№
Гр.
София,22.10.2021 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗИВНО ОТДЕЛЕНИЕ, ІV - "Д" състав, в публично съдебно заседание на тридесети септември през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Здравка И.
ЧЛЕНОВЕ: Райна Мартинова
Мл. съдия: Калина Станчева
при секретаря Екатерина Калоянова, като разгледа докладваното от мл. съдия Станчева в. гр. д. № 12999 по описа на съда за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение № 36360/11.02.2019 г. на СРС, 87 с-в, по гр. д. № 29772/2016 г. Р.Б., представлявана от М. на ф., е осъдена да заплати на "С. " ЕООД, ЕИК: *******на основание, предявения в условията на евентуалност иск по чл. 49 ЗЗД, вр. чл. 7 КРБ, сумата от 19287,71 лв., представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди, изразяващи се в пропуснати ползи от реализиране на приход от цена на произведена електирческа енергия в периода 01.01.2014 г. - 09.08.2014 г., настъпили вследствие действия на народни представители от 42-рото Народно събрание, извършени на 04.12.2013 г. и изразяващи се в приемане на разпоредбата на § 6, т. 2 и т. 3 от заключителните разпоредби на Закона за държавния бюджет на Р.Б. за 2014 г., с които се създават чл. 35 а, ал. 1, 2 и 3, чл. 35 б, ал. 1, 2, 3 и 4, чл. 35 в, ал. 1, 2 и 3 и чл. 73, ал. 1, 2, 3 и 4 в Закона за възобновяемите енергийни източници, ведно със законната лихва от предявяване на исковата молба в съда - 03.06.2016 г. до окончателното изплащане, като е отхвърлен главният иск с правна квалификация чл. 59, ал. 1 ЗЗД за същото притезание. Страните са осъдени за разноски съразмерно с уважената, респективно отхвърлена част от ищцовите претенции.
Решението се оспорва от ответника - Р.Б., представлявана от М. на ф., чрез представителя й, с множество доводи, че е недопустимо, а по същество и неправилно, необосновано и незаконосъобразно, постановено в нарушение на материалния и процесуален закон. На първо място се излагат подробни съображения за недопустимост на произнасянето на СРС, поради неподведомственост на спора на гражданските съдилища. Твърди се, че отношенията, които възникват в резултат от действията на Народното събрание по осъществяване на властническата му дейност, не са частноправни, а са специфични държавно-властнически отношения от сферата на публичното право, чиято законосъобразност не подлежи на контрол от органите на съдебната власт. Навежда се, че мотивите на първата инстанция са неясни и противоречиви, като СРС неправилно приел, че събраните суми могат едновременно да се третират като валидно погасяване на определено по основание и размер задължение към държавата и като пропусната полза. На следващо място се пледира, че въззивникът е осъден по ненадлежна правна квалификация, тъй като съдът приел извършено нарушение на чл. 107 от ДФЕС, позовавайки се на новелата на чл. 4, параграф 3, ал. 2 от ДЕС, а отговорността на държавата била субсумирана под хипотезата на чл. 49 ЗЗД и/или чл. 7 КРБ. Позовава се на дадено от Конституционния съд тълкуване на правомощията на съдебната власт, според което извън правомощията на органите на съдебната власт е контрола за законосъобразност на актовете, свързани с упражняване на законодателната власт от НС. Твърди, че дори да се приеме, че искът е подведомствен на съдилищата, не е налице и пасивна легитимация на Държавата да отговаря по него, което е абсолютна процесуална предпоставка. Поддържа се, че Държавата няма качеството на възложител на работата на народните представители. Излага доводи, че държавата отговаря за вреди, причинени от длъжностни лица, но само в лицето на правосубектния държавен орган, с който тези лица се намират в трудови или служебни правоотношения. Излагат се доводи, че в конкретната хипотеза правосубектен ответник е самото НС, действащо като процесуален субституент по реда на ЗОДОВ или като възложител на работата по ЗЗД. Поддържат се и множество съображения за неправилност и необоснованост на решението по същество. Жалбоподателят се позовава на необоснованост на мотивите на СРС, тъй като от тях не става ясно какво е увреждащото поведение, нито кога и от кого е осъществено. Не са изложени мотиви за причинната връзка между съответните действия, свързани с упражняване на законодателнатна власт на НС и претърпените вреди. Поддържа се още, че съдът е изложил аргументи за липса на правно основание за събиране на таксите, претендирани от ищеца, като в същото време е уважил иск с правна квалификация чл. 49 ЗЗД, вр. с чл. 7 КРБ. Излагат се съображения, че обявяването на противоконституционност на закон с решение на КС, не съставлява правопораждащ факт за гражданската отговорност на държавата или на НС от частно правно отношение между равнопоставени субекти. Правните последици от решенията на КС са уредени в чл. 14, ал. 3 от ЗКС и чл. 22, ал. 2 ЗКС и чл. 151, ал. 2 от КРБ. Излагат се и множество съображения, че съдът не разполага с компетентност да осъществява контрол за законосъобразност на законодателната власт, като прилага по аналогия института на гаранционно – обезпечителната отговорност на възложителя на работата, по реда на чл. 49 ЗЗД. Твърди се, че и по същество не се доказва наличието на предпоставките за уважаване на иск по чл. 49 ЗЗД срещу ответника, като се излагат множество доводи за конституиране на НС, възникване на пълномощията му и възлагането на мандата на народните представители. Излагат се съображения за липса на противоправно действие от страна на НС във връзка с упражняваната законодателна дейност. Оспорва се и извода на СРС, че в патримониума на дружеството са настъпили твърдените имуществени вреди. Излагат се съображения, че законосъобразно погасеното публично задължение за едно дружество не може да съставлява едновременно имуществени вреда, тъй като към момента на събиране на сумите е съществувало валидно правно основание за това по чл. 35 а ЗЕВИ и същото не съставлява имуществена вреда до 10.08.2014 г. Съдът не е изложил и мотиви относно причинната връзка между поведението на ответника и настъпилите вреди, а и относно вината по чл. 45, ал. 2 ЗЗД, тъй като презумцията за вина е неприложима относно колективен орган, какъвто е НС. Счита, че в процесния случай не е налице противоречие на разпоредбите от ЗЕВИ с чл. 63 ДФЕС, чл. 49 от ДФЕС, както и с вторичното право на ЕС. По тези и множество допълнителни аргументи моли да се постанови решение, с което да се отмени оспореният акт в обжалваната част, като се отхвърли евентуалният иск по чл. 49 ЗЗД вр. чл. 7 от КРБ. Претендира разноски. Не прави възражение за прекомерност на разноските за адвокат на ищеца, по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК.
Въззиваемата страна - ищецът "С. " ЕООД не е депозирал писмен отговор в срока и по реда на чл. 263 ГПК. В съдебно заседание страната се представлява от адв. В., който излага становище за законосъобразност на проверявания съдебен акт в обжалваната част, моли за потвърждаването му, както и за присъждане на разноски, за което прилага списък по чл. 80 от ГПК.
Съдът, като взе предвид доводите на
страните и след преценка на доказателствата по делото по реда на въззивната
проверка, приема следното:
Въззивната жалба е допустима - подадена е в срок по чл. 259, ал. 1 ГПК от легитимирана страна в процеса, имаща правен интерес от обжалване, и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
Според уредените в чл. 269 от ГПК правомощия, въззивният съд се произнася служебно по валидността на цялото решение, а по допустимостта - в обжалваната част. Относно проверката на правилността на обжалваното решение въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата, като проверява и без довод на страните за допуснати нарушения на императивни материалноправни норми. Оспореното решение е валидно постановено.
Решението е постановено при напълно изяснена от СРС фактическа обстановка, като настоящата съдебна инстанция препраща към мотивите на първоинстанционния съд, на основание чл. 272 ГПК и не намира за необходимо да я преповтаря изцяло. Освен това, във въззивното производство не са представени нови доказателства, респективно не са направени и нови доказателствени искания, които да водят до промяна на направените от първоинстанционния съд констатации във връзка с доказателствата.
От фактическа страна между страните не е спорно, че ищцовото дружество през исковия период оперира фотоволтаична електроцентрала (ФтЕЦ) "Феромагнит 3", находящ се в УПИ I-10388- “За завод „Феромагнити“, кв. 60 по плана на с. Кралев дол, общ. Перник, обл. Перник, въведена в експлоатация на 27.06.2012 г. (разрешение за ползване № СТ-05-740).
Не е спорно също така, че между "ЧЕЗ Електро България" АД, в качеството на купувач, и ищеца "С. " ЕООД, в качеството на продавач, е сключен договор за изкупуване на електрическа енергия № 300 от 03.07.2012 г., по силата на който продавачът доставя на купувача, а последният купува произведената електрическа енергия от "Феромагнит 3" на цени, определени в договора.
От представените по делото осем броя удостоверения за удържана такса по чл. 35 б, ал. 1 ЗЕВИ се установява, че за произведената и изкупена от "Феромагнит 3" и изкупена от "ЧЕЗ Електро България" АД ел. енергия са удържани такси от ищеца.
По делото е приложено извлечение от справка № 1 „Такса за производство на електрическа енергия от вятърна и слънчева енергия“, изготвена от главен експерт в КЕВР, съгласно която общият размер на дължимата 20 % такса в лева за производителя-ищец "С." ЕООД, считано от датата на сключване на договора за изкупуване на ел. енергия (03.07.2012 г.) възлиза на сума в размер на 19 288 лева.
Първоинстанционният съд не е назначил ССчЕ, която да установи същият този факт. Това обстоятелство обаче е преодоляно чрез назначената в хода на въззивното производство експертиза с оглед разпоредбата на чл. 162 ГПК и правото на преценка на съда досежно размера на установения по основание иск. Съгласно заключението на приетата пред СГС ССчЕ, която е оспорена от въззивника, но съдът кредитира с доверие предвид факта, че същата е изготвена от компетентно вещо лице, обективна е и в пълен синхрон с останалите писмени доказателства по делото, в периода 01.01.2014 г. - 09.08.2014 г. "ЧЕЗ Електро България" АД е удържало (не е заплатило на ищцовото дружество) такси в размер на 20 % в размер от общо 19 287,71 лв., която сума е удържана чрез прихващане по фактура с ДДС и преведена на КЕВР на три транша, извършени на 15.04.2014 г., 15.07.2014 г. и 15.10.2014 г. с основание - такса за производство на електрическа енергия от вятърна и слънчева енергия съгласно чл. 35 а., ал. 1 от ЗЕВИ.
По въпросите, поставени във въззивното
производство, които касаят допустимостта на постановеното решение, настоящият
състав, в допълнение към изложеното от СРС, намира следното:
Неоснователни са възраженията на жалбоподателя за недопустимост на обжалваното решение поради неподведомственост на спора на гражданските съдилища.
В случая вземанията произтичат от граждански правоотношения, а именно от неоснователно обогатяване - за главния иск, съответно от деликтно за евентуалния, като въззивният съд счита, че спорът относно съществуването им е подведомствен на гражданските съдилища.
Спорен по делото момент е дали се дължи обезщетение в полза на ищеца за претърпени вреди от приемането на противоконституционни норми и неотстраняването на последиците от приемането на същите, като това обезщетение е формирано от размера на внесени държавни такси в изпълнение на обявени за противоконституционни норми, т. е. не може да се приеме, че става въпрос за контрол върху упражняване на законодателната власт или за погасяване на публичноправни задължения в посочения от въззивника смисъл на отношения на власт и подчинение. При това основателно СРС е приел, че при разрешаването на възникналия спор, гражданските съдилища не осъществяват контрол за законосъобразност на актове на НС, съставляващи упражняване на законодателна власт на Народното събрание, в какъвто смисъл са възраженията в жалбата.
Въззивният състав намира, че с обявяването на противоконституционността на чл. 35 а и сл. ЗЕВИ отпада характерът на публично държавно вземане на платените от ищеца такси, поради което претенцията за връщането им от държавата обуславя подсъдност на спора на гражданските съдилища (в този смисъл е последователната практика на ВКС, обективирана в определение № 634/12.12.2017 г. по ч. т. д. № 2496/2017 г. на ВКС, І ТО; определение № 796/20.12.2017 г. по ч. т. д. № 2206/2017 г. на ВКС, ІІ ТО; определение № 86/31.01.2018 г. по ч. т. д. № 3001/2017 г. на ВКС, ІІ ТО, определение № 157/2.03.2018 г. по ч. т. д. № 432/2018 г. на ВКС, ІІ ТО).
На следващо място не могат да бъдат споделени и възраженията на жалбоподателя във връзка с процесуалната легитимация на Държавата като ответник в производството.
Така в решение № 249 от 15.01.2021 г. по гр. д. № 4069/2019 г., г. к., ІV г. о. на ВКС, което се споделя от настоящия състав, се приема, че съгласно чл. 7 КРБ Държавата отговаря за вредите, причинени от незаконни актове или действия на Народното събрание като държавен орган и на народните представители като длъжностни лица. Държавата е специфична форма на политическа организация на обществото и управление на социалните процеси и съществува, и функционира чрез системата от държавни органи. Държавата и нейните органи не са различни правни субекти в отношения на разделност, а са органически обединени и интегрирани в едно цяло. Конкретният държавен орган не може да бъде отделен от това цяло, тъй като неговите правомощия произтичат от държавата и той ги упражнява от нейно име. Държавният орган не може да съществува извън системата на държавните органи, нито пък може да упражнява правомощията си отделно от държавата. С оглед на това действията на държавния орган се явяват действия и на самата държава.
В публичните правоотношения Държавата участва чрез своите органи, които така осъществяват своите правомощия, а в гражданските правоотношения, като отделен равнопоставен правен субект, тя се представлява от министъра на финансите, освен когато в закон е предвидено тя да се представлява от друг свой орган. В случаите, когато от действията или бездействията на държавния орган бъдат причинени вреди на трети лица, отговорността за тях се носи от Държавата.
За държавния орган не възниква самостоятелна отговорност за причинените на третите лица вреди, която да съществува едновременно с отговорността на Държавата за същите вреди. Отговорността на Държавата за вреди може да бъде реализирана чрез предявен против самата нея иск, а в случаите, когато това е допустимо - и чрез иск, предявен против причинилия увреждането неин орган, в който случай последният има качеството на процесуален субституент. Във втория случай държавата не става страна по делото, но е обвързана от постановеното по него решение. Когато вредите са причинени от действията или бездействията на няколко държавни органа, искът за обезщетение може да бъде предявен против всички или някои от тях, при условията на солидарност, тъй като се касае до една отговорност на един и същи правен субект - Държавата. ВКС приема, че е недопустимо предявяването на иск за обезщетение против Държавата и против нейния орган, който е причинил вредите, в едно и също производство. Предявеният иск не може да бъде разгледан едновременно по отношение на носителя на задължението и по отношение на неговия процесуален субституент, който извършва действия в процеса от свое име. (в посочения смисъл - решение № 72 от 21.04.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2377/2019 г., IV ГО и решение № 71 от 6.04.2020 г. на ВКС по гр. д. № 3804/2019 г., IV ГО).
На следващо място въззивният съд намира за неоснователни и доводите на жалбоподателя за недопустимост на иска поради невъзможност да бъде ангажирана отговорността на народните представители, респ. на Народното събрание като колективен орган. Допустимостта на иска се извежда от твърденията на ищеца за възникването на материално правоотношение, част от което е спорното материално право. В случая, в исковата молба са изложени доводи, че Държавата следва да отговаря като възложител, по смисъла на чл. 49 от ЗЗД, за вреди, настъпили от противоконституционен закон, като дали тя има такова качество и респективно е пасивно материалноправно легитимирана да отговаря за това, с оглед особения статут на приелите закона народни представители, е въпрос по същество на спора.
По изложените съображения в съвкупност, настоящият въззивен състав намира, че решението не е недопустимо постановено и следва да се разгледат доводите относно неговата незаконосъобразност.
По този въпрос съдът намира следното:
Предвид неоснователността на главния иск, имащ правна квалификация по чл. 59, ал. 1 ЗЗД, то съдът правилно е преценил, че следва да се произнесе по евентуалния иск с правна квалификация по чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД вр. чл. 7 КРБ, доколкото се е сбъднало вътрешнопроцесуалното условие за неговото разглеждане.
Съгласно разпоредбата на чл. 49 от ЗЗД, този който е възложил на друго лице някаква работа, отговаря за вредите, причинени от него при или по повод изпълнението й. Тази специална отговорност за вреди е уредена в закона като възможност да се търсят вреди от юридическото лице, което е възложило на другиго извършването на определена работа, когато при или по повод изпълнението й са причинени вреди. Отговорността по чл. 49 ЗЗД е обективна, има гаранционно - обезпечителна функция и е за чужди виновни противоправни действия. По така предявения иск следва да се установят следните кумулативни елементи от фактическия състав, пораждащ тази отговорност: противоправно действие или бездействие от страна на лице, на което е възложено извършване на някаква работа, причиняване на вреда - при или по повод изпълнението на възложената работа, както и причинна връзка между противоправното поведение и вредоносния резултат.
Неоснователни са възраженията на жалбоподателя за липса на констатации в оспореното решение относно наличието на всеки един от елементите от фактическия състав, от който възниква гаранционнообезпечителната отговорност по чл. 49 ЗЗД, вр. с чл. 45 ЗЗД, вр. с чл. 7 от Конституцията, съответно за неправилност на правните изводи в тази насока от страна на първоинстанционният съд. В обжалваното решение първоинстанционният съд е посочил елементите от фактическият състав за ангажиране на отговорността на държавата и е изложил подробни мотиви за наличието им, поради което възраженията на ответника в тази насока са неоснователни и необосновани.
В случая не е спорно обстоятелството, че на 04.12.2013 г. народните представители от 42 - рото Народно събрание приемат § 6, т. 2 и т. 3 от ЗР на Закона за държавния бюджет на Р.Б. за 2014 г., с които се създават чл. 35 а, ал. 1, 2 и 3, чл. 35 б, ал. 1, 2, 3 и 4, чл. 35 в, ал. 1, 2 и 3 и чл. 73, ал. 1, 2, 3 и 4 в Закона за енергията от възобновяеми източници (ЗЕВИ). Съгласно чл. 35 а ЗЕВИ от производителите на електрическа енергия от вятърна и слънчева енергия се събира такса в размер на 20 % от цената на произведената енергия.
Бъзспорно е и обстоятелството, че с решение № 13 от 31.07.2014 г. на Конституционния съд на Р.Б., постановено по конституционно дело № 1/2014 г., са обявени за противоконституционни § 6, т. 2 и т. 3 от ЗР на Закона за държавния бюджет на Р.Б. за 2014 г., (обн. в ДВ, бр. 109 от 2013 г.).
Решението на КС е обнародвано в ДВ, бр. 65/06.08.2014 г. и е влязло в сила на 10.08.2014 г. (чл. 14, ал. ЗЗКС). Съгласно чл. 151, ал. 2 от Конституцията, актът, обявен за противоконституционен, не се прилага от деня на влизането на решението в сила.
С решение № 3 от 28.04.2020 г. по к. д. № 5/2019 г. Конституционният съд е приел, че по отношение на заварени от решение на КС неприключили правоотношения и правоотношения, предмет на висящи съдебни производства, противоконституционният закон не се прилага. Решението на Конституционния съд за обявяването противоконституционността на акта е задължително за всички държавни органи, юридически лица и граждани (чл. 14, ал. 6 ЗКС), но то не урежда пряко правните последици от обявяването на даден акт за противоконституционен.
Относно възраженията в жалбата, че в производството не са установени елементите на фактическия състав на чл. 49 ЗЗД за ангажиране отговорността на Държавата за обезщетяване на процесните вреди, въззивният съд споделя изводите на СРС, че е налице възлагане по смисъла на чл. 49 от ЗЗД от страна на Държавата по отношение на народните представители от 42-рото Народно събрание.
Въззивният състав споделя изводите на СРС, че отговорността на държавата за вреди, причинени от противоправни актове или действия на нейни органи или длъжностни лица, пряко произтича от разпоредбата на чл. 7 от КРБ, която наред с това има и непосредствено приложение съгласно чл. 5, ал. 4 от КРБ. Съгласно чл. 7 от Конституцията държавата отговаря за вредите, причинени от незаконни актове или действия на нейни органи, в това число на Народното събрание, като държавен орган и на народните представители, като длъжностни лица. Тази отговорност на държавата е обективна (има гаранционно-обезпечителен характер) и се реализира, без оглед обстоятелството, виновно ли е било поведението на съответните длъжностни лица.
Безспорно Народното събрание е висш държавен орган, в чиято компетентност Конституцията е възложила осъществяването на най-важните държавни функции. То е част от системата на държавните органи, която е изградена на принципа на разделение на властите. В този смисъл Народното събрание е държавен орган олицетворяващ законодателната власт, което определя мястото му сред другите държавни органи, които имат своето място в изпълнителната и съдебната власт или са независими - БНБ, КФН, Сметна палата и други. Народните представители са лица от състава на Народното събрание, като държавен орган и са длъжностни лица, както лицата от състава на другите държавни органи и лицата, които осъществяват еднолично функциите на държавен орган. Те имат своя статут със съответните особености: функционален имунитет, имунитет от наказателно преследване и други.
Съгласно чл. 22, ал. 4 от ЗКС, след обябяване на противоконституционността на дадена законова норма, задължение да уреди възникналите правни последици от прилагането на противоконституционния закон, възниква за органа, който е постановил акта. В процесния случай това е НС. Текстът на разпоредбата е формулиран като задължение, а не като право на органа. Той не установява възможността НС да уреди възникналите правни последици от запазеното действие на обявения за противоконституционен закон, а го задължава да направи това, за да възстанови нарушения конституционен ред.
Следователно бездействието на НС да уреди правните последици от прилагането на противоконституционния закон е толкова противоправно, колкото и приемането на такъв закон. С приемането на противоконституционния закон НС нарушава конституционния ред, а с бездействието си, вместо да изпълни задължението си да го възстанови, продължава да поддържа нарушението.
Предвид изложеното, първоинстанционният съд обосновано е приел в решението си, че задължението по чл. 22, ал. 4 ЗКС е част от цялостния конституционен механизъм за балансиране на властите и осигуряване върховенство на закона. То е с императивен характер – арг. от чл. 22, ал. 4, вр. ал. 2 ЗКС и решение № 3/28.04.2020 г. по к. д. № 5/2019 г. на Конституционния съд.
Не се спори, че към настоящия момент Народното събрание не е отстранило възникналите правни последици от приложението на обявените за неконституционни разпоредби на закона, в изпълнение на задължението по чл. 22, ал. 4 ЗКС.
По отношение на противоправността при действията на народните представители при приемане на процесните законови разпоредби, следва да бъде съобразено и становището, прието в следните решения: решение № 204 от 09.03.2021 г. по гр. д. № 3812/2018 г. на ВКС, III ГО; решение № 249 от 15.01.2021 г. по гр. д. № 4069/2019 г. на ВКС, IV ГО; решение № 72 от 21.04.2020 г. по гр. д. № 2377/2019 г. на ВКС, IV ГО и решение № 71 от 06.04.2020 г. по гр. д. № 3804/2019 г. на ВКС, IV ГО, съгласно които НС носи отговорност, приетите от него закони да съответстват на КРБ, защото народните представители поемат като основно свое задължение да я спазват под клетва, която те полагат съгласно чл. 76, ал. 2 от КРБ при конституирането на всяко новоизбрано НС. Приемането на противоконституционен закон е неизпълнение на основното задължение за спазване на КРБ от мнозинството народни представители. То е във висша степен противоправно, защото съгласно чл. 4, ал. 1 от КРБ Р.Б. е правова държава, която се управлява на първо място според Конституцията и на следващо място според законите на страната.
Следователно приемането на противоконституционен закон съставлява деликт и следва да се приеме за противоправно деяние. Приложението на противоконституционния закон безспорно причинява вреди на правните субекти, както на самата държава, така и на гражданите и юридическите лица, които са в равна степен подчинени на закона до привеждането му в съответствие с КРБ.
Предвид изложените съображения, въззивният състав споделя изводите направени и от страна на СРС, че по делото се установява противоправност в поведението на народните представители от 42-рото Народно събрание, във връзка с обявяването на процесните законови разпоредби за противоконституционни, както и възлагане по смисъла на чл. 49 от ЗЗД от страна на Държавата.
На следващо място, съдът приема за неоснователно и възражението, че заплатените такси по чл. 35 а ЗЕВИ не могат да се определят като претърпени вреди, като събрани въз основа на валидно действащ закон.
В практиката на ВКС се приема последователно, че предвиденото в чл. 151, ал. 2, изр. 3 от Конституцията неприлагане на обявения за противоконституционен акт от момента на влизането на решението на Конституционния съд, е пряка последица от самото решение - неговото конститутивно действие. Решението на Конституционния съд има и правно - установително действие - установява несъответствието на закона с Конституцията, което съществува от момента на приемането на противоконституционния закон и затова се счита установено от този момент, а не възниква от момента на влизането в сила на решението на Конституционния съд.
Поради това, че противоконституционният закон е такъв от момента на приемането му, то и правните последиците от неговото прилагане също се явяват в противоречие с Конституцията от същия този момент, т. е. - във висша степен противоправни, и запазването им би противоречало на принципа на правовата държава.
Запазването на действието на противоконституционния закон за "заварените" приключили отношения от влизането в сила на закона до влизането в сила на решението на Конституционния съд, с което е установена противоконституционността, не санира противоправността на приемането на закона. Обратното, решението на Конституционния съд, с което се установява противоконституционността на закон установява със задължителна по отношение на всички сила на пресъдено нещо (за която съдът следи служебно и е длъжен да зачете), че законът е противоконституционен. Това не може да означава друго, освен че приемането му е противоправно.
Отговорността за вреди е на държавата - тя дължи обезщетение на увредените лица, защото нейн орган е постановил противоконституционния акт и след това същият този орган противоправно бездейства. Приемането на противоконституционния закон, както и последвалото противоправно бездействие е осъществено чрез поведението на мнозинството народни представители. Тяхното поведение като длъжностни лица от състава на Народното събрание ангажира отговорността на държавата, като правен субект.
В производството не е оборена и законоустановената презумпция за вина. Несъстоятелни са доводите на ответника в жалбата, че доколкото противоконституционните разпоредби са приети от Народното събрание като колективен орган, то не може да формира вина и тази предпоставка не може да бъде установена по делото. В случая презумпцията за вина се отнася към поведението на членовете на органа, които го конституират - отделните народни представители, които като физически лица са в състояние да проявяват виновно поведение.
Обосновано СРС е приел, че в производството се доказва наличието на вреда в размер на удържаната от ищеца такса, която е в причинна връзка с обявената за противоконституционна разпоредба.
Съобразно разпоредбата на чл. 35 а, ал. 2 и чл. 35 б ЗЕВИ, размерът на таксата е 20 % от цената на количеството изкупена ел. енергия от обществения доставчик и от крайните снабдители, която такса се удържа и внася от обществения доставчик, съответно от крайния снабдител. Установява се, че за периода 01.01.2014 г. - 09.08.2014 г. ищецът не е получил в цялост дължимата цена на произведена ел. енергия по сключения договор за изкупуване от 03.07.2012 г., като сумата от 19 287,71 лева, представляваща 20 % от цената, е била удържана. В този смисъл е заключението на приетата ССчЕ. Тази сума не е платена на ищеца, а е внесена в държавния бюджет единствено на основание противоконституционните разпоредби на чл. 35 а и сл. ЗЕВИ.
При това основателно СРС е направил извод, че вследствие поведението на законодателя в имуществената сфера на ищеца е настъпила вреда - той е пропуснал да реализира приход от цена на ел. енергия в размер на 19 287,71 лв.
В първоинстанционното решение е
възприето разбирането, че народните представители от 42-рото НС с действията си
от 04.12.2013 г. по приемане на процесните законови разпоредби (чл. 35 а, ал.
1, 2 и 3, чл. 35 б, ал. 1, 2, 3 и 4, чл. 35, ал. 1, 2 и 3, и чл. 73, ал. 1, 2,
3 и 4 от Закона за енергията от възобновяеми източници) са нарушили нормата на
чл. 107 от ДФЕС. Във въззивната жалба са изложени пространни съображения защо
така направеният извод на първата инстанция е неправилен. Настоящият състав
намира релевираното от въззивника възражение за основателно, макар и това да не
влияе на крайния извод по същество на спора, доколкото следното е вярно. Съгласно
принципа за лоялно сътрудничество, закрепен в чл.
4, § 3 от ДЕС,
държавите-членки са длъжни да вземат всички общи и специални мерки, необходими
за гарантиране на задълженията, произтичащи от правото на ЕС, да подпомагат
общността за постигане на нейните цели и да се въздържат от всякакви мерки,
които могат да застрашат тези цели. От този общ принцип произтичат редица
конкретни задължения, в това число и за националните съдилища, някои от които
са закрепени в Договорите, а други са изведени в практиката на Съда на ЕС. От
него следва и института на отговорността на държавите-членки за вреди,
настъпили вследствие нарушения на общностното право /Francovich and others v.
Italian State, C-6/90, C9/90, § ЗЗ/. Фактическият
състав на тази отговорност включва следните предпоставки: 1/нарушена общностна
норма, която предоставя права на частноправни субекти; 2/нарушението да е
достатъчно съществено; 3/да е претърпяна вреда; 4/да е налице
причинно-следствена връзка между нарушението и вредата. Концепцията за
извъндоговорната отговорност на държавата за вреди е въведена постепенно с три
знакови решения на Съда на ЕС /Frankovich and others v. Italian Stare; Brasserie
du Pecheur и Faactortame; Kobler/, които установяват елементите на фактическия
й състав и стандартите във връзка с процесуалния ред за реализирането й.
Действително не е налице нарушение на
новелата на чл. 107 от ДФЕС. Цитираната разпоредба касае държавни помощи.
Съгласно чл. 107 от ДФЕС, освен когато е предвидено друго в Договорите, всяка
помощ, предоставена от държава – членка или чрез ресурси на държава – членка,
под каквато и да било форма, която нарушава или заплашва да наруши
конкуренцията чрез поставяне в по-благоприятно положение на определени
предприятия или производството на някои стоки, доколкото засяга търговията
между държавите – членки, е несъвместима с вътрешния пазар. В разпоредбата е
посочено кои държавни помощи се считат за съвместими с вътрешния пазар.
Оспорените от ищеца текстове от ЗЕВИ уреждат заплащане на държавна такса, която
постъпва в държавния бюджет. Тя не представлява държавна помощ, поради което
чл. 107 от ДФЕС е неприложим към конкретния казус.
Прав е въззивникът също, че не са нарушени
разпоредбите от чл. 63 ДФЕС, чл. 49 ДФЕС и вторичното право на ЕС. Разпоредбата на чл. 63
от ДФЕС установява забрана ограниченията при движение на капитала. В тази
връзка следва да се има предвид, че договорът за функционирането на ЕС относно
свободата на установяване, свободното предоставяне на услуги и свободното
движение на капитали не се прилага при положение, което във всичките си аспекти
спорът е свързан само с една държава - членка / в този смисъл решение от
20.03.2014 г. Caixa d’Estalvis i Pensions de Barcelona, C 139/12, решение от 30
юни 2016 г., Admiral Casinos & Entertainment, C 464/15/. Аналогично
разрешение е дадено и в решение от 15.11.2016 г. по дело C-268/15 /Голям
състав/, съгласно което режимът на извъндоговорната отговорност на държава -
членка за вреди, причинени в резултат от нарушение на това право, не се прилага
при наличието на вреди, които частноправен субект твърди, че е претърпял поради
това, че предвидена в член 49 ДФЕС, 56 ДФЕС или 63 ДФЕС основна свобода се
нарушава с национална правна уредба, която се прилага еднакво към местните
граждани и гражданите на други държави членки, когато положението във всичките
си аспекти е свързано само с една държава членка.
Както се посочи по-горе с решение на
Съда на Европейските общности по делото Andrea Francovich et Danila Bonifaci и
др. срещу Италианската република (Дела С-6/90 и С-9/90) е изведен принцип за
отговорност на държавата за вреди, причинени на граждани, вследствие нарушения
на норми от правото на Европейския съюз, които не са транспонирани. В
конкретния случай няма основание за ангажиране на отговорността на държавата на
посоченото основание, тъй като двете директиви са транспонирани в българското
законодателство чрез Закона за енергията от възобновяеми източници и Закона за
енергетиката. С решение на Съда /първи състав/ 20 септември 2017 година по
съединени дела C 215/16, C 216/16, C 220/16 и C 221/16/ е прието, че държавите
– членки разполагат с право на преценка относно мерките, които считат за
подходящи за постигането на задължителните общи национални цели, определени в
член 3, параграфи 1 и 2 от директивите. Предвидената в чл. 3, параграф 3 от
Директива 2009/28 възможност за държави – членки да приложат схеми за
подпомагане, с оглед насърчаване на използването на енергия от възобновяеми
източници не съдържа забрана за облагане на предприятията, които разработват
подобни източници на енергия, поради което този довод на въззивника-ответник
също е основателен.
При все това, горното по никакъв
начин не влияе на крайния извод на първоинстанционния съд, доколкото в случая
иск с правна квалификация чл. 4, § 3
ДЕС, вр. чл. 7 от Конституцията на Р.Б. нито е бил предявен, нито е бил
разглеждан в атакувания съдебен акт на СРС. В заключение, в съответствие с
материалния и процесуален закон СРС е приел, че в производството се установява
реализирането на всички елементи от фактическия състав на отговорността на
Държавата по чл. 49, вр. чл. 45 от ЗЗД, вр. чл. 7 от Конституцията на Р.Б.
и за ищеца по делото е възникнало право на обезщетение за претърпените от него
имуществени вреди в размер на сумата от 19 287,71 лв., ведно със законната лихва от датата на депозиране
на исковата молба до окончателното изплащане на сумата, поради което доводите
на жалбоподателя в обратния смисъл са неоснователни.
В обобщание въззивният състав
споделя извода на СРС, че в производството е установено кумулативното наличие на
елементите от фактическия състав на чл. 49 ЗЗД, вр. чл. 45 ЗЗД, вр. чл. 7 КРБ и в полза на
ищеца е възникнало вземане за сумата от 19 287,71 лв. - представляваща обезщетение за
имуществени вреди - удържани такси по чл. 35а, ал. 2
от ЗЕВИ,
обявен за противоконституционен с Решение № 13 от 31.07.2014 г. на
Конституционния съд на РБ, влязло в сила на 10.08.2014 г.
Доколкото изводите на въззивният състав съвпадат с тези на СРС, решението е постановено при спазване на материалния и процесуален закон и следва да бъде потвърдено в оспорената уважителна част. Този извод се отнася и до присъдените в полза на ищеца разноски, които са съобразени с изхода от спора.
Тук е мястото да се отбележи, че първоинстанционното решение в частта, с която предявеният като главен осъдителен иск по чл. 59, ал. 1 ЗЗД от "С." ЕООД против Р.Б., представлявана от Министъра на финансите, за заплащане на исковата сума от 19 287,71 лева, представляваща удържана такса в размер на 20 % за производство на електрическа енергия през периода от 01.01.2014 г. – 09.08.2014 г., с която ответникът неоснователно се обогатил за сметка на ищеца, е отхвърлен като неоснователен, включително и досежно присъдените на основание чл. 78, ал. 3 ГПК съобразно отхвърлителната част на ищцовата претенция деловодни разноски, доколкото е необжалвано от страните, е влязло в законна сила.
По разноските пред СГС:
С оглед изхода от спора право на разноски има ищецът. Съдът намира, че в негова полза обаче не може да се присъди адвокатско възнаграждение в претендирания размер от 250 лева, доколкото в хода на производството не е представен договор за правна защита и съдействие, в който между страните да е договорен такъв размер на адвокатското възнаграждение, а се прилагат само и единствено доказателства за неговото заплащане – разписка от „Изи Пей“, доколкото предпоставките за присъждане на разноски за адвокатски хонорар следва да са налице кумулативно, съгласно постановките на т. 1 от ТР № 6/2012 г., на ОСГТК на ВКС.
Така мотивиран СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 36360/11.02.2019 г. на СРС, 87 с-в, по гр. д. № 29772/2016 г., в частта, в която Р.Б., представлявана от Министъра на финансите, с адрес: гр. София, ул*******е осъдена да заплати на "С. " ЕООД, ЕИК: *******, със седалище и адрес на управление:***, р-н „Искър“, ул. „*******, на основание чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД, вр. чл. 7 КРБ, сумата от 19 287,71 лева, представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди, изразяващи се в пропуснати ползи от реализиране на приход на цена на произведена електрическа енергия в периода 01.01.2014 г. – 09.08.2014 г., настъпили вследствие действия на народни представители от 42 - рото Народно събрание, извършени на 04.12.2013 г. и изразяващи се в приемане на разпоредбата на § 6, т. 2 и т. 3 от заключителните разпоредби на Закона за държавния бюджет на Р.Б. за 2014 г., с които се създават чл. 35 а, ал. 1, 2 и 3, чл. 35 б, ал. 1, 2, 3 и 4, чл. 35 в, ал. 1, 2 и 3 и чл. 73, ал. 1, 2, 3 и 4 в Закона за възобновяемите енергийни източници, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба в съда – 03.06.2016 г. до окончателното изплащане на сумата, включително по отношение на присъдените на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищеца и съобразно изхода на делото разноски.
Първоинстанционното решение в частта, с която предявеният като главен осъдителен иск по чл. 59, ал. 1 ЗЗД от "С. " ЕООД против Р.Б., представлявана от Министъра на финансите, за заплащане на сумата от 19 287,71 лева, представляваща удържана такса в размер на 20 % за производство на електрическа енергия през периода от 01.01.2014 г. – 09.08.2014 г., с която ответникът неоснователно се обогатил за сметка на ищеца, е отхвърлен, както и по отношение на присъдените в полза на ответника на основание чл. 78, ал. 3 ГПК разноски, е влязло в сила.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС, в едномесечен срок от получаване на съобщенията до страните, че е изготвено.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.