№ 1603
гр. София, 19.11.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ТО VI-20, в публично заседание на шести
ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:Татяна Костадинова
при участието на секретаря Йорданка В. Петрова
като разгледа докладваното от Татяна Костадинова Търговско дело №
20241100900074 по описа за 2024 година
Предявени са искове с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК.
Ищците С. П. К., П. С. К. и „К. И С.“ ООД твърдят, че по ч.гр.д. №
7542/2009 г. на РС-гр. Пловдив, 7 състав, срещу тях бил издаден изпълнителен
лист в полза на кредитора „РАЙФАЙЗЕНБАНК БЪЛГАРИЯ“ ЕАД,
последващо преобразуван чрез вливане в „ОБЕДИНЕНА БЪЛГАРСКА
БАНКА“ АД, за следните парични вземания: 4 500 евро - главница по договор
за банков кредит от 02.06.2008 г., законна лихва от 24.06.2009 г. до
погасяването, 26 176,64 евро - възнаградителна лихва за периода 15.05.2009 т.
- 14.06.2009 г., 6 000 евро - възнаградителна лихва за периода 08.04.2009 г. -
15.06.2009 г., 12,67 евро - лихва за периода 15.06.2009 г. - 23.06.2009 г., 3
865,83 евро - такса за управление на кредита, 1 555,09 лв. - държавна такса и 1
227,54 лв. - юрисконсултско възнаграждение. За събиране на присъдените
вземания било образувано изпълнително дело № 167/2010 г. на ЧСИ рег. №
781, по което последното изпълнително действие (налагане на запор върху
дружествени дялове) било извършено на 14.12.2011 г. Ето защо ищците
считат, че делото било перемирано, а вземанията по изпълнителния лист -
погасени по давност. Твърдят, че в хода на настоящия процес узнали за
цедиране на вземанията в полза на ответника „Е.М.“ ЕООД, поради което
молят съда да установи несъществуването на правото на принудително
изпълнение по процесния изпълнителен лист спрямо цесионера. Претендират
разноски.
Ответникът „Е.М.“ ЕООД, конституиран на основание чл. 222 ГПК,
оспорва исковете като недопустими, тъй като изпълнителното производство
било прекратено поради перемпция и след прекратяването му кредиторът не
бил манифестирал намерение за събиране на процесните вземания, а напротив
– същите били отписани от Централния кредитен регистър на БНБ. По
същество признава исковете, но твърди, че давността не се прилагала без
позоваване от длъжника, и счита, че доколкото такова не било извършено до
предявяване на исковете, в негова тежест не следвало да се възлагат сторените
1
от ищците разноски. Претендира присъждане на юрисконсултско
възнаграждение и възразява по чл. 78, ал. 5 ГПК.
Съдът, като съобрази събраните доказателства, достигна до
следните фактически и правни изводи:
По допустимостта.
Съгласно чл. 439 ГПК „длъжникът може да оспорва чрез иск
изпълнението“. Когато изпълнението е оспорено поради изтичане на
погасителна давност, с иска се цели да се установи липсата право на
принудително изпълнение, а не на вземане (арг. чл. 118 ЗЗД).
Първото действие по принудително изпълнение е свързано с издаването
на изпълнителен лист, което следва от систематичното място на уредбата по
издаването му в ГПК, а именно – в част „Изпълнително производство“.
Следователно за допустимостта на иска по чл. 439 ГПК е достатъчно да е
налице издаден изпълнителен лист, независимо дали въз основа на него към
настоящия момент е висящо изпълнително дело или въобще дали е било
образувано такова. Правото на принудително изпълнение, признато в
изпълнителния лист, е в латентно състояние и перемирането на
изпълнителното дело не лишава кредитора от възможността занапред да
поиска образуване на ново дело. Срещу тази именно възможност ищците имат
правен интерес да се защитят.
Ето защо възражението на ответника за липса на правен интерес от
водене на исковете поради настъпила перемпция на изпълнителното дело,
образувано въз основа на процесния изпълнителен лист, е неоснователно. За
пълнота следва да се посочи, че дори наличието на висящ изпълнителен
процес да беше процесуална предпоставка за специалния иск по чл. 439 ГПК,
нейната липса не би се отразила върху допустимостта на общия отрицателен
установителен иск по чл. 124, ал. 1, пр. 2 ГПК, тъй като всякога осъденият
длъжник може да релевира непреклудирани факти и да иска въз основа на тях
пререшаване на спора относно присъдените вземания.
Поради изложеното и доколкото ищците оспорват изпълнението чрез
факт, настъпил след формиране на силата на пресъдено нещо, то исковете са
допустими и следва да се разгледат по същество.
По основателността.
Със становището си от 21.10.2024 г. ответникът е направил признание
на исковете (в случай че бъде конституиран като ответник), като е заявил, че
вземанията са погасени по давност. Тъй като обаче ищците не са направили
искане за постановяване на решение при признание на иска срещу
новоконституирания ответник (молбата от 23.08.2024 г., в която такова искане
е направено, е подадена към момент, в който сегашният ответник е имал
качеството на помагач, а в устни състезания не се поддържа искане по чл. 237
ГПК срещу него като главна страна), то съдът дължи да изложи мотиви
относно осъществяването на фактите, включени във фактическия състав на
признатия иск.
От събраните доказателства се установява, че на 29.06.2009 г. в полза на
„РАЙФАЙЗЕНБАНК (БЪЛГАРИЯ)“ ЕАД срещу ищците е издаден
изпълнителен лист за солидарно заплащане на процесните суми. Въз основа на
изпълнителния лист е образувано изпълнително дело № 167/2010 г. на ЧСИ
рег. № 781. Според съвпадащите твърдения на ищците и актуалния ответник
последното изпълнително действие (налагане на запор на дружествени
2
дялове) е извършено на 14.12.2011 г. (вж. становище на ответника от
21.10.2024 г.). Същевременно са представени доказателства за извършено
плащане по запор на банкови сметки в размер от 177,94 лв., извършено на
19.11.2014 г., като според платежното нареждане сумата е платена по три
изпълнителни дела - № № 165, 166 и 167 (първоначалният ответник е заявил,
че процесното дело е присъединено към дело № 165). Няма данни да са
извършвани изпълнителни действия след 2014 г., включително от цесионера-
ответник, придобил вземанията на 29.12.2020 г.
При тези факти е видно, че вземанията са погасени по давност, като
погасяването е настъпило с изтичане на пет години (чл. 117, ал. 2 ЗЗД),
считано от последното изпълнително действие, довело до прекъсване на
давността съгласно чл. 116, б. „в“ ЗЗД. Ако това действие е извършено през
2011 г., то на основание ППВС № 3/1980 г. вр. ТР № 3/2020 г. на ОСГТК на
ВКС новата давност е започнала да тече след прекратяване на делото поради
перемирането му през 2013 г., а ако има извършено действие и през 2014 г. (в
каквато насока са представените от първоначалния ответник доказателства),
то след прекъсването й давността ще е започнала да тече от 26.06.2015 г.
съгласно цит. ТР. И в двата случая давностният срок е изтекъл.
Ето защо исковете следва да бъдат уважени.
По разноските:
Съгласно чл. 78, ал. 2 ГПК, ако ответникът не е станал повод за
завеждане на делото и признае иска, разноските се възлагат на ищеца. В
случая ответникът е признал исковете, а спорен между страните е въпросът
дали същият е станал повод за предявяването им. По този въпрос съдът
намира следното:
Ответникът е придобил вземания, за които има издаден изпълнителен
лист. Същият е бил легитимиран да предприема действия по принудителното
им изпълнение въз основа на издадения в полза на цедента изпълнителен лист
(чл. 429, ал. 1 ГПК). Това негово право е могло обаче да бъде перемирано от
ицщите чрез позоваването им на перемпторно възражение за давност.
Последното се упражнява извънсъдебно – с изявление до кредитора, като не е
необходимо съдебно съдействие за упражняването му в отношенията с
взискателя.
Ако след отправяне на извънсъдебно възражение за давност
ответникът предприеме действия по принудително изпълнение, същият ще
се яви причина за предявяване на отрицателния установителен иск, съответно
ще трябва да понесе отговорността за разноските по воденето му. И обратно -
ако след изтичане на давността кредиторът не извършва активни действия
по реализиране на правата си, то нему не могат да се възложат разноските
на ищеца, избрал (без да е юридически необходимо) да се защити направо по
съдебен ред. Това важи и в случаите, когато е било образувано изпълнително
дело, но същото е прекратено (вкл. поради перемпция), а след прекратяването
му кредиторът не е предприел нови действия по удовлетворяването си. В този
смисъл е съдебната практика, обективирана в определение № 744/18.04.2023 г.
по ч.гр.д. № 1170/2023 г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о., определение № 95/22.02.2018 г.
по ч.гр.д. № 510/2018 г. на ВКС, ГК, ІV г.о. и др.
В настоящия случай длъжниците не са се позовали на давност
извънсъдебно нито пред цедента, нито пред цесионера, а същевременно след
прекратяване на изпълнителното дело поради перемпция кредиторът не е
3
предприел действия за удовлетворяването си. Ето защо разноските по водене
на делото следва да се възложат на ищците.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл. 439, ал. 1 ГПК, че
Е.М.“ ЕООД, ЕИК *******, в качеството си на цесионер, няма право на
принудително изпълнение срещу С. П. К., ЕГН *******, П. С. К., ЕГН
**********, и „К. И С.“ ООД, ЕИК *******, за вземанията, за които въз
основа на заповед за незабавно изпълнение по ч.гр.д. № 7542/2009 г. на РС –
гр. Пловдив, 7 състав, е издаден изпълнителен лист от 29.06.2009 г., както
следва: 4 500 евро - главница по договор за банков кредит от 02.06.2008 г.,
законна лихва от 24.06.2009 г. до погасяването, 26 176,64 евро -
възнаградителна лихва за периода 15.05.2009 г. - 14.06.2009 г., 6 000 евро –
лихва по чл. 3 от Анекс № 2/08.04.2009 г., 12,67 евро - лихва за периода
15.06.2009 г. - 23.06.2009 г., 3 865,83 евро - такса за управление на кредита,
дължима на 15.06.2009 г., 1 555,09 лв. - държавна такса и 1 227,54 лв. -
юрисконсултско възнаграждение, поради погасяването им по давност.
ОСЪЖДА С. П. К., ЕГН *******, П. С. К., ЕГН **********, и „К. И
С.“ ООД, ЕИК *******, да заплатят на „Е.М.“ ЕООД, ЕИК *******, на
основание чл. 78, ал. 5 ГПК сумата от 100 лв.
Решението може да се обжалва пред Апелативен съд – гр. София в
двуседмичен срок от връчване на препис.
Съдия при Софийски градски съд: _______________________
4