№ 1316
гр. София, 15.03.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Е СЪСТАВ, в публично
заседание на втори февруари през две хиляди двадесет и трета година в
следния състав:
Председател:Рени Коджабашева
Членове:Анелия Ст. Янева
Яна Борисова
при участието на секретаря Снежана П. Тодорова
като разгледа докладваното от Анелия Ст. Янева Въззивно гражданско дело
№ 20221100502513 по описа за 2022 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК .
Образувано е по въззивна жалба от 26.11.2021 г. на ответника А. В. М.
срещу решение № 20200298/19.10.2021 г. по гражданско дело № 47492/2019 г.
на Софийския районен съд, 172 състав в частта, с която са уважени
предявените от „Топлофикация София“ ЕАД искове с правна квалификация
чл. 422 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86 ЗЗД за
признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца следните суми:
2280,08 лева, представляваща цена на доставена топлинна енергия в периода
юни 2016 г. - април 2018 г., заедно със законната лихва от 20.6.2019 г. до
погасяване на задължението, 277,11 лева, представляваща мораторна лихва
върху цената на топлинна енергия за периода 15.9.2017 г. – 05.6.2019 г. и
59,88 лева, представляваща възнаграждение за предоставяне на услуга дялово
разпределение за периода май 2016 г. - април 2018 г., като на основание чл.
78, ал. 1 ГПК жалбоподателят е осъден да заплати на ищеца разноски в
размер на 1169,18 лева – по исковото производство, както и на 98,01 лева – по
заповедното производство.
Жалбоподателят поддържа, че необосновано и в противоречие с
материалния закон първоинстанционният съд приел за установено наличие на
облигационно правоотношение между страните, доколкото върху процесния
имот било учредено вещно право на ползване. Неправилно приел и че
ответникът е изпаднал в забава, както и че следва да се присъжда законна
лихва /предвид вида на иска/. Не се дължали и такси за предоставяне на
услугата дялово разпределение. Моли съда да отмени решението в
1
обжалваната част и да отхвърли предявените искове.
Въззиваемата страна – ищец по исковете „Топлофикация София“ ЕАД,
оспорва жалбата, като счита обжалвания акт за правилен. Моли съда да
остави жалбата без уважение и да потвърди решението в обжалваната част.
Претендира разноски.
„Техем сървисис” ЕООД /трето лице – помагач на ищеца/ не взема
становище по въззивната жалба.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства по свое
убеждение и съобразно чл. 12 ГПК и взе предвид наведените във въззивната
жалба пороци на обжалвания съдебен акт, достигна до следните фактически и
правни изводи:
Въззивната жалба е подадена в рамките на законоустановения срок за
обжалване по чл. 259, ал. 1 ГПК от легитимирано лице и срещу подлежащ на
обжалване съдебен акт, поради което същата е процесуално допустима.
Разгледана по същество въззивната жалба е ЧАСТИЧНО
ОСНОВАТЕЛНА.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, по
правилното приложение на императивния материален закон, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като
не се е произнесъл в нарушение на императивни правни норми. Същото е
частично неправилно поради следните съображения:
В частта, с която са уважени предявените искове с правна квалификация
чл. 422 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ, обжалваното решение е
правилно, поради което и на основание чл. 272 ГПК въззивният съд препраща
към мотивите на Софийския районен съд в посочената част. Във връзка с
доводите по жалбата следва да се добави и следното:
Между страните не се спори /а това се установява и от доказателствата/,
че през исковия период процесната сграда е била топлофицирана, както и че
ищецът е доставил в абонатната станция на сградата определено количество
топлинна енергия, отчетено от общия топломер. Към началния момент на
процесния период е действал Законът за енергетиката /обн. ДВ 107/09.12.2003
г./, съгласно който договорът за продажба на топлинна енергия е неформален
и се счита сключен при доставяне на топлинна енергия от страна на
топлопреносното дружество и ползването от потребителя. Съгласно
разпоредбите на чл. 153, ал. 1 ЗЕ и т. 2а от ДР ЗЕ /приложима редакция след
17.07.2012 г./ потребители, респ. битови клиенти на топлинна енергия през
процесния период са физически лица – ползвател или собственик на имот,
които ползват електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща
вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване или
природен газ за домакинството си. От представения към исковата молба
нотариален акт за учредяване вещно право на ползване и продажба на
недвижим имот от 12.11.2003 г. се установява, че на посочената дата ищецът
е придобил правото на собственост върху процесния недвижим имот,
представляващ апартамент № 47, находящ се в гр. София, ж.к. „*******, ет.
8, като върху него е учредено вещно право на ползване на В.И. М. и Л.П. С..
Съгласно чл. 59, ал. 1 ЗС правото на ползуване се погасява със смъртта на
2
ползувателя, ако то не е учредено за по-кратък срок. От представеното от
ищеца удостоверение за наследници на В.И. М. се установява, че посоченото
лице е починало на 29.10.2004 г., а Л.П. С.- - на 08,2,2006 г. Ето защо
увреденото в полза на посочените лица право на ползване е погасено преди
началото на процесния период. Доколкото няма твърдения и доказателства
към началото на процесния период ответникът да се е разпоредил с правото
на собственост, съдът намира за доказано, че в процесния период ответникът
е бил титуляр на правото на собственост върху описания имот, както и че
върху него не било учредено вещно право на ползване. Следователно
установено е съществуването на облигационно договорно правоотношение
между страните, произтичащо от договор за продажба на топлинна енергия,
по който ищецът е доставял в имота на ответника топлинна енергия, което е
достатъчно за доказване на иска по основание. Съдържанието на този договор
е уредено в представените общи условия, утвърдени от КЕВР, които
обвързват ответника дори и без да ги е приел изрично съгласно специалната
разпоредба на чл. 150, ал. 2, изр. 2 ЗЕ и доколкото не се твърди и установява
изключението по чл. 150, ал. 3 ЗЕ. Поради това и ответникът дължи цената на
доставената в имота топлинна енергия в установения от първоинстанционния
съд размер.
Неоснователно е възражението на жалбоподателя за недължимост на
таксата за предоставена услуга дялово разпределение. Съгласно разпоредбите
на чл. 36 от ОУ, чл. 61, ал. 1 Наредба № 16-334/06.04.2007 г. за
топлоснабдяването и на чл. 10 от Общите условия на договорите между
„Топлофикация София” ЕАД и търговец за извършване на услугата дялово
разпределение на топлинната енергия между потребителите в сграда – етажна
собственост се заплащат от потребителите на топлинна енергия на ищцовото
дружество, което от своя страна заплаща цената за извършените услуги на
дружествата за дялово разпределение. Съгласно чл. 139, ал. 2 ЗЕ дяловото
разпределение на топлинната енергия между клиентите в сгради - етажна
собственост, се извършва от топлопреносното предприятие или от доставчик
на топлинна енергия самостоятелно или чрез възлагане на лице, вписано в
публичния регистър по чл. 139а. Видно от представените документи за отчет
и заключението на СТЕ третото лице е извършило услугата, като няма данни
работата да не е приета, поради което потребителите следва да заплатят на
ищеца дължимото възнаграждение, чиито размер се установява от
заключението на ССчЕ. След като услугата е извършена, потребителят дължи
възнаграждение на ищеца, като без значение е дали последният е платил на
ФДР. Подобно възражение потребителят не може да противопостави,
доколкото се отнася за вътрешни отношения между възложител и изпълнител
по сключен между тях договор.
Доколкото искът е предявен при условията на чл. 422, ал. 1 ГПК /има
характер на установителен, но въз основа на решението по него в случай на
уважаване на иска ще бъде издаден изпълнителен лист и ще се пристъпи към
изпълнение на съдебно признатото вземане/ и предвид характера на вземането
/парично/, то няма основание да се отрече правото на ищеца по чл. 214, ал. 2
ГПК - на вземането за изтекли лихви от датата на подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение /от която дата искът се счита предявен –
чл. 422, ал. 1 ГПК/ до погасяване на задължението.
В частта, с която частично е уважен искът за установяване на
задължение за мораторна лихва върху цената на доставената в имота
3
топлинна енергия, обжалваният акт е неправилен поради следното:
По отношение режима на забавата на задълженията за непогасения по
давност период са приложими Общите условия на ищеца, одобрени с
Решение № ОУ-1 от 27.06.2016 г. на КЕВР. Съгласно чл. 32, ал. 1 и ал. 2 от
ОУ месечната дължима сума за доставената топлинна енергия на клиент в
СЕС, в която дяловото разпределение се извършва по смисъла на чл. 71 от НТ
/по прогнозно количество/, се формира въз основа на определеното за него
прогнозно количество топлинна енергия и обявената за периода цена, за
която сума се издава ежемесечно фактура от продавача, а месечната дължима
сума за доставената топлинна енергия на клиент в СЕС, в която дяловото
разпределение се извършва по смисъла на чл. 73 от НТ /на база реален отчет/,
се формира въз основа на определеното за него реално количество топлинна
енергия и обявената за периода цена, за която сума се издава ежемесечно
фактура от продавача. В ал. 3 на чл. 32 от ОУ е предвидено, че след отчитане
на средствата за дялово разпределение и изготвяне на изравнителните сметки
от търговеца, продавачът издава за отчетния период кредитни известия за
стойността на фактурите по ал. 1 и фактура за потребеното количество
топлинна енергия за отчетния период, определено на база изравнителните
сметки. Съгласно чл. 33, ал. 2 клиентите са длъжни да заплащат стойността на
фактурата по чл. 32, ал. 2 и ал. 3 за потребеното количество топлинна енергия
за отчетния период, в 45-дневен срок след изтичане на периода, за който се
отнасят, а съгласно ал. 4 на чл. 33 продавачът начислява обезщетение за
забава в размер на законната лихва само за задълженията по чл. 32, ал. 2 и ал.
3, ако не са заплатени в срока по ал. 2. Доколкото от представените по делото
доказателства се установява, че на ответника е начислявана ТЕ по прогнозен
дял, приложим е чл. 32, ал. 3 от ОУ. Спрямо общата фактура по чл. 32, ал. 3
от ОУ обаче разпоредбата на чл. 33, ал. 4 няма как да се приложи, тъй като
отчитането, изготвянето на изравнителната сметка и издаването на общите
фактури за 2017 и 2018 г. е настъпило след предвидения в ОУ 45-дневен срок
за плащане. Ето защо, при липса на възможност да се приложи уговореното и
предвид разпоредбата на чл. 84, ал. 2 ЗЗД, ответникът изпада в забава след
покана, каквато ищецът не твърди и не доказва да е отправил. Ето защо искът
за установяване на вземане за мораторна лихва върху цената на ТЕ е изцяло
неоснователен.
Поради изложеното настоящият състав на въззивния съд намира, че
обжалваното решението следва да бъде отменено в частта, с която е уважен
искът по чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за установяване на
задължение за сумата 277,11 лева, представляваща обезщетение за забава в
размер на законната лихва върху цената на топлинната енергия за периода
15.9.2017 г. – 05.6.2019 г. В частта, с която са уважени исковете за
главниците, решението на първоинстанционния съд е правилно и следва да
бъде потвърдено.
По разноските:
Предвид изхода на делото решението на първоинстанционния съд
следва да бъде отменено и в частта, с която на основание чл. 78, ал. 1 ГПК
ответникът е осъден да заплати разноски по заповедното производство над
89,94 лева до 98,01 лева.
По исковото производство ищецът е сторил разноски, които претендира
4
в списъка по чл. 80 ГПК /л. 324/, както следва: 243,87 лева – държавна такса
за предявяване на иска; 5 лева – за издаване на СУ; 150 лева – депозит за СТЕ;
150 лева – депозит за ССчЕ; както и възнаграждение за юрисконсулт, което
съдът определя на 100 лева – общо 648,87 лева. Разноските от 400 лева за
допълнително платени депозити за СТЕ и ССчЕ не се претендират в списъка
по чл. 80 ГПК, както и в хода на устните състезания, макар процесуалният
представител на ищеца да се е явил в последното открито съдебно заседание.
Ето защо и предвид принципа на диспозитивното начало в гражданския
процес тези разноски не следва да се присъждат на ищеца. Намалени
съобразно отхвърлената част от исковете, на ищеца се следват разноски в
размер на 560,03 лева, поради което и обжалваното решение следва да бъде
отменено в частта, с която на ищеца са присъдени разноски за сумата над
560,03 лева до 1169,18 лева.
На основание чл. 78, ал. 6 ГПК въззиваемата страната следва да бъде
осъдена да заплати по сметка на Софийски градски съд държавна такса за
въззивно обжалване съобразно уважената част от жалбата в размер на 5,54
лева. Останалите разноски за държавна такса за въззивно обжалване следва
да останат за сметка на съда.
Настоящото решение не подлежи на касационно обжалване предвид
ограничението по чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
Така мотивиран, Софийският градски съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 20200298/19.10.2021 г. по гражданско дело №
47492/2019 г. на Софийския районен съд, 172 състав в частта, с която на
основание чл. 422 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД е признато за установено, че А. В.
М. дължи на „Топлофикация София“ ЕАД сумата 277,11 лева,
представляваща мораторна лихва върху цената на топлинна енергия за
периода 15.9.2017 г. – 05.6.2019 г., както и в частта, с която на основание чл.
78, ал. 1 ГПК А. В. М. е осъден да заплати на „Топлофикация София” ЕАД
разноски по исковото производство за сумата над 560,03 лева до 1169,18 лева
и разноски по заповедното производство за сумата над 89,94 лева до 98,01
лева., като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от „Топлофикация София” ЕАД, ЕИК *******
срещу А. В. М., ЕГН: ********** иск по чл. 422 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за
признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата 277,11 лева,
представляваща мораторна лихва върху цената на топлинна енергия за
периода 15.9.2017 г. – 05.6.2019 г.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20200298/19.10.2021 г. по гражданско
дело № 47492/2019 г. на Софийския районен съд, 172 състав в останалата
обжалвана част.
ОСЪЖДА „Топлофикация София” ЕАД, ЕИК ******* да заплати по
сметка на Софийски градски съд на основание чл. 78, ал. 6 ГПК сумата 5,54
лева, представляваща държавна такса за въззивна жалба.
Решението е постановено при участието в процеса на „Техем
сървисис“ ЕООД като трето лице помагач на страната на ищеца.
Решението не подлежи на обжалване.
5
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6