РЕШЕНИЕ
гр.София, 02.03.2020год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IV-Г състав, в публично заседание на трети декември през две хиляди и
деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАНЯ ОРЕШАРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ДЕСИСЛАВА ПОПКОЛЕВА
ИВА НЕШЕВА
при секретаря
Антоанета Петрова, като разгледа докладваното от съдия Орешарова гражданско
дело №11624 по описа за
2019 год., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 180779 от 31.07.2019г., постановено по гр. дело № 25424/2019г. Софийският
районен съд, I ГО, 36-ти състав, е отхвърлил предявените
от В.Ч.Б., ЕГН: ********** с адрес *** и
М.В.Б., ЕГН: ********** с адрес ***, район Нови Искър, ул.„*********срещу К.К.К.
с ЕГН: ********** и адрес ***, район Нови Искър, ул. „*********субективно съединени
осъдителни искове с правно основание чл. чл. 249, ал. 1 от ЗЗД за предаване държането на следния недвижим
имот: едноетажна жилищна сграда с
идентификатор 44224.5806.367.3 по кадастралната карта и кадастралните регистри
на с. Локорско, Столична община, област София, район Нови Искър, със застроена
площ от 75 кв. м. разположена в имот с идентификатор 44224.5806.367, с
местонахождение на адрес в с. Локорско, Столична община, район Нови Искър, ул.
„*******, състояща се от кухня, спалня, коридор и санитарен възел, при съседи
на сградата от две страни двор и двор към улица, заедно с дворното място, в
която е построена сградата, представляващо поземлен имот, с идентификатор
44224.5806.367, по кадастралната карта и кадастралните регистри на с. Локорско,
Столична община, обл. София, одобрена със Заповед РД-18-5/13.01.2012г. на
Изпълнителния директор на АГКК, с адрес на поземления имот с. Локорско,
Столична община, област София, район Нови Искър, ул. „*******с площ от 510 кв.
м., при съседи с идентификатори: 44224.5806.312; 44224.5806.314;
44224.5806.440; 44224.5806.378; 44224.5806.697; 44224.5806.696, за който се
твърди да е предмет на сключен между страните договор за заем за послужване.
Осъдена е В.Ч.Б. и М.В.Б. да заплатят на К.К.К.
на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК направените по делото разноски в
размер на 389,73 лева.
Срещу така постановеното
решение е постъпила въззивна
жалба от ищците В.Ч.Б. и М.В.Б., подадена чрез адв. Д., техен пълномощник, в която излагат,
че решението е необосновано и незаконосъобразно и молят да се отмени и вместо
него постанови друго, с което се уважат предявените искове. Излагат се доводи,
че са погрешни изводите на съда,
приемайки, че между страните не е сключен устен договор за заем за послужване,
като не е ясен и разбираем извода, че от показанията на останалите свидетели се
установявало, че уговорката между въззиваемия и втората ищца “надхвърляла“,
съобщеното от свидетеля Б.. Посочва, че в противоречие с материалния закон
първоинстанционният съд е приел, че задължително между страните е следвало да
има уговорен определен срок и липсата на такъв е довел до извод, че не е
сключван между тях такъв договор и след като срокът не е и не може да бъде
съществен елемент от договора. Смята, че изцяло погрешен и незаконосъобразен е
изводът на съда, че уговорката на страните да ползват имота докато между
втората ищца и ответника съществува интимна връзка не е определяем срок, тъй
като ставало дума за бъдещо несигурно събитие, но и самата уговорка налага
извод за временно предоставяне на вещта, а липсата на фиксиран срок на договора
не води и не може да доведе до извод, че такъв не е бил сключван от страните по
спора, още повече, че договорът може да бъде прекратен като безсрочен такъв.
Също така смята, че изцяло незаконосъобразно съдът е приел, че липсва уговорка
за връщане на вещта, което налагало извод, че договорът не бил сключван след
като връщането на вещта е правна последица от прекратяване на договора. Сочи,
че изцяло незаконосъобразен е изводът на първоинстанционния съд, че не било
логично двама души, имащи интимна връзка да сключат договор за заем за
послужване и което е послужило за обосноваване на крайния съдебен акт за
отхвърляне на исковете. Изтъква, че съдът не е кредитирал показанията на
свидетелят Р. с мотива, че те били „неинформативни“ и, че не било логично
първия свидетел Б.-брат на първата ищца и син на втората да не знае за
уговорката между сестра си и въззиваемия да продължи да ползва имота и да
остане в него докато са заедно с майка
им, а тези обстоятелства да знае чужд на семейството човек-именно свидетелят Р.
и неправилно не са кредитирани показанията му. Претендира присъждането на разноските за двете инстанции. В съдебно заседание пред въззивния съд адв.Д.
поддържа въззивната жалба и прави възражение за прекомерност на разноските на
въззиваемата страна за адвокатско възнаграждение.
В законоустановения срок
за отговор на въззивната жалба такъв е постъпил от К.К.К., чрез неговия
пълномощник по делото адв. З., в който оспорва жалбата и моли същата да бъде
отхвърлена като бъде потвърдено първоинстанционното решение. Претендира
присъждане на разноски. В съдебно заседание пред въззивния съд адв. З. оспорва
въззивната жалба и прави искане за спиране на настоящото производство до
приключване на друго производство, висящо пред СРС по което ответникът е ищец и
е предявил иск с правно основание чл.108 от ЗС и което искане е оставено без
уважение, съобразно мотивите изложени в
протоколно определение на съда от последното по делото съдебно заседание пред
въззивния съд.
Софийският градски съд,
като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните,
съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от
фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба, с която е сезиран
настоящият съд, е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и е процесуално
допустима, а разгледани по същество е неоснователна.
Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта- в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата. Атакуваното първоинстанционно
решение е валидно и допустимо, същото е и правилно. Във връзка с доводите във
въззивната жалба следва да се има в предвид и следното:
Предявени са активно
субективно съединени осъдителни искове с правно основание чл.249, ал.1 ЗЗД.
Ищците В.Ч.Б. и М.В.Б., излагат
в исковата си молба, че помежду им с ответника К.К.К., съществува сключен
договор за заем за послужване с предмет процесния недвижим имот в с. Локорско,
Столична община, район Нови Искър на адрес - ул. „*******- дворно място и
сграда, изрично уточнено с молба от 11.10.2019год., представена пред въззивния
съд. Излагат, че договорът е без определен срок, с уговорка за подялба на
консумативите и ответникът да поеме разходите за текущи ремонти и същият е
прекратен преди подаване на исковата молба, но ответникът отказал да напусне
имота. Поради което претендират осъждането на ответника да предаде на ищците
вещта, предмет на договора за заем за послужване, тъй като към настоящия момент
заемателят не е върнал вещта. Посочват, че първата ищца от 28.12.2018год. е
станала собственик на процесния имот, като втората ищца и е дарила същия като
си е запазила пожизнено и безвъзмездно ползването върху имота, а ответникът е
допуснат в имота през 2008год. от втората ищца по договор за заем за послужване
да живее и да държи имота безвъзмездно поради това, че към този момент били в
интимни отношения. Претендират и разноските
по делото.
Ответникът К.К.К. в
срока по чл. 131, ал. 1 от ГПК е подал отговор на исковата молба, чрез адв. З.
негов пълномощник и оспорва предявените искове. Излага, че не е съществувал
договор за заем за послужване за процесния недвижим имот, а спор за собственост
и иска от съда да отхвърлят предявените искове. Заявява, че не оспорва, че
живее в процесния имот и оспорва ищците да са собственици на имота, независимо,
че с нот. акт през 2007год. втората ищца го е закупила, но след като ответникът
е заплатил продажната цена, а сделката е привидна като симулативна и е
прикривала покупко-продажба с преобретател ответника и в тази връзка са
предявени насрещни искове от ответника с правно основание чл.17, ал.1, вр. с
чл.26, ал.2 ЗЗД и иск с правно основание чл.108 ЗС, които не са приети за
съвместно разглеждани и по тях е образувано отделно производство пред СРС.
Изложени са твърдения, че ответникът е упражнявал фактическа власт от месец юни
2007год. и досега без прекъсване и необезпокоявано върху имота като собственик
и е извършвал в него подобрения на значителна стойност и които са преобразили
изцяло имота. Оспорва да е давал съгласие и първата ищца да встъпи като страна
по договор за заем за послужване и след като едва с получаване на исковата
молба и приложенията към нея е разбрал за прехвърлянето на имота, като заявява
в допълнителна молба, че е във владение на имота и преди неговото закупуване от
втората ищца.
Първоинстанционният съд
е отхвърлил предявените искове, като е приел, че ищците не са провели пълно и
главно доказване на установяването на твърдяното заемно правоотношение между
страните и постигнато съгласие между страните да се обвържат от договор за заем
за послужване и част от съдържанието на който е временно-за определен срок или
до приключване на необходимостта, за което е предоставено ползването на вещта
със задължение да се върне. Прието е, че
събраните по делото свидетелски показания не установяват наличието на
изявления с подобно съдържание, които да са отправени и приети от ответника и
това не се установява и от свидетелските показания на свидетелят Б., както и от
показанията на свидетелят Р., които също така не установяват съдържанието на
евентуално постигнато договорка между ответника и първата ищца.
По делото не е спорно и
видно от приложения представен нотариален акт за покупко-продажба на недвижим
имот № 194, том VI, per. № 20638, дело 1103 от 2018г., видно от чието
съдържание М.В.Б. е продала на В.Ч.Б. недвижим имот - сграда с идентификатор
44224.5806.367.3 по кадастралната карта и кадастралните регистри на с. Локорско,
Столична община, област София, район Нови Искър, ул. „*******разположена в имот
с идентификатор 44224.5806.367, със застроена площ от 75 кв. м., на един етаж,
предназначена за жилищна сграда - еднофамилна, стар идентификатор 44224.5806.367.1,
без номер по предходен план, която сграда представлява едноетажна жилищна
сграда, намираща се в с. Локорско, Столична община, район Нови Искър, ул. „*********със
застроена площ от 72 кв. м., състояща се от кухня, спалня, коридор и санитарен
възел, при съседи на сградата от две страни двор и двор към улица, заедно с
дворното място, в която е построена сградата, представляващо поземлен имот, с
идентификатор 44224.5806.367, по кадастралната карта и кадастралните регистри
на с. Локорско, Столична община, обл. София, одобрена със Заповед
РД-18-5/13.01.2012г. на Изпълнителния директор на АГКК, с адрес на поземления
имот с. Локорско, Столична община, област София, район Нови Искър, ул. „*******с
площ от 510 кв. м. трайно предназначение на територията - урбанизирана, който поземлен имот съставлява УПИ с площ
от 478 кв. м., с местонахождение в с. Локорско, Столична община, област София,
район Нови Искър, ул. „*******представляващ УПИ XVI-176, кв. 10 по плана на с.
Локорско - гр. София, при посочени граници в нот.
акт. Върху така описания имот продавачът М.В.Б. си е запазила пожизнено и
безвъзмездно право на ползване. В нот. акт е отбелязано, че за правото на
собственост на продавача са послужили и е цитиран нот. акт№49/2007год. вписан с
вх. рег.№ от 06.04.2007год.
Не е спорно по делото,
че ищцата М.В.Б. и ответникът К.К.К. са живели във
фактическо съжителство в периода от 2003-2004г., като в началото на
съжителството са закупили процесния
имот-къща и дворно място в с. Локорско на името на ищцата, направили са ремонт с преустройства, като са разширили къщата
и са облагородили двора и са заживели в него заедно. В тази връзка са
показанията на свидетели по делото, като
свидетелятА., съсед на имота при общуването им като приятелски семейства
споделя, че дълго време е мислил, че са съпрузи. СвидетелитеА.и А.посочват, че от малка къщата била разширена
и станала около 100 кв.
Свидетелят Б., син на
ищцата М. и брат на ищцата В. посочва, че след като майка му и К. закупили
къщата, направили ремонт, поканили ги на вечеря да почерпят и споделя, че чул
майка му да казва, че не иска К. да й плаща наем за съжителството, а да си
делят сметките по къщата, и да поеме дребните поправки, но не си спомня точно
кога станал този разговор. Сочи, че когато купили къщата двамата вече били
заедно, купили я на името на майка му и не знае да са сключвали договор. Ходил
в имота в месеца поне два три пъти.
Свидетелят Р., приятел
на свидетелят Б., посочва, че присъствал на разговор между В. и К., който
възпроизвежда, че като К. казал „Честито,
какво правим сега, а тя ме отговорила, че каквото е било си остава така“, като
няма представа за условията. Посочва, че не е ходил често, не знае кой е правил
ремонтите, къщата била преди по-малка, сега квадратурата е същата, но смята, че по различен начин е подредена.
Свидетелят А., който е
участвал в строителните дейности по къщата и двора от самото начало сочи, че къщата след ремонта станала от малка къща като
мезонет, като имало и една спалня на горен етаж, а той работил само в
присъствието на К., който казвал какво да се прави и го чакали да се върне от
курс, за да плаща. От това, че К. му поръчвал какво да прави и той му плащал
смята, че къщата била на К.. Посочва, че е работил поне по 20 дни в имота всяка
година до 2015год., сам работил или с бригада и около 70% от ремонтите ги е
правил той и не е виждал в къщата
приятели на сина на М..
СвидетелятА., съсед на
имота посочва, че се запознал със М. и К. след като си купили малка къща в
с.Локорско, която постепенно била разширявана и на етапи се строяла след като К.
пътувал, работел като моряк, изкарвал пари и след като се връщал от работа се
възобновявали строителните работи. Свидетелят посочва, че два или три пъти за
петнадесет години е виждал там да идва сина на М.. Били близки семейства и
постоянно общували, а от К. е чувал, че той осигурил средствата за къщата, но я
купили на името на М., тъй като тогава бил в условията на развод. Знае, че
между тях има напрежение, но не знаел причината, а К. му споделил, че имало
уговорка от преди години част от къщата да се подели между двамата. Свидетелят
посочват, че при закупуването сградата в имота е била малка, а дворът обикновен
и двамата обаче ремонтирали и преустроили сградата така че да стане удобна за
живеене и облагородили двора. Сега в имота живеела М., а също и К., когато не е
на работа, но от както се разстроили отношенията между тях не е ходил в имота.
При анализа на
свидетелските показания, съдът отчита от една страна, че свидетелят Б. е близък
роднина на ищците/син и брат/ и с оглед на чл.172 ГПК следва неговите
показания да се преценят с оглед на
всички останали доказателства по делото, като се вземе в предвид неговата
заинтересованост в полза на близките му и също така и с оглед на показанията на
свидетелят Р., негов приятел се установява, че и двата свидетели нямат трайни и
непосредствени впечатления за отношенията между страните, като същите и не
възпроизвеждат данни за конкретни договорни отношения между страните относно
постигнати уговорки за ползване на процесния имот и предаването му от ищците на
ответника именно по договор за заем за послужване както се твърди в исковата
молба. Свидетелските показания на свидетелите А.иА., отразяват преките им и
непосредствени впечатления относно ползването на имота за значителен период от
време, значителните преустройства в него и това, че от самото начало на
покупката страните го купили, ползвали и
преустроили заедно, като собствен.
При така
изложената фактическа обстановка, въззивният съд намира следното от правна
страна:
Предявени са искове с
правно основание чл.249, ал.1 ЗЗД с искане да бъде осъден ответника да предаде
държането на процесния имот, къща и дворно място в адрес в с.Локорско. За да
бъде уважен искът при твърданията в исковата молба следва да се докаже от ищците възникването между страните на
облигационна връзка по неформален, реален договор за заем за послужване, както
се твърди в исковата молба и след като е поискано от ищците именно като
заемодатели връщане на процесния имот от ответника, като го държи без основание.
Договорът за заем
за послужване като реален договор изисква страните по него освен да са постигнали съгласие заемодателят
да предостави безвъзмездно определена
вещ за временно ползване на заемателя, а заемателя да се задължи да я върне
след ползването, но и да е предадена вещта на заемателя за ползване. На
заемателя се предостява за временно ползване чужда вещ и с която да си служи
съобразно уговореното или съобразно предназначението й, като следва й да понася
обикновените разноски за поддържането, запазването и използването й, а след
изтичане на уговорения срок или след ползването е длъжен да я върне.
В случая при анализ на
събраните по делото доказателства, включително и свидетелските показания настоящия състав на въззивния съд намира, че
не се установява по делото, че между страните е налице заемно правоотношение с
ответника и което в последствие да е
прекратено, за да е налице основание поради неизпълнение на договорните
отношения ответникът да бъде осъден да предаде държането на процесния имот. Не
се установява по делото по безспорен начин да е налице постигнато съгласие
между страните ищците като заемодатели и ответника като заемодател да му се предостави
ползването на процесния имот безвъзмездно и временно със задължение да го върне
след ползването, както и именно порази това и да му се предостави фактическата
власт върху имота. В конкретния случай въззивниците не са доказали, че е
възникнала твърдяната от тях облигационноправна връзка по договор за заем за
послужване на процесния имот с ответника. Неоснователен е доводът във
въззивната жалба, че наличието на такава валидна облигационноправна връзка по
договор за заем за послужване на процесния имот се установява от събраните по
делото гласни доказателства- показанията на свидетелите Б. и Р.. При анализ и преценка както на показанията
на сочените свидетели, така и на
останалите събрани по делото доказателства, включително и на гласните
показанията на свидетелитеА.и А., а при
преценката на всички доказателства в съвкупност не се налага извод, че в
действителност има постигнато съгласие между страните по всички съществени
елементи на договор за заем за послужване и за
наличие на облигационна връзка между тях и предоставяне на фактическото
ползване на процесния имот от ищците на ответника именно на основание на
твърдения договор, за да се иска след
изтичане на уговорения срок или след ползването връщане на вещта от ответника. По отношение на срока на договора след като с него
се предава на заемателя вещ за временно ползване следва да се определи
продължителността на това ползване, но ако нищо не е уговорено,
продължителността на ползването се определя от целта, за която вещта се
предоставя за ползване и няма пречки да
се иска връщане на вещта след изтичане на срока за ползване, ако е уговорен или
при завършване на ползването, за което вещта е била дадена. В случая не се
установяват твърдяните в исковата молба уговорки между страните и на ответника
да е предоставено ползването безвъзмездно и да е допуснат със задължението да върне
вещта, а и да остане да ползва имота докато
страните са в близки отношения и което и да е житейски възможно, подлежи
на установяване по делото и не може да почива на предположения, още повече,
съдът да постанови решението си без да е проведено пълно и главно доказване и
да е установено по безспорен начин наличието
на облигационни отношения между страните по договор за заем за послужване.
По тези съображения приема, че да бъде ангажирана отговорността
на ответника следва да бъде установено по категоричен начин, че същия притежава
качеството на заемател по валидно сключен договор за заем за послужване относно
процесния имот, каквото обстоятелство в хода на производството не е установено.
По тези аргументи настоящият състав счита, че предявените искове с правно
основание чл.249, ал.1 от ЗЗД спрямо ответника са неоснователни и недоказани и
следва да бъдат отхвърлени.
С оглед на изложеното
и тъй като крайните изводи на двете
инстанции съвпадат, обжалваното решение следва да се потвърди.
При този изход на делото
не се дължат разноски за въззивна инстанция на въззивниците, а на основание чл.
78, ал.3 ГПК, се дължат на въззиваемата страна при защитата по два иска и следва да се присъдят
такива за сумата от 600лв. за адвокатско възнаграждение за въззивна инстанция и
след като е направено възражение за прекомерност на разноските, които се претендират и от 1 200лв., което
възражение е основателно с оглед на действителната правна и фактическа сложност
на делото и с оглед на чл.7, ал.1, т.4 НМРАВ.
Воден от гореизложеното,
Софийският градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 180779 от 31.07.2019г. на СРС, 36-ти състав, постановено по гр. дело №25424/2019г.
ОСЪЖДА В.Ч.Б., ЕГН: ********** и М.В.Б., ЕГН: ********** да заплатят на К.К.К. с ЕГН: ********** сумата
от 600лв.- адвокатско възнаграждение за въззивна инстанция.
Настоящото решение може
да бъде обжалвано с касационна жалба пред Върховния касационен съд в
едномесечен срок от връчването му на страните при условията на чл. 280, ал. 1 и
ал. 2 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.