№ 640
гр. София, 28.10.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 5-ТИ ТЪРГОВСКИ, в публично
заседание на тринадесети април през две хиляди двадесет и първа година в
следния състав:
Председател:Иво Димитров
Членове:Величка Борилова
Зорница Гладилова
при участието на секретаря Росица Й. Вьонг
като разгледа докладваното от Иво Димитров Въззивно търговско дело №
20211001000061 по описа за 2021 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по две въззивни жалби, подадени от страните в
производството срещу първоинстанционно решение № 260254 от 30. 10. 2020
г., постановено от Софийски градски съд, Търговско отделение, VI-16 състав
по т.д. № 2684 по описа на съда за 2019 г.
По изложени в жалбата му съображения, жалбоподателят – ищец
„СТРОЙПРОЕКТКОНСУЛТ“ ООД, ЕИК: ********* обжалва
първоинстанционното решение в частта му, с която е отхвърлен предявеният
от него срещу ответника „МОНТАЖИ КО“ ЕООД, ЕИК: *********, иск с
правно основание чл. 266, ал. 1 ЗЗД за заплащане и на сумата 15000 лв.,
представляваща разликата над присъдената сума 9404.46 лева до общо
предявеният размер от 24404.46 лева, представляваща част от възнаграждение
за изпълнение на строително-монтажни работи /СМР/, удържана като
гаранция за изпълнение, със законните последици, иска отмяна на
1
първоинстанционното решение в тази му част и уважаването на исковата му
претенция и за нея, със съответните последици.
По изложени в жалбата му съображения, жалбоподателят – ответник
обжалва първоинстанционното решение в частта му, с която релевираното от
него по делото възражение за прихващане е отхвърлено, съответно - и
предявеният срещу него иск е частично уважен, моли за отмяната на
решението в тази му част и за отхвърляне на заявената срещу него претенция
в цялост, със законните последици.
Страните взаимно оспорват жалбите си, претендират разноски.
Във въззивната инстанция не са събирани нови доказателства.
Софийски апелативен съд, Търговско отделение, Пети състав, като
извърши проверка на редовността на въззивното производство, както и на
обжалваното първоинстанционно решение, при условията и в пределите,
установени в разпоредбата на чл. 269 от ГПК, съобразно която въззивният съд
се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта - в
обжалваната му част, а по останалите въпроси той е ограничен от посоченото
в жалбата, намира следното:
Въззивните жалби, като подадени от надлежни страни, в
законоустановения срок и срещу подлежащ на инстанционен контрол съдебен
акт, са процесуално допустими.
Разгледани по същество, жалбата на жалбоподателя – ищец е частично
основателна, а тази на жалбоподателя – ответник - неоснователна.
В обжалваните му части първоинстанционното решение е валидно,
допустимо и частично правилно, по следните съображения:
Първоинстанционното решение, като постановено от законен съдебен
състав в рамките на дискреционните правораздавателни правомощия на съда
и съобразено с твърденията на ищеца в исковата му молба относно
обстоятелствата, на които се основава иска, и търсената с иска защита (чл.
127, ал. 1, т.т. 4 и 5 от ГПК), е валидно и допустимо.
Доколкото при извършената от въззивния състав проверка на
2
обжалваното решение, при условията и в пределите, установени от
цитираната разпоредба на чл. 269 от ГПК, така както същите са разяснени с т.
1 от ТРОСГТКВКС № 1/2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. не се установява
неприлагане от страна на първоинстанционния съд, на императивни правни
норми, нито пък с оглед вида на делото – търговско, съдът е длъжен да следи
служебно за интереса на някоя от страните по делото или за интереса на
родените от брака ненавършили пълнолетие деца, то и при проверка
правилността на обжалваното първоинстанционно решение, настоящият
въззивен съд е ограничен от оплакванията в жалбата.
Преценено, съобразно релевираните оплаквания в жалбите, с които
въззивният съд е сезиран, първоинстанционното решение се явява частично
правилно в обжалваната му част, поради следното:
Частично основателно е оплакването на ищеца в жалбата му за
неправилност на обжалваното първоинстанционно решение в частта му, с
която предявеният иск е отхвърлен.
Съдът и в настоящия си състав, както това правилно е прието и от
първоинстанционния съд в мотивите му към обжалваното
първоинстанционно решение, намира за безспорно установено по делото, че
неизпълнени от страна на ответника са останали две задължения по
процесните договорни отношения между страните – това по чл. 6, т. 3 от
основния договор между страните, представляващо окончателно плащане на
възнаграждението по договора на ищеца – изпълнител на процесните СМР в
размер на 5 % от стойността на договора, платимо в срок до 30 дни от датата
на протокол обр. 16, и това по чл. 25, вр. с чл. 23 от договора, представляващо
такова за възстановяване на гаранция за добро изпълнение, също в размер на
5 % от стойността на договорените СМР, без ДДС, и платима след изтичане
на 1 месец от датата на получаване на разрешение за ползване на строежа, но
не по-късно от шест месеца от датата на протокол обр. 15. /Това, така прието
от съда всъщност не е и спорно по делото между страните, доколкото на
претенциите на ищеца ответникът противопоставя възражения за прихващане
с насрещни негови вземания, но не твърди, нито установява да е изпълнил
тези си две задължения./ Същите задължения на ответника са на практика и
признати от него извънсъдебно, както това се твърди от ищеца, с
3
подписването и предаването от ответника на ищеца, на представените с
исковата молба писма за потвърждение на салдата по разчети между
страните, съставени за нуждите на счетоводната отчетност на търговците – л.
66 и сл. от първоинстанционното дело. С отговора си на исковата молба
ответникът не е оспорил представителната власт на лицето /счетоводител,
главен счетоводител/, подписало писмата за потвърждение на салдата в
разчетите между страните, представени с исковата молба, напротив – позовал
се е на самите писма, за да оспори претенцията за законна лихва /обезщетение
по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за забавено плащане на парично задължение/, като
незаявена извънсъдебно, поради което и следва да се приеме, че
представителната власт на лицето, подписало тези писма от името и за сметка
на ответника, е потвърдена от него – чл. 301 от ТЗ.
Не се спори, установява се и от представените по делото, и неоспорени
писмени доказателства, както и от цитираното непосредствено по-долу
заключение на ВЛ, че по тези две, процесни задължения, ответникът е
извършил едно частично плащане към ищеца в размер на 15000 лв. на 02. 08.
2019 г.
Спорно е между страните счетоводното отнасяне от страна на ищеца
/установено от ВЛ по ССЕ – заключението на л. 276 от първоинст.
производство/, на така полученото плащане с основание „възстановени
гаранции“, като приход от лихви, т.е. погасяването от страна на ищеца в
счетоводството му, с получената сума от 15000 лв., на претендирано от него
обезщетение по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за забавено плащане на сумите по
дължащите му се от ищеца главници, вместо да отнесе същата сума, като
погасяване с пълната и стойност, на главницата по задължението на ответника
за възстановяване на гаранцията за добро изпълнение по чл. 23-25 от
договора, както това се претендира от ответника.
В случая намират приложение задължителните за съдилищата
разрешения, дадени от касационната съдебна инстанция в ТРОСГТКВКС №
3/2017 г. от 27. 03. 2019 г. по тълк.д. № 3/2017 г., мотивите и разрешенията в
което въззивният състав тук възпроизвежда почти изцяло, доколкото същите
са съобразени и приложени също и от първоинстанционния съдебен състав,
но частично, съответно – и частично неправилно.
4
Според същите условията и поредността за погасяване на задълженията
по чл. 76, ал. 1 и по чл. 76, ал. 2 ЗЗД се прилагат, ако липсва уговорка между
страните, която да определя други условия и ред за прихващане на
изпълнението. При предложено от длъжника и прието от кредитора
/каквото приемане в случая няма – бел. на докладчика във въззивната
инстанция/, изпълнение по условия и ред, различни от определените в
договора или от закона, нормите на чл. 76 ЗЗД не се прилагат. При липса на
уговорка между страните за реда на погасяване на задълженията и ако са
налице условията по чл. 76, ал. 1 ЗЗД, изборът на длъжника кое от няколкото
еднородни задължения погасява обвързва кредитора. В случай, че длъжникът
не е направил избор, погасяването задължително се извършва по реда на чл.
76, ал. 1, изр.2 или изр.3 ЗЗД.
Правилото на чл. 76, ал. 1 ЗЗД е установено в интерес на длъжника. По
този ред се погасяват еднородните задължения, включително паричните.
Условието е да съществуват няколко задължения, всяко от които е главно и
самостоятелно и е определено по основание и размер. За погасяването на
паричните задължения приложение намира специалното правило на чл. 76, ал.
2 ЗЗД, според което при недостатъчно изпълнение се погасяват най - напред
разноските, след това лихвите и най-после главницата. Условие за
прихващане по реда на чл. 76, ал. 2 ЗЗД е съществуването на едно
задължение, което се формира от поне два от посочените елемента, или
според поставения за тълкуване въпрос - от главница и лихви. По отношение
на изпълнението на паричните задължения законът не прави разграничение
между различните видове лихви - възнаградителна или обезщетителна,
договорна или законна. Неизпълнението на паричното задължение е винаги
забавено съгласно чл. 81, ал. 2 ЗЗД. Законодателно уредената отговорност на
длъжника при неизпълнение на парично задължение по чл. 86, ал. 1 ЗЗД е
съизмерима със законната лихва от датата на забавата без покана от
кредитора, което определя паричните задължения винаги като лихвоносни,
независимо дали в договора има уговорени от страните лихви. Законната
лихва за забава става част от дълга при неплащане на главницата с настъпване
на срока за изпълнение за разлика от договорните възнаградителни и другите
определени в закона обезщетителни лихви, които са елемент на дълга от
момента на възникването му. Всички видове лихви са акцесорни вземания
5
спрямо вземането за главницата и точното изпълнение на задължението
включва погасяване на главницата и на определените по договора или
начислените до деня на плащането законни лихви. Интересът на кредитора от
изпълнението и принципът на неделимост на плащането в съчетание с
коректива на чл. 66 ЗЗД, налагат тълкуването, че разпоредбата на чл. 76, ал. 2
ЗЗД предвижда еднаква поредност за плащане на всички видове лихви.
Правилото на чл. 76, ал. 2 ЗЗД отчита интереса на кредитора - първо да се
погасят лихвите, а непогасената главница да продължи да се олихвява, както и
предвид уредената по-кратка погасителна давност за вземанията за лихви по
чл. 111, б. "в" ЗЗД в сравнение с общата погасителна давност за главницата.
При предложено от длъжника изпълнение със забава на лихвоносно
парично задължение, което не е достатъчно да покрие лихвите и
главницата, длъжникът може да посочи кой елемент на дълга погасява,
но този избор не е обвързващ за кредитора. Кредиторът може да приеме
така предложеното изпълнение; да откаже да приеме изпълнението, ако
няма интерес от частичното плащане или да извърши погасяването по
реда на чл. 76, ал. 2 ЗЗД.
Кредиторът не може да откаже да приеме изпълнението, ако
неизпълнената част е незначителна с оглед размера на задължението.
Когато длъжникът има няколко главни задължения, всяко от които или
някое от тях са лихвоносни, и изпълнението не е достатъчно да погаси
всичките, длъжникът може да заяви кое задължение погасява по реда на
чл. 76, ал. 1, изр.1 ЗЗД. Ако предложеното изпълнение погасява изцяло
посоченото от длъжника задължение, включително с дължимите лихви
към този дълг, изборът обвързва кредитора. В този случай кредиторът не
може едностранно да се позове на чл. 76, ал. 2 ЗЗД и да прихване
изпълнението с лихви, акцесорни към друг дълг, различен от този, по
който длъжникът е направил плащането. При плащане, достатъчно да
погаси изцяло някое или някои от задълженията и ако длъжникът не е заявил
кое задължение погасява, правилата на чл. 76, ал. 1, изр.2 и изр.3 ЗЗД и на чл.
76, ал. 2 ЗЗД се прилагат в следния ред: погасява се изцяло най-
обременителното задължение, а след него следващото по обременителност
задължение в реда по чл. 76, ал. 2 ЗЗД; ако задълженията са еднакво
6
обременителни, погасява се изцяло най-старото, а след него следващото по
възникване задължение в реда по чл. 76, ал. 2 ЗЗД; ако задълженията са
еднакво обременителни и са възникнали едновременно, те се погасяват
съразмерно - всяко от тях в реда по чл. 76, ал. 2 ЗЗД. По изложените
съображения на поставения за тълкуване въпрос ОСГТК на ВКС дава
отговор, че когато извършеното плащане не е достатъчно, погасителният
ефект за законната лихва за забава при неизпълнение на парично
задължение настъпва при условията и в поредността по чл. 76, ал. 2 ЗЗД.
Така изложеното непосредствено по-горе и задължително за съдилищата,
отнесено към процесния случай:
Към датата на извършеното от ответника частично плащане в размер на
15000 лв. и с посочено основание „възстановени гаранции“ – 02. 08. 2019 г.,
според заключението на ВЛ по ССЕ П., което заключение и въззивният състав
изцяло кредитира, като обосновано, обективно и основано на специалните
знания на ВЛ, структурата на дълга на ответника към ищеца е следната: две
главници от по 24404,45 лв., представляващи съответно окончателно плащане
на възнаграждение по договора между страните и невъзстановена гаранция за
изпълнение, и две задължения за законна лихва /обезщетение за забавено
плащане на парично задължение по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД в размер на законната
лихва/, натрупани върху същите главници за периода от 13. 12. 2016 г.
/основателно е възражението на ответника, че за периода от падежите на
двете задължения до тази дата, задълженията за лихва са погасени по давност
– чл. 111 ЗЗД/, в размер на всяко от задълженията за лихви от по 6528,46 лв.
При така установеното и при прилагане в действителния му,
възпроизведен по-горе в настоящите мотиви, смисъл на също цитираното по-
горе ТРОСГТК № 3/2019 г. по тълк.д. № 3/2017 г., така заплатената от ищеца
сума, посочена от него като такава за възстановяване на гаранция, следва да
бъде отнесена към задълженията му по следния начин: със същата първо се
погасява натрупаната върху главницата по невъзстановената гаранция и
непогасена по давност, законна лихва в размер на 6528,46 лв. за периода от
13. 12. 2016 г. до датата на плащането, така както същата е установена по
размер от ВЛ, а на второ място и с останалата сума от платените 15000 лв. в
размер на 8471,54 лв., следва да се погаси част от главницата /24404,45 лв./ по
7
невъзстановената гаранция.
Ирелевантно е при това дали ищецът е или не е претендирал
извънсъдебно, респ. – демонстрирал пред ответника, такава претенция за
законна лихва върху главниците за период преди завеждането на делото, в
какъвто смисъл не основателно е възражението на ответника срещу иска в
тази му част – същата се дължи по силата на закона и подлежи на
установяване в рамките и на настоящия исков процес.
При така описаното след извършеното плащане на 15000 лв., към датата
на същото – 02. 08. 2019 г., останалите задължения на ответника към ищеца
са: остатък от главница по невъзстановена гаранция в размер на 15932,91
лв., която продължава да се олихвява със законната лихва за период от
следващия плащането ден – 03. 08. 2019 г., до момента на окончателното и
изплащане /в случая – до завеждането на исковата молба на 13. 12. 2019 г.,
след която дата същата се дължи и следва да се присъди в общ размер, а
конкретният такъв подлежи на изчисляване при плащане или в рамките на
принудително изпълнение/, размерът на която лихва е 4850.69 лв.; пълният
размер на главницата по окончателното плащане по договора между
страните - 24404,45 лв., която също продължава да се олихвява /за нуждите
на процеса – до завеждането на исковата молба, след което същата се дължи и
следва да се присъди в общ размер, а конкретният такъв подлежи на
изчисляване при плащане или в рамките на принудително изпълнение/, до
датата на завеждането на иска – 13. 12. 2019 г., като към този момент
натрупаната и непогасена лихва за забава върху същата е в размер на
7429.80 лв.
По начина, по който е предявена претенцията на ищеца за законна лихва
за период преди завеждането на иска и при съобразяване императива на
принципа за диспозитивност в гражданския процес, на ищеца, макар и да е
установено, че му се дължи повече, но следва да му се присъди по иска с
правно основание чл. 86, ал. 1 от ГПК, сумата за която същият е предявен –
2342.76 лв., която сума му е и присъдена с обжалваното първоинстанционно
решение, и в която му част същото се явява освен валидно и допустимо, но и
изцяло правилно. С оглед приетото за установено по-горе в настоящите
мотиви, същото решение е правилно и в частта, с която на ищеца е присъдена
8
сумата 24404,45 лв., по главницата, представляваща окончателното плащане
по договора между страните, сумата 9404.46 лв. също по главницата,
представляваща задържана гаранция за доброволно изпълнение, ведно със
законната лихва върху същите суми, считано от датата на исковата молба –
13. 12. 2019 г. до окончателното им изплащане.
Отново с оглед изложеното видно е, че на ищеца, освен така присъдената
му с първоинстанционното решение сума 9404.46 лв. по главницата,
представляваща задържана гаранция за доброволно изпълнение, му се дължи
и разликата до установената да му се дължи общо по тази главница сума
15932.91 лв. или сумата 6528.45 лв., която и след отмяна на отхвърлителното
първоинстанционно решение за тази сума, следва да му се и присъди от
настоящата инстанция по съществото на спора, ведно със законната лихва
върху нея, считано от датата на исковата молба – 13. 12. 2019 г. до
окончателното изплащане, със законните последици по отношение на
разноските в производството.
Неоснователна е въззивната жалба на ответника.
Неоснователно е първото оплакване в нея, базирано на твърдението, че
обстоятелството дали ответникът-възложител, е дал или не „фронт“ за работа
на ищеца-изпълнител, на съответните обекти и подобекти, изпълнението на
СМР по които е предмет на основния договор между страните и анексите към
него, никога не било предмет на спора, т.к. не било твърдяно от ищеца, че
ответникът не бил осигурил такъв фронт – същите обстоятелства са ясно,
конкретно и категорично заявени от ищеца в допълнителната му искова
молба – л. 188 и сл. от делото, с което са въведени като предмет на
установяване /доказване/ по делото, а доказателствената тежест за
установяване /доказване/ по делото на твърденията на страните, въззивният
състав намира за правилно разпределена между тях в доклада по чл. 146 от
ГПК. Обратното на твърдяното от ответника тук в жалбата му се установява,
както от заключението на ВЛ по ССЕ досежно издаването и осчетоводяването
на фактурите за процесните СМР, така и от цялото извънпроцесуално
поведение на ответника, който преди завеждането на делото, не е обективирал
каквито и да било свои изявления в изложената насока, в каквато насока са
правилни решаващите изводи на първоинстанционния съд в мотивите му към
9
първоинстанционното решение в тази им част, към които въззивният съд
препраща, и които не повтаря тук нарочно, за не се утежнява изложението.
По същите причини, както и поради необоснованост, неоснователно е и
подкрепящото посоченото непосредствено по-горе оплакване в жалбата,
изложено впоследствие в жалбата, че ищецът никога не бил оспорвал, че
договорът между страните бил влязъл в сила с подписването му – заявявайки
своевременно с допълнителната си искова молба посочените по-горе
твърдения срещу възраженията на ответника срещу иска, ищецът
действително не твърди, че договорът между страните не бил влязъл в сила, а
релевира възражение за неоказване от страна на кредитора, на кредиторово
съдействие за изпълнението на собствените му, на ищеца, задължения по
същия договор. Все в изложения смисъл неоснователни са и подробните
оплаквания, базирани на неподписване между страните на протоколи за
спиране на строителството /същите не са и задължителни според действащата
нормативна уредба, но доколкото съставянето и подписването им са
предвидени в договора, следва да се приеме, че при действително спиране на
строителството, биха били задължителни в отношенията между страните/ -
отново ясно ищецът излага не твърдения за формално спиране на
строителството, при което би следвало да се съставят такива протоколи /и то
– двустранно, което без съдействието на ответника – възложител, за ищеца –
изпълнител, би се оказало непостижимо/ а за забавяне изпълнение на
задълженията му по договора за извършването на същото – във или извън
договорените и/или предоговорени с анексите между страните срокове,
поради неоказване от страна на кредитора, на съдействие, съответно –
неосигуряване на необходимите условия за изпълнение на същите
задължения.
Противно на твърдяното в т. 2-4 от въззивната жалба на ответника, по
делото, при условията на пълно и главно доказване, включително от
изслушаните и приети заключения на ВЛ по ССЕ /визираното и по-горе в
настоящите мотиви, осчетоводяване от страна на ответника, на издадените от
ищеца фактури с предмет на доставка процесните СМР и тяхната стойност/, и
СТЕ, е установено изпълнението, както на процесните СМР, така и тяхното
срочно, и точно изпълнение, и не е установено обратното. Що става въпрос за
възприемането или не изцяло или частично на заключението на ВЛ по СТЕ, в
10
правомощията на съда е да кредитира или да не кредитира последното изцяло
или в отделни негови части, стига да обоснове изводите си, в съответствие с
трактовката му за значението и на останалите, събрани по делото, при
условията на процесуалния закон, допустими и относими доказателства,
което първоинстанционният съд обосновано и подробно, е направил в
мотивите си, към които в тази им част и въззивният съд се присъединява, и
към които препраща.
Неоснователно е и оплакването, базирано на твърденията, че именно
ищецът следва да обезщети ответника за удържаните му от неговия
възложител – Община Козлодуй, неустойки за забава за цялостното
строителство – нито се твърди /самият жалбоподател сочи в жалбата си, че
същите са резултат и от неизпълнението на други подизпълнители, извън
ищеца, без нито да отграничава, нито да доказва отговорността на него
конкретно, вкл. и по размер в рамките на цялостната претенция на Община
Козлодуй/, нито се установява същите да са резултат от поведението, респ. –
забавата на ищеца, та да му се вменява законосъобразно, и съобразно
договорните отношения между страните, задължение за репариране на същите
вреди.
В обобщение и в заключение, по изложените както в настоящите, така и
в мотивите на първоинстанционния съд съображения, възраженията на
ответника срещу иска, се явяват неоснователни, поради което и в частта му, с
която същите са отхвърлени, първоинстанционното решение се явява изцяло
правилно.
При така изложеното налага се извод за неправилност на обжалваното
първоинстанционно решение само в частта му, с която предявеният главен
иск с правно основание чл. 266, ал. 1 от ЗЗД, е отхвърлен за сумата 6528.45
лв. - разликата над присъдената на ищеца сума 9404.46 лв. по главницата,
представляваща задържана гаранция за доброволно изпълнение до сумата
сума 15932.91 лв., която сума след отмяна на отхвърлителното
първоинстанционно решение в тази му част, следва да се присъди на ищеца
ведно със законната лихва върху същата, считано от датата на завеждането на
иска, до окончателното изплащане, а в цялата му останала част
първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено, със законните
11
последици, с оглед на което и на основание чл. 272 от ГПК въззивният състав
препраща и към изложените към същото, мотиви на първоинстанционния съд
за постановяването му.
Въпросът за отговорността на страните за разноски по делото,
включително в първата инстанция, следва да бъде разрешен, съобразно изхода
на делото в настоящата, въззивна инстанция.
Воден от горното, Софийският апелативен съд, Търговско отделение,
Пети състав
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 260254 от 30. 10. 2020 г., постановено от
Софийски градски съд, Търговско отделение, VI-16 състав по т.д. № 2684 по
описа на съда за 2019 г. в частта му, с която предявеният от
„СТРОЙПРОЕКТКОНСУЛТ“ ООД, ЕИК: ********* срещу „МОНТАЖИ
КО“ ЕООД, ЕИК: *********, главен иск с правно основание чл. 266, ал. 1 от
ЗЗД, е отхвърлен за сумата 6528.45 лв. - разликата над присъдената на ищеца
сума 9404.46 лв. по главницата, представляваща задържана гаранция за
доброволно изпълнение до сумата 15932.91 лв., ведно със законната лихва
върху същата сума, считано от датата на завеждането на иска – 13. 12. 2019 г.
до окончателното изплащане на сумата, КАТО ВМЕСТО ТОВА
ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА „МОНТАЖИ КО“ ЕООД, ЕИК: ********* на основание чл.
266, ал. 1 от ЗЗД, да заплати на „СТРОЙПРОЕКТКОНСУЛТ“ ООД, ЕИК:
********* и сумата 6528.45 лв. - разликата над присъдената на ищеца сума
9404.46 лв. по главницата, представляваща задържана гаранция за доброволно
изпълнение до сума в общ размер на 15932.91 лв. по същата главница,, ведно
със законната лихва върху същата сума 6528.45 лв., считано от датата на
завеждането на иска – 13. 12. 2019 г. до окончателното и изплащане.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 260254 от 30. 10. 2020 г., постановено от
Софийски градски съд, Търговско отделение, VI-16 състав по т.д. № 2684 по
описа на съда за 2019 г. в съответните му части, с които на основание чл.
266, ал. 1 ЗЗД е ОСЪДЕНО „МОНТАЖИ КО“ ЕООД, ЕИК: ********* на
12
основание чл. 266, ал. 1 от ЗЗД, да заплати на
„СТРОЙПРОЕКТКОНСУЛТ“ ООД, ЕИК: ********* сумата 24404,46
лева – окончателно плащане на дължимо възнаграждение по договор за
изпълнение на строително-монтажни работи № С-301/22.07.2013 г. и
сумата 9404,46 лева – част от възнаграждението, удържана като гаранция
за изпълнение, ведно със законната лихва върху всяка сума, считано от
предявяването на исковата молба - 13. 12. 2019 г. до окончателното й
погасяване, на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, сумата 2342,76 лева –
обезщетение за забава върху общия размер на главницата за периода 13.
12. 2018 г. - 02. 08. 2019 г., ОТХВЪРЛЕН е искът по чл. 266, ал. 1 от ЗЗД за
сумата 8471.55 лв., представляваща разликата над сумата 15932.91 лв. до
общо предявеният размер от 24404,46 лева, представляваща част от
възнаграждението, удържана като гаранция за изпълнение, и е
ОТХВЪРЛЕНО възражението за прихващане на „МОНТАЖИ КО“
ЕООД, ЕИК: *********, предявено срещу „СТРОЙПРОЕКТКОНСУЛТ“
ООД, ЕИК: *********, с вземания за сумата 24355,91 лева - мораторна
неустойка в максимален размер от 10 % върху стойността на забавени
СМР по договор за изпълнение на строително-монтажни работи № С-
301/22. 07. 2013 г., и за сумата 76297,96 лева без ДДС, представляваща
обезщетение за причинени вреди над размера на неустойката,
представляващи заплатена от „МОНТАЖИ КО“ ЕООД, неустойка по
договор № 135/29. 05. 2013 г., сключен между община Козлодуй и ДЗЗД
„Козлодуй 2013“.
ОТМЕНЯ решение № 260254 от 30. 10. 2020 г., постановено от
Софийски градски съд, Търговско отделение, VI-16 състав по т.д. № 2684 по
описа на съда за 2019 г. в частта му за разноските, с която е осъдено
„СТРОЙПРОЕКТКОНСУЛТ“ ООД, ЕИК: ********* да заплати на
„МОНТАЖИ КО“ ЕООД, ЕИК: ********* на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, и
сумата 555.90 лв., представляваща разликата над 664 лв. до 1219.90 лева –
разноски в първоинстанционното производство.
ОСЪЖДА „МОНТАЖИ КО“ ЕООД, ЕИК: ********* ДА ЗАПЛАТИ НА
„СТРОЙПРОЕКТКОНСУЛТ“ ООД, ЕИК: *********, допълнително и
сумата 891.25 лв. представляваща разликата над присъдената сума 4935.31
лв. до сума в общ размер 5826.56 лв. – разноски в първоинстанционното
13
производство.
ОСЪЖДА „МОНТАЖИ КО“ ЕООД, ЕИК: ********* да заплати на
„СТРОЙПРОЕКТКОНСУЛТ“ ООД, ЕИК: ********* по компенсация сумата
1984,31 лв. разноски за въззивната съдебна инстанция.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд на
Република България, при условията на чл. 280 и сл. от ГПК, в едномесечен
срок от връчването му.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
14