство срещу
подлежащ на обжалване съдебен акт. Разгледана по същество въззивната
жалба е частично основателна.
Тук е мястото да се посочи, че е неоснователно
възражението на въззиваемата страна „Изи Финанс“ ЕООД, че особеният
представител не е процесуално легитимиран да подава въззивна жалба в хипотезата
на иск с правно основание чл. 415 от ГПК. Правомощията
на особения представител да представлява страната са само в рамките на делото,
за което е назначен като такъв, до приключването му с влязъл в сила краен съдебен
акт, което включва и инстанционния контрол.
Съгласно
чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.
Относно
допустимостта на произнасянето на Районен съд-Пазарджик, настоящият съдебен състав
намира следното:
Въззивният
съд констатира, че в Заповед № 2322 от 25.10.2018 г. за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 от ГПК,
с предметните предели на която е обвързан съда при произнасяне по искове с
правно основание чл. 422 от ГПК, районният съд е разпоредил длъжникът К.Н. да
заплати на „Изи Финанс“ ЕООД договорна лихва в размер на 116,25 лв. за периода
от 07.03.2018 г. до 05.07.2018 г. В исковата молба, уточнена с молба от
13.03.2019 г., е заявена претенция за заплащане на договорна лихва в същия
размер - 116,25 лв. за периода от 07.03.2018г. до 05.07.2018г. В противоречие с
това искане в обжалваното решение районният съд е признал за установено в
отношенията между страните, че ответницата дължи на ищеца сумата от 116,65 лв.,
представляваща договорна лихва за периода от 07.03.2018 г. до 05.07.2018 г.
Следователно Районен съд-Пазарджик се е произнесъл свръхпетитум по отношение на
договорната лихва. Поради това в частта за разликата над 116,25 лв. до 116,65
лв. решението е недопустимо. На основание чл. 270, ал. 3 от ГПК в тази
част решението следва да се обезсили.
По
същество по въззивната жалба относно останалата обжалвана част от решението,
която е допустимо постановена, въззивният съд намира следното:
Предявени са обективно кумулативно съединени
установителни искове с правно основание чл. 422 вр. с чл. 415, ал. 1 от ГПК вр. чл. 6 от ЗПФУР вр. чл. 240, ал. 1 от ЗЗД и чл. 92 от ЗЗД.
В
исковата молба, уточнена с молба от 13.03.2019 г., се твърди, че на 07.12.2017 г.
между ищцовото дружество „Изи Финанс“ ЕООД, в качеството на кредитодател и ответницата
К.С.Н., като кредитополучател, е сключен Договор за предоставяне на кредит от
разстояние с № 191849. Сключването на договора е извършено въз основа на
подробна информация, достъпна на уеб
адрес: www.minizaеm.bg., на който електронен адрес са публикувани и Общите
условия (ОУ) за предоставяне
на кредит от разстояние, съгласно които сключването на договора става след
регистрация на клиента в сайта и попълване на въпросник, както и маркиране на
полето „Съгласен съм с ОУ“. След това кандидатът получава имейл с преддоговорна
информация за условията на договора. Ако бъде одобрен, кандидатът получава на личния си имейл Договор и ОУ за
писмено потвърждаване, което се извършва по следния начин: клиентът получава
чрез съобщение на предоставения от него телефонен номер четирицифрен, уникален,
код, след което получава втори имейл, в който се съдържа специален линк, като
след отварянето му следва да въведе получения от него код. Преди извършване на
паричния превод, клиентът получава обаждане на посочения от него телефонен
номер. Разговорът се записва, като клиентът отново потвърждава по телефона сключването
на договора за предоставяне на финансови услуги от разстояние. Ищецът заявява,
че при кандидатстване за кредита ответницата
е посочила конкретен телефонен номер и имейл адрес, на който телефонен номер й
е изпратено съобщение, че предоставените й парични средства са преведени по
посочената от нея банкова сметка. ***, че след
изпълнение на гореописаната процедура на ответницата е отпуснат кредит с главница в размер на 1650,00 лв., преведена по банкова сметка *** ***, BIC ***, в „Банка ДСК“ ЕАД. Сочи, че вземането за главница по договора е
разсрочено на 7 броя вноски за периода 06.01.2018 г. - 05.07.2018 г., като
вноските по главница за падежите 06.01.2018 г. и 05.02.2018 г. са изцяло
платени, а вноската за 07.03.2018 г. е частично погасена. Непогасени са част от
вноската, дължима на 07.03.2018г., както и вноските, дължими за периода до
05.07.2018 г. в общ размер на 1174,22 лв. Дължимата договорна възнаградителна
лихва за периода 07.03.2018 г. - 05.07.2018 г. е в размер на 116,25 лв.
Неустойката, дължима за периода 07.03.2018 г. - 05.07.2018 г. е в размер на
432,75 лв. Ищецът твърди, че ответницата не е изплатила предоставената й в заем сума в
пълен размер в уговорения срок, поради което подал заявление за издаване на заповед
за изпълнение по чл. 410 от ГПК, по което било образувано ч.гр.д. № 4217/2018 г. по описа на
Районен съд-Пазарджик. Издадена била заповед за изпълнение, която била връчена
на длъжника при условията на чл. 47, ал. 5 от ГПК и на ищеца бил даден срок да предяви иск за установяване на
вземането. Моли съда да
постанови решение, с което да признае за установено по отношение на ответницата К.Н., че същата дължи на „Изи Финанс“ ЕООД сумата в общ размер на 1723,22 лв., от които:
1 174,22 лв. - главница по предоставения кредит, 116,25 лв. – договорна
възнаградителна лихва за периода от 07.03.2018г. до 05.07.2018г., 432,75 лв. -
неустойка по чл. 3 от Договора за кредит, ведно със законната лихва върху
главницата от датата на завеждането на заповедното производство до пълното
погасяване на вземането.
В срока по чл. 131 от ГПК ответникът К.Н., чрез
назначения й особен представител – адв. З.М. – ПзАК, е депозирала отговор на исковата молба. Излага
съображения за недопустимост и неоснователност на исковите претенции. Твърди, че договорът за предоставяне на кредит от
разстояние е недействителен. Процесният договор за кредит е нищожен, тъй като
накърнява добрите нрави и липсват категорични данни за съгласие от страна на
ответницата за сключването му. Моли съдът да постанови решение, с което да отхвърли
исковите претенции.
За да
постанови обжалваното решение, Районен съд-Пазарджик е приел, че на 07.12.2017 г.
между страните по делото е сключен Договор за кредит от разстояние, по силата
на който ищцовото дружество е предоставило на ответницата К.Н. заемната сума в
размер на 1650,00 лв., която била изцяло усвоена от нея. Кредитополучателката
се е задължила да върне на ищеца в предвидения в договора за кредит краен падеж
– 05.07.2018 г. получената сума при заплащане на договорената възнаградителна лихва.
От събраните по делото доказателства районният съд е счел, че кредитът е станал
изискуем на 05.07.2018 г., както и че общо дължимата сума по него след
направените плащания от ответницата към 07.03.2019 г. е в размер на 1174,22 лв.
– главница и 116,65 лв. – договорна лихва, дължима за периода от 07.03.2018 г.
до 05.07.2018 г., поради което предявените искови претенции са основателни и
доказани по размер.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по
делото доказателства, преценени поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно чл.
12 от ГПК и чл. 235, ал. 2 от ГПК, приема за установено от фактическа страна следното:
От приложеното към делото ч.гр.д. № 4217/2018 г. по описа
на Районен съд-Пазарджик се установява, че е издадена Заповед № 2322/25.10.2018
г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК, за задължения на
ответницата към ищеца, както следва: сумата от 1174,22 лв. - главница; сумата от 116,25 лв. - лихва за периода от 07.03.2018 г.
до 05.07.2018 г.;
сумата от 432,75 лв. - неустойка по
чл. 3 от Договора за периода от 06.01.2018 г. до 05.07.2018 г.; сумата от 37,46
лв. - разноски за държавна такса; сумата от 100 лв. - разноски за
юрисконсултско възнаграждение. Посочено е, че вземането произтича от Договор за
предоставяне на кредит от разстояние № 191849/07.12.2017 г., както и че всички
претендирани суми са с настъпил падеж.
По делото е представен Договор за
предоставяне на кредит от разстояние № 191849/07.12.2017 г., от който се
установява, че на 07.12.2017 г., между „Изи Финанс“ ЕООД, като кредитор и ответницата К.С.Н., като потребител, е сключен договор, по силата на който ищцовото дружество се е задължило да предаде в собственост на ответницата К.С. сумата в размер на 1650 лв., със срок на
кредита - 210 дни, при фиксиран годишен лихвен
процент (ГЛП) - 40,15 % и годишен процент на разходите (ГПР) - 48,44 %, а потребителят К.С. е поела задължение
да върне предоставената й в заем сума при договорените условия. Предоставеният
кредит е потребителски кредит по продукт: „Бърз на вноски“. Кредиторът се е задължил да
предаде на потребителя сумата от 1650 лв. – главница, в деня на подписване на договора, чрез превод по посочена от
потребителя банкова сметка *** „Изи пей“ АД, а потребителят е поел
задължението в срок до три дни, считано от датата на сключване на договора, да
предостави на кредитора едно от обезпеченията, посочени в чл. 3 от процесния
договор за предоставяне на кредит от разстояние. Между страните е договорено, че при
неизпълнение на поетото
задължение
да предостави обезпечение - банкова
гаранция или двама поръчители в срока по чл. 3, ал. 1 от договора, потребителят дължи
неустойка в размер на 605,85 лв., която се заплаща разсрочено заедно с всяка от погасителните
вноски, като към всяка от вноските се добавя сума в размер на 86,55 лв. Потребителят К.С. се е задължила да погасява
задълженията си по договора, при представяне на обезпечение, съгласно
погасителен план, посочен в чл. 4, ал. 3, т. 1 от договора, както следва: първа вноска от
290,16 лв., от които 235,71 лв. -
главница и 54,45 лв. – договорна лихва с падеж 06.01.2018 г.; втора вноска от 282,38 лв., от които 235,71 лв. - главница и 46,67 лв. – договорна
лихва с падеж 05.02.2018 г.; трета вноска от 274,60 лв., от които
235,71 лв. - главница и 38,89 лв. – договорна лихва с падеж 07.03.2018 г.;
четвърта вноска от
266,82 лв., от които 235,71 лв. - главница
и 31,11 лв. – договорна лихва с падеж 06.04.2018 г.; пета вноска от 259,05 лв., от които 235,71 лв. - главница и 23,34 лв. – договорна
лихва с падеж 06.05.2018 г.; шеста вноска от 251,27 лв., от които
235,71 лв. - главница и 15,56 лв. – договорна лихва с падеж 05.06.2018 г.
и седма вноска от
243,49 лв., от които 235,74 лв. -
главница и 7,75 лв. – договорна лихва с падеж 05.07.2018 г. При непредставяне
на обезпечение по чл. 3 от договора, ответницата се е задължила да погасява
задълженията си, съгласно погасителен план, посочен в чл. 4, ал. 3, т. 2 от договора, като заедно с всяка
от горепосочените месечни погасителна вноска да заплаща сумата в размер на
86,55 лв. – неустойка по чл. 3, ал. 2 от процесния договор. Страните по договора предварително и
изрично се уговорили, че ще признават електронния подпис, положен чрез сайта на
доставчика на услугата със стойността на саморъчен подпис в отношенията помежду
си по смисъла на чл. 13, ал. 4 от ЗЕДЕП (чл. 4а от договора).
Видно от представеното по делото нареждане за кредитен
превод сумата в размер на 1650 лв. е преведена на 07.12.2017 г. по банков път на ответницата
К.С. на посочена от нея банкова сметка *** ***, BIC ***, в „Банка ДСК“ ЕАД.
Не се спори между страните, а и от представените писмени
доказателства – разписки за извършено плащане чрез ePay.bg. от 12.01.2018г. и от 06.03.2018 г.
се установява, че ответницата е внесла сумата в общ размер на 780 лв. за
погасяване на дължимите вноски по отпуснатия й кредит. Страните по делото не
спорят, че с постъпилите плащания от ответницата до входиране на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение и
депозиране на исковата молба в общ размер на 780 лв. са погасени следните суми
по договора за кредит: 475,78 лв. - главница, 101,12 лв. – договорна лихва, 173,10 лв.
- неустойка по чл. 3 от договора за кредит, 30 лв. - разходи за извънсъдебно събиране, начислени за вноската
за 05.02.2018 г.
Няма спор между страните по делото, че вноските за главница по процесния договор
за кредит за 06.01.2018 г. и 05.02.2018 г. са изцяло платени, а вноската за
07.03.2018 г. е частично погасена.
От заключението на допуснатата и приета съдебно-счетоводна
експертиза, неоспорена от страните по делото, която съдът кредитира като обективна
и компетентно изготвена от вещото лице, се установява, че с нареждане за
кредитен превод от 07.12.2017 г. от банкова сметка *** „Изи Финанс“ ЕООД е била
преведена сумата от 1650 лв. на името на К.С.Н. по банкова сметка *** „Банка
ДСК“ ЕАД. Общо дължимата сума по кредита към 07.03.2019 г., след извършените плащания на 12.01.2018 г. и
06.03.2018 г., съгласно експертното заключение, е 1174,22 лв. – главница; 116,65 лв. – договорна лихва;
432,75 лв. – неустойка.
При така установената фактическа обстановка, настоящият
въззивен състав достига до следните правни изводи:
Предмет
на въззивна проверка е първоинстанционното съдебно решение в частта, с която са
уважени исковите претенции по чл. 422 вр. с чл. 415, ал. 1 от ГПК вр. чл. 6 от ЗПФУР вр. чл. 240, ал. 1 от ЗЗД за сумата от 1174,22 лв. - незаплатена
главница; сумата от 116,65 лв. -
договорна лихва за периода от 07.03.2018 г. до 05.07.2018 г., ведно със
законната лихва върху главницата от датата на постъпването на заявлението по
чл. 410 ГПК в съда – 22.10.2018 г. до окончателното изплащане на вземането по
процесния договор за кредит. В останалата част решението не е обжалвано и е
влязло в законна сила, поради което въззивният съд не дължи произнасяне.
Исковете
са процесуално допустими - предявени са в преклузивния едномесечен срок по чл.
415 ГПК от легитимирана страна - заявител в развилото се заповедно производство
по ч.гр.д. № 4217/2018 г. по описа на Районен съд-Пазарджик, по което е
издадена заповед за изпълнение, връчена на длъжника при условията на чл. 47,
ал. 5 от ГПК.
За да бъдат уважени предявените искове по чл. 422 вр. с чл. 415, ал. 1 от ГПК вр. чл. 6 от ЗПФУР вр. чл. 240, ал. 1 от ЗЗД ищецът следва да установи, при условията на пълно и главно доказване, наличието на
посоченото облигационно правоотношение – сключен чрез средствата за комуникация
от разстояние Договор за предоставяне на кредит № 191849/07.12.2017г., съобразно изискванията на Закона
за предоставяне на финансови услуги от разстояние - ЗПФУР (негова е доказателствената тежест да установи, че е предоставил информация на потребителя, съгласно чл. 8 от ЗПФУР,
както и че е получил съгласието на потребителя за сключване на договора),
предаването на уговорената сума на ответницата, уговорения падеж на договора,
уговорките за заплащане на възнаградителна лихва, настъпването на изискуемостта
на претенциите, както и да установи вземанията си по размер.
При установяването на фактическия състав на вземанията
ответницата следва да докаже, че задълженията са погасени.
Съгласно чл. 6 от ЗПФУР договор за предоставяне на
финансови услуги от разстояние е всеки договор, сключен между доставчик и
потребител като част от система за предоставяне на финансови услуги от
разстояние, организирана от доставчика, при която от отправянето на
предложението до сключването на договора страните използват изключително
средства за комуникация от разстояние - едно или повече, т.е. не е необходимо
едновременното им физическо присъствие (арг. чл. 6, вр. § 1, т. 2 ДР на ЗПФУР)
– напр. електронни формуляри в интернет, разговори по телефон, кореспонденция
по имейл и др. Съгласно чл. 18, ал. 1,
т. 1 и ал. 2 от ЗПФУР доставчикът е длъжен да докаже, че е изпълнил
задълженията си за предоставяне на информация на потребителя, като за доказване
предоставянето на преддоговорна информация, както и на изявления, отправени
съгласно ЗПФУР, се прилага чл. 293 от ТЗ, а за електронните изявления – Законът
за електронния документ и електронния подпис (с ДВ бр. 85/24.10.2017г. е
променено заглавието му на Закона за електронния документ и електронните
удостоверителни услуги). Нормата на чл. 18, ал. 5 от ЗПФУР предвижда, че за договора за предоставяне на финансови услуги от
разстояние се прилагат и чл. 143 - 148 от Закона за защита на потребителите.
В настоящия случай кореспонденцията между кредитодателя и
кредитополучателя е била изцяло електронна, което не се оспорва от ответницата.
Електронното изявление е словесно изявление, представено в цифрова форма чрез
общоприет стандарт за преобразуване, разчитане и представяне на информацията,
като негов автор е физическото лице, което в изявлението се сочи като негов
извършител, а титуляр – лицето, от името на което е извършено електронното
изявление - чл. 2, ал. 1, вр. чл. 4 от Закона за електронния документ и
електронните удостоверителни услуги (ЗЕДЕУУ). Съгласно разпоредбата на чл. 3,
ал. 1 от ЗЕДЕУУ, вр. чл. 3, т. 35 от Регламент (ЕС) №
910/2014 на Европейския парламент и на
Съвета от 23.07.2014 г. „електронен документ“ означава всяко съдържание,
съхранявано в електронна форма, включително в текстови запис, а съгласно чл. 3,
ал. 2 от ЗЕДЕУУ писмената форма се смята
за спазена, ако е съставен електронен документ, съдържащ електронно изявление. За „електронен подпис“ по
смисъла на чл. 13, ал. 1 от ЗЕДЕУУ във вр. чл. 3, т. 10 от Регламент (ЕС) №
910/2014 се считат данни в електронна форма, които се добавят към други данни в
електронна форма или са логически свързани с тях, и които титулярът на
електронния подпис използва, за да се подписва. Според нормата на чл. 13, ал. 4 от ЗЕДЕУУ правната сила на електронния подпис и на
усъвършенствания електронен подпис е равностойна на тази на саморъчния подпис,
когато това е уговорено между страните.
В настоящия случай от приетите по делото писмени
доказателства се установява, че след одобрение на ответницата К.Н. за оказване на финансова
услуга – предоставяне на заем е изпратен на посочената от нея електронна поща
електронен формат на договора за кредит от разстояние, преддоговорна информация
и общите условия, както и код за потвърждение. Кореспонденцията между кредитодателя и
кредитополучателя е била проведена по описания от ищеца начин, посредством www.minizaеm.bg. Ответницата е потвърдила сключването на
договора, като отворила изпратения от заемодателя линк за потвърждение www.minizaеm.bg, въвела кода от изпратеното й по
телефона съобщение и натиснала бутона „Потвърди“, след което по посочената от нея
банкова сметка ***. Преди извършване на паричния превод, клиентката е получила обаждане на посочения
от нея телефонен номер **********, като отново потвърдила сключването на
договора за предоставяне на финансови услуги от разстояние. Следователно чрез активиране на
въпросния линк се счита, че потребителят е потвърдил съгласието си за сключване
на договора. В Общите условия изрично е записано, че след като кандидатът
направи потвърждение на посочения линк, договорът за предоставяне на кредит от
разстояние между потребителя и „Изи Финанс“ ЕООД се счита сключен. Ответницата е уведомена, чрез съобщение
на предоставения от нея имейл адрес, че паричните средства са преведени по
банковата й сметка.
Предвид гореизложеното въззивният съд намира, че по
силата на Договора
за предоставяне на кредит № 191849/07.12.2017 г., сключен чрез средствата за
комуникация от разстояние, между страните по делото е възникнало валидно облигационно
правоотношение, по което кредитодателят е предоставил надлежно преддоговорна
информация и е изпълнил основното си облигаторно задължение реално да
предостави на ответницата заемната парична сума от 1650 лв., за срок от 210 дни,
при договорен фиксиран годишен лихвен процент 40,15 %.
В процесния случай от представените по делото разписки за
извършено плащане се установява, че чрeз
системата за електронни плащания ePay.bg., ответницата К.Н. е погасила част от задълженията си по
процесния договор за кредит като е заплатила сумата в общ размер на 780,00 лв.,
от които 380,00 лв. на 12.01.2018 г. и 400,00 лв. на 06.03.2018 г. Видно от
извършената по делото съдебно-счетоводна експертиза след направените плащания
дължими по кредита остават сумата от 1174,22 лв. - главница и
сумата от 116,65 лв. - договорна лихва.
Тук е мястото да се посочи, че с оглед препращането към
чл. 293 от ТЗ относно доказване предоставянето на преддоговорна информация и за
изявления, отправени съгласно ЗПФУР, ответницата не може да се позовава на
липса на съгласие за сключване на договора, ако от поведението й може да се
заключи, че не е оспорвала действителността му – арг. чл. 293, ал. 3 от ТЗ. Въззивният
съд счита, че в настоящия случай от поведението на ответницата може да се
направи извод, че същата не е оспорила действителността на процесния договор за
кредит, след като заемната сума е била отпусната и тя е започнала изпълнението
по договора. Посочените частични плащания, извършени от ответницата преди
процеса, ценени като извънсъдебно признание на неблагоприятния за страната
факт, подкрепят извода за възникнало между страните заемно правоотношение,
породено от процесния договор за кредит от разстояние. За пълнота следва да се
отбележи, че по делото липсват твърдения или данни за наличие на друго правно
основание за плащане на посочените суми в общ размер на 780,00 лв. от
ответницата на ищеца. В този смисъл възражението на ответницата, чрез назначения й особен
прадставител, за липсата на категорични данни за съгласие от нейна страна за
сключване на процесния договор за кредит се явява неоснователно.
От наличните по делото доказателства и заключението на
назначената съдебно-счетоводна експертиза се установява, че кредитът е
падежирал на 05.07.2018 г. Останала е дължима сумата от 1174,22 лв. - главница,
както и сумата от 116,65 лв. - договорна лихва. Ответницата не е ангажирала
доказателства за извършени плащания, с които да са погасени всички седем месечни
вноски, включващи вземанията за главница и договорна лихва.
Предвид задължението на съда да следи
служебно за наличието на неравноправни клаузи в договора за потребителски
кредит и да се произнесе за това независимо дали страните са навели такива възражения
или не (в този смисъл Решение № 23/07.07.2016 г. по т.д. №
3686/2014 г. на ВКС, I т.о.) въззивният съд намира
за необходимо да посочи, че клаузата в договора за предоставяне
на кредит от разстояние - чл. 2, ал. 1, т. 3, определяща размера на договорната лихва не е нищожна. Действително договорен е фиксиран
годишен лихвен процент от 40,15 %, който надхвърля повече от четири
пъти размера на законната лихва за забава и в
този му размер по принцип противоречи на добрите нрави, съгласно чл. 9 от ЗЗД (в този смисъл Решение № 906/30.12.2004г. по гр. д. № 1106/2003
г. на ВКС, II г.
о., Решение № 378/18.05.2006г. по гр. д. № 315/2005
г. на ВКС, II г.
о., Решение № 1270/09.01.2009г. по гр. д. № 5093/2007
г. на ВКС, II г.
о.; Определение № 901/10.07.2015г. по гр. д. № 6295/2014г. на ВКС, IV г.о.). Процесният договор за кредит обаче е сключен за
период по-малък от година – за 210 дни и в конкретния случай абсолютният размер на договореното възнаграждение за лихва за периода
на договора е 217,77 лв., или по – малко от 14 % от главницата,
доколкото договореният лихвен процент се изчислява на база календарна година. Затова е възникнало облигационното задължение на ответницата
К.Н. да върне кредиторовото възнаграждение,
представляващо договорната лихва. Съдът приема, че в настоящия случай тази
клауза не противоречи на добрите нрави и не е неравноправна.
По
изложените по-горе съображения неоснователни се явяват релевираните във
въззивната жалба бланкетни възражения за недействителност и нищожност на
процесния договор за кредит от разстояние.
Длъжникът К.Н. не успя да докаже, че е изпълнила точно в
количествено и темпорално отношение насрещната парична престация, поради което
исковете за заплащане на главница и договорна лихва следва да бъдат уважени в
претендирания от ищеца размер. Предявените искове за главница от 1174,22 лв. и договорна лихва от 116,25 лв. се явяват доказани, както по основание така и
по размер.
Крайният
извод на въззивния съд е, че първоинстанционото съдебно решение в обжалваната
част, с която е признато за установено в
отношенията между страните, че ответницата дължи на ищеца сумата от 1174,22 лв.
- главница по процесния договор за кредит и сумата от 116,25 лв. - договорна лихва за периода от
07.03.2018 г. до 05.07.2018 г., ведно със законната лихва върху главницата от
датата на постъпването на заявлението по чл. 410 ГПК в съда - 22.10.2018 г. до
окончателното изплащане на вземането, следва да се потвърди като правилно и законосъобразно,
а в останалата обжалвана част за разликата над 116,25 лв. до 116,65 лв. - договорна
лихва за периода от 07.03.2018г. до 05.07.2018г. следва да се обезсили като
недопустимо, поради постановяването му свръхпетитум.
Районният
съд правилно е присъдил
в полза на ищеца законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на
заявлението в съда – 22.10.2018 г. до окончателното изплащане на вземането, тъй
като същата се явява законна последица от уважаването на иска за главница и по
делото е налице изрично искане на ищеца за присъждането й.
По разноските:
При
този изход на правния спор, предмет на въззивното производство, право на разноски
има въззиваемата страна „Изи Финанс“ ЕООД. На основание чл. 78, ал. 1 и ал. 8 от ГПК вр. чл. 37, ал. 1 от ЗПП вр. чл. 25 от Наредбата за заплащането на правна помощ ответницата следва да бъде
осъдена да заплати в полза на ищеца „Изи Финанс“ ЕООД разноски по делото в общ размер на 600,00
лв., от които: 300,00 лв. – за юрисконсултско възнаграждение пред въззивната
инстанция и 300,00 лв. – внесен депозит за особен представител на
ответницата-въззивница във въззивното производство. Възражението на особения
представител адв. З.М. за прекомерност на юрисконсултското възнаграждение на
процесуалния представител на „Изи Финанс“ ЕООД е преклудирано, тъй като е несвоевременно
направено в писмената защита по делото. В писмената защита по чл. 149, ал. 3 от ГПК не могат да се правят процесуално валидни искания, както за присъждане на
разноски, така и за намаляване на юрисконсултското възнаграждение поради
прекомерност (в този смисъл мотивите към т. 11
от ТР № 6/06.11.2013 г. по тълк.д. № 6/2012 г. на ВКС, ОСГТК, Определение №
123/17.03.2015 г. по дело № 7092/2014 г. на ВКС, I г.о. )
Особеният представител на ответницата – адв. З.М., по
чиято инициатива е образувано настоящото въззивно производство не е внесла
държавна такса за въззивно обжалване, тъй като не е задължена за плащането на
такава, защото не упражнява свои процесуални права, а тези на страната, която
представлява. Дължимата държавна такса за разглеждане на въззивната жалба в
размер на 50,00 лв. следва да се присъди от въззивния съд с решението по спора
и съобразно изхода на делото да се възложи в тежест на ответницата К.Н. – арг.
т. 7 от ТР № 6/06.11.2013 г. по тълк.д. № 6/2012 г. на ВКС, ОСГТК.
На основание чл. 280, ал. 3 от ГПК настоящото
решение не подлежи на касационен контрол.
Така мотивиран, Окръжен съд-Пазарджик
РЕШИ:
ОБЕЗСИЛВА Решение № 1666 от 16.12.2019 г., постановено по гр.д.
№ 352/2019 г. по описа на Районен съд-Пазарджик в обжалваната част, с която е
признато за установено по иска с правно основание чл. 422, ал. 1 във вр. чл. 415, ал. 1 от ГПК, че
ответницата К.С.Н., ЕГН **********, с адрес: ***, дължи на ищеца „Изи Финанс“
ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, район
Триадица, ж.к. „Иван Вазов“, ул. „Балша“№ 17, ап. 1, по сключения между тях Договор
за предоставяне на кредит от разстояние
№ 191849 от 07.12.2017 г., договорна лихва за разликата над 116,25 лв.
до 116,65 лв. за периода от 07.03.2018 г. до 05.07.2018 г.
ПОТВЪРЖДАВА Решение
№ 1666 от 16.12.2019 г., постановено по гр.д. № 352/2019 г. по описа на Районен
съд-Пазарджик в останалата обжалвана част, с която е признато за установено в
отношенията между страните по делото, че ответницата К.С.Н., ЕГН **********, с
адрес: *** дължи на ищеца „Изи Финанс“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление: гр. София, район Триадица, ж.к. „Иван Вазов“, ул. „Балша“ № 17, ап. 1, на основание чл. 422 във вр. чл. 415 от ГПК,
следните суми по сключения между тях Договор за предоставяне на кредит от разстояние № 191849 от 07.12.2017 г., а
именно: сумата от 1174,22 лв., представляваща незаплатена главница; сумата от 116,25
лв., представляваща договорна лихва за периода от 07.03.2018 г. до 05.07.2018 г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на
постъпването на заявлението по чл. 410 от ГПК в съда – 22.10.2018 г. до
окончателното изплащане на сумите, за които суми е била издадена Заповед № 2322
от 25.10.2018 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по
ч.гр.д. № 4217/2018 г. по описа на Районен съд-Пазарджик, и К.С.Н. е осъдена да
заплати на „Изи Финанс“ ЕООД разноски в исковото производство в размер на
458,18 лв., както и разноски, направени в заповедното производство по ч.гр.д. №
4217/2018 г. по описа на Районен съд-Пазарджик в размер на 102,82 лв, а по
сметка на Районен съд-Пазарджик е осъдена да заплати сумата в размер на 111,20
лв. - заплатени по делото разноски от бюджета на съда за съдебно-счетоводна
експертиза.
ОСЪЖДА К.С.Н., ЕГН **********, с адрес: ***, на основание
чл. 78, ал. 1 и ал. 8 от ГПК, да заплати на „Изи
Финанс“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София,
район Триадица, ж.к. „Иван Вазов“, ул. „Балша“№ 17, ап. 1, сумата в общ размер
на 600,00 лв. (шестстотин лева) – разноски
във въззивното производство.
ОСЪЖДА К.С.Н., ЕГН **********, с адрес: ***, да заплати по
сметка на Окръжен съд – Пазарджик сумата в размер на 50,00 лв. (петдесет лева) – държавна такса за въззивно обжалване.
Решението
е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.