Р Е Ш Е Н И Е
№434 11.11.2022
год. гр. Стара Загора
В ИМЕТО НА НАРОДА
Старозагорски административен съд, в публично съдебно заседание на тринадесети
октомври две хиляди двадесет и втора год., в състав
Председател: ГАЛИНА
ДИНКОВА
Членове: ДАРИНА ДРАГНЕВА
МИХАИЛ
РУСЕВ
при секретаря С. Христова и в присъствието на прокурора Петко Г., като разгледа
докладваното от
съдия Дарина Драгнева КАД №578 по описа за 2022 год.,
за да се произнесе, съобрази следното
Производството
е по реда на чл.208 и сл. от Административно-процесуалния кодекс /АПК/.
Образувано е по касационна жалба на Г.Х.Г. против
Решение № 281/30.06.2022г постановено по адм.д.№200/22г по описа на АС Стара
Загора, с което е отхвърлен предявения от касатора против Главна дирекция
„Изпълнение на наказанията“ иск за присъждане на обезщетение в размер на
4 000лв за неимуществени вреди, причинени от не осигуряване на възможност
да присъства на погребението на своята майка на 31.01.2022г, в нарушение на правото на личен и семеен
живот, защитено от чл.8 от ЕКЗПЧ.
С касационната жалба се сочат факти, имащи
признаците на касационните основания неправилно приложение на материалния
закон, необоснованост, липса на мотиви, като довод за съществено нарушение на
съдопроизводствените правила. Развити са подробни доводи, че съдът не е
изследвал всички нормативни възможности за удовлетворяване молбата на ищеца да
посети болната си майка и да присъства на нейното погребение за няколко часа, което
се е състояло в град Стара Загора. Не правилна е и правната квалификация на
иска по отношение на посочената връзка с §4б ал.4 от ДР на ЗИНЗС, която
препятства касационна проверка на решението от ВАС на РБ. Не приложимо, според
ищеца е правилото за допустимост по чл.204 ал.1 от АПК касателно претенцията за
вреди от незаконосъобразен административен акт, тъй като вредите се основават
на незаконосъобразно бездействие на органите по изпълнение на наказанието,
който правен признак на поведението на ответника е изцяло в компетентността на
съда по обезщетението. Изложени са доводи и за твърдението, че е нарушен чл.6
от ЕКЗПЧ, а именно достъп до съд, тъй като за присъждане на обезщетение за
вреди от нарушаване на гарантираните от Конвенцията права, не е необходимо
административния акт да бъде отменен –няма значение за допустимостта факта, че
правния акт, който стои като причина за увреждането е влязъл в сила, поради не
обжалването му или на нормативно
основание. Поддържа се необоснованост на изводите за правното значение на
Постановлението на Окръжния прокурор за отказ да бъде прекъснато изпълнението
на наказанието, а именно като обвързващо за поведението на специализираните органи по изпълнение на
наказанието. Касатора счита, че в Постановлението за отказ да се прекъсне
изпълнението на наказанието не се съдържа забрана за органите на
затворническата администрация да осигурят възможност за упражняване на
заявеното право на личен живот.
От съда се
иска да отмени решението и да постанови друго, с което да уважи предявената
искова претенция или да върне делото за ново разглеждане от друг състав.
Ответника –
Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ иска от съда да остави в сила
обжалваното съдебно решение с доводи за постановяването му при правилно
приложение на материалния закон и липса на вредоносно поведение на органите по
изпълнение на наказанието.
Представителя на Окръжна прокуратура дава
становище за неоснователност на касационната жалба, поради постановяване на
обжалваното решение при правилно приложение на материалния закон.
Касационният
състав на съда, след като обсъди събраните по делото доказателства, наведените
от жалбоподателя касационни основания, доводите и становищата на страните и
като извърши на основание чл. 218, ал.2 от АПК служебна проверка на
валидността, допустимостта и съответствието на обжалваното съдебно решение с
материалния закон, намира за установено следното:
Касационната
жалба е подадена в законово установения срок, от надлежна страни, за която съдебният
акт е неблагоприятен и е процесуално допустими.
Разгледани
по същество е неоснователна.
Предявен е иск против ГД „Изпълнение на
наказанията“ за присъждане на обезщетение в размер на 4 000лв за
неимуществени вреди, причинени от не осигуряване на възможност за ищеца да
посети умиращия си родител / майка/, както ида присъства на погребението й след
няколко дни, в нарушение на правото му на личен и семеен живот, гарантирано от
чл.8 от ЕКЗПЧ. Ищецът твърди и се е
установило по делото, че на 21.01.2022г е узнал от близките си за тежко
здравословно състояние на майка му в резултат на инсулт и с молба от
24.01.2022г до Началника на затвора е поискал да му бъде даден отпуск, за да я
посети, но отговор на молбата си не е получил. На 30.01.2022г майка му е
починала, за което е узнал на следващия ден -31.01.2022г, и веднага е уведомил
администрацията на затвора с молба да му бъде даден отпуск, за да присъства на
погребението й, насрочено за 13.30ч на същия ден в град Стара Загора, но
получил отказ. Помолил да бъде конвоиран – придружен от служител на затвора, но
постоянно получавал откази на всички предложени варианти за посещение на
родителя. Като резултат нито имал
възможността да посети умиращия си родител, нито да присъства на погребението
й. Изживял е чувство на незачитане от
страна на затворническата администрация на основните му човешки права и
ценности. Счита за ненужна репресията срещу личността му и извършена с цел
потъпкване на човешкото му достойнство, преживял чувства на разочарование и
загуба на вяра в ръководството на затвора в град Стара Загора. Изпитал гняв,
нервност, напрегнатост и състояние на безсъние. Въз основа на изложените
твърдения за осъществените бездействия и действия от страна на администрацията
в затвора в град Стара Загора иска да бъде осъден надлежния ответник ГД „ИН“ да
му заплати обезщетение за неимуществени вреди.
С
уточняваща молба посочва, че остатъка от наложеното наказание лишаване от
свобода е 1г, 4 месеца и 21 дни, който е следвало да се вземе предвид, за да се
зачете възможността да упражни правото си на личен и семеен живот като посети
умиращия си родител докато е още жив, което посещение се явява последно
сбогуване с него, поради влошеното му здравословно състояние, като и да бъде
отведен на погребението му, включително придружен от служител на затвора в град
Стара Загора, като бездействието на администрацията да удовлетвори молбите му
счита, че е намеса в правото му по чл.8 т.1 от ЕКЗПЧ. В уточняващата молба посочва хронологията на
фактите – на 20.10.2022г майка му е
получила тежък инсулт и здравословното й състояние е доста тежко с възможност в
близките дни да се стигне до летален изход, за което узнава от разговор,
проведен с баща му. На 24.01.2022г
депозира молба до Началника на затвора в град Стара Загора, в която описва
подробно тези обстоятелства и иска да му
даде отпуск за срок до 12 часа / чл.98 т.6 ЗИНЗС/ с една единствена цел да
посети умиращия си родител, което посещение ще бъде последно сбогуване с нея.
Посочил е, че не възразява да бъде придружен от служител на затворническата
администрация през цялото време, че посещението ще бъде в град Стара Загора,
което улеснява всички обстоятелства около транспорта и е налице възможност да
бъде конвоиран. Позовава се на практиката на ЕСПЧ като акцентира на
възможността да бъде придружен до дома си от служители по изпълнение на
наказанието, с оглед местонахождението на дома му в същия град, в който
изтърпява наказанието. Нито не е взел отношение по случая, все едно не е
подавал молба. На 30.01.2022г майка му е починала, като за това разбира сутрина
на 31.01.2022г при проведен телефонен разговор с баща му. Погребението е
насрочено за 13.30ч на същата дата. Веднага уведомява Инспектора на групата си и
подава молба до Началника на затвора, за да направи нужното да присъства на
погребението на майка си. Отново поставя въпроса да му бъде даден отпуск за
няколко часа, само за погребението, включително с придружител или да бъде
конвоиран до гробището. Отново последвало бездействие, което вече било
непоносимо, като му се казало, че администрацията няма задължение да конвоира
лишени от свобода при такива обстоятелства. За отпуска за няколко часа,
продължавала да не взема отношение, въпреки обективната възможност, тъй като
отговаря на всички условия за това. Позовал се на практиката на ЕСПЧ, но нищо
не последвало от това. Посочва конкретни случаи, при които затворническата
администрация е разрешавала отпуск за един ден на лишени от свобода, за да
присъстват на погребение на баща или на брат, които са съответно от 16.02.2019г
и от 02.02.2019г. С оглед на тези факти, изложени в уточняващата искова молба
счита, че ответника е нарушил правата му по чл.8 т.1 от ЕКЗПЧ, чрез не
осигуряване на възможност – отпуск самостоятелно или с придружител, да посети
умиращи си родител в периода 24.01.2022г до 29.01.2022г, както и да присъства
на погребението му на 31.01.2022г. в град Стара Загора. Позовава се на чл.2 т.3
от ЗИНЗС, според който изпълнението на наказанието е насочено към постигане на
неговите цели, чрез осигуряване на условия за поддържане на физическото и
психическото здраве на осъдените и зачитане на правата и достойнството им.
Цитира §21 и 22 по делото „Вецев срещу България“ – Решение на ЕСПЧ от
02.05.2019г, в което се посочва, че всяко задържане под стража води до
ограничения на личния и семейния живот на засегнатото лице, но отказът да се
разреши на задържано лице да напусне мястото на задържане, за да присъства на
погребението на свой роднина, представлява намеса в правото на зачитане на
личния и семейния живот по смисъла на чл.8 от Конвенцията. За да се спази пази
разпоредба подобна намеса трябва да е предвидена в закона, да се преследва една
от легитимните цели предвидени в чл.8 §2 от Конвенцията и да бъде необходима в
едно демократично общество, тоест да бъде пропорционална на преследваната цел.
Задължение на националните власти, сезирани с подобна молба е да разгледат
нейната основателност. За преценката Съдът приема за релевантни съображения
като степента на опасност на задържаното лице и неговото поведение, естеството
на извършеното престъпление, гаранциите за връщане в затвора като взема предвид
по-конкретно частта от присъдата, която остава да изтърпи и наличието на
алтернативни решения, за да се удовлетвори молбата на заинтересуваното лице, и
по-конкретно възможността да се организира конвоирането му. В Решението по
делото „Вецев срещу България“ т.35, Съдът подлагайки на анализ националното
законодателство е стигнал до констатацията, че задържаните лица с мярка за
неотклонение задържане под стража нямат право на домашен отпуск / награда –
чл.257 ал.4 ЗИНЗС/ и въпреки това е намерил нарушение на чл.8 т.1 от ЕКЗПЧ,
защото мярката е била непропорционална.
Същите фактори – опасност да се осуети изпълнението на наказанието и възможност
да се организира конвоирането му, ЕСПЧ
взема предвид и когато трябва да направи преценка за отпуск на лишения от
свобода да посети болен роднина – Решение на съда от 18.10.2005г като се взема
предвид и тежестта на заболяването на лицето и степента на родство. Позовава се
на решение на ЕСПЧ по дело Giszak v. Poland по
жалба №40195/08г, в което ЕСПЧ визира, че отказът на полските власти да
разрешат на лишен от свобода ад посети умиращата си дъщеря в болницата и
неадекватния им отговор на молбата му да присъства на погребението й са в
нарушени е направата му на личен и семеен живот – нарушение на чл.8 т.1 от
Конвенцията.
Въз
основа на тези правни мотиви ищецът е поискал да бъде осъден ответника да
заплати обезщетение за неимуществени вреди от незаконосъобразните действия и
бездействия, с които затворническата администрация е нарушила правото му на
личен и семеен живот като не е осигурила възможност, чрез отпуск или с
придружител, под конвой, да присъства на погребението на майка си. Причинените
неимуществени вреди са пряка и непосредствена последица от поведението на
затворническата администрация. Претендира и законната лихва, считано от датата
на предявяване на исковата молба до окончателното изплащане на обезщетението.
Ответника
в писмен отговор се е защитавал с доводи, че по силата на чл.447 от НПК
органът, който може да прекъсне изпълнение на наказанието е Окръжния прокурор
по местоизпълнение на наказанието. Позовал се е и на чл. 98 ал.1 т.5-8 от ЗИНЗС, които според правните му доводи, не позволяват на лице, изтърпяващо
наказание лишаване от свобода на строг режим да проведе свиждане с близките си
извън затвора, нито да ползва домашен отпуск. Представя като доказателства в подкрепа на
тезата за липса на основание за ангажиране на отговорността му Определение от
01.04.2021г по ВНОХД №124/21г на Апелативен съд Пловдив за внасяне на делото за
разглеждане в открито съдебно заседание в изпълнение на Решение №7/26.02.2021г
по н.д.№891/20г по описа на ВВКС – ІІ н.о., за отмяна на решение на АС Пловдив,
с което в нарушение на забраната „не два пъти за същото деяние“ е потвърдена
присъда по НОХД 475/18г на Окръжен съд Стара Загора за престъпление почл.253 от НК - за същото деяние, деецът е осъден в Кралство Белгия на 20месеца лишаване
от свобода. Представено е и Постановление от 31.01.2022г на Окръжния прокурор
на Стара Загора по чл.447 т.2 от НПК, с което отказва да прекъсне изпълнението
на наказанието, поради отрицателното становище на Началника на затвора в град
Стара Загора, обосновано с посоченото по-горе Определение на АС Пловдив, а
именно срещу лицето има висящо наказателно производство в съдебна въззивна
фаза, въпреки, че нивото на риска от рецидив е от средна степен, рискът от
сериозни вреди за обществото е в ниска степен, не е непосредствен и актуално не
се наблюдава въздействие на специфични рискови фактори. Изтърпял е от 20.11.2019г и до
31.01.2022г 2 години, 9месеца и 8 дни с
остатък на изтърпяване 1 година, 7 месеца и 22 дни лишаване от свобода по НОХД
№475/18г на Окръжен съд Стара Загора. По делото е приложена и молба от
25.01.2022г от майката на ищеца до Окръжния прокурор на Стара Загора, в която
моли да види сина си, поради тежко здравословно състояние, което е вероятно да
доведе до летален изход. Молба е депозирана и от бащата на ищеца от същата
дата. На 10.02.2022г е подаден сигнал от бащата Х. Г. до Омбудсмана на
Република България, до Омбудсмана на ЕС, до Министъра на правосъдието, до
Президента на Република България за това, че не му е позволено да се сбогува с
майка си и по този начин са унижили личността му, както и за проведените
разговори със синът му да не съди ГД „Изпълнение на наказанията“, като в
противен случай ще бъде спрян от работа, въпреки стабилното му поведение.
С
обжалваното решение съдът е квалифицирал искът като предявен на основание
чл.203 ал.1 и ал.2 вр. с чл.204 ал.4 от АПК вр. с §4б ал.4 от ДР на ЗИНЗС за
присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, настъпването на които се
обосновава с незаконосъобразно бездействие на специализираните органи по
изпълнение на наказанието „лишаване от свобода“, като се е позовал на
Определение №5748/13.06.2022г по адм.д.№5298/22г по описа на ВАС на РБ, с което
е преценено, че касационната проверка на съдебни актове, постановени по искове
за обезщетения за вреди, причинени от специализираните органи по изпълнение на
наказанията, се дължи от три членен състав на същия административен съд по
правилата на §4б ал.4 от ДР на ЗИНЗС, включително и когато искът е за
обезщетение на вреди от незаконосъобразни бездействия, а не за осъждане на
административен орган да извърши дължими действия по смисъла на чл. 256 ал.3,
Глава петнадесета от АПК.
Оплакването
в касационната жалба е против указанието, основано на §4б ал.4 от ДР на ЗИНЗС,
но същото е неоснователно, тъй като по силата на чл.203 ал.2 вр. с ал.1 от АПК,
именно установения в АПК процесуален ред е приложимия за разглеждане на искове
за реализиране имуществената отговорност на административни органи и длъжностни
лица от техни незаконосъобразни актове, действия или бездействия, установена по
своето материално основание в ЗИНЗС или ЗОДОВ. Съгласно чл.203 ал.2 от АПК за
неуредените въпроси за имуществената отговорност на административни органи и
длъжностни лица от техни незаконосъобразни актове, действия или бездействия, се
прилагат разпоредбите на ЗОДОВ или ЗИНЗС. Въпросите за имуществената
отговорност са от материално правно естество и те не са уредени в АПК.
Съставите, чието сбъдване поражда правото на обезщетение за вреди са посочени в
чл.1 и сл. от ЗОДОВ, съответно в чл.284 от ЗИНЗС. В обжалваното решение не е
конкретизирана цифрово материално правна квалификация на иска по чл.1 ал.1 от ЗОДОВ или по чл.284 от ЗИНЗС, но ясно е посочен целия фактически състав, описан
в чл.1 ал.1 от ЗОДОВ, като предвид цитираната практика на ВАС на РБ, съдът е
посочил, че редът за касационна проверка е установения в ЗИНЗС, а процесуалния
за разглеждане на предявения иск е по чл.203 и сл. от АПК. В тази връзка следва
да се каже, че ако процесуалния представител на ищеца счита за неправилно от
гледна точка на закона, указанието за реда, по който може да се обжалва
решението, то е следвало да подаде касационната си жалба пред ВАС на РБ, който
е компетентен да разреши въпроса дали същата му е подсъдна.
Настоящия състав счита, че спрямо
посочените в исковата молба факти, приложимия закон е ЗИНЗС – Част седма,
озаглавена „Отговорност за дейност на специализираните органи по изпълнение на
наказанията“, поради което и ВАС на РБ, съгласно законодателните разрешения за
подсъдността на споровете по ЗИНЗС, постановява, че съдебните актове по тяхното
разглеждане не са му подсъдни, съответно не тълкува §4б ал.4 от ЗИНЗС буквално,
според граматичното му съдържание за препращане към Глава петнадесета от АПК,
касателно искания за защита срещу неоснователни бездействия, а според целта,
включвайки в понятието „защита срещу неоснователни бездействия“ и исковете за
ангажиране отговорността на специализираните органи по изпълнение на
наказанието от техни актове, действия и бездействия. Разграничителния критерий
между материално правните основания по чл.1 ал.1 от ЗОДОВ и по чл.284 от ЗИНЗС
е посочената от законодателя в заглавието на Част седма от ЗИНЗС дейност на
специализираните органи по изпълнение на наказанието и оттук всяка дейност,
посочена в искова молба като вредоносна, която е упражнена при и повод
изпълнение на наказанието, съгласно ЗИНЗС и ППЗИНЗС, е обхваната от специалния
състав на чл.284 от ЗИНЗС спрямо общия по чл.1 ал.1 от ЗОДОВ. Различни спрямо
състава на чл.1 ал.1 от ЗОДОВ са елементите на отговорността, посочени в чл.284
от ЗИНЗС, за да удовлетворят целта на този иск да бъде компенсаторно средство
за защита спрямо преките по чл.276 и сл. от ЗИНЗС. За разлика от чл.1 ал.1 от ЗОДОВ, който посочва изчерпателно видовете правна и фактическа дейност и нейния
съставомерен признак – незаконосъобразна, за да бъде правно квалифицирана като
причина за настъпване на вреди, в чл.284 ал.1 от ЗИНЗС дейността на органите по
изпълнение на наказанието не е определена с признака незаконосъобразна, нито е
направено разграничение между правна / административни актове/ и фактическа
/действия или бездействия/, а главния състовемерен факт е дали същата има за
резултат нарушение на забраната по чл.3 от ЕКЗПЧ, съответно чл.3 от ЗИНЗС тоест
причинява ли страдание, извън строго необходимото. Изпълнението на наказанието
може да е съобразено изцяло с националния закон, но ако този начин предпоставя
като резултат жестоко, нечовешко или унизително отношение, което явно не е било
неизбежно или ако е могло да се избегне, то същото е понесено поради превес на
обществения интерес от предотвратяване на посегателства срещу обществения ред,
а това включва и изпълнение на присъдите, както и разглеждане на наказателни
дела с участие на подсъдимия, включително осигуряване риска от престъпление,
като всяка държава-членка на Конвенцията разполага с известна свобода на
преценка относно мерките за охрана на общите ред и сигурност в едно
демократично общество.
Въпреки
несъответната правна квалификация по чл.1 ал.1 от ЗОДОВ, не е допуснато
съществено нарушение на производствените правила, тъй като главната разлика
между общото производство по чл.203 и сл. от АПК и това по чл.284 и сл. от ЗИНЗС се състои в обърнатата тежест на доказване на противното спрямо
изложеното в исковата молба, и при не справяне с нея, презумирането на вредите,
тъй като забранената ситуация на жертва, която е основание за осъждането на
държавата е доказана. Тези основни правила са спазени, тъй като тежестта да
отхвърли основателността на претенцията е понесена от ответника, а
неимуществените вреди не са поставени под съмнение, като са разгледани и
правомощията на Началника на затвора да удовлетвори желанието на ищеца за
упражняване правото на личен и семеен
живот.
В
обжалваното решение съдът е разгледал въпроса за възможността на ответника да
осигури упражняване на заявеното право, чрез извършване на фактически действия
по неговото конвоиране или разрешаване на отпуск с оглед на фактите, че към
20.02.2022г ищецът е изтърпял ефективно 2 години, 9 месеца и 8 дни, но при
строг режим, който е пречка да се приложат хипотезите на чл.98 от ЗИНЗС. Освен
това те са предвидени за награда, която не може да послужи като предлог на
Началника на затвора да уважи искане за отпуск, основано на семейни причини от
изключителен характер. Тези факти, които се сочат в исковата молба са правно
регулирани от чл. 447 от НПК, който разпоредба предоставя правомощия на
Окръжния прокурор – орган на съдебната власт, не на изпълнителната и не
принадлежаща към структурата на ответника, да разреши въпросите за упражняване
правото на личен и семеен живот, които възникват извън правните възможности,
уредени в ЗИНЗС. Актовете на прокурора не могат да бъдат предмет на съдебен
контрол нито в настоящото, нито в отделно съдебно производство, пред
административните съдилища, поради това, че те не се издават от административен
орган, нито от друг, но по повод упражняване на административна дейност.
Контрола върху изпълнението на наказанието не е административна дейност, а
надзор за законност и поради това правомощието да се разреши прекъсване
изпълнението на наказанието и напускане мястото на лишаване от свобода
принадлежи на прокурора. Постановлението му от 31.01.2022г, с което отказва
прекъсване, за да се присъства на погребението на починалия родител, не може да
се обсъжда като вредоносна дейност, за която отговорността е на ответника, и в
тази връзка не произнасянето му по молбите, подадени преди тази дата, също не е
факт, който да се преценява правно като съставомерен признак спрямо състава на
чл.284 от ЗИНЗС. Главното в настоящото производство е да се даде отговор на
въпроса дали Началника на затвора Стара Загора е отказал, прилагайки
автоматично посочените в ЗИНЗС пречки по чл.98 или, се е позовал в становището
си до прокурора от 31.01.2022г на факти, сочещи на необходимост от намесата в
правото на личен и семеен живот, за да се отговори дали страданието, което е
вън от съмнение е основание да се признае статут на жертва на ищеца. В
настоящия случай, Началника на затвора се е позовал на конкретен факти и той е висящо
пред АС Пловдив наказателно производство с предмет деяние по чл. 253 от НК, за
което е осъден на 10г и 6м лишаване от свобода с присъда №32/10.09.2019г по
НОХД 475/18г на Окръжен съд Стара Загора, която ще бъде разгледана в хода на
въззивното съдебно производство. Факта, че тази присъда не е отменена, а ще се
разглежда в светлината на забраната не два пъти за същото и приспадане на
евентуално изтърпяно в Кралство Белгия наказание означава, че към 31.01.2022г
липсва яснота за размера на наказанието, което остава да се изтърпи и
съществува реална възможност тази присъда да остане в сила, ако не се установи
осъждане с нея втори път за същото деяние.
Изложеното
означава, че молбата на ищеца е разгледана от Началника на затвора в град Стара
Загора по критериите на ЕСПЧ, изложени не само в решението Вецев срещу
България, а именно за индивидуално и подробно разрешаване на всеки случай на
намеса в защитени от Конвенцията права. Бездействието – правно или фактическо
на Началника на затвора да осигури напускане на мястото за лишаване от свобода
с оглед упражняване на правото на личен и семеен живот, което обективно е
несъвместимо с изпълнение на присъдата, не е следствие на автоматично прилагане
на ЗИНЗС, а е резултат от съобразяване на факти, които имат значение за
преценка дали обществения или личен интерес има превес в конкретния случай.
Висящото наказателно производство по проверка на присъда, постановила 10г и 6м
лишаване от свобода за тежко престъпление по чл.253 от НК е факт, който
обуславя извод за превес на обществения интерес над личния и понесеното
страдание, ако и да е могло да бъде избегнато, чрез упражняване на правомощия
по чл.98 ал.8 от ЗИНЗС с оглед изтърпяване ефективно на една година при строг
режим, е понесено при пропорционалност на отказа да бъде дадена награда с цел
упражняване правото на личен и семеен живот по изключителни причини от семеен
характер. За яснота – ищецът претендира Началника на затвора да упражни една
законова възможност за прилагане на възпитателна мярка, каквато е предвидената
в чл.98 от ЗИНЗС награда, с цел удовлетворяване на заявеното за упражняване
право на личен и семеен живот, поради изключителни причини, каквото е тежкото
здравословно състояние на родител и неговата смърт, или алтернативно, въпреки
изричните случаи на конвой, да нареди извършването на такъв, без санкцията на
Окръжния прокурор по чл.447 от НПК или въпреки нея, като се има предвид, че той
е сезиран и преди 31.01.2022г. Началника на затвора е сторил нужното, според
стандарта по делото Вецев срещу България като е дал становище, обосновано от
конкретен факт, сочещ на превес на обществения интерес над личния. Наградите
като възпитателна мярка обаче се прилага и при отсъствие на същия риск от
осуетяване на наказателно преследване.
Мотивиран
от изложеното, Административен съд Стара Загора
Р
Е Ш И
ОСТАВЯ
В СИЛА Решение №281/30.06.2022г, постановено по адм.д.№200/22г по описа на АС
Стара Загора.
Решението
е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.