№ 6629
гр. София, 03.12.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Татяна Димитрова
Членове:Румяна М. Найденова
Радина К. Калева
при участието на секретаря Алина К. Тодорова
като разгледа докладваното от Румяна М. Найденова Въззивно гражданско
дело № 20241100502293 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба, подадена от „Д.З.” АД срещу решение от
13.12.2023г., постановено по гр. д. № 24047/2023 г. по описа на Софийски районен съд,
78 с-в.
Решението се обжалва в частта, в която „Д.З.” АД, ЕИК: *******, адр. гр. София
1504, бул. „******* е осъдено да заплати на ищеца „М.Т.“ ЕООД, ЕИК: *******, адр.
гр. София 1113, ул. „*******, на основание чл. 405, ал. 1 от КЗ, сумата от 7 852,78 лв. ,
ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба –
05.05.2023 г. , до окончателното изплащане на сумата.
В жалбата са развити доводи за неправилност на обжалваното решение. Твърди
се, че при постановяване на решението съдът е допуснал нарушение на материалния и
процесуалния закон. Моли решението да бъде отменено и исковете да бъдат
отхвърлени като неоснователни и недоказани. Претендира направените разноски пред
двете съдебни инстанции.
В установения от закона срок, въззиваемият е депозирал отговор на въззивната
жалба. В него се излагат съображения за неоснователност на въззивната жалба. Моли
решението на районния съд да бъде потвърдено, като му бъдат присъдени сторените
пред въззивната инстанция разноски..
1
Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства,
становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК,
намира от фактическа и правна страна следното:
Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е процесуално допустима, а
разгледана по същество - неоснователна.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо, налице е постановен
диспозитив в съответствие с мотивите на решението. При произнасянето си по
правилността на решението съгласно чл. 269, изр. второ от ГПК и задължителните
указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС,
въззивният съд е ограничен до релевираните във въззивната жалба оплаквания за
допуснати нарушения на процесуалните правила при приемане за установени на
относими към спора факти и на приложимите материално правни норми, както и до
проверка правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материално
правни норми, дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за
обжалване. Не се установи при въззивната проверка нарушение на императивни
материално правни норми.
Относно правилността на първоинстанционното решение въззивният съд
намира наведените с въззивната жалба доводи за неоснователни.
На осн. чл. 405, ал. 1 КЗ при настъпване на застрахователно събитие,
представляващо покрит застрахователен риск при имуществено застраховане,
застрахователят е длъжен да заплати застрахователно обезщетение в уговорения срок.
Основателността на иска предполага доказване наличието на валидно
застрахователно правоотношение, настъпването на застрахователно събитие,
представляващ покрит застрахователен риск, вида и размера на тези щети, наличието
на причинно-следствена връзка между събитието и вредоносния резултат, както и че
ищецът е изправна страна в правоотношение със застрахователя, като е заплатил
дължимата застрахователна премия и е изпълнил задължението си да уведоми
своевременно застрахователя за увреждането и да му представи необходимите
документи.
По делото не се спори, че е налице валиден договор за имуществено
застраховане между страните за процесния автомобил. Ето защо, съдът намира, че към
датата на ПТП страните са обвързани от валидно застрахователно правоотношение.
Застрахователният договор е сключен по клауза пълно автокаско. Съгласно тази
клауза застрахователят покрива щети по застрахованото МПС в следствие на
описаните в полицата и общите условия събития.
Неоснователни са оплакванията във въззивната жалба за недоказаност на покрит
застрахователен риск. Видно от САТЕ, на 18.10.2022г., седловият влекач, извършвайки
маневра „заден ход“ при рампа за товарене, удря паркирано ремарке, следствие на
което настъпват материални щети в предна дясна чат. Същото се установява и от
преписката при застрахователя, съдържаща искане за заплащане на обезщетение и
документи за извършения оглед от застрахователя.
2
В случая ищецът сочи, че увредата е възникнала при маневра на заден ход на
рампа за товарене в района на гр. Рьозеларе, като е ударено паркиране ремарке и е
увредена предна дясна част. При отчитане на легалното определение на пар.1, т. 3 от
ДР на КЗ за застрахователен риск, следва да се приеме, че законодателят е поставил
акцент върху съществуващата вероятност от увреждане на имущественото благо,
осъществяването на която е несигурно, неизвестно и независимо от волята на
застрахованото лице. Съответно и ограниченията на рисковете следва да се търсят в
насока целенасочено поведение на застрахования. Следователно позоваването на
изключените рискове, представлява възражение, което следва да се основе на
конкретно твърдение съответно за вина, заблуда на застрахователя или инсценировка.
Такива възражения не са въведени от ответника.
Съгласно раздел II, чл. 14 от общите условия покрит застрахователна риск при
клауза „Пълно каско“, са пътно – транспорти произшествия, събития по време на
престой на превозното средство, както и събития в паркирано състояние на превозното
средство. Ето защо, въпросното събитие, е покрит застрахователен риск.
КЗ, в разпоредбата на чл. 408, визира основанията, при които застрахователят по
имуществена застраховка може да откаже изплащане на застрахователно обезщетение.
Общото между тях е, че правото на отказ от изплащане на обезщетение е признато във
връзка с неизпълнение на задължения на застрахования, които по силата на закона или
по волята на страните са значителни от гледна точка на интереса на застрахователя,
защото имат отношение към настъпването на застрахователното събитие и/или към
вредите от него. Конкретните проявни форми на основанията за отказ са предмет на
уговаряне в застрахователния договор и в общите условия, в които следва да е
установено и дължимото от застрахования поведение - задълженията, чието
неизпълнение освобождава застрахователя от отговорност за плащане на обезщетение.
Или, както е обобщено в решение № 86 от 18.07.2014 г. на ВКС по т. д. №
2230/2013 г., II т. о., ТК, за да бъде отказано плащане на застрахователно обезщетение
на основание чл. 211, т. 2 КЗ (отм.); - аналогична на чл. 408, ал. 1, т. 3 КЗ, е
необходимо наличието на следните предпоставки: 1/ неизпълнение на задължение по
застрахователния договор; 2/ неизпълнението на задължението да е значително с оглед
интереса на застрахователя; 3/ да е предвидено в закон или в застрахователния
договор; 4/ настъпването на застрахователното събитие да е следствие от
неизпълнение на това задължение, т. е. между неизпълнението на задължението по
застрахователния договор, което е значително с оглед интереса на застрахователя и
настъпването на застрахователното събитие да съществува пряка причинно-следствена
връзка.
В конкретния случай отказът на ответника да заплати обезщетение e обоснован
с неизпълнение на задължението на ищеца да представи документ от компетентните
3
органи в държавата, в която е настъпило събитието.
На първо място от представените по делото застрахователен договор и ОУ, не е
посочено това задължение, нито същото е определено като значително с оглед
интереса на застрахователя. На следващо място, за да се приеме дадено неизпълнение
за значително по смисъла на чл. 408, ал. 1, т. 3 КЗ, същото трябва да е от такова от
естество, че да повлияе съществено на поетия от застрахователя риск. Нещо повече, в
искането за оценка на вреди /л. 102 от делото на СРС/ освен вече представените от
застрахования документи, застрахователят е изискал единствено банкова сметка, по
която да бъде извършено плащането и фактури за извършени разходи, но не е и
посочения от тях документ от компетентните органи в държавата, в която е настъпило
събитието. Ето защо, това оплакване във въззивната жалба е неоснователно.
Както беше посочено по – горе, правото на застрахователя да откаже плащане на
обезщетение е обусловено от наличието на причинно-следствена връзка между
неизпълнението на задължението на застрахования и настъпването на
застрахователното събитие, с увеличаване размера или обхвата на вредите. Самото
неизпълнение от страна на застрахования на установеното задължение по общите
условия да предостави документ не е основание за отказ на застрахователя да заплати
обезщетение по щетата. Не се установява от ответника, който носи доказателствената
тежест да установи изключението за отговорността му да заплати обезщетението, че
неизпълнението на това задължение на застрахования е значително с оглед интереса на
застрахователя и именно то е довело до възникване на застрахователното събитие.
Поради това, дори да се приеме, че е налице неизпълнение, то това неизпълнение не
може да бъде в причинно-следствена връзка с настъпилото събитие, а и не е
съществено и значително с оглед интереса на застрахователя. С оглед на това, не се
доказа по делото твърдяното от ответника правоизключващо възражение и същото се
явява неоснователно.
От събраните по делото доказателства се установяват увредените части на
автомобила, както и причинно – следствената връзка между щетите по автомобила и
твърдения механизъм на увреждане.
Ето защо, съдът приема, че от събраните по делото доказателства се установява,
че е настъпило застрахователното събитие в срока на действие на застрахователния
договор, както и че са причинени вреди в резултат на застрахователното събитие, като
не са налице основания за отказ на застрахователя от изплащане на обезщетението.
Неоснователно е и оплакването относно така определения размер на
обезщетението.
Съобразно чл. 405, ал.1 КЗ вр. чл.400, ал.1 и ал.2 КЗ застрахователното
обезщетение по договор за имуществено застраховане се съизмерява със стойността,
за която вместо застрахованото имущество може да се купи друго със същото качество,
4
респективно със средните пазарни средства, необходими за отстраняване на
увреждането (материали и труд), изчислени към момента на настъпване на
застрахователното събитие. Смисълът е да бъде реализирана в пълен обем обезвредата
на пострадалия, така че да бъде избегнато обезпеченото с полицата обедняване на
патримониума му, вследствие на настъпилия застрахователен риск. Съгласно чл. 405 от
КЗ застрахователното обезщетение трябва да бъде равно на размера на вредата към
деня на настъпване на събитието. По приложението на посочената правна норма
съществува трайна практика на ВКС по чл. 290 от ГПК, която поддържа разбирането,
че присъжданото на застрахователно обезщетение за вреди по имуществена
застраховка трябва да съответства на реалния размер на вредата към деня на
събитието, за да може да покрие действителната или възстановителната стойност на
увреденото застрахователно имущество.
Законът се интересува от стойността на вредите по средната им пазарна
стойност към момента на настъпването им. Обемът на отговорността при деликт се
определя от закона – той е в размер на действително причинените вреди /чл.51, ал.1 от
ЗЗД/, а обезщетението трябва да съответства на това, което увреденият следва да
разходва, за да възстанови предхождащото увреждането състояние.
Съгласно чл. 386, ал. 2 КЗ обезщетението трябва да бъде равно на действително
претърпените вреди към деня на настъпване на събитието. Обезщетението не може да
надвишава действителната (при пълна увреда) или възстановителната (при частична
увреда) стойност на застрахованото имущество, като за действителна се смята
стойността, срещу която вместо застрахованото имущество може да се закупи друго
със същото качество, а за възстановителна - цената за възстановяване на имуществото
от същия вид, в това число всички присъщи разходи за доставка, строителство,
монтаж и други. В случая приложима е възстановителната стойност, тъй като не се
установява тотална щета. Съгласно практиката на ВКС, при изчисляване размера на
застрахователното обезщетение не следва да се прилага корекционен коефициент за
овехтяване. Ето защо, именно средните пазарни цени са действително претърпените и
доказани по размер вреди.
Видно от заключението на вещото лице стойността, необходима за отстраняване
на вредите на пазарна база значително надвишава определеното обезщетение по
експертна оценка. Следователно така определената репарация не обезщетява вредите в
пълен размер, каквото е изискването на закона. Същевременно методиката на
застрахователя за определяне стойността на щетите не намира приложение.
Методиката се прилага като минимална долна граница в случаите, когато между
страните не е налице спор относно размера на дължимото застрахователно
обезщетение. При съдебно предявена претенция за плащане на застрахователно
обезщетение, съдът следва да определи обезщетението съобразявайки законово
установения принцип за обезщетяване на вредите.
5
В случая, по делото не се спори, че процесният автомобил е бил отремонтиран в
избран от застрахования доверен сервиз и не е било взето предварително съгласие от
застрахователя. В същото време обаче, разпоредбата на чл. 386, ал. 2 КЗ е императивна
и уреденото в нея правило за поведение не може да бъде изменяно по съгласие на
страните. Ето защо, неоснователни са възраженията във въззивната жалба, че след
като застрахованият не е спазил изискването на т. 77.1.2 от общите условия, то и
обезщетението следва да бъде определено, съгласно Методиката.
Пред СРС са приети две САТЕ, като настоящият състав намира, че следва да
бъде кредитирана втората експертиза относно размера на вредите по средни пазарни
цени, макар и по различни от изложените от СРС съображения. Вещо лице Л.,
изготвил първата експертиза, е посочил, че е изчислил средната пазарна цена, като е
използвал единствено компютърната системата Аудатех, която изчислява щетата по
средни пазарни цени. Вещото лице по втората изготвена експертиза, от друга страна, е
извършило справка в няколко сервиза, като е посочил и алтернативни части,
независимо, че автомобилът е гаранционен. Действително, същото е било оспорено от
жалбоподателя, но не е направено своевременно, в същото съдебно заседание, от
процесуалния представител на ответника, искане за нова или тройна експертиза,
поради което и оплакванията за завишени стойности на сервизния час във въззивната
жалба, са неоснователни. Нещо повече, в съдебно заседание, вещото лице е посочило
имената на сервизите, в които е извършило справките. СРС също е възприел
стойността по повторната СТЕ и въз основа на нея е определил обезщетението, като е
изчислил и процента на самоучастие от 10 %, съгласно договора и общите условия.
Поради съвпадане изводите на двете съдебни инстанции, решението следва да
се потвърди.
По разноските за въззивната инстанция:
На въззиваемия на основание чл. 78, ал. 1 ГПК вр. с чл. 273 ГПК следва да
бъдат присъдени сторените във въззивното производство разноски в размер на 100 лв.
юрисконсултско възнаграждение.
Воден от изложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА в обжалваната част решение № 2062 от 13.12.2023г.,
постановено по гр. д. № 24047/2023 г. по описа на Софийски районен съд, 78 с-в.
ОСЪЖДА „Д.З.” АД, ЕИК: *******, със седалище и адрес на управление гр.
София 1504, бул. „******* да заплати на „М.Т.“ ЕООД, ЕИК: *******, със седалище и
адрес на управление гр. София 1113, ул. „*******, на основание чл. 273 ГПК вр. чл. 78,
6
ал. 1 ГПК сумата от 100 лв., представляваща направените във въззивното производство
разноски.
Решението в останалата част е влязло в сила, като необжалвано.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред Върховния
касационен съд в едномесечен срок от съобщаването му на страните, при
предпоставките на чл. 280 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7