Р Е Ш Е Н И Е
№
гр. София, 28.03.2022 г.
В И М Е Т О Н А Н
А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, II-Е състав, в открито съдебно заседание
на четвърти февруари, през две хиляди двадесет и втора година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ИВАНКА И.
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
ЯНА ВЛАДИМИРОВА
при участието на
секретаря ЕлеоН.Г., като разгледа докладваното от мл.
съдия Яна Владимирова в.гр.дело № 286 по описа за 2020 г., за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството е по реда на глава ХХ от ГПК.
С решение №181273 от
31.07.2019 г. по гр.д. № 63137/2016 г. на Софийски районен съд, I г.о. 124 състав, е осъдена В.С.М.
да заплати на Т.И.К. и на С.Л.К. сумата от 466,67 лв. – обезщетение за лишаване
от ползване на съсобствен имот /апартамент № 67, находящ се в град София, ж.к. „************/ за периода от
20.07.2016 г. до 20.11.2016 г., като за разликата до пълния предявен размер,
искът е отхвърлен като неоснователен. С решението е осъдена В.Ц.Ц. да заплати на Т.И.К. и на С.Л.К. сумата от 466,67 лв. –
обезщетение за лишаване от ползване на съсобствен
имот /апартамент № 67, находящ се в град София, ж.к.
„************/ за периода от 20.07.2016 г. до 20.11.2016 г., като за разликата
до пълния предявен размер, искът е отхвърлен като неоснователен. Отхвърлени са
предявените от Т.И.К. и С.Л.К. срещу В.С.М. и В.Ц.Ц.
искове с правна квалификация чл. 108 ЗС за връщане на вещи – телевизор „Панасоник-Виера“ – 42 инчов, прахосмукачка „Супра“, легло, маса със стъклен плот, четирикрилен гардероб
и две канапета, собствени на ищците. Осъдени са страните да заплатят
направените по делото разноски съразмерно с уважената, респективно отхвърлената
част от исковете.
Срещу решението, в частта, с
която са отхвърлени предявените ревандикационни
искове с предмет описаните в исковата молба движими вещи, в срока по чл. 259,
ал. 1 ГПК е подадена въззивна жалба от Т.И.К. и С.Л.К..
Вещите били подробно описани в протокола за въвод във
владение и били оставени на отговорно пазене на новите собственици – ответниците В.М. и В.Ц.. След въвода
двете ищци, собственици на 5/18 ид.ч. от апартамента,
вече нямали достъп до имота и не могли да си вземат движимите вещи. От първоинстанционния съд било допуснато и процесуално
нарушение, като не били допуснати до разпит свидетели за установяване на
собствеността върху движимите вещи. Прави се доказателствено
искане от въззивния съд да бъде допуснат един
свидетел в режим на довеждане. Прави се искане решението да бъде отменено като
неправилно в обжалваната част и да бъде постановено ново решение, с което да
бъдат осъдени ответниците да предадат на ищците процесните движими вещи, описани в исковата молба.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК
писмен отговор на въззивната жалба е подаден от ответниците В.С.М. и В.Ц.Ц..
Излагат се съображения за нейната неоснователност, както и за нередовност на
исковата молба.
В срока по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба е подадена и от В.С.М., чрез процесуалния
ѝ представител адв. С.М., срещу първоинстанционното съдебно решение в частта, с която
същата е осъдена да заплати на ищците сумата от 466,67 лв. – обезщетение за
лишаване от ползване на съсобствен имот за периода от
20.07.2016 г. до 20.11.2016 г. Сочи се, че по делото не били изяснени квотите
на съсобствениците, спрямо които било определено дължимото обезщетение за
лишаване от ползване на съсобствения имот. Не били
надлежно индивидуализирани процесните движими вещи,
чиято ревандикация се искало. Не били обсъдени
доказателствата по делото в своята съвкупност. Съдът приравнил управлението на
имота чрез отдаването му под наем на лично ползване, в противоречие с
тълкувателно решение № 7/2012 г. на ОСГК на ВКС.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК
писмен отговор на въззивната жалба не е подаден от
ищците.
Решението на първоинстанционния съд в частта, с която е осъдена В.Ц.Ц. да заплати на Т.И.К. и на С.Л.К. сумата от 466,67 лв. –
обезщетение за лишаване от ползване на съсобствен
имот /апартамент № 67, находящ се в град София, ж.к.
„************/ за периода от 20.07.2016 г. до 20.11.2016 г., като за разликата
до пълния предявен размер, искът е отхвърлен като неоснователен, както и в
частта, с която е отхвърлен искът на Т.К. и С.К. срещу В.С.М. за разликата над
сумата от 466,67 лв. до пълния предявен размер, като необжалвано е влязло в
сила.
В откритото съдебно заседание
пред въззивната инстанция е допуснато уточнение на
предявените искове, като е извършена индивидуализация на движимите вещи,
предмет на ревандикационните искове, като е посочено,
че се претендира предаването на владението на телевизор „Панасоник
Виера“, РН-42РА30 – 42-инчов, с равностойност 500
лв., прахосмукачка „Супра“ – VC12 51D-Powerful-1200 W с равностойност – 150 лв., дървена
маса със стъклен плот, тип дървесен фурнир като цвят с равностойност – 90 лв.,
четирикрилен гардероб – 150 лв., изработен от плоскости, легло, също изработено
от плоскости – 80 лв., тип дървесен фурнир като цвят, две канапета, изработени
от текстил – по 40 лв. всяко, общо 80 лв. В тази връзка въззивният
съд е съобразил и направените пред първоинстанционния
съд уточнения на исковете с молба от 5.12.2016 г. По отношение на иска за присъждане
на обезщетение за лишаване от ползване на съсобствения
имот е уточнено, че същото се претендира, съгласно квотите, определени във
влязлото в сила решение за делба на недвижимия имот, съсобствен
на страните по делото, а именно – решение по гр.д. № 23373/2017 г. на Софийски
районен съд.
Софийският градски съд, като прецени събраните
по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната
жалба пороци на атакувания съдебен акт, приема следното:
Съгласно разпоредбата
на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно
по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като
по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. В тази връзка въззивният съд намира, че обжалваното решение е валидно и
допустимо.
Въззивният съд, като взе предвид
доказателствата по делото, както и всички доводи и възражения на страните,
намира следното от фактическа и правна страна:
Установява се, че решение № 384880
от 15.04.2018 г. по гр.д. № 23373/2017 г. на Софийски районен съд, 74 състав, постановено
след подаване на исковата молба по настоящето дело, е допусната съдебна делба
на апартамент № 67, с идентификатор 68134.207.63.1.67 находящ
се в гр. София, общ. Столична , район „************вход „В”, етаж 7, жилищна
сграда на ЕС „Родна Витоша”, със застроена площ от 112.75 кв.м., заедно с мазе
№ 1 под вход „В”, таван № 21 при вход „В”, заедно с 0.931 % идеални части от
общите части на сградата и толкова идеални части от отстъпеното право на строеж
върху държавно място, съставляващо парцели II - XVII., от кв. 306 по плана на
София - „Красно село“. Делбата е допусната да се извърши между и при квоти от
правото на собственост върху процесния имот, както
следва: за В.С.М. – 13/36 идеални части; за В.Ц.Ц. –
13/36 идеални части; за Т.И.К. – 8/36 идеални части и за С.Л.К. – 2/36 идеални
части. Решението е влязло в сила и е формирало сила на пресъдено
нещо относно правото на собственост върху описания недвижим имот и квотите на
съсобствениците.
В мотивите към решението на делбения съд се сочи, че на 1.06.1977 г. Т.И.К. и Л.Б.К.са
придобили описания по-горе недвижим имот с нотариален акт 97, том XI, д.
1682/77 г на нотариус П.П.при СРС, представен и по
настоящето дело с исковата молба. Посочено е, че на 21.10.1996 г. Т.И.К. и Л.Б.К.са
прехвърлили на сина си Б.Л.К.2/3 ид.ч. от описания
недвижим имот с договор за дарение на недвижим имот, обективиран
в нотариален акт № 154, том 112, дело № 22231/1996 г. Видно от удостоверение за
наследници, представено по настоящето дело, на 18.03.2007 г. е починал Л.Б.К..,
който е оставил за наследници по закон: Б.Л.К.– син, ищцата по настоящето дело Т.И.К.
– преживяла съпруга и другата ищца по делото С.Л.К. – дъщеря.
С постановление за възлагане
на недвижим имот по изп.д. №20117900402368 ответниците по настоящето дело В.М. и В.Ц.Ц. са придобили от извършена публична продан 13/36 идеални части от правото на собственост
върху описания по-горе недвижим имот.
Видно от протокол за въвод
във владение на недвижим имот, съставен на 19.04.2016 г. от ЧСИ Р.В., рег. №
790 в КЧСИ, с район на действие – СГС, на основание чл. 498 ГПК е извършен въвод във владение срещу длъжника Б.Л.К., бивш собственик
на 13/18 ид. ч. от описания по-горе недвижим имот.
Възникнала е съсобственост между Т.И.К., легитимираща се като собственик на
основание нотариален акт № 97, том XI, д. 1682/77 г. за 1/6 ид.
ч. и наследяване за 1/18 ид.ч. /общо 8/36 ид.ч./, С.Л.К., легитимираща се като собственик на
основание наследяване за 1/18 ид.ч. /равно на 2/36 ид.ч./ и приобретателите В.М. и В.Ц.
по проведената публична продан, легитимиращи се като собственици на основание
постановлението за възлагане за 13/18 ид.ч., като
доколкото същите са придобили поравно, всяка от тях има по 13/36 ид. ч., в какъвто смисъл е и решението на делбения съд.
В протокола за въвод във владение е съставен и списък на движимите вещи,
заварени в имота при въвода: телевизор „Panasonic Viera“, модел РН-42РА30, прахосмукачка „Supra“ – VC12 51D-Powerful-1200 W, дървена маса със стъклен
плот, четирикрилен гардероб, два броя канапета – текстил.
В исковата молба се твърди, че
въпросните движими вещи, както и едно легло, не са били върнати на ищците от ответниците, които изцяло ползват недвижимия имот. Пред въззивната инстанция в тази връзка бяха разпитани двама
свидетели – св. Н.К., съпруга на Б.К., длъжник по изпълнителното дело,
съответно роднина по сватовство на двете ищци, както и св. П.Г.. И двамата
свидетели заявяват, че процесните движими вещи са се
намирали в имота към момента на извършения въвод във
владение и са останали там. Св. Н.К. твърди, че вещите и към момента не са
върнати на собствениците им – ищците по делото. Св. П.Г., който твърди да е бил
наемател в имота в този период (в тази връзка по делото е бил представен договор
за наем от 22.04.2016 г.), сочи, че към края на месец април 2016 г. в имота
дошъл синът на длъжника Б.К.– К.К., който бил събрал
своите движими вещи, между които свидетелят си спомня за разглобяема кухня,
кранчето на мивката и смесителя, пералня, сушилня, холна масичка, диван,
матрак. Сочи, че в имота останали телевизора, гардероб, прахосмукачка, един
диван, легло на палети. Твърди, че телевизорът не работел, а за прахосмукачката
не знаел, защото не я е пробвал. Твърди, че мебелите като цяло били в лошо
състояние.
От изложеното безспорно се
установява, че движимите вещи, описани в исковата молба и уточненията към нея,
са се намирали в недвижимия имот към момента на извършване на въвода – не само ЧСИ В., съставила протокола за въвод във владение, е описала подробно движимите вещи, а и
свидетеля на ответника – П.Г., също сочи, че същите са били там и към момента,
когато той се е нанесъл в апартамента. В този смисъл са и показанията на св. К.,
които съдът цени при условията на чл. 176 ГПК.
Отново от показанията на св. К.
се установява, че въпросните движими вещи са собственост на двете ищци.
Свидетелката е уточнила при какви обстоятелства са придобити движимите вещи и
за каква цел – да послужат на сина ѝ К. К.. Не се твърди обаче същите да
са му дарени. В исковата молба ищците твърдят вещите да са обща собственост.
Доколкото не се твърди да има и трето лице, което да е собственик на движимите
вещи, без значение е при какви квоти е съсобствеността на ищците върху тях.
Всеки съсобственик има право да ревандикира общата
вещ от трето лице – несобственик.
Без значение са показанията на
св. П.Г. в частта, с която същият заявява, че част от заварените в имота
движими вещи са върнати на сина на длъжника по изпълнителното дело Б.К., а
именно на К.К.. Свидетелят не твърди, че именно
вещите, предмет на настоящето дело, са били върнати на сина на длъжника.
Свидетелят е посочил, че вещите като цяло били в лошо състояние, а телевизорът
не работел. Възражение, че движими вещи са били предадени на ищците, или
възражение, че същите са в лошо състояние и че телевизорът, респективно
прахосмукачката, не работят и не са работели към момента на извършване на въвода, не е правено от страна на ответниците
– в нито един момент в производството пред първата инстанция не се е твърдяло,
че вещите са били върнати на друго лице, намиращо се в родствени отношения с
ищците, нито че вещите са погинали, негодни, в лошо състояние или технически
неизправни, като това не се твърди и с писмения отговор на въззивната
жалба.
В писмения отговор на исковата
молба се сочи, че движимите вещи са се намирали във владение на длъжника Б.К.и
са били отнети от него при въвода във владение. При
наличие на свидетелски показания в противния смисъл обаче – показанията на св. К.,
както и като се има предвид, че ищците са съсобственици на недвижимия имот,
първоначално заедно с Б.К., а впоследствие – с ответниците,
налага извод, че именно те са собственици на описаните движими вещи, както беше
отбелязано и по-горе.
За да се уважи иск за защита
на собствеността с правно основание чл. 108 ЗС, е необходимо да се докаже, че
ищецът е собственик на вещта – предмет на иска, че вещта се намира във владение
или държане в ответника и че ответникът владее или държи вещта без основание. В
случая тези предпоставки се доказаха по отношение на процесните
движими вещи. От показанията на св. К. се установи, че ищците са собственици на
движимите вещи – същите са били закупени от тях. От писмените доказателства по
делото и показанията на свидетелите Г.и К. се установи, че въпросните движими
вещи са били във владение на ответниците от края на
месец април 2016 г. – след извършване на въвода във
владение, св. Г.сочи, че същите са останали в съсобствения
на страните недвижим имот, като по делото не се установява същите да са били
върнати на ищците, включително към настоящия момент.
От ответника не е било
своевременно наведено възражение, че процесните
движими вещи са погинали или са били повредени, включително към момента на
извършване на въвода във владение, като по отношение
на тези възражения е настъпила преклузията по чл. 133 ГПК, поради което въззивният съд не следва да обсъжда
показанията на св. П.Г. в тази връзка.
Предвид изложеното,
предявените ревандикационни искове следва да бъдат
уважени.
С уточнение на исковата молба
от 5.12.2016 г. ищците са направили искане в условията на евентуалност да им
бъде присъдена равностойността на претендираните
движими вещи, ако същите не бъдат намерени у ответниците
или ако са погинали. Съгласно решение № 47 от 06.04.2017 г. по гр. д. № 3021 /
2016 г. на ВКС, І г.о., защитата по чл. 521, ал. 2 ГПК е допустима и във фазата
на исковото производство, чрез съединяване при условията на евентуалност на иск
за собственост на движими вещи, с иск за заплащане равностойността им в случай,
че същите не са налице или са развалени изцяло или отчасти. Уважаването на иска
по чл. 521, ал. 2 ГПК е предпоставено от установяване
на обстоятелството, че ответникът дължи предаване на ищеца на движима вещ,
както и че предаването на вещта е невъзможно, тъй като същата не се намира у
него. Без значение е причината, поради която вещта не се намира у ответника -
унищожаването ѝ, укриването ѝ, извършено разпореждане със същата в
полза на трети лица, неположена грижа за опазването. Следва да се установи и
равностойността на вещите.
Доколкото, както беше посочено
и по-горе, от доказателствата по делото в настоящия случай се установява, че
движимите вещи са във владението на ответниците и
същите следва да бъдат осъдени да ги върнат, въззивният
съд не следва да се произнася по евентуалното искане за осъждане на ответниците да заплатят равностойността на вещите по реда
на чл. 521, ал. 2 ГПК. Същата обаче следва да бъде определена от въззивния съд с решението, доколкото има изрично искане в
тази насока. В тази връзка въззивният съд взема
предвид и приетото в решение № 60 от 25.03.2010 г. по гр.д.№ 394 /2009 г. на
ВКС, ІV г.о., в което се сочи, че щом като във фазата на изпълнителното
производство се допуска съединяване на възможността за реализиране на правото
за предаване на вещта с правото да се търси нейната равностойност в случай, че
вещта не е налице, няма никакво основание да се отрече възможността това
съединяване да бъде осъществено още във фазата на исковото производство, което
разполага с много по-големи възможности за неговото правилно разрешение. Прието
е, че е допустимо евентуалното обективно съединяване на исковете за връщане на
наетите под наем движими вещи с иск за заплащане на тяхната равностойност в
случаите, когато не са налице. Приема се още, че по начало е допустимо и
алтернативното съединяване на иска за връщане на наетите движими вещи с иска за
заплащане на тяхната равностойност, защото правото на избор в случая е
предоставено на ищеца, който избира по кой от двата начина да се удовлетвори.
Решаващият съд е длъжен да се произнесе както по главния иск, така и по
алтернативния, защото двата иска имат различен предмет и единия е функция от
другия, но само ако е налице второто условие-движимите вещи да не са налице,да
не се намират в ответника или да са развалени /вж.чл.521 ал.1 ГПК/. В случая
ищците са заявили иска си в условията на евентуалност – при условие, че
движимите вещи не бъдат предадени, поради което въззивният
съд дължи единствено определяне на тяхната равностойност със съдебното решение,
но не и присъждането ѝ, доколкото условието за това не се е сбъднало.
Правото на ищците да получат определената от съда равностойност на движимите
вещи може да се реализира при условията на чл. 521, ал. 2 ГПК в рамките на изпълнителен
процес за предаването им.
В тази връзка и на основание
чл. 162 ГПК при извод за доказаност на претенцията по
основание, въззивният съд намира, че равностойността
на телевизор „Panasonic Viera“, модел РН-42РА30, е 300 лв.; равностойността
на прахосмукачка „Supra“
– VC12
51D-Powerful-1200 W – 100 лв.; легло, изработено
от плоскости, цвят тип дървесен фурнир – 50 лв.; дървена маса със стъклен плот,
тип дървесен фурнир като цвят – 50 лв., четирикрилен гардероб, изработен от
плоскости – 75 лв., две канапета, изработени от текстил – по 25 лв. всяко, общо
50 лв.
По исковете с правна квалификация чл. 31, ал. 2 ЗС, въззивният
съд намира следното:
С исковата молба се твърди, че
след осъществяване на въвода във владение, ищците не
са имали възможност да ползват недвижимия имот, съсобствен
на страните. Това обстоятелство не се оспорва, а се признава от ответниците, които твърдят, че са сключили договор за наем
с трето лице – св. П.Г.. Ищците твърдят, че договорът е привиден. Договорът за
наем бил вписан, но в него наемателят П.Г. бил посочен с постоянен и настоящ
адрес, съвпадащ с адреса на кантората на процесуалните представители на ответниците. Бил уговорен месечен наем в размер от 50 лв.,
както и задължението да се направи основен ремонт на процесния
недвижим имот от страна на наемателя. Ето защо ищците считат, че ответниците лично ползват имота или са отдали същия за
безвъзмездно ползване на третото лице П.Г.. В тази връзка е бил предявен иск за
нищожност на процесния договор за наем, но с
определение от 21.05.2018 г. на Софийски районен съд, 124 състав, по гр.д. №
63137/2016 г. искът е бил върнат, поради липса на правен интерес от страна на
ищците за предявяването му. Въпреки това ищците са поддържали тази защитна
линия в хода на първоинстанционното производство,
като при липса на предявен иск, следва да се счита, че изявленията им
представляват възражение за нищожност на въпросния договор за наем.
Съгласно тълкувателно решение
№ 7 от 2.11.2012 г. по тълк.д. № 7/2012 г. на ОСГК на
ВКС, лично ползване по смисъла на чл. 31, ал. 2 от ЗС е всяко поведение на
съсобственик, което възпрепятства или ограничава останалите съсобственици да
ползват общата вещ, съобразно правата им, без да се събират добиви и граждански
плодове. Въззивницата В.М. твърди, че в случая процесният имот е отдаван под наем, т.е. от него са се
събирали граждански плодове, поради което ищците не са установили личното
ползване на имота от страна на ответниците като
предпоставка за основателност на иска по чл. 31, ал. 2 ЗС, предявен срещу нея.
Действително ако се установи,
че част от съсобствениците са реализирали граждански плодове от имота, като същевременно
са възпрепятствали останалите съсобственици да ползват същия до размера на
правата им, претендираното обезщетение би се дължало
на основание чл. 30, ал. 3 ЗС. В настоящия случай такъв иск не е предявен.
Доколкото пред въззивната инстанция именно ответницата В.М. е повдигнала
въпроса относно извличаните от общата вещ граждански плодове и квалификацията
на иска, както и като взе предвид становището на ищците, че процесният
недвижим имот е отдаден за безвъзмездно ползване, въззивният
съд намира следното:
От представения с исковата
молба договор за наем се установява, че същият е сключен на 22.04.2016 г., с
предмет съсобствения на страните по делото недвижим
имот, и страни по договора В.С.М. и В.Ц.Ц. като
наемодатели и П.В.Г.като наемател. Наемната цена е в размер от 50 лв. месечно и
извършване на основен ремонт на апартамента. Срокът на договора е две години.
Договорът е вписан в книгите за вписване от 22.04.2016 г., том VI, № 19, вх. Рег. № 23417.
Въззивният съд намира, че от договора се
констатира очевидна нееквивалентност на престациите
на двете страни, включително и като взе предвид заключението на вещото лице
относно средната пазарна цена на имота, коментирано по-долу, предвид уговореното
наемателят да дължи единствено сумата от 50 лв. месечно за наем на апартамент, находящ се в столицата, район „Красно село“. Колкото до
поетото задължение за „извършване на основен ремонт“ на апартамента, същото е с
неясно съдържание, доколкото не са уговорени никакви параметри на дължимия
„основен ремонт“, нито резултати, които се очаква да бъдат постигнати или суми,
които да бъдат вложени. Доколкото ищците изрично са заявили, че считат, че ответниците ползват лично имота или са го предоставили за
безвъзмездно ползване на трето лице – П.Г., а ответницата М. твърди, че със
сключения договор за наем се извличат граждански плодове от вещта, нейна е
тежестта да докаже това. В случая доказателства в тази връзка, извън описания
по-горе договор за наем, не са представени. Ето защо въззивният
съд намира, че недоказано е останало възражението на ответниците,
че извличат граждански плодове от общата вещ за сума над 50 лв. месечно през процесния период – предвид размера на уговорения наем и
пълната липса на конкретно съдържание на задължението на наемателя „да извърши
основен ремонт“ в апартамента, както и при липса на твърдения на ответниците в тази връзка, следва да се приеме, че е налице
договор, явно неизгоден за интереса на съсобствениците. В тази връзка следва да
се отбележи, че св. П.Г. е бил допуснат до разпит пред въззивната
инстанция единствено по отношение на обстоятелството, че в имота са останали
движими вещи на ищците и за установяване на обстоятелството кога, кое лице и кои
вещи е изнесло, а не и за доказване на съдържанието на договора за наем, който
се твърди да е сключен между свидетеля и ответниците,
поради което евентуални негови твърдения по този повод въззивният
съд не следва да цени. В тази връзка въззивният съд
взема предвид и приетото в решение № 179/23.07.2015 г. по гр.д. № 3104/2014 г.
на ВКС, ІV г.о., в което се сочи, че ако договорът за наем е сключен по начин,
вреден за общата вещ, или е явно неизгоден за съсобствениците, притежаващи
по-малко от половината от общата вещ, те могат да търсят наред с припадащата им
се част от наема, още и обезщетение по чл. 31, ал. 2 ЗС, представляващо
разликата между уговорена наемна цена и средната пазарна цена, когато първата е
по-ниска. В случая ищците са предявили искове за обезщетение по чл. 31, ал. 2
ЗС. За четирите месеца, по отношение на които се претендира обезщетението за
лишаване от ползване, приспадащата им се част от уговорения наем в размер от 50
лв. месечно, е сумата от 55,55 лв. /11,11 лв. за С.Л.К. и 44,44 лв. за Т.И.К./.
Редът за претендиране на тази сума е с искове по чл. 30, ал. 3 ЗС, съгласно
изложеното в цитираното по-горе решение на ВКС, каквито в случая не са
предявени. По отношение на разликата между уговорена наемна цена и средната
пазарна цена, съгласно посоченото решение на ВКС, редът за претендирането
ѝ е по чл. 31, ал. 2 ЗС, като в тази връзка исковете са основателни.
Размерът, до който същите
следва да бъдат уважени, следва да бъде определен при съобразяване с
направеното в откритото съдебно заседание пред въззивната
инстанция уточнение на предявените искове, съгласно което ищците сочат, че
обезщетението се дължи съобразно квотите на съсобствеността, определени с
влязлото в сила решение за допускане на делба между страните – 2/36 за С.Л.К. и
8/36 за Т.И.К.. За определяне на размера на средния пазарен наем за жилище,
подобно на процесното, пред първоинстанционния
съд е било изслушано заключение на вещо лице по допусната от съда
съдебно-техническа експертиза. Вещото лице е посочило, че за процесния период от 20.06.2017 г. до 20.11.2016 г. средната
наемна стойност за целия имот е 3360,00 лв., като е изчислила месечния наем
спрямо средната пазарна цена за конкретния месец.
С оглед квотата в съсобствения имот, притежавана от ищцата С.Л.К. – 2/36,
дължимото обезщетение за лишаване от ползване възлиза на сумата от 175,56 /186,67
лв. е дължимият пазарен наем за периода, като от него се изважда сумата от 11,11 лв., която не е претендирана
по реда на чл. 30, ал. 3 ЗС в настоящето производство/. Същото е дължимо в
условията на разделност от ответниците.
С влязлото в сила първоинстанционно решение
ответницата В.Ц. е осъдена да заплати обезщетението, присъдено от районния съд,
като въззивният съд не дължи произнасяне в тази
връзка, с оглед липсата на въззивна жалба от тази
ответница. Дължимото от В. М.обезщетение възлиза на сумата от 87,78 лв.
С оглед квотата в съсобствения имот, притежавана от ищцата Т.К. – 8/36 ид.ч., дължимото обезщетение за лишаване от ползване
възлиза на сумата от 702,23 лв. /746.67 лв. е дължимият пазарен наем за
периода, като от него се изважда сумата от 44,44 лв.,
която не е претендирана по реда на чл. 30, ал. 3 ЗС в
настоящето производство/. Същото е дължимо в условията на разделност
от ответниците. С влязлото в сила първоинстанционно
решение ответницата В.Ц. е осъдена да заплати обезщетението, присъдено от
районния съд, като въззивният съд не дължи
произнасяне в тази връзка, с оглед липсата на въззивна
жалба от тази ответница. Дължимото от В. М.обезщетение възлиза на сумата от 351,11
лв.
Общият претендиран
размер на обезщетението от двете ищци е 1200 лв., като същите са го
претендирали разделно от ответниците – т.е. по 600
лв. от всяка, като съгласно направеното уточнение пред въззивната
инстанция, ищците претендират обезщетението спрямо квотите в съсобствеността,
установени с решението на делбения съд, посочено
по-горе, и постановено след предявяване на исковата молба по настоящето
производство. При това положение съгласно квотата на ищцата С.К., претендираното от нея срещу ответницата В.М. обезщетение е
в размер от 120 лв., а искът е основателен до размера от 87,78 лв., а претендираното от ищцата Т.К. – в размер от 480 лв., като
искът е основателен до размера от 351,11 лв. В тази връзка следва да се
отбележи, че неправилно първоинстанционният съд е
присъдил обезщетението по чл. 31, ал. 2 ЗС общо на двете ищци, без да вземе
предвид квотите им в съсобствеността, които са различни.
Решението на първоинстанционния съд следва да бъде отменено в
обжалваните части, поради несъвпадане на изводите на двете инстанции по
отношение на основателността на исковете по чл. 108 ЗС, съответно по отношение
на размера на дължимото обезщетение за лишаване от ползване на съсобствения имот и присъждането му спрямо квотите на
ищците в собствеността.
При този изход на спора
разноски се дължат и на двете страни. За ищците, съгласно представения списък
по чл. 80 ГПК, разноските са в размер от 650 лв. общо – 600 лв. адвокатско
възнаграждение, уговарянето и заплащането на което се доказва с представения
договор за правна защита и съдействие, съдържащ и разписка за платената сума,
както и 50 лв. държавна такса за въззивното
производство. Предвид основателността на въззивната
жалба на ищците, разноските са дължими от ответницата в пълен размер.
Възражението за прекомерност е неоснователно – ищците са две, като същите имат
качеството на обикновени другари, т.е. защита се осъществява от процесуалния
представител по повече от един иск. Още повече, че процесуалният представител
на ответницата е уговорил възнаграждение в същия размер – 600 лв., само за
защита по въззивната жалба на ищците.
Ответницата В.М. претендира
разноски съгласно списък по чл. 80 ГПК в общ размер от 925 лв. – 25 лв.
заплатена за въззивната жалба държавна такса, както и
възнаграждение за процесуален представител в размер от 900 лв. – 300 лв. за въззивна жалба срещу осъдителното решение на СРС и по 300
лв. за всеки иск на ищците /общо 600 лв./, по който е подадена въззивна жалба – ревандикация на
движими вещи и решението в частта за разноските. Заплащането на сумата се
доказва с представения договор за правна защита и съдействие, съдържащ и
разписка за платената сума. Тъй като въззивната жалба
на ищците е основателна, разноски за изготвяне на писмения отговор по нея не се
дължат на ответницата. Съразмерно с постигнатия от нея резултат по подадената
от нея въззивна жалба се дължат разноски. Обжалваемият интерес е сумата от 466,67 лв. Общият присъден
размер във въззивното производство по исковете на
ищците е сумата от 438,89 лв., като съразмерно с постигнатия резултат, на
ответницата се дължат разноски в размер от 19,34 лв. Възражението за
прекомерност е неоснователно – 300 лв. е дължимата сума само по депозираната въззивна жалба, като въззивният
съд не счита, че така уговореното възнаграждение за изготвяне на жалбата и
процесуално представителство е прекомерно. Разноските на ответницата В.М. за първоинстанционното производство за защита по исковете за
обезщетение са в размер от 300 лв., като първоинстанционният
съд е присъдил същите, съобразно с изхода на делото пред първата инстанция. С
оглед обжалваемия интерес и постигнатия резултат на въззивна инстанция, на въззивницата
М. следва да се присъди допълнително сумата от 17,85 лв., представляваща
съдебни разноски за първоинстанционното производство.
Така мотивиран, Софийски
градски съд
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение
№181273 от 31.07.2019 г. по гр.д. № 63137/2016 г. на Софийски районен съд, I г.о., 124 състав, в частта, с която са отхвърлени
предявените от Т.И.К., ЕГН **********, с адрес: ***, кв. „********, и С.Л.К.,
ЕГН **********, срещу В.С.М., ЕГН **********, с адрес ***, и В.Ц.Ц., ЕГН **********, с адрес: ***, искове с правна квалификация чл. 108 ЗС за
връщане на вещи – телевизор „Панасоник-Виера“ – 42
инчов, прахосмукачка „Супра“, легло, маса със стъклен
плот, четирикрилен гардероб и две канапета, собствени на ищците, като вместо
него ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявените от Т.И.К., ЕГН **********, с
адрес: ***, кв. „********, и С.Л.К., ЕГН **********, срещу В.С.М., ЕГН **********,
с адрес ***, и В.Ц.Ц., ЕГН **********, с адрес: ***, искове
с правна квалификация по чл. 108 ЗС, че ищците Т.И.К. и С.Л.К. са собственици на следните движими
вещи: телевизор „Panasonic Viera“,
модел РН-42РА30, 42-инчов, с равностойност – 300 лв.; прахосмукачка „Supra“ – VC12 51D-Powerful-1200 W, с равностойност – 100
лв.; легло, изработено от плоскости, цвят тип
дървесен фурнир, с равностойност – 50 лв.; дървена холна маса /ниска/ със
стъклен плот, тип дървесен фурнир като цвят, с равностойност – 50 лв.,
четирикрилен гардероб, изработен от плоскости, с равностойност – 75 лв., две
канапета, изработени от текстил, с равностойност – по 25 лв. всяко, общо 50 лв.
ОСЪЖДА В.С.М.,
ЕГН **********, с адрес ***, и В.Ц.Ц., ЕГН **********,
с адрес: ***, на основание чл. 108 ЗС да предадат на Т.И.К., ЕГН **********, с
адрес: ***, кв. „********, и С.Л.К., ЕГН **********, владението на следните
движими вещи: телевизор „Panasonic Viera“, модел РН-42РА30, с равностойност – 300 лв.;
прахосмукачка „Supra“ – VC12 51D-Powerful-1200 W, с
равностойност – 100 лв.; легло,
изработено от плоскости, цвят тип дървесен фурнир, с равностойност – 50 лв.;
дървена маса със стъклен плот, тип дървесен фурнир като цвят, с равностойност –
50 лв., четирикрилен гардероб, изработен от плоскости, с равностойност – 75
лв., две канапета, изработени от текстил, с равностойност – по 25 лв. всяко,
общо 50 лв.
ОТМЕНЯ решение
№181273 от 31.07.2019 г. по гр.д. № 63137/2016 г. на Софийски районен съд, I
г.о., 124 състав, в частта, с която осъдена
В.С.М., ЕГН **********, с адрес ***, да заплати на Т.И.К., ЕГН **********, с
адрес: ***, кв. „********, и С.Л.К., ЕГН **********, сумата от 466,67 лв. –
обезщетение за лишаване от ползване на съсобствен
имот /апартамент № 67, находящ се в град София, ж.к.
„************/ за периода от 20.07.2016 г. до 20.11.2016 г., като вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА В.С.М.,
ЕГН **********, с адрес ***, на основание чл. 31, ал. 2 ЗС да заплати на Т.И.К.,
ЕГН **********, с адрес: ***, кв. „********, сумата от 351,11 лв.,
представляваща обезщетение за лишаване от ползване на съсобствен
имот /апартамент № 67, находящ се в град София, ж.к.
„************/ за периода от 20.07.2016 г. до 20.11.2016 г., като ОТХВЪРЛЯ иска за сумата от 22,22 лв. – разликата до пълния уважен от първоинстанционния
съд размер, предмет на въззивното производство.
Решението на първоинстанционния съд, в частта,
с която е отхвърлен искът до пълния предявен размер, е влязло в сила като
необжалвано.
ОСЪЖДА В.С.М.,
ЕГН **********, с адрес ***, на основание чл. 31, ал. 2 ЗС да заплати на С.Л.К.,
ЕГН **********, сумата от 175,56 лв., представляваща обезщетение за лишаване от
ползване на съсобствен имот /апартамент № 67, находящ се в град София, ж.к. „************/ за периода от
20.07.2016 г. до 20.11.2016 г., като ОТХВЪРЛЯ
иска за сумата от 5,55 лв. – разликата до пълния уважен от първоинстанционния съд размер, предмет на въззивното производство.
Решението на първоинстанционния съд, в частта,
с която е отхвърлен искът до пълния предявен размер, е влязло в сила като
необжалвано.
ОСЪЖДА В.С.М.,
ЕГН **********, с адрес ***, и В.Ц.Ц., ЕГН **********,
с адрес: ***, да заплатят на Т.И.К., ЕГН **********, с адрес: ***, кв. „********,
и С.Л.К., ЕГН **********, сумата от 650 лв. – съдебно-деловодни разноски за въззивното производство.
ОСЪЖДА Т.И.К.,
ЕГН **********, с адрес: ***, кв. „********, и С.Л.К., ЕГН **********, да
заплатят на В.С.М., ЕГН **********, с адрес ***, сумата от 19,34 лв. –
съдебно-деловодни разноски за въззивното
производство.
ОСЪЖДА Т.И.К.,
ЕГН **********, с адрес: ***, кв. „********, и С.Л.К., ЕГН **********, да
заплатят на В.С.М., ЕГН **********, с адрес ***, сумата от 17,85 лв. –
съдебно-деловодни разноски за първоинстанционното
производство.
Решение № 181273 от 31.07.2019
г. по гр.д. № 63137/2016 г. на Софийски районен съд, I г.о., 124 състав, като
необжалвано е влязло в сила в посочените по-горе части, както и в частта, с
която е осъдена В.Ц.Ц. да заплати на Т.И.К. и на С.Л.К.
сумата от 466,67 лв. – обезщетение за лишаване от ползване на съсобствен имот /апартамент № 67, находящ
се в град София, ж.к. „************/ за периода от 20.07.2016 г. до 20.11.2016
г., като за разликата до пълния предявен размер искът е отхвърлен като
неоснователен.
Решението е окончателно и не
подлежи на касационно обжалване по аргумент от чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.