Р Е Ш Е Н И Е
№.......
гр. София, 02.11.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ - Б въззивен състав, в публично съдебно заседание на тринадесети
април през две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТЕМЕНУЖКА
СИМЕОНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ИВАЙЛО Д.
Мл. съдия ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА
при секретаря Михаела
Митова, като разгледа докладваното от мл. съдия Симеонова в. гр. д. № 14289 по
описа за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл. 258 - чл. 273 ГПК.
С решение № 190129/02.09.2020 г. по гр. д. № 73942/2018 г. по описа на
СРС, II ГО, 168 състав, е осъден Г.Д.Т., ЕГН ********** да заплати на „К.Б.“
ЕООД, ЕИК ********на основание чл. 79, ал. 1, вр. с чл. 240, ал. 1 ЗЗД, вр. с
чл. 99 ЗЗД сумата от 350 лв., главница по договор за кредит №
**********/25.10.2015 г., сключен от разстояние между „4 Ф.“ ЕООД и Г.Д.Т.,
ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на исковата
молба - 21.11.2018 г. до окончателното плащане и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК
сумата от 368,24
лв. - разноски по делото, като е отхвърлен искът по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата
от
77,71 лв. -
обезщетение за забава за периода 25.11.2015 г. - 31.01.2018 г.
В законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК е подадена въззивна жалба от ответника
Г.Д.Т., чрез назначения му особен представител адвокат В.Ц., срещу
първоинстанционното решение в частта, с която е уважен предявеният иск за
сумата от 350 лв., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата
молба - 21.11.2018 г. до окончателното изплащане и ответникът е
осъден да заплати на ищеца сумата от 368,24 лв. - разноски по делото, с доводи за неправилност
поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост на решението. Оспорва се, че между
страните е сключен договор за кредит от разстояние, че сумата от 350 лв. е
усвоена от ответника и че вземането по твърдения договор за кредит е прехвърлено на
ищеца. Сочи се, че във връзка с тези обстоятелства районният съд не е изложил
мотиви и превратно е тълкувал събраните по делото доказателства. Не е установен
начинът, по който ответникът е предоставил евентуалното си съгласие за
сключване на договора, разписката „за получена на 25.10.2015 г. сума в размер
на 350 лв.“ не е за получена от ответника сума, а за паричен превод от „4 Ф.“
ЕООД към „Изипей“ АД, ирелевантен е фактът, че в разписката фигурират данни на
ответника, след като не се установява от доказателствата той да е усвоил сумата.
Не става ясно защо СРС е приел, че е налице договор за паричен заем, а не
договор за дарение например, както и защо предполага, че „заемателят е поел
задължение да я върне /сумата от 350 лв./ поне в същия размер“. Оспорва се, че
е налице валидно прехвърляне на вземането от „4 Ф.“ ЕООД на ищеца „К.Б.“ ЕООД,
с доводи, че в Приложение № 1 към договора за прехвърляне на вземания данните
са заличени и не е ясно дали фигурира процесното вземане. Предвид изложеното се
моли за отмяна на решението в обжалваната част и за постановяване на ново
решение, с което исковете да бъдат отхвърлени.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от ищцата „К.Б.“ ООД,
чрез юрисконсулт Г.К., с който се оспорва въззивната жалба. Поддържа се, че с
приемането на проекта за договор за кредит посредством натискането на
бутона „Подпиши“ е сключен договор за кредит в електронна форма по смисъла на
чл. 3, т. 35 от Регламент /ЕС/ № 910/2014 на Европейския парламент и на Съвета от 23.07.2014
г. относно електронната идентификация и удостоверителните услуги при електронни
трансакции на вътрешния пазар, а съгласно чл. 3, ал. 2 от ЗЕДЕУУ писмената
форма се смята за спазена със съставянето на електронен документ, съдържащ
електронно изявление. Задължението на кредитодателя за предоставяне на
информация на потребителя на финансови услуги от разстояние по чл. 18, ал. 1,
т. 1, вр. с чл. 8 ЗПФУР е изпълнено с предоставения договор и приложените към
него Общи условия, приети от потребителя на финансови услуги от разстояние. За
да е налице валиден договор, сключен от разстояние, е необходимо електронните
документи да съдържат електронни изявления на двете страни, отправени едно до
друго, изразяващи воля за сключване на договора, възпроизвеждането на
електрония документ на хартиен носител не променя характеристиките му, нито пък
сочи на липсата на такъв договор. По делото няма данни представеното хартиено
копие от електронния документ да е оспорено от насрещната страна или да е
поискан оригинал на електронния документ, поради което следва да се приеме, че
е сключен между страните договор за кредит от разстояние. Естествено е върху хартиения
носител да не е положен подпис на ответника, тъй като страните са сключили
договора от разстояние, използвайки изключително средство за комуникация от
разстояние - интернет платформата на кредитодателя. Поддържа се, че видно от
представената към исковата молба разписка за извършено плащане №
2000000091535433/25.10.2015 г., неоспорена от ответника, заемната сума е
преведена на ответника в „Изипей“ АД, разписката е с основание на извършения
превод - номера на процесния договор /№ **********/ и е посочен ЕГН на
въззивника - Г.Т.. С предаването на сумата е осъществен фактическият състав на
договора за заем. Във връзка с опорването на цесията се излагат съображения, че
към исковата молба са приложени извлечения от договор за цесия, приложение № 1
към него, в което ясно и точно на стр. 3, ред 128, са описани всички вземания
срещу Г.Д.Т., които са прехвърлени с договора за цесия - посочени са номер на
договора за кредит, падежна дата, ЕГН и разбивка на задължението по пера,
приложени са и потвърждание за станалата цесия и пълномощно за уведомяване на
длъжника. Предвид изложеното се моли за оставяне на въззивната жалба без
уважение и за потвърждаване на първоинстанционното решение в обжалваната от
ответника част. Претендират се разноски.
Първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен искът на „К.Б.“
ЕООД, ЕИК ********срещу Г.Д.Т., ЕГН ********** по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 77,71 лв. - обезщетение
за забава за плащане на главницата за периода 25.11.2015 г. - 31.01.2018 г., не
е обжалвано от ищеца, поради което е влязло в сила.
Софийски градски съд,
след като обсъди доводите във въззивната жалба и становището на насрещната страна, както и събраните по делото доказателства,
съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК,
намира за установено следното от фактическа страна:
Предявени са от „К.Б.“ ЕООД срещу Г.Д.Т. обективно кумулативно съединени
осъдителни искове с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 9 ЗПК, вр. с чл. 6 ЗПФУР, вр. с чл. 99 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл.
99 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца: сумата от 350 лв., представляваща
главница по договор за кредит № **********/25.10.2015 г., сключен от разстояние
между „4 Ф.“ ЕООД и Г.Д.Т., ведно със законната лихва върху главницата
от датата на подаване на исковата молба - 21.11.2018 г. до окончателното
изплащане и сумата от 77,71 лв. - обезщетение за забава за периода 25.11.2015 г.
- 31.01.2018 г.
Ищецът
се позовава на възникнало на 25.10.2015 г. между ответника Г.Д.Т. и „4 Ф.“ ЕООД,
опериращо на пазара на финансови услуги под търговската си марка „Вивус“
правоотношение по договор за кредит № **********, сключен по реда на
чл. 6 ЗПФУР от разстояние - по електронен път чрез използване на
интернет страница и оформен съгласно разпоредбите на чл. 3, вр. с чл. 2 ЗЕДЕУУ.
Поддържа, че на ответника
бил отпуснат кредит в
размер на 350 лв., за период от 30 дни, с падежна дата - 24.11.2015 г. Сумата била преведена
на
кредитополучателя чрез „Изипей“ АД на същия ден - 25.10.2015 г. Към датата на настъпване
на падежа на договора - 24.10.2015 г. кредитополучателят не погасил задълженията си, поради което и на
основание т. 13. 3. от Общите условия била начислена наказателна лихва. „К.Б.“ ЕООД извежда легитимацията
си на кредитор на процесното вземане по силата на сключен с „4 Ф.“ ЕООД
договор за прехвърляне на вземания № BGF-2018-005 от 01.02.2018 г., като
сочи, че процесното вземане е подробно описано в Приложение № 1, което е
неразделна част от договора за прехвърляне на вземания. Към исковата молба е
приложено уведомление за извършената цесия. Моли се за уважаване на предявените
искове по тези съображения и за присъждане на сторените разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът, чрез назначения му особен представител - адвокат Ц., оспорва исковете като
неоснователни. Оспорва обстоятелствата, че между страните е бил сключен договор за
кредит от 25.10.2015 г., че претендираната сума е била усвоена от ответника, че претендираното
вземане е било прехвърлено
с цитирания в исковата молба договор за прехвърляне на вземания. Твърди се
нарушение на императивни норми на ЗЗП и ЗПК. Моли се за отхвърляне на исковете.
По делото е приет като писмено доказателство, неносещ подпис за страните,
Договор за кредит № **********/25.10.2015 г. с кредитодател „4 Ф.“ ЕООД и
кредитополучател Г.Д.Т., описан с индивидуализиращите го данни, и Общи условия на
договора за кредит, под които не са поставени подписи за страните, за отпускане
на потребителски кредит в размер на 350 лв., със срок на издължаване на кредита
- 30 дни /до 24.11.2015 г./, дата на получаване - 25.10.2015 г. и дата на
връщане на сумата - 24.11.2015 г., с дата и място на договаряне - гр. София,
25.10.2015 г., начин на получаване на сумата - по банкова сметка *** „Изипей“
АД. Съгласно условията на договора лихва за кредита не се
дължи - посочено е лихвеният процент да е равен на 0%, както и ГПР - 0%. В
договора е посочено, че кредитополучателят декларира, че е получил Общите
условия на договора за кредит, съгласява се с тях и ги приема като обвързващи,
приложими и представляващи неразделна част от договора за кредит. Посочено е
също, че договорът за кредит е сключен в два еднообразни екземпляра и е подписан електронно, в съответствие
с процедурата, предвидена в Общите условия на договора за кредит.
По делото е приета разписка за извършено плащане № 2000000091535433 от
25.10.2015 г. с наредител „4 Ф.“ ЕООД и получател Г.Д.Т., ЕГН **********, за
превод в полза на Г.Д.Т. на сумата от 350 лв. и 3,44 лв. такси - чрез система
за електронни плащания ePay.bg, с основание паричен превод към „Изипей“ АД, ЕГН
**********, **********.
По делото е приет, подписан за страните по него, Договор за прехвърляне
на вземания № BGF-2018-005 от 01.02.2018 г., по силата на който „4 Ф.“ ЕООД
/като цедент/ е прехвърлило на „К.Б.“ ЕООД /като цесионер/ своите вземания,
ведно с всички привилегии, обезпечения, лихви и други принадлежности, описани в
Приложение № 1, представляващо неразделна част от договора за кредит.
Последното също е прието по делото, като на 2 стр. под № 128 фигурира името на
ответника Г.Д.Т., ЕГН **********, с посочено вземане по договор за кредит №
********** от 25.10.2015 г., с падеж 24.11.2015 г., с размер на кредита - 350
лв., отписани наказателни лихви към датата на цесията - 392 лв., отписани такси
за събиране към датата на цесията - 30 лв., или общ размер на прехвърленото
задължение - 772 лв.
По делото са приети също потвърждение за прехвърляне на вземания на
основание чл. 99, ал. 3 ЗЗД от 01.06.2018 г., пълномощно с нотариална заверка
на подписите в полза на „К.Б.“ ЕООД, с което цедентът е упълномощил цесионера
да уведоми длъжниците за извършеното прехвърляне на вземанията, уведомление за
прехвърляне на вземания от „4 Ф.“ ЕООД до Г.Д.Т., за което няма данни да е било
получено от последния.
С оглед на така
установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, от
легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е
процесуално допустима.
Разгледана по същество, въззивният съд намира жалбата за основателна.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта му - в обжалваната
част. По останалите въпроси въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата,
с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна
норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните - т. 1 от
ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. по описа на ОСГТК на ВКС.
В конкретния случай постановеното по делото решение е валидно и
допустимо в обжалваната част. Не е допуснато и нарушение на императивни
материалноправни норми. Същото обаче е неправилно в обжалваната част по следните съображения:
Ищецът
се позовава на възникнало на 25.10.2015 г. между ответника и „4 Ф.“ ЕООД правоотношение по договор за
потребителски кредит, сключен от разстояние - по електронен път чрез използване
на интернет страница, като извежда легитимацията си на кредитор въз основа на
сключен с „4 Ф.“ ЕООД договор за прехвърляне на вземания /цесия/.
За уважаване на предявените искове в
тежест на ищеца е по пътя на главното и пълно доказване да установи факта на
съществуване на валидно облигационно отношение по договор за кредит между цедента - „4 Ф.“ ЕООД и ответника, че сумата по
договора е била предоставена от кредитодателя и усвоена от длъжника, като задължението на
последния за връщане на главницата по кредита не е било изпълнено на
уговорения падеж, че между цедента и ищеца е сключен
валиден договор за цесия, по силата, на който на ищеца е било
прехвърлено вземането по договора за кредит с ответника,
че цесията е била съобщена на ответника.
Установено
е, че между „4 Ф.“ ЕООД и ищцовото дружество е сключен договор за
прехвърляне на вземания /цесия/ на 01.02.2018 г. Видно е от раздел І
от договора, че по отношение на индивидуализацията на прехвърлените
вземания договорът съдържа изрично препращане към Приложение № 1,
съставляващо негова неразделна част, извадка от което е представено по делото, като в същото фигурират вземанията по
процесния договор, сключен с ответника, а именно: 350 лв. - главница, 392
лв. - отписана наказателна лихва и 30 лв. - такси, или общо 772 лв., противно на
изложените във въззивната жалба доводи. В клаузата на т. 14. 5 от Общите
условия е предвидена възможност кредиторът да прехвърли по всяко време правата си
по договора /чл. 26, ал. 1 ЗПК/.
Следователно
доказано е, че по силата на валидно сключен договор за цесия на ищеца са били
прехвърлени горепосочените вземания по договора за потребителски кредит от
разстояние, сключен с ответника.
Съобразно разпоредбата на чл. 99, ал. 3 ЗЗД цедентът
е длъжен да съобщи на длъжника за станалото прехвърляне на вземането. Смисълът
на това установено от закона изискване е да гарантира правата на новия
приобретател на вземането. В негов интерес, а и в интерес на третите лица, действието на цесията е
ограничено от разпоредбите на чл. 99, ал. 3 и ал. 4 ЗЗД,
които задължават стария кредитор да уведоми длъжника за станалото прехвърляне,
за да може същият да знае на кого в бъдеще следва да престира. Преди да е
направено такова уведомление, длъжникът може валидно да погаси задължението си
и чрез плащане на стария кредитор, да новира същото, то да му бъде опростено.
Липсата на уведомление не прави цесията недействителна, нито освобождава
длъжника от задължението да плати на новия кредитор. Длъжникът може да
възразява успешно за липсата на уведомяване, само ако едновременно с
това твърди, че вече е изпълнил на стария кредитор или на овластено от този
кредитор лице до момента на уведомлението, каквото твърдение не е направено в
настоящото производство. След като бъде известен за цесията, дори и чрез
връчване на исковата молба, длъжникът не може да възразява на претенцията на
цесионера за реално изпълнение на основание липсата на уведомяване /решение № 40/13.05.2010
г. по т. д. № 566/2009 г. на ВКС, I т. о., решение № 123/24.06.2009 г. по т.
д. № 12/2009 г. на ВКС, II т. о./.
В разглеждания случай, макар по делото да не
са налице данни ответникът да е бил уведомен за цесията преди
образуване на настоящото производство /известието за доставяне, представено към
исковата молба е нечетливо и не може да се прецени дали уведомлението на
цедента е достигнало до длъжника/, доколкото към исковата молба е приложено уведомление
за прехвърляне на вземанията по процесния договор, изходящо от цедента
/стария кредитор/, което е достигнало до ответника на 23.01.2020 г. /когато са били
връчени преписи от исковата молба и приложенията към нея на назначения му особен представител/, то това
обстоятелство съгласно чл. 235, ал. 3 ГПК следва да бъде съобразено от съда, поради
което цесията
е
породила действие
спрямо
ответника Г.Т..
Поради
изложеното следва да се разгледат останалите оплаквания на въззивника относно
доказването на сключването на договор за потребителски кредит от разстояние и
изпълнение на задължението на кредитодателя да предостави в заем процесната
сума на кредитополучателя:
Регламентацията на договора
за потребителски кредит се съдържа в Закона за потребителсия кредит /ЗПК/, като
в чл. 10, ал. 1 ЗПК /приложима редакция - ДВ, бр. 57 от 28.07.2015 г./ е предвидено, че
същият е формален и се сключва в писмена форма за действителност - на хартиен
или друг траен носител; по ясен и разбираем начин; като всички елементи на
договора се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт - не по-малък от
12; в два екземпляра - по един за всяка от страните по договора. Дефиниция
на понятието „траен носител“ се съдържа в § 1, т. 10 от ДР
на ЗПК - това е всеки носител, даващ възможност на потребителя
да съхранява адресирана до него информация по начин, който позволява лесното й
използване за период от време, съответстващ на целите, за които е предназначена
информацията, и който позволява непромененото възпроизвеждане на съхранената
информация.
Законът за потребителския кредит допуска възможността договорът за
потребителски кредит да бъде сключен от разстояние, като в този случай съгласно
чл. 5, ал. 9 кредиторът трябва да предостави на потребителя стандартния
европейски формуляр съгласно приложение № 2, а според чл. 5, ал. 13, когато
договорът за предоставяне на потребителски кредит е сключен по инициатива на
потребителя чрез използването на средство за комуникация от разстояние по
смисъла на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние /ЗПФУР/, което не позволява
предоставяне на преддоговорната информация на хартиен или друг траен носител,
както и в случаите по ал. 10 /при използването на телефон като средство за
комуникация или друго средство за гласова комуникация от
разстояние/, кредиторът, съответно кредитният посредник, предоставя преддоговорната
информация посредством формуляра по ал. 2 незабавно след сключването
на договора за потребителски кредит.
Изискванията
за предоставяне на финансови услуги от разстояние са регламентирани в
Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние - ЗПФУР,
като според чл. 6 /приложима редакция - ДВ, бр. 57 от 28.07.2015 г./ договорът за
предоставяне на финансови услуги от разстояние е всеки договор,
сключен между доставчик и потребител като част от система за предоставяне на финансови
услуги от разстояние, организирана от доставчика, при която от отправянето
на предложението до сключването на договора страните използват изключително средство за
комуникация - едно или повече. Дефиниция на понятието „финансова услуга“ се съдържа в § 1, т. 1 от ДР на
ЗПФУР - това е всяка услуга по извършване на банкова дейност,
кредитиране, застраховане, допълнително доброволно пенсионно осигуряване с
лични вноски, инвестиционно посредничество, както и предоставяне на платежни
услуги, а на „средство за комуникация от разстояние“ - в § 1, т. 2 от ДР на
ЗПФУР и това е всяко средство, което може да се използва за
предоставяне на услуги от разстояние, без да е налице едновременно
физическо присъствие на доставчика и на потребителя.
Както е посочил и районният съд, разпоредбата на чл. 18, ал.
1 ЗПФУР определя, че в доказателствена тежест
на доставчика е да установи пред съда, че е: изпълнил задълженията си предоставяне
на информация на потребителя; е спазил сроковете по чл. 12, ал. 1 или 2 и е
получил съгласието на потребителя за сключването на договора и, ако е
необходимо, за неговото изпълнение през периода, през който потребителят има
право да се откаже от сключения договор. За доказване на електронни
изявления /както се твърди в частност/ се прилага Законът за електронния
документ и електронния подпис - ЗЕДЕП, като изявленията, направени чрез
електронна поща, се записват със съгласието на другата страна и имат
доказателствена сила за установяване на обстоятелствата, съдържащи се в тях
- чл. 18, ал. 2 и 3 ЗПФУР.
Съдът счита, че от представените документи не може да се направи
положителен извод за получено съгласие от потребителя за сключване
на договор за кредит от разстояние. Твърденията на ищеца за разменени
по електронна поща с ответника документи не са установени по делото. Съгласно чл. 18, ал. 1,
т. 3, ал. 2 и ал. 3 ЗПФУР при договори за предоставяне на финансови услуги
от разстояние доставчикът е длъжен да докаже, че е получил съгласието
на потребителя за сключване на договора. За да е налице такова, то ищецът трябваше да
установи получено от ответника електронно изявление, съдържащо съгласие за
получаване на исковата сума в заем, за срок от 30 дни. Посоченото електронно
изявление следва да е подписано с електронен подпис, а при липса на такъв да
бъде доказано авторството му. Електронното изявление е предоставено в цифрова
форма словесно изявление, което може да съдържа и несловесна информация, а
електронното изявление, записано на магнитен, оптичен или друг носител с
възможност да бъде възпроизведено, съставлява електронен документ - чл. 2, ал.
1 и 2 и чл. 3, ал. 1 ЗЕДЕП. Същото се счита за подписано при условията на чл.
13, ал. 1 от закона /действащ към момента, към който се твърди да е
сключен договорът/ - за електронен подпис се счита всяка електронна
информация, добавена или логически свързана с електронното изявление за
установяване на неговото авторство. Законът придава значение на подписан
документ само на този електронен документ, към който е добавен квалифициран
електронен подпис /чл. 13, ал. 3 ЗЕДЕП/, но също така допуска страните да се
съгласят в отношенията помежду си да придадат на обикновения електронен подпис
стойността на саморъчен /чл. 13, ал. 4 ЗЕДЕП/. Когато посочените предпоставки
са налице, създаден е подписан електронен документ. Неговата доказателствена
сила е такава, каквато законът признава - чл. 180 ГПК и чл. 18, ал. 3
ЗПФУР. Възпроизвеждането на електронния документ върху хартиен
носител не променя характеристиките му. Съгласно чл. 184, ал. 1,
изр. 1 ГПК той се представя по делото именно върху такъв носител
като препис, заверен от страната. Ако другата страна не поиска представянето на
документа и на електронен носител, преписът е годно и достатъчно доказателство
за авторството на изявлението и неговото съдържание /решение № 70 от 19.02.2014
г. на ВКС по гр. д. № 868/2012 г., IV г. о., ГК/.
Като
се има предвид изложеното, настоящият съдебен състав намира, че по делото не са
представени доказателства от ищеца, че между неговия праводател
по договора за цесия и ответника е сключен
валиден договор за кредит. В тази връзка съдът взима предвид, че
в представените по делото
Общи условия, е посочено, че: договарянето се осъществява чрез средствата за
комуникация от разстояние /интернет страницата на „4 Ф.“ ЕООД по следната
процедура: сключването на договора за потребителски кредит става по инициатива
на кредитополучателя,
като
за да получи кредит той подава искане за отпускане на кредит в съответствие
с формуляра, предоставен в началото на интернет страницата /където е наличен и
стандартният европейски формуляр за предварителната договорна информация/
и след попълване на формуляра се създава профил, за завършване на регистрацията
на потребителя е необходимо той да е приел Общите условия на договора за кредит /т. 1. 3/. След
регистрацията, проект на договора за кредит се предоставя
на кредитополучателя на началната страница или на хартиен носител, като за да
го приеме той трябва да го подпише електронно, като натисне бутон „Подпиши“ - с което потвърждава,
че е прочел и приема условията на договора за кредит и бланката на
стандартния европейски формуляр за предварителната договорна информация, че желае да
сключи договора за кредит с кредитора и се съгласява кредиторът да преведе сумата
на кредита по описаната банкова сметка *** /т. 1. 8/. Съгласно т. 3.1
договорът за кредит се счита за сключен и влиза в сила на датата на
потвърждаването му по електронна поща от кредитора и извършването на паричния
превод, след като предварително кредитополучателят го е приел на началната
страница на кредитодателя или подписал на хартиен носител. Страните изрично се съгласяват
съобщенията по електронна поща, потвърждаващи приемането на договора за кредит,
да имат силата на саморъчни подписи в съответствие с чл. 13, ал. 4 от Закона за
електронния документ и електронния подпис.
В случая по делото е представен единствено документ, озаглавен Договор за кредит №
**********/25.10.2015 г., продължаващ на следващата страница в Общи условия на договора
за кредит и документ - разписка за извършено плащане от 25.10.2015 г., от който се
установява, че чрез системата за електронни плащания ePay.bg „4 Ф.“ ЕООД е наредило към „Изипей“
АД паричен превод в размер на 350 лв. с посочен получател Г.Д.Т..
От
така представените доказателства не може да се приеме, че ищецът, в качеството
на цесионер, е доказал възникването на валидно договорна отношение по
договор за кредит между неговия цедент и ответника по делото. От тях по никакъв
начин не може да се направи извод, че ищецът е доказал, че е изпълнил
задълженията си за предоставяне на информация на потребителя, спазил е
сроковете по чл. 12, ал. 1 или 2 и е получил съгласието на потребителя за
сключването на договора. По делото не е установено по безспорен начин,
че е спазена процедурата по сключване на договора за кредит от разстояние, че
договорът е подписан с квалифициран електронен подпис или обикновен електронен
подпис, на който страните са придали значение на саморъчен такъв /чл. 13, ал.
4, изр. 2 ЗЕДЕП/. В конкретния случай по делото не е установено страните да се
съгласили да придадат на обикновения електронен подпис стойността на саморъчен,
поради което и не може да се приеме, че клиентът - кредитополучател е изявил своята воля за
сключването на договора и е приел Общите условия. Представени са само договор и
общи
условия,
които не носят подписа на нито една от страните. По делото не са представени
изявления на ответника, че е запознат с условията по договора, с Общите условия
и че ги приема, не са представени доказателства за потвърждение на договора и на Общите условия, а
доказателствената тежест за същото е на ищеца. Действително в т. 1. 8
от Общите условия към договора
за потребителски кредит е предвидено, че с натискането на бутона „подпиши“ от
кредитополучателя се счита, че същият е подписал всяка страница
на договора за кредит, включително на общите условия, доколкото
същите са представени на траен носител, в подсигурен PDF формат и който не
позволява да бъдат изменяни. По делото обаче няма данни, че приетите договор и
общи условия действително са били подписани в електронна форма /с натискане на
бутон „подпиши“/, съответно приети от ответника. Фактът, че „4 Ф.“ ЕООД разполага
с личните данни на ответника и те са попълнени в представения по делото
документ, наречен договор за кредит, по никакъв начин не
установява по регламентиран начин получаване на съгласие на ответника за
сключване на договора /при своевременно оспорване на това обстоятелство от
ответника и което обстоятелство ищецът съгласно разпределената му
доказателствена тежест е могъл да докаже чрез искане за допускане на съдебно -
техническа експертиза, която да установи подаването на заявка за сключване на
договор за кредит от разстояние на интернет страницата на „4 Ф.“ ЕООД и
изпълнение на предвидената в Общите условия процедура/. При така
установеното решение
№ 70 от 19.02.2014 г. на ВКС по гр. д. № 868/2012 г., IV г. о., ГК, в което е
прието, че на ищцата е издадена електронна карта за достъп до сградата, която
се е отчитала по електронен път, и която ищцата е приела срещу саморъчен
подпис, касае хипотеза, различна от настоящата, в която няма категорични данни
за водена между страните по договора за кредит електронна кореспонденция.
Независимо от горното, дори да се приеме, че е
налице подписан електронен документ от ответника, с оглед чл. 25, т. 1 от Регламент /ЕС/ № 910/2014
на Европейския парламент и на Съвета от 23.07.2014 г. относно електронната
идентификация и удостоверителните услуги при електронни трансакции на вътрешния
пазар, съгласно която правната сила и допустимостта на електронния
подпис като доказателство при съдебни производства не могат да бъдат оспорени
поради това, че не отговарят на изискванията за квалифициран електронен подпис, и по смисъла
на чл. 3, т. 35, според
която „електронен документ“ означава всяко съдържание, съхранявано в електронна форма, по - специално текстови или звуков,
визуален или аудио - визуален запис, искът е неоснователен поради факта, че
ищецът не е доказал предаването, съответно получаването на процесната сума по договора от ответника.
По своята правна
природа договорът за
потребителски кредит представлява договор за заем за
потребление по смисъла на чл. 240 ЗЗД, който е реален договор - за
сключването му е необходимо не само постигнато между страните съгласие, но
и предаване на заемната сума. Противно на изложените от СРС мотиви,
въззивният съд приема, че от приетата разписка не може да се направи безспорен извод за получаване на
заетата сума от ответника, доколкото в разписката липсва удостоверяване от ответника
за получаване на сумата, не се установява и заверяване на неговата сметка със същата сума
- по делото липсва разписка или друг документ, подписан от ответника,
който да установява това получаване, не са направени и доказателствени искания
в тази връзка, включително пред въззивния съд в хипотезата на чл. 266, ал. 3 ГПК /искането по чл. 192 ГПК за задължаване на „Изипей“ АД да представи
разписка за преведена сума, с която да установи усвояването на сумата от 350
лв. от ответника е оставено без уважение от СРС като преклудирано/. Нареждането
на паричните средства към „Изипей“ АД по никакъв начин не удостоверява, че те
са достигнали до посочения в нареждането получател -
ответника по делото, в какъвто смисъл са оплакванията в отговора
на исковата молба и във въззивната жалба. Разписката е само индиция за това, че ответникът е получил
посочената в нея сума. За уважаването на предявения
иск обаче е необходимо доказването да е пълно и главно, а не косвено.
С оглед на изложеното
съдът намира, че ищецът не е провел пълно и
главно доказване на обстоятелствата, че
между неговия праводател по договора за цесия и ответника е сключен валиден договор за кредит от разстояние,
както и че на ответника е била предадена процесната сума, поради
което искът е неоснователен и следва да бъде отхвърлен, а
първоинстанционното решение в обжалваната част - да бъде отменено.
По отношение на
разноските:
При този изход на спора първоинстанционното решение следва да бъде
отменено и в частта, с която в тежест на ответника са възложени разноски по
делото.
Въззивникът /ответник/ не е реализирал разноски в първоинстанционното и въззивното
производство, поради което такива не следва да му бъдат присъждани.
Предвид уважаването на подадената от ответника - чрез особен
представител по чл. 47 ГПК, въззивна жалба, на основание чл. 78, ал. 6 ГПК, вр. с чл.
273 ГПК
въззиваемата страна дължи да заплати по сметка на СГС държавна такса в размер на 25 лв.
Предвид изложените съображения, съдът
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение №
190129/02.09.2020 г. по гр. д. № 73942/2018 г. по описа на СРС, II ГО, 168
състав, в частта, с която е осъден Г.Д.Т., ЕГН ********** да заплати на „К.Б.“
ЕООД, ЕИК ********на основание чл. 79, ал. 1, вр. с чл. 240, ал. 1 ЗЗД, вр. с
чл. 99 ЗЗД сумата от 350 лв., представляваща главница по договор за кредит №
**********/25.10.2015 г., сключен от разстояние между „4 Ф.“ ЕООД и Г.Д.Т.,
ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на исковата
молба - 21.11.2018 г. до окончателното изплащане и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 368,24 лв. - разноски по делото, и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ като неоснователен предявения от „К.Б.“ ЕООД, ЕИК *******,
със седалище и адрес на управление:*** срещу Г.Д.Т., ЕГН **********,
представляван от особен представител адвокат В.Ц. от САК, със съдебен адрес: ***
иск с правно основание чл. 240 ЗЗД, вр. с чл. 9 ЗПК,
вр. с чл. 6 ЗПФУР и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 99 ЗЗД за осъждане на ответника да
заплати на ищеца сумата от 350 лв., главница по договор за кредит №
**********/25.10.2015 г., сключен от разстояние между „4 Ф.“ ЕООД и Г.Д.Т.,
ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на исковата
молба - 21.11.2018 г. до окончателното изплащане, което вземане е било прехвърлено от цедента „4
Ф.“ ЕООД на цесионера „К.Б.“ ЕООД по силата на договор за прехвърляне
на вземания № BGF-2018-005/01.02.2018 г.
ОСЪЖДА „К.Б.“ ЕООД, ЕИК *******,
със седалище и адрес на управление:*** да заплати по сметка на Софийски градски
съд сумата от 25 лв. /двадесет и пет лева/- държавна такса
по въззивната жалба, на основание чл. 78, ал. 6 ГПК,
вр. с чл. 273 ГПК.
Решението
е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1/ 2/