№ 7604
гр. София, 29.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 151 СЪСТАВ, в публично заседание на
втори април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Б В
при участието на секретаря С В
като разгледа докладваното от Б В Гражданско дело № 20241110121748 по
описа за 2024 година
за да се произнесе взе предвид следното:
И. Н. З. е предявил срещу „В К“ АД установителен иск с правна квалификация чл. 26,
ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 9, т. 10 от ЗПК, във вр. с чл. 19, ал.1 и ал. 2 и
чл. 22 от ЗПК, вр. 143, ал.1 ЗЗП, с който се иска да бъде провъзгласен за недействителен
договор за паричен заем № ..06.11.2023 г., сключен с „В К“ ООД, чийто правоприемник е
ответното дружество. С влязло в сила разпореждане от 19.08.2024 г. исковата молба е
върната в частта по предявения евентуален иск.
Ищецът твърди, че на 06.11.2023 г. е сключил договор за паричен заем № .. с „В К“
ООД, чийто правоприемник е ответното дружество за сума в размер на 2050 лв. Излага
доводи за недействителност на клаузата за договорения лихвен процент в размер на 40, 32 %
поради противоречие с добрите нрави, както и че това не е действителният размер на
договорната лихва, тъй като в договора са предвидени и неустойка и такса за допълнителни
услуги, които представляват скрита печалба за търговеца. Поддържа и че клаузата за
заплащане на неустойка при неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение
също е недействителна. В тази връзка сочи, че вписаният в договора годишен процент на
разходите не е действителният такъв, като в него следва да се включат и неустойката и
таксата за допълнителни услуги.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба, с който предявеният иск
се оспорва. Поддържа, че процесният договор за кредит е бил сключен при спазване на
всички императивни законови разпоредби, поради което не са налице основания за
прилагане на чл. 22 ЗПК. Подчертава, че в договора е уговорена фиксирана лихва. Излага
доводи, че законът не въвежда лимит за размера на възнаградителната лихва, а единствено
ограничението по чл. 19, ал. 4 ЗПК, което е било спазено в случая. По отношение на
уговорената неустойка за неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение
сочи, че ако заемателят беше изпълнил поетото договорно задължение, кредиторът щеше да
е събрал вземането и нямаше да търпи вреди. Твърди също така, че не е начислявал такса за
експресно разглеждане на документи и неустойка, т.е. тези разпоредби не са произвели
действие.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и
съобразно чл. 235 ГПК във връзка с посочените от страните доводи, намира за установено
1
от фактическа и правна страна следното:
По исковете с правна квалификация чл. 26, ал. 1, предл. 1 и предл. 3 от ЗЗД, във вр. с
чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК, във вр. с чл. 19, ал.1 и ал. 2 и чл. 22 от ЗПК, вр. 143, ал.1 ЗЗП
в тежест на ищеца е да докаже сключването на процесния договор за кредит с посоченото в
исковата молба съдържание, както и че същият е нищожен на твърдените в исковата молба
основания.
В тежест на ответника е да докаже, че е спазил императивните законови изисквания
при сключване на договора.
Съдът обявява на страните, че служебно следи за неравноправност на клаузи от
договора за потребителски кредит, за което предоставя на страните при условията на
състезателност възможност да ангажират доказателства за евентуалното наличие/липса на
неравноправност на клаузи от договора.
От фактическа страна:
По делото е приет договор за паричен заем Standard 14 plus № .., сключен между ищеца
и ответното дружество на 06.11.2023 г., по силата на който на ищеца е бил отпуснат заем в
размер на 2050 лв. със срок от 60 седмици, като сумата е следвало да бъде върната с 30
погасителни вноски, платими на две седмици от по 128, 12 лв., в които съгласно договора са
включени съответната част от главницата, лихва и такса за експресно разглеждане. Съгласно
чл. 1, ал. 3 от договора заемателят дължи и такса за експресно разглеждане в размер на 1257,
90 лв. В чл. 3, ал. 1, т. 5 от договора е посочен фиксиран годишен лихвен процент по заема в
размер на 40, 32 %, а в т. 8 от договора е посочено, че годишният процент на разходите по
заема е 50, 04 %. С чл. 5 от договора заемателят се е задължил в тридневен срок от усвояване
на сумата да предостави обезпечение на задълженията по договора под формата на
поръчител или банкова гаранция, като в случай на неизпълнение на това задължение дължи
неустойка в размер на 838, 80 лв. В чл. 8, ал. 4 от договора е уговорена неустойка за
неизпълнение на договорно задължение в размер на 30 лв. в случай че заемателят не
предостави на заемодателя съгласие за директен дебит от банкова сметка при допусната
първа забава в плащането на коя да е погасителна вноска, включително ако забави
плащането на цялото вземане при настъпила предсрочна изискуемост с повече от 30
календарни дни. Съгласно чл. 9, ал. 5 при настъпила първа забава с повече от 110 календарни
дни в срок до изтичане на 120-дневен период на забавата заемателят следва да предостави на
заемодателя удостоверения за наличието или липсата на задължения по чл. 87, ал. 6 ДОПК,
издадени от НАП и от общината по постоянния му адрес, като при неизпълнение на това
задължение дължи неустойка от 50 лв. Неустойка в същия размер е уговорена и в ал. 6 в
случай на забава в плащането на коя да е погасителна вноска с повече от 170 дни и
непредоставяне на справка за образувани изпълнителни дела.
Прието е и заключение по съдебно-счетоводна експертиза, което след преценка по реда
на чл. 202 ГПК следва да бъде кредитирано като пълно, обективно и компетентно изготвено.
Вещото е изчислило, че посоченият в договора за кредит годишен процент на разходите от
50, 04 % включва само възнаградителна лихва, а при включване и на таксата за експресно
разглеждане и неустойката за непредоставено обезпечение се получава годишен процент на
разходите от 165, 28 %.
От правна страна:
Предвид датата на сключване на процесния договор за кредит приложение намира
Законът за потребителския кредит, обн. ДВ, бр. 18 от 05.03.2010 г. Договорът за заем е
неформален, реален и комутативен, като за да е налице валидно заемно правоотношение, е
необходимо да се установи предаването на заемната сума от заемодателя на заемателя, с
което за последния възниква задължението да върне заетата сума в същата валута и размер.
Съгласно чл. 3, ал. 2 от договора с подписването му заемателят е удостоверил, че е получил
заемната сума, като договорът има характер на разписка за получаването на сумата.
Прочитът на съдържанието на клаузите, по силата на които се предвижда дължимостта
на такса за експресно разглеждане и неустойка в полза на кредитора и съпоставянето им
2
всяка с естеството на сключения договор за заем, налага извод, че по силата на същите
ответникът е договорил скрито възнаграждение за себе си. Въведените изисквания за вида
обезпечение, което следва да се предостави по избор на заемателя: физическо лице -
поръчител, отговарящо на изключително завишени изисквания към финансовия и кредитния
им статус или банкова гаранция в размер на цялото задължение на заемателя по договора и
тридневен срок за представянето му, създават значителни затруднения на длъжника при
изпълнението на това задължение до степен, че то изцяло да се възпрепятства. Така се стига
до значително нарастване на цената на кредита и възлагане на потребителя финансова
тежест. На практика такава клауза прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на
финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника
върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване на размера на задълженията. На
длъжника се вменява задължение да осигури обезпечение, след като кредитът вече е
отпуснат, като ако не го направи, дългът му нараства. Така се увеличава опасността от
свръхзадлъжнялост на длъжника. Нищожността на такава уговорка за неустойка е
разгледана в цитираното по-горе тълкувателно решение, в което е посочено, че неустойката
следва да се приеме за нищожна, ако единствената цел, за която е уговорена, излиза извън
присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Обстоятелствата,
обуславящи възникването на задължение за заплащане на посочената неустойка, водят до
извод, че с нея се цели постигане на забранен от закона правен резултат, като тя води до
неоснователно обогатяване на кредитора за сметка на длъжника, тъй като длъжникът
изначално е изправен пред невъзможността да изпълни задължението, чието изпълнение
обезпечава неустойката.
Основателен е и доводът на ищеца, че е налице нарушение на императивното
изискване на чл. 19, ал. 4 ЗПК, съгласно която ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
постановление на Министерския съвет. В конкретния случай от заключението на вещото
лице се установява, че посоченият в договора за заем годишен процент на разходите от 50,
04 % не е действителният такъв, тъй като включва единствено възнаградителната лихва. При
включване и на уговорените такса и неустойка се надхвърля законоустановеният максимум
по чл. 19, ал. 4 от ЗПК. По силата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК "Общ разход по кредита за
потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси,
възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с
договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. В
тази връзка, уговорената такса за експресно разглеждане и неустойката за непредоставяне на
обезпечение са разходи, свързани с предмета на договора за потребителски кредит,
доколкото де факто се явяват за потребителя разход, пряко свързан с кредита - допълнително
възнаграждение, дължимо наред и едновременно с погасителните вноски по кредита,
формално извън договорната лихва и все на кредитодателя. Последното несъмнено води до
съществено и необосновано оскъпяване на кредита и обременяване на разходите по същия,
които се възлагат в тежест на потребителя. В аспекта на изложеното следва да се приеме, че
след като неустойката и таксата не са включени като разход по кредита в обявения в
договора за кредит ГПР, то и този договор не съдържа реалния размер на процента на
разходите. Същият привидно не нарушава изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК, но в случай че
бъдат включени, то процентът на разходите надхвърля допустимия съгласно императивната
разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК размер.
Следва да се даде отговор на въпроса дали това обуславя нищожност на целия договор
за кредит, доколкото същият не съдържа посочване на реалния ГПР. Както се посочи и по-
напред, след като неустойката и таксата не са включени като разход по кредита в обявения в
договора за кредит ГПР, то и този договор не съдържа реалния размер на процента на
разходите. Същият привидно не нарушава изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК, но в случай че
3
тези вземания бъдат включени, то процентът на разходите надхвърли допустимия съгласно
императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК размер. Следователно с процесния договор за
кредит се явява нарушено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, предвид че в договора за
кредит не е посочен реалният размер на ГПР, приложим към кредитния продукт. Годишният
процент на разходите е част е същественото съдържание на договора за потребителски
кредит, въведено от законодателя с оглед необходимостта за потребителя да съществува
яснота относно крайната цена на договора и икономическите последици от него, за да може
да съпоставя отделните кредитни продукти и да направи своя информиран избор. След като
в договора не е посочен ГПР при съобразяване на всички участващи при формирането му
елементи, което води до неяснота за потребителя относно неговия размер, не може да се
приеме, че е спазена нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. В този смисъл е и решение от
21.03.2024 г. по дело C-714/22 на СЕС, според което за да осигури по-голяма защита на
потребителите законодателят на Съюза е възприел широко определение на понятието "общи
разходи по кредита за потребителя" /§ 40/. Разходите за допълнителни услуги, които са
уговорени към договор за потребителски кредит и дават на закупилия тези услуги
потребител приоритет при разглеждане на искането му за отпускане на кредит и при
предоставяне на разположение на заетата сума, както и възможността да се отлага
изплащането на месечните вноски или да се намалява техният размер, попадат в обхвата на
понятието "общи разходи по кредита за потребителя" по смисъла на тази разпоредба, а оттам
и на понятието "годишен процент на разходите" по смисъла на посочения член 3, буква и),
когато закупуването на посочените услуги се оказва задължително за получаването на
съответния кредит или те представляват конструкция, предназначена да прикрие
действителните разходи по този кредит. Когато в договор за потребителски кредит не е
посочен годишен процент на разходите, включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от
тази директива (чл. 3, буква „ж“ на Директива 2008/48/ЕО на Европейския Парламент и на
Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна
на Директива 87/102/ЕИО на Съвета) разходи, посочените разпоредби допускат този
договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата
нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния потребител на
предоставената в заем главница.
Последицата, свързана с неспазване изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, е уредена в
нормата на чл. 22 ЗПК, която предвижда, че когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал.
1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит
е недействителен, поради което доводите на ответника в обратен смисъл се явяват
неоснователни. Ето защо и предявеният установителен иск е основателен и следва да бъде
уважен.
По разноските:
При този изход на спора на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищеца следва да
бъдат присъдени направените и претендирани по делото разноски за депозит за експертиза в
размер на 300 лв., а в полза на процесуалния представител адв. П. П. на основание чл. 38,
ал. 2 ЗАдв. адвокатско възнаграждение за оказаната безплатна правна помощ в размер на 400
лв.
Съдът намира, че на процесуалния представител на ищеца се дължи този размер на
възнаграждението за осъщественото безплатно процесуално представителство по следните
съображения. С Решение от 28.07.2016 г. по дело C-57/2015 Съдът на ЕС дава принципни
тълкувания и разяснения относно приложението на института на съдебните разноски в
светлината на правото на ЕС. В пар. 21 е посочено, че член 14 от Директива 2004/48
прогласява принципа, че направените от спечелилата делото страна разумни и
пропорционални съдебни разноски по принцип се поемат от загубилата делото страна, освен
ако това е недопустимо поради съображения за справедливост. В пар. 23 и 24 изрично е
посочено, че от съображение 17 от Директива 2004/48 се установява, че предвидените в нея
мерки, процедури и средства за защита следва да се определят във всеки случай по такъв
начин, че да отчитат надлежно специфичните особености на случая, при все това член 14 от
4
Директива 2004/48 налага на държавите членки да гарантират възстановяването единствено
на "разумни" съдебни разноски. Правната уредба следва да цели да гарантира разумния
характер на подлежащите на възстановяване разноски, като се вземат предвид фактори като
предмета на спора, неговата цена или труда, които следва да понесе загубилата делото
страна, трябва да бъдат "пропорционални". Въпросът дали тези разноски са пропорционални
обаче не би могъл да се преценява отделно от разноските, които спечелилата/загубилата
делото страна действително е понесла. Съответстваща на правото на ЕС е уредба, която
допуска съдът да може във всеки случай, в който прилагането на общия режим в областта на
съдебните разноски би довело до резултат, който се счита за несправедлив, да се отклони по
изключение от този режим. В Решение от 23.11.2017 г. по съединени дела C-427/16 и C-
428/16 Съдът на ЕС, излагайки сходни съображения, достига до крайния извод, че член 101,
параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че
национална правна уредба като разглежданата в главните производства, съгласно която, от
една страна, адвокатът и неговият клиент не могат — под страх от дисциплинарно
производство срещу адвоката — да договорят възнаграждение в по-нисък от минималния
размер, определен с наредба, приета от професионална организация на адвокатите като
Висшия адвокатски съвет (България), и от друга страна, съдът няма право да присъди
разноски за възнаграждение в по-нисък от минималния размер, би могла да ограничи
конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС.
В настоящия случай съдът следва да се съобрази именно с горецитираната практика на
СЕС, която има превес над националната такава, като в полза на процесуалния представител
бъдат присъдени разумни, пропорционални и справедливи разноски за адв. възнаграждение.
При определяне на размера им съдът намира, че следва да съобрази наличните обективни
фактори, че делото не се отличава с процесуални усложнения, както и реално извършените
действия от процесуалния представител. Производството по делото се е развило в
минимални рамки. Не без значение е обстоятелството, че делото касае потребителски спор
по т. н. масови дела във връзка с нищожност на клаузи от договори за потребителски
кредити и извършените по тях плащания. Тоест, делото не се отличава с никаква фактическа
и правна сложност.
Тъй като ищецът е освободен от заплащане на държавна такса, на основание чл. 78, ал.
6 ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати по сметка на Софийски районен съд
сумата от 82 лв.
Така мотивиран, Софийски районен съд
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА по предявения от И. Н. З., ЕГН **********, с адрес: гр. Б.., ул. „В.. №
7, срещу „В К“ АД, ЕИК 2.., със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Д..“ №...,
ет. 2, офис .., иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 9,
т. 10 от ЗПК, във вр. с чл. 19, ал.1 и ал. 2 и чл. 22 от ЗПК, вр. 143, ал.1 ЗЗП, нищожността на
договор за паричен заем № ..06.11.2023 г., сключен с „В К“ ООД, чийто правоприемник е
ответното дружество.
ОСЪЖДА „В К“ АД, ЕИК 2.., със седалище и адрес на управление: гр. София, бул.
„Д..“ №..., ет. 2, офис .., да заплати на И. Н. З., ЕГН **********, с адрес: гр. Б.., ул. „В.. № 7,
на основание чл. 78, ал. 1 ГПК разноски по делото в размер на 300 лв.
ОСЪЖДА „В К“ АД, ЕИК 2.., със седалище и адрес на управление: гр. София, бул.
„Д..“ №..., ет. 2, офис .., да заплати на адв. П. И. П., вписан под номер ... в Хасковска
адвокатска колегия, с адрес: гр. Х.., ул. „К..“ №... на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. адвокатско
възнаграждение за осъществената безплатна правна помощ в размер на 400 лв.
ОСЪЖДА „В К“ АД, ЕИК 2.., със седалище и адрес на управление: гр. София, бул.
„Д..“ №..., ет. 2, офис .., да заплати по сметка на Софийски районен съд на основание чл. 78,
ал. 6 ГПК сумата от 82 лв., представляваща държавна такса, от заплащане на която ищецът е
5
освободен.
Решението може да бъде обжалвано пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Препис от решението да се връчи на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6