Р Е Ш Е Н И Е
гр.София,14.07.2020 г.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Софийски градски съд, Гражданско отделение, ІІ-В въззивен състав
в
публичното заседание на първи юли
през
две хиляди и двадесета година
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл.с-я
ЛЮБОМИР ИГНАТОВ
при
секретаря КРИСТИНА ПЪРВАНОВА
и
прокурора сложи за разглеждане
докладваното от съдия Маркова
в.гр.д.№ 3666 по описа за 2019 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258-273 ГПК.
Образувано е по въззивна
жалба, подадена от М.Н.Й., ответник пред СРС, срещу решение №
437667/26.06.2018 г., постановено от СРС, I ГО, 44 състав по гр. д. № 28500/2015 г., в частта, в която
са уважени частично предявените от „Т.С.“ ЕАД искове с правно основание чл.
422, ал. 1 от ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 150, ал. 1 ЗЕ и чл. 422 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че ответницата дължи на ищеца – „Т.С.“ ЕАД, съответно сумата от
898,29 лв. – главница, представляваща неплатена цена на доставена топлинна
енергия за битови нужди през периода от м.05.2013г. до м.04.2014г. за
топлоснабден имот, находящ се в гр.София, ж.к.“**********, ведно със законната лихва, считано от датата
на подаване на заявление по чл. 410 ГПК – 10.02.2015г. до окончателното
плащане, и сумата от 52,38 лв. – мораторна лихва върху главницата за периода от
1.07.2013г. до 23.01.2015г., които вземания са предмет на издадена заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д.№ 6690/2015г. по описа на СРС, 44 с-в.
Във въззивната жалба се излагат доводи за неправилност
на така постановеното решение, като се твърдят нарушения на материалния закон:
чл. 150 и чл. 153 Закона за
енергетиката, чл. 19, ал. 2 и ал. 4 на КРБ, чл. 16, ал. 2, ал. 1 от ЗЗД
и чл. 62, ал. 3, предполага се на ЗЗП.
Счита, че е недопустимо от правна гледна точка ищецът
да открива служебно партида на нейно име и по този начин да твърди, че страните
са обвързани от облигационно отношение. Също така недопустимо от правна страна
било да я обвързва в облигационно отношение само по силата на това, че е
собственик на имота. Сочи, че в жилището няма радиатори и топломери. Водомерите
не се отчитали редовно, защото така било изгодно за третото лице помагач по
делото на страната на ищеца. Въззивницата живеела сама, а се начислявала вода
на база 2-ма души. Не можело да се начислява сума само за подгряване на вода.
Въпрос на елементарно техническо решение било сградната инсталация да стане от
вертикална в хоризонтална. Топлинната енергия циркулирала денонощно и формирала
все по-големи загуби.
Иска се от настоящата инстанция да
отмени решението в частта, в която са признати вземания в полза на ищеца /пред
СРС/ по отношение на въззивницата. Претендират се разноски.
Решението
в частта, в която претенциите са били отхвърлени като необжалвано е влязло в
сила.
От въззиваемата страна „Т.С.” ЕАД не е постъпил отговор. Представено е
становище с което се сочи, че въззивната жалба е неоснователна. Претендират се
разноски, вкл. юрисконсултско възнаграждение.
Третото
лице помагач на страната на ищеца – „Т.с.“ ЕООД не взема становище по
въззивната жалба. Не претендира разноски.
По
допустимостта на въззивната жалба:
За обжалваното решение въззивницата е била уведомена
на 20.09.2018 г. Въззивната жалба е подадена
на 04.10.2018 г./по пощата/, следователно същите са в срока по чл.259, ал.1 ГПК.
Решението се обжалва в частта, в която са признати
вземания в полза на ищеца /пред СРС/ по отношение на ответницата /въззивник/,
следователно въззивната жалба е допустима.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивната инстанция се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част. По останалите въпроси – само доколкото са посочени в жалбата.
След служебно извършена проверка съдът приема, че
обжалваното решение е постановено в
допустим процес и е валидно:
За издадената на 19.02.2015 г. по реда на чл.410 ГПК
заповед за изпълнение по ч.гр.д.№ 6690 по описа за 2015 г., длъжникът М.Н.Й. е
била уведомена на 10.03.2015 г. Възражението по чл.414 ГПК е подадена на 20.03.2015
г./по пощата/, т.е. в предвидения срок. Указанията по чл.415 ГПК са достигнали
до знанието на заявителя на 29.04.2015 г. Исковата молба е предявена на 25.05.2015
г.
По
основателността на въззивната жалба:
За да постанови решение в обжалвания смисъл, СРС е
приел, че ответницата е потребител на топлинна енергия по смисъла на ЗЕ, което
обуславяло възникване и съществуване на облигационно отношение с ищеца по
договор за доставка на топлинна енергия. Ответницата била „битов клиент“ по
смисъла на пар.1,т.2 а от ДР на ЗЕ. Фактът на топлоснабдяване на имота и
установеното качество на ответницата като потребител, било достатъчно основание
да се приеме, че страните са обвързани от облигационно отношение. По арг. от
чл.150, ал.ал.1 и 2 ЗЕ ОУ на ищцовото дружество се явявали допълнителен
източник на правоотношението. По делото не било спорно, че сградата, в която се
намира процесния имот- ап.50, находящ се в гр.София, ж.к.“**********а, бл.**********е
топлоснабдена. Ответницата била собственик на процесния недвижим имот, същият
бил придобит от нея въз основа на нот.акт от 13.05.1993 г., нот.дело №
10844/1993 г. Не се установило ответницата да се е разпоредила. Страните не
спорели относно влезлите в сила ОУ; последните били одобрени от регулиращия
орган, както и були надлежно публикувани. Ответницата не твърдяла и не
ангажирала доказателства да е подала възражение срещу ОУ в срока по чл.150,
ал.3 ЗЕ. Затова ответницата била обвързана от тяхното действие.
Правоотношението било възмездно и по арг. от чл.153, ал.1 ЗЕ основното
задължение на потребителите било да заплащат стойността на доставената им
топлинна енергия. Относно количеството потребена топлинна енергия по делото
били събрани писмени доказателства, както и били изслушани и приети съдебни
експертизи- техническа и счетоводна. Последните са били кредитирани като
компетентно изготвени. Отношенията между Етажната собственост и фирмата за
дялово разпределение били уредени в нарочен договор от 26.11.2002 г. , който
съдържал клауза за автоматичното му подновяване. От заключението на вещото лице
топлотехник се установило, че за процесния период – м.05.2013 г.- м.04.2014 г.
са начислявани само суми за топлинна енергия, отдавана от сградната инсталация
и за топлинна енергия за доставка на битово горещо водоподаване /БГВ/. Топлинна
енергия за отопление на имота не е била потребявана, тъй като отоплителните
тела са били демонтирани. Поради липсата на технически изправни и узаконени
водомери за отчитане на БГВ, потреблението на топла вода е изчислявано на база
брой потребители, съобразно нормативно определения разход за денонощие на един
потребител. От ответницата не били ангажирани доказателства да е оспорила
изравнителните сметки, при което СРС е приел, че разпределението на топлинната
енергия е било извършено при спазване на нормативните изисквания. При това
положение СРС е достигнал до извода, че ищеца е доказал реално потребеното от
ответницата количество топлинна енергия. Като е съобразил, че по изравнителната
сметка за периода резултатът е сума за доплащане – 64,72 лв., то ответницата
дължала стойност на топлинна енергия в размер на 898,31 лв., т.е. главният иск
бил изцяло доказан. Относно предявеното за установяване вземане за лихва СРС се
е позовал на ОУ на ищцовото дружество- чл.33, ал.1, съгласно които вземанията
били срочни; потребителите били длъжни да заплащат начислените суми за
доставената им топлинна енергия в 30-дневен срок от изтичането на периода за
който се отнасят. СРС е изчислил дължимата лихва за забава върху главницата за
периода м.05.2013 г.- м.02.2014 г. въз основа на заключението на
съдебно-счетоводната експертиза /ССчЕ/ и чл.162 ГПК като е определил същата в
размер на 52,38 лв. Или да разликата над тази сума до пълния предявен размер от
78,68 лв. искът бил неоснователен. За да достигне до този извод, СРС се е
позовал на релевантните за периода м.03.2014 г. до м.04.2014 г. ОУ на ищцовото
дружество, които изисквали публикуване на прогнозните и изравнителни сметки на интернет
страницата на дружеството. Такива данни, обаче, не били ангажирани от ищеца. Дължала
се законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл.410 ГПК до
окончателното изплащане.
Разноските са определени съобразно уважената /за
ищеца/ част от претенциите по чл.422 ГПК.
Относно
дължимостта на признатите с решението суми:
Ответницата
/въззивница пред настоящата инстанция/ е
собственик на процесния недвижим имот- ап.50, с аб.№ 258364 въз основа на
договор за дарение, изповядано с нот.акт № 67, дело 10844/13.05.1993 г./л.13 – 14 по делото пред СРС/.
Не се оспорва, че сградата, където се намира процесния имот е топлоснабдена.
С оглед гореизложеното правилно СРС е приел, че между
ищеца и ответницата е възникнало облигационно отношение за доставка на топлинна
енергия, Ответницата има качеството на „битов клиент“ по смисъла на пар.1,т.2 а
от ДР на ЗЕ. Отношенията между страните по арг. от чл.150, ал.ал.1 и 2 ЗЕ ще се
уредят въз основа на ОУ на ищцовото дружество.
Правилно СРС е приложил материалния закон като е
съобразил периода на действие на ОУ на ищцовото дружество, както и относимата
за всеки един от периодите редакция на ЗЕ.
Въззивната инстанция напълно споделя мотивите на СРС
поради което по арг. от чл.272 ГПК същите ще се считат и за мотиви на настоящето
решение.
Действително, от заключението на съдебно-техническата
експертиза се установява, че радиаторите в имота са демонтирани; абонатът не
ползва отопление за имот и съответно не дължи заплащане на топлинна енергия за
това. В случая сумите са били претендирани от ищеца като такива за сградна
инсталация и съответно СРС е признал в полза на ищеца вземане именно по
отношение на сградната инсталация.
Топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация в случая се
разпределя пропорционално на пълните отопляеми обеми на имотите. Конкретният
имот е с кубатура 192 куб.м./л.61 по делото пред СРС/. Вещото лице инж.Ж.е констатирал, че сумите са начислени в
съответствие с Наредба № 16-334/07 г. Сумата в размер на 898,31 лв.
представлява стойността на ТЕ, отдадена от сградната инсталация при резултат от
изравнителна сметка 64,72 лв. за доплащане. В горната сума влиза и стойността
на ползваната топла вода – 674,53 лв. По отношение на последната сума е констатирано,
че ответницата не разполага с технически изправни и сертифицирани 2 броя
водомери за отчитане на БГВ и затова количеството ТЕ за БГВ е определена на
база брой лица- 2 бр., съобразно установен нормативен разход на денонощие в
размер на 140 л на брой потребител.
Настоящият съдебен състав намира, че дължимостта на
процесните суми е установена:
Съгласно чл. 153 ал. 6 от ЗЕ потребителите в сграда
етажна собственост, които спират топлоподаването към отоплителните тела /
радиаторите/ в имота си, остават потребители на топлинна енергия, отдадена от
сградната инсталация и от отоплителните тела в общите части на сградата. В
приетото на 25.05.2017 г. от ОСГК на ВКС ТР № 2/2016 г. е посочено по отношение
на доставката на централно отопление в сградите под режим на етажна собственост,
че искането за услугата се прави не от всеки отделен етажен собственик (той не
би могъл да получи енергията, без да ползва сградната инсталация като обща
част), а от мнозинството етажни собственици, които по общо правило могат да вземат
решения дали и как да бъдат използвани общите части. Потребител на услугата е
цялата етажна собственост, затова титулярът на права върху отделни обекти може
да откаже заплащането на доставено против волята му централно отопление в тези
обекти, но не може да откаже (съгласно решение на Конституционния съд № 5/
22.04.2010 г. по к.д.№ 15/ 2009 г,) заплащането на отдадената от сградната
инсталация или от отоплителните уреди в общите части енергия при доставката на
централно отопление в сградата.
В този смисъл е и прието от СЕС по съединени дела
С-708/17 и С-725/17 .
Видно от представения от третото лице помагач на
страната на ищеца, протокол от 26.04.2014 г. ответницата не е осигурила достъп
за реален отчет на потребеното количество топла вода за периода 01.05.2013 г.-
30.04.2014 г., л.82 по делото пред СРС.
Следователно, противно на твърдяното от ответницата в
отговора по исковата молба и поддържано във въззивната жалба, не е налице отказ
от страна на фирмата за дялово разпределение /ФДР/ да отчете реалното
потребление на топла вода, а се касае до неизпълнение от страна на ответницата
на задължението да монтира технически изправни водомери, респ. да осигури
достъп за отчитане.
Следователно, неоснователно е оплакването, че
въззиваемият не е установил размера на реално потребената топлинна енергия.
Относно
твърдяното противоречие с чл.62 ЗЗП:
С приемането на ЗЕ законодателят регламентира
доставката на топлинна енергия в сгради под режим на етажна собственост като
услуга, която се ползва от самата етажна собственост. Макар последната да не е
персонифицирана, за отношенията в енергетиката законодателят я разглежда като
колективен субект, явяващ се самостоятелен потребител на услугата
"доставка на централно отопление". Законодателното решение е обяснимо
с оглед особеностите на етажната собственост и невъзможността в заварените
сгради централното отопление да бъде доставяно по друг начин, освен чрез
представляващата обща част на сградата отоплителна инсталация.
Тази уредба на отношенията в
топлоснабдяването на сгради под режим на етажна собственост заварва при
влизането си в сила от 10.06.2006 г. ЗЗП, който изрично забрани
доставката на централно отопление без искане на потребителя. Непоискана е тази
доставка, при която доставчикът предоставя характеризиращата договора престация
на потребител, без той да е изразил съгласие за това. Именно поради това
законът постановява, че непоръчаната от потребителя доставка на централно
отопление не поражда за потребителя задължение за плащане (чл. 62, ал. 2 ЗЗП).
Законодателното решение не е в колизия, а е в унисон с уредбата на отношенията
в топлоенергетиката към този момент, защото чл. 133, ал. 2 ЗЕ (в
редакция след измененията ДВ бр. 30/2006 г.) изисква решение на общото събрание
на етажните собственици за присъединяването на сградата към топлопреносната
мрежа. Поради това не може да става въпрос за приложението на § 1 ДР ЗЗП
- двата закона (ЗЕ и ЗЗП) не си противоречат.
В действащата си редакция ЗЕ запазва принципа за присъединяване към топлопреносната мрежа на етажни собствености само по искане на етажните собственици, притежаващи квалифицирано мнозинство от 2/3, (чл. 133, ал. 2 ЗЕ), като изисква същото мнозинство и за преустановяване на топлоснабдяването на сградата (чл. 153, ал. 2 ЗЕ). И при тази уредба противоречие между този закон и ЗЗП няма, защото и двата нормативни акта изискват искане (съгласие) от потребителя на топлинна енергия такава да му бъде доставяна, за да възникне за него задължение за плащането й. Различен е само субектът, който прави искането при доставката на централно отопление в сгради под режим на етажна собственост, като това е обективно обусловено от естеството на отношенията, които възникват между титулярите на право на собственост или вещно право на ползване върху отделни обекти в такива сгради. Както е посочено в решение на Конституционния съд № 5/22.04.2010 г. по к.д. № 15/2009 г., топлоснабдяването на сградите под режим на етажна собственост неизбежно се извършва чрез инсталация, която се явява обща част на сградата. Предназначението на сградната инсталация е да отоплява вътрешната част на сградата - етажна собственост, и чрез топлопроводите й топлинната енергия да достига до индивидуалните имоти на потребителите. Общите части не могат да бъдат отделени от сградата по начин да задоволяват нуждите само на някои собственици и титуляри на вещни права-ТЪЛКУВАТЕЛНО РЕШЕНИЕ № 2 ОТ 25.05.2017 Г. ПО ТЪЛК. Д. № 2/2016 Г., ОСГК НА ВКС.
С оглед гореизложеното не е налице и нарушение на чл.
19, ал. 2 и ал. 4 на КРБ, както и чл. 16, ал. ал.1 и 2 от ЗЗД.
По отношение
на лихвата за забава:
Правилно СРС е съобразил, че за периода м.05.2013 г.-
м.02.2014 г. задължението на потребителя да заплаща стойността на потребената
ТЕ е срочно по арг. от чл.33, ал.1 вр. с чл.32, ал.1 от ОУ-2008.
Влезлите в сила на 12.03.2014 г. ОУ, приложими за
периода м.03.2014 г.- м.04.2014 г. изискват сметките /прогнозни и изравнителни/
да бъдат публикувани на интернет страницата на ищцовото дружество, за да
поставят в забава потребителите на топлинна енергия.
СРС е изчислил размера на лихвата за забава по реда на
чл.162 ГПК, но при съобразяване със заключението на вещото лице-счетоводител.
Видно от протокола, съставен за публичното съдебно
заседание, състояло се на 27.04.2017 г. и отразяващ процесуалните действия на
съда и страните, ответницата не е оспорила заключенията на съдебните
експертизи. Правилно заключенията са кредитирани от СРС, кредитират се и от
настоящата инстанция като изготвени от компетентни лица-специалисти в
съответната област и съответстващи на събраните по делото писмени доказателства.
Тъй като се касае за исково производство след
проведено заповедно такова, то законната лихва се дължи от датата на подаване
на заявлението –10.02.2015 г.
Решението в
обжалваната част е правилно и поради съвпадане на крайните изводи на двете съдебни
инстанции ще следва да бъде потвърдено.
По
разноските:
Пред първата
съдебна инстанция:
С оглед изхода на спора пред СРС, правилно са
разпределени разноските –претенциите са били изцяло уважени.
Пред
въззивната инстанция – при този изход
на спора на въззивницата разноски не се следват.
Въззиваемият претендира разноски и такива се присъждат
за юриск.възнаграждение, което съдът определя в размер на 100 лв.
Водим от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 437667/26.06.2018 г., постановено от
СРС, I ГО,
44 състав по гр. д. № 28500/2015 г., в частта, в с която са уважени частично
предявените от „Т.С.“ ЕАД искове с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК вр.
чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 150, ал. 1 ЗЕ и чл. 422 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че ответницата дължи на ищеца – „Т.С.“
ЕАД, съответно сумата от 898,29 лв. – главница, представляваща неплатена цена
на доставена топлинна енергия за битови нужди през периода от м.05.2013г. до
м.04.2014г. за топлоснабден имот, находящ се в гр.София, ж.к.“**********, ведно със законната лихва, считано от датата
на подаване на заявление по чл. 410 ГПК – 10.02.2015г. до окончателното
плащане, и сумата от 52,38 лв. – мораторна лихва върху главницата за периода от
1.07.2013г. до 23.01.2015г., които вземания са предмет на издадена заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д.№ 6690/2015г. по описа на СРС, 44 с-в, както и в частта за разноските.
ОСЪЖДА
М.Н.Й., ЕГН **********,***, да заплати на „Т.С.” ЕАД, ЕИК********,
със седалище и адрес на управление:***, сумата
в размер на 100 лв.- разноски за процесуално представителство пред въззивната
инстанция.
Решението е постановено при участието на трето
лице помагач на страната на ищеца – „Т.С.“ ЕООД.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно
обжалване, арг. от чл.280, ал.3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: