Р Е Ш Е Н И Е
гр.
Плевен 03.07.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Плевенски
Окръжен съд, І-ви въззивен граждански състав, в открито заседание на тринадесети
юни през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
СТЕФАН ДАНЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ТАТЯНА БЕТОВА
СВЕТЛА ДИМИТРОВА
при секретаря Десислава Гюзелева
като разгледа докладваното от съдията Димитрова в.гр.д. № 365 по описа за 2019
г. и на основание данните по делото и закона, за да се произнесе, взе предвид
следното:
С
решение №339 от 21.02.2019 г. по гр.д. №8219/2018 г. Плевенски Районен съд е:
ОТХВЪРЛИЛ
предявения иск от „***“ ЕООД, с ЕИК: ***, със седалище и адрес на управление: гр. С.,
район В., ж. к. „***“, ул. „***“
№ 4 - 6, със законен представител – Р.И.М.-Т. – Управител, с пълномощник
адв. М.Х. ***, офис 1, преупълномощена
от адв. Ж.Д.Д., против А.И.Р., с ЕГН: **********, адрес:
***, с правно основание чл.415 от ГПК, с цена 1 004.86 лв.
ОБЕЗСИЛИЛ
издадената заповед № 4163/21.09.2018 г. за изпълнение на парично задължение по
чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. №
6724/2018 г.
Недоволен
от решението е останал ищецът и е подал въззивна жалба срещу него, в която моли
то да бъде отменено като неправилно и вместо него да се постанови решение, с
което да бъде уважен предявения иск по чл.422 от ГПК. Твърди се, че крайният
срок за погасяване на кредита е бил 01.04.2016 г., т.е. много преди подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Въззивникът счита, че при
това положение не е налице хипотезата на
предсрочна изискуемост, за която длъжника трябва да бъде уведомен преди подаване на заявлението за издаване на заповед
за изпълнение.
Във
въззивната жалба се сочи, че преди 01.04.2016 г. – с договор от 18.01.2016 г.
кредиторът „***“АД е прехвърлил вземанията си от А.И.Р.
на „***“ ЕООД. Цесията е съобщена на длъжника на 01.02.2016 г. На 19.07.2018 г.
повторно е изпратено съобщение, но пратката е върната като непотърсена.
Въззивникът
счита, че надлежно се е легитимирал като кредитор на А.И.Р. с вземания за
главница – 856.13 лв., за договорна лихва – 122.47 лв. и за договорна такса –
26.26 лв., които не са погасени по давност.
Моли да
бъде отчетено, че приложените към исковата молба доказателства не са оспорени
от А.И.Р., поради което искът се явява не само основателен, но и доказан.
Във
въззивната жалба не се съдържат доказателствени искания.
Препис
от въззивната жалба е връчен на А.И.Р. на 05.04.2019 г., но в указания срок
отговор не е депозиран по делото.
В о.с.з.
на 13.06.2019 г. процесуалният представител на въззиваемия – адв. М. твърди, че А.И.Р. признава, че не е плащал
нищо за погасяване на кредита, но въпреки това пледира за потвърждаване на
обжалваното решение.
Въззивното
дружество е представило писмена защита, изготвена от адв. Х., в която моли
обжалваното решение да бъде отменено и вместо него да се постанови друго, с
което да бъде уважен предявения иск. Претендира присъждане на разноските,
съгласно представен списък по чл.80 от ГПК.
Съдът, като
обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства, намира за установено
следното:
Видно от договор за потребителски кредит №***/28.05.2009 г., „***“АД
/сега „***“АД/ е предоставило на А.И.Р. като кредитополучател кредит в
размер на 890 лв., а той се е задължил да го върне с лихва до 01.04.2016 г. на
82 месечни вноски, първите 12 от които – по 15.96 лв., а останалите – по 18.10
лв.
Съгласно приложения погасителен план към договора, общата дължима сума към 01.04.2016 г. е 1 458.75 лв., в т.ч. 890 лв.
– главница и 568.75 лв. – лихва.
Видно от договор за възлагане на вземания от
18.01.2016 г., „***“АД е прехвърлило на „***“
ЕООД свои вземания, в т.ч. и по договор за потребителски
кредит №***/28.05.2009 г. от А.И.Р. за главница – 856.13 лв.,
за договорна лихва – 122.47 лв. и за договорна такса – 26.26 лв., т.е. общо за 1 004.86
лв.
С уведомление, изходящо от „***“ ЕООД като
пълномощник на „***“АД, съгласно пълномощно с рег. №231 от 18.01.2016 г. на
нотариус М.Г., връчено на 01.02.2016 г. чрез пощенски куриер, А.И.Р. е уведомен за цесията по смисъла на чл.99, ал.3 от ЗЗД и тя има
действие спрямо него.
Ищецът
твърди, че А.И.Р. не е заплатил общата сума от 1 004.86
лв. до изтичане на крайния срок за погасяване на кредита, т.е. до 01.04.2016
г., нито след това. Представил е второ
уведомление по чл.99, ал.3 от ЗЗД, както и покана за доброволно плащане от
19.07.2018 г., които обаче не са връчени на длъжника, тъй като пощенската
пратка е върната като непотърсена.
Ищецът
твърди, че на 19.09.2018 г. е подал заявление за издаване на
заповед срещу него за изпълнение по чл.410 от ГПК на следните вземания: главница
– 856.13 лв., договорна лихва – 122.47 лв., договорна такса – 26.26 лв. В производството по ч.гр.д.№6724/2018 г. по описа на Плевенски Районен съд, му
била издадена заповед за изпълнение за горепосочените суми, но ответникът подал
в срок възражение по чл.414 от ГПК. Това обусловило правния интерес от
предявяването на иска по чл.422 от ГПК с петитум: да бъде признато за
установено, че съществуват следните вземания на ищеца от
ответника: за главница – 856.13 лв., за договорна лихва – 122.47 лв. и за
договорна такса – 26.26 лв., т.е. общо 1 004.86 лв.,
ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на
заявлението – 19.09.2018 г. до окончателното и заплащане.
Видно от заповед №4163 от 21.09.2018 г., издадена по ч.гр.д.№6724/2018 г. по описа на
Плевенски Районен съд, в нея е посочено, че вземането
произтича от договор за потребителски кредит №***/28.05.2009
г.
Възражението
по чл.414 от ГПК на А.И.Р. е бланкетно. В отговора си ответникът признава, че
не е платил нито една вноска по плана за погасяване на кредита. При това
положение и съгласно чл.15 от договора, ответникът счита, че кредитът е станал
изцяло предсрочно изискуем на 01.06.2009 г. и че кредиторът е пропуснал в срок
до 01.06.2014 г. да обяви предсрочната изискуемост. Намира, че вземането не
съществува, защото е погасено по давност. Ответникът не оспорва иска по размер
и по тази причина не е назначавана съответна съдебно-икономическа експертиза по
искане на ищеца.
При така изложената фактическа обстановка,
Плевенски Районен съд е приел, че клаузата
на чл.15 от договор за потребителски кредит №***/28.05.2009 г. противоречи на т.18 от ТР №4/2014 г., според която
предсрочната изискуемост не настъпва автоматично, а след като кредиторът
упражни правото си да направи вземането изцяло предсрочно изискуемо и уведоми
за това длъжника. Първоинстанционният съд е приел също, че уведомлението за
обявяване на предсрочната изискуемост трябва да достигне до длъжника преди
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение.
Според въззивната инстанция, тези съждения в обжалваното решение са принципно верни, но са ирелевантни
в настоящия спор, защото:
Съгласно чл.60, ал.2 от ЗКИ, когато кредитът или отделни вноски от него не бъдат издължени на
договорените дати за плащане, както и в случаите, когато кредитът бъде обявен
за предсрочно изискуем поради неплащане в срок на една или повече вноски по
кредита, банката може да поиска издаване на заповед за незабавно изпълнение по
реда на чл. 418 от ГПК въз основа на извлечение от
счетоводните си книги.
Плевенски
Районен съд не е отчел, че в случая е налице първата хипотеза на чл.60, ал.2 от
ЗКИ, а именно – неиздължаване на кредита в договорения краен срок. Не е отчел
също, че във втората хипотеза на чл.60, ал.2 от ЗКИ обявяването на предсрочна
изискуемост при настъпване на определени обстоятелства е правна възможност на
банката, чиято реализация и дава правото да поиска издаване на заповед за
незабавно изпълнение по реда на чл. 418 от ГПК въз основа
на извлечение от счетоводните си книги. В случая – кредиторът не е банка и е
поискал издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК. Неправилен е и
изводът, че правото да се поиска издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК в случай на неиздължаване на кредита в договорения краен срок се е
погасило, поради неупражняването му в 5-годишен срок с начало 01.06.2009 г.
Изобщо е неясно защо тази дата е
определена от Плевенски Районен съд като начална, при положение, че първата
вноска по погасителния план е с падеж 01.07.2009 г.
Съгласно ТР №3 от 18.05.2012 г. на ОСГТК на ВКС, понятието „периодични плащания“ по смисъла на чл.111, б. „в“ от
ЗЗД се характеризира с изпълнение на повтарящи се задължения за предаване на
пари или други заместими вещи, имащи единен правопораждащ факт, чиито падеж
настъпва през предварително определени интервали от време, а размерите на
плащанията са изначално определени или определяеми без да е необходимо
периодите да са равни и плащанията да са еднакви.
Съгласно постоянната практика на ВКС обаче,
обективирана например в решение № 261/12.07.2011 г. по гр. д.
№ 795/2010 г. на ВКС, ГК, IV г. о. и решение № 28/05.04.2012 г. по гр. д.
№ 523/2011 г. на ВКС, ГК, III г. о., разсроченото погасяване на части на
общото задължение за връщане на банковия кредит не трансформира договора за кредит в договор с периодични плащания на
отделни самостоятелни задължения. Тази практика не е изоставена с ТР №3 от 18.05.2012 г. по тълк. д. № 3/2011 г. на ВКС, ОСГТК, защото следва да се прави разлика кога плащането
представлява самостоятелна престация и кога частично изпълнение.
С оглед
гореизложеното, правото да се поиска издаване на заповед за изпълнение по
чл.410 от ГПК в случая на неиздължаване на кредита в договорения краен срок –
01.04.2016 г. би се погасило, ако не бъде упражнено в 5-годишен срок с начало
02.04.2016 г., т.е. до 02.04.2021 г. В настоящия казус правото е упражнено на 19.09.2018 г. и възражението
на А.И.Р., че процесните вземания са погасени по
давност, е неоснователно.
При
положение, че крайния срок за погасяване на кредита с лихвата е фиксиран и
съгласно чл.84, ал.1 от ЗЗД, А.И.Р. е изпаднал в забава след 01.04.2016 г. Казано
иначе и по арг. от чл.84, ал.2 от ЗЗД, не е било нужно да бъде канен от
кредитора, за да стане задължението му изискуемо. В случая заявлението за
издаване на заповед за изпълнение е подадено на 19.09.2018 г., т.е. много след
изтичане на крайния срок за погасяване на кредита. Щом не е платил нито една вноска, след 01.04.2016
г. А.И.Р. дължи цялата посочена в погасителния план
сума, а именно – 1 458.75 лв., в т.ч. 890 лв. – главница и 568.75 лв. –
лихва. Ищецът обаче претендира по-малка обща сума – 1 004.86 лв. .
С оглед
гореизложеното, въззивната инстанция намира за неправилен извода на Плевенски
Районен съд, че не съществуват следните вземания на ищеца от ответника: за главница – 856.13 лв., за
договорна лихва – 122.47 лв. и за договорна такса – 26.26 лв., т.е. общо
1 004.86 лв., ведно със законната лихва върху
главницата, считано от датата на подаване на заявлението – 19.09.2018 г. до
окончателното и заплащане.
Обжалваното
решение следва да бъде отменено и вместо него следва да се постанови решение, с
което да бъде уважен изцяло предявения иск по чл.422, ал.1 от ГПК.
Плевенски
Районен съд следва да има предвид, че дори и да беше неоснователен и недоказан
иска по чл.422, ал.1 от ГПК, не следва да обезсилва издадената заповед за
изпълнение по арг. от ТР № 4 от 18.06.2014 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2013 г.,
ОСГТК.
Съгласно ТР № 4 от 18.06.2014 г. на ВКС по тълк. д. №
4/2013 г., ОСГТК, съдът, който разглежда иска,
предявен по реда на чл. 422 от ГПК,
следва да се произнесе за дължимостта на разноските, направени и в заповедното
производство, като съобразно изхода на спора разпредели отговорността за
разноските както в исковото, така и в заповедното производство.
В случая „***“
ЕООД е направило по ч.гр.д. №6724/2018 г. по описа на
Плевенски Районен съд разноски за ДТ в размер на 25 лв. и е поискало присъждането
на тези разноски.
Върху
исковата молба на „***“ ЕООД е поставен щемпел, че
е платена ДТ в размер на 125 лв. и ищецът е поискал с молба от 13.02.2019 г.
заплащането на тази сума. В делото обаче липсват доказателства за плащането на
125 лв. Освен това е неясно защо ДТ е 125 лв. като би трябвало да е 25 лв. –
колкото е била и в заповедното производство.
Във
връзка с въззивното обжалване „***“ ЕООД е направило разноски за ДТ в размер на
75 лв. и претендира заплащането на тази сума. При положение, че дължимата в
първоинстанционното производство ДТ е в размер на 25 лв. и съгласно чл.18, ал.1 от Тарифата за ДТ, които се
събират от съдилищата по ГПК, ДТ за
обжалване пред въззивна инстанция трябва да е 12.50 лв., т.е. 50 % от таксата,
дължима за първоинстанционното производство, върху обжалваемия интерес.
При този
изход на спора по същество, А.И.Р. следва да бъде осъден да заплати в полза на „***“
ЕООД сумата от 25 лв., явяваща се разноски, направени за ДТ
в заповедното производство и сумата от 12.50
лв., явяваща се разноски, направени за ДТ във въззивното производство на
исковия процес.
Водим от
горното, съдът
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ на основание чл.271 от ГПК като НЕПРАВИЛНО решение
№339 от 21.02.2019 г. по гр.д. №8219/2018 г. по описа на Плевенски Районен съд и вместо него ПОСТАНОВИ следното:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл.422 във връзка с
чл.415, ал.1 от ГПК, че съществуват следните вземания на „***“ ЕООД, с ЕИК: ***, със седалище и адрес на управление: гр. С.,
район В., ж. к. „***“, ул. „***“
№ 4 - 6, със законен представител – Управителя Р.И.М.-Т., с пълномощник –
адв. М.Х. ***, офис 1, от А.И.Р., с ЕГН: **********, с адрес:
***, с пълномощник – адв. Р.В.М.-В., произтичащи
от договор за потребителски кредит №***/28.05.2009 г., сключен с „***“АД-гр. С. /сега „***“АД-гр. С./, цедирани от „***“АД-гр. С. на „***“
ЕООД-гр. С. с договор за възлагане на вземания от
18.01.2016 г., за изпълнението на които вземания в полза на „***“ ЕООД-гр. С. е била издадена заповед по чл.410
от ГПК по ч.гр.д. №6724/2018 г. по описа на Плевенски Районен съд, а именно:
1.за
главница – 856.13 лв.,
2.за
договорна лихва – 122.47 лв.,
3.за
договорна такса – 26.26 лв.,
4.за законната лихва
върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението – 19.09.2018 г.
до окончателното и заплащане.
ОСЪЖДА на основание
чл.78, ал.1 от ГПК А.И.Р., с ЕГН: **********, с адрес:
***, с пълномощник – адв. Р.В.М.-В. да заплати в полза на „***“ ЕООД, с ЕИК: ***, със
седалище и адрес на управление: гр. С., район В., ж. к. „***“, ул.
„***“ № 4 - 6, със законен
представител – Управителя Р.И.М.-Т., с пълномощник – адв. М.Х. ***, офис
1, сумата от 25
лв., явяваща се разноски, направени за ДТ в заповедното производство
и сумата от 12.50 лв., явяваща се
разноски, направени за ДТ във въззивното производство на исковия процес.
РЕШЕНИЕТО е
окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: