№ 1675
гр. Варна, 22.12.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, II СЪСТАВ, в публично заседание на
тридесети ноември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Цвета Павлова
Членове:Пламен Ат. Атанасов
Деница Добрева
при участието на секретаря Мая М. Петрова
като разгледа докладваното от Пламен Ат. Атанасов Въззивно гражданско
дело № 20223100502099 по описа за 2022 година
за да се произнесе все предвид следното:
Производството е по реда на чл.259 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на “Групама Застраховане“ ЕАД, с ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление: гр.София, бул.“Цариградско шосе“ №47А, бл.В, ет.3,
представлявано от С.Б., действащо чрез юрисконсулт Д. Д., против Решение
№2712/18.08.2022г. по гр.д.№12049/2021г. на PC Варна, в частта, с която което е уважен
предявеният от В. К. П., с ЕГН **********, с адрес: гр.В., ул.“П.“ №12А, със съдебен адрес:
гр.София, ул.“Иван Денкоглу“ №7, ет.5, ап.9, чрез адв.Б. З., иск с правно основание чл.432,
ал.1 от КЗ и чл.86, ал.1 от ЗЗД, за осъждане на въззивника да заплати на въззиваемия
застрахователно обезщетение в размер на 10000лв. за претърпени неимуществени вреди в
резултат от смъртта на баба му, настъпила в следствие от ПТП на 02.05.2019г. по вина на
водача на л.а.“БМВ 320Д“, с рег.№****, чиято отговорност е застрахована при ответника по
Договор “Гражданска отговорност“, ведно със законната лихва върху главницата, считано
08.05.2019г. до окончателно изплащане на задължението.
В жалбата се излага, че решението на РС Варна е недопустимо, евентуално
необосновано, неправилно и постановено при нарушение на материалния закон. Твърди се,
че ищецът не е легитимиран да предяви искове за неимуществени вреди от смъртта на
своята баба, тъй като не попада в роднинският кръг с право на обезщетение или за когото да
е установено, че е налице изключението визирано в Тълкувателно решение №1/2016 от
21.06.2018г. по тълк.дело 1/2016г. на ОСНГТК. Оспорват се изводите на съда за доказаност
по делото, че между лицето, което претендира обезщетение и починалата, е съществувала на
трайна и дълбока емоционална връзка, както и че в резултат от смъртта на близката, за
ищеца са настъпили сериозни /като интензитет и продължителност/ морални болки
истрадания. Развити са подробни съображения в подкрепа на тези доводи като се сочи и
относима съдебна практика. На следващо място се поддържа, че обезщетението се
претендира, респективно е уважено в изключително завишен размер, съобразно принципа на
1
справедливостта визиран в чл.52 от ЗЗД, трайната съдебна практика и
социалноикономическите условия и стандарт на живот в Република България. С оглед
горното, се моли за отмяна на атакуваната част от решението и отхвърляне на предявеният
иск, евентуално за редуциране на неговият размер, ведно с присъждане на сторените
разноски пред двете инстанции.
В срока по чл.263 от ГПК въззиваемата страна, е депозирала отговор на въззивната
жалба, с който се поддържа становище за нейната неоснователност, като са изложени
подробни съображения за доказаност на всички елементи от фактическия състав на деликта
и за ангажиране на отговорността на ответния застраховател. Направен е подробен анализ
на гласните доказателства, според който същите установяват наличието на горе-посоченото
изключение, което легитимира ищеца да получи застрахователно обезщетение, както и за
адекватността на обезщетението спрямо търпените вреди. Ето защо се моли за
потвърждаване на атакуваната част от решението и присъждане на съдебно-деловодни
разноски.
В открито съдебно заседание, не се явява представител на въззивника. Едва след
приключване на съдебното заседание е депозирано становище по хода и същество на спора,
което не следва да бъде съобразявано от съда. Въззиваемият, чрез преупълномощен
процесуален представител, оспорва жалбата, моли за потвърждаване на
първоинстанционното решение и за присъждането на разноски. Прави възражение за
прекомерност на претендираното от въззивника възнаграждение.
За да се произнесе по въззивната жалба, съдът съобрази следното:
Предявени са осъдителни искове с правно основание чл.432, ал.1 от КЗ и чл.86, ал.1
от ЗЗД за осъждането на „Групама застраховане“ ЕАД да заплати на В. К. П., сумата от
19500лв., представляваща застрахователно обезщетение за претърпени от него
неимуществени вреди в следствие на смъртта на баба му, настъпила при ПТП от
02.05.2019г. по вина на водача на л. а. „БМВ 320Д“, с рег.№****, чиято отговорност била
застрахована при ответника по договор за застраховка „Гражданска отговорност“ на
автомобилистите със срок на покритие 13.10.2018г.-13.10.2019г., ведно със законната лихва,
считано от 02.05.2019г. до окончателното заплащане на задължението.
В исковата молба се твърди, че на 02.05.2019г., около 13:00 часа, на 4 км. от
републикански път III-2083 настъпило ПТП, при което при управлението на лек автомобил
“БМВ 320Д“, рег.№ ****, в посока с.С., общ.Д., обл.Варна, К. В.в П. поради превишена и
несъобразена с пътните условия скорост нарушил правилата за движение, като губейки
контрол върху управлението на автомобила, се отклонил в ляво по посоката си на движение,
навлязъл в лентата за насрещно движение, преминал през предпазната мантинела, плъзнал
се надолу по ската, превъртял се няколко пъти около хоризонталната си ос и преустановил
движението си, падайки на колелата си. В следствие на произшествие, по непредпазливост
била причинена смъртта на пътувалата в автомобила М.А. Н.а – баба на ищеца, за което с
влязла в сила присъда, водачът бил признат за виновен. Между ищеца и неговата баба била
установена трайна и дълбока емоционална връзка, нахвърляща обичайната такава, тъй като
бил отгледан от нея като нейн син, след като биологичната му майка го изоставила в ранна
детстка възраст. До момента на смъртта баба си, ищецът и тя живеели под един покрив и
поддържали ежедневни изключително близки отношения. В следствие на смъртта на
родственицата си, ищецът претърпял и продължавал да търпи неимуществени вреди,
изразяващи се в силни болки и страдания, чието обезщетяване претендирал като
легитимирано с оглед приетото в ТР №1/2016г. на ОСНГТК на ВКС, лице. Сочи се, че
смъртта била пряка и непосредствена последица от получените от ПТП увреждания.
Виновният водач попадал в кръга на лицата, чиято отговорност била покрита от застраховка
“Гражданска отговорност“ на автомобилистите по полица със срок на валидност
13.10.2018г.-13.10.2019г., издадена от ответника. Последният бил информиран от водача за
2
настъпилото произшествие с уведомление от 08.05.2019г. Със Заявление №10-03-
1859/26.07.2021 г. ищецът отправил извънсъдебна покана за заплащане на обезщетение,
която не била удовлетворена тъй като ответникът заявил, че няма законово основание за
изплащане на обезщетение. Заявява се, че лимитът на застрахователното обезщетение,
въведен с §96 от ПЗР към ЗИДКЗ (обн.-ДВ, Бр.101 от 2018г., в сила от 07.12.2018г.),
дължимо на лицата по чл.493а, ал.4 от КЗ не следвало да бъде съобразяван от съда като
противоречащ на правото на Европейския съюз, практиката на СЕС, българското
законодателство и неговия дух и смисъл. Според ищеца чл.498, ал.1 бил
противоконституционен и неправилен, тъй като упражняването на граждански права по
съдебен ред не можело да бъде поставяно в зависимост от изпълнението на условие,
противоречащо на основни начала на правото, залегнали в българското законодателство,
вкл. в конституцията на страната и ЕКЗПЧОС. Вмененото с разпоредбата задължение било
използвано от застрахователите единствено за отлагане на произнасянето им и изплащането
на поисканото обезщетение с дадения им 3-месечен срок, което представлявало злоупотреба
с право.
В отговора по чл.131 от ГПК, ответникът оспорва исковете като недопустими, поради
липса на процесуална легитимация у ищеца като внук на починалата, с която не било
доказано да има силна емоционална връзка. Исковете се оспорват и като неоснователни.
Прави се възражение за съпричиняване на смъртта, поради липса на поставен предпазен
колан. Оспорват се претендираните вреди, тъй като не била доказана трайната духовна
връзка, като се цитира релевантна тълкувателна практика. Оспорва се и наличието на
връзката, като се обръща внимание на различието в постоянните адреси на ищеца и баба му,
индикиращо пребиваване в различни домакинства. Като завишен поради несъответствие със
стандарта на живот в страната, размера на обичайно присъжданите обезщетения и възрастта
на починалата и нейния внук, се оспорва и срещу размера на претендираното обезщетение.
Излага се и че отговорността на застрахователя е ограничена до размера от 5000 лв.
съобразно §96 от ПЗР към ЗИДКЗ. Неоснователността на главния иск водела до
неоснователност и на акцесорният иск за лихва. В евентуалност се твърди, че законната
лихва била дължима от 26.10.2021г.
Настоящият състав на Варненски окръжен съд, като съобрази предметните предели
на въззивното производство, очертани във въззивната жалба, приема за установено от
фактическа и правна страна следното:
Жалбата, инициирала настоящото въззивно произнасяне е подадена в
законоустановения срок, от надлежно легитимирана страна, разполагаща с правен интерес
от обжалване, поради което същата е допустима и следва да бъде разгледана по същество.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. Обжалваното Решение
№2712/18.08.2022г. по гр.д.№12049/2021г. на PC Варна е валидно, постановено в пределите
на правораздавателната власт на съда.
Решението е и допустимо като постановено при наличието на положителните и
отсъствието на отрицателните процесуални предпоставки. В тази връзка, като
неоснователно се преценя възражението на въззивника досежно допустимостта на
първоинстанционното решение, поради липса на надлежна легитимация на ищеца, свързана
с отсъствието на изключително дълбока емоционална връзка между него и починалата му
баба. До този извод съдът достига тъй като процесуалната легитимация на страна в
гражданския процес се отнася до принадлежността на спорното материално право. В този
смисъл тя се обуславя от твърденията и доводите на ищеца, заявени в исковата молба,
доколкото те очертават границите на спора, чието разрешаване се иска от съда.
Легитимацията на страните следва не от обективни факти, които трябва предварително да се
установят и докажат, а от твърденията на ищеца касателно спорното право, очертано в
3
основанието и петитума на исковата молба. Така, при проверка дали искът е насочен срещу
надлежна страна, съдът изхожда от изложеното в исковата молба и съответно правото, което
се претендира. Към момента на предявяване на иска, действителното правно положение не е
известно на съда и едва със съдебното решение ще се установи дали твърдяното от ищеца
съвпада с установеното от съда действително положение, като в случай че не се установи
тъждество между тях, то искът ще бъде отхвърлен и ищецът ще понесе дължимите на
насрещната страна разноски. При тези аргументи, би могло да бъде твърдяно, че решението
е неправилно, но не и недопустимо.
По отношение на неправилността на първоинстанционния съдебен акт, съобразно
разпоредбата на чл.269, ал.1, изр.2 от ГПК, въззивният съд е ограничен от посочените в
жалбата оплаквания за неправилно формираните от съда изводи. В настоящия случай
въззивникът твърди, че решението е неправилно, защото не били доказани твърдените
претърпени от ищеца болки и страдания поради липса на по-голяма от традиционната за
този вид родствени отношения емоционална връзка с починалата. Твърди се и завишеност
на размера на обезщетението.
Съдът съобразява, че с оглед разпоредба на чл.432, ал.1 от КЗ увреденото лице може
да предяви пряк иск срещу застрахователя по застраховка “Гражданска отговорност“ на
причинителя на вредата. Същевременно съгласно чл.429, ал.1 от КЗ застрахователят по
договора се задължава да покрие, в границите на определената в него застрахователна сума,
отговорността на застрахования за причинените от него на трети лица имуществени и
неимуществени вреди, които са пряк и непосредствен резултат от застрахователно събитие.
Предвид горното и спецификата на настоящия спор, за успешното провеждане на
прекия иск срещу застрахователя, в тежест на ищеца е да установи при условията на пълно и
главно доказване наличието на валидно сключен договор за застраховка „Гражданска
отговорност“ между увредилото го лице и ответника; настъпило увреждане, причинено от
виновно извършено от застрахования противоправно Д.ие; причинна връзка между Д.ието и
вредоносния резултат; вида и размера на претърпените вреди; и наличието на особено
близка духовна и емоционална връзка между ищеца и починалата в следствие на ПТП
негова баба.
Признато от ответника, понастоящем въззивник, в отговора му по чл.131 от ГПК и
съответно прието за безспорно в първоинстанционното производство е наличието, към
датата на процесното произшествие, на валидно застрахователно правоотношение между
водача на л. а. “БМВ 320Д“, с рег. №**** и ответника, произтичащо от договор за
застраховка „Гражданска отговорност“ по полица със срок на покритие 13.10.2018г.-
13.10.2019г.
На основание чл.300 от ГПК, с оглед пределите на задължителната сила на влязлата в
сила присъда № 260004/11.08.2020г. по НОХД 558/2020г. по описа на ОС Варна, изменена с
Решение № 260015/15.02.2021г. по ВНОХД № 317/2020г. по описа на ВАпС, потвърдено с
Решение №117/08.06.2021г. по КНОХД №398/2021г. по описа на ВКС, I НО за установено се
приема и че на 02.05.2019г. при управлението на застрахования автомобил, водачът му К.
В.в П. виновно извършил противоправното Д.ие, изразяващо се в причиняването на смъртта
на бабата на ищеца М.А. Н.а
В този смисъл, доказани се явяват наличието на валидно застрахователно
правоотношение между водача на процесния автомобил и ответника, както и виновното
извършване на противоправно Д.ие от страна за деликвента П..
Не може да бъде споделено възражението за недоказаност на съществуването на
трайна и задълбочена връзка между починалата и нейния внук, излизаща извън границите на
обичайната такава между този вид родственици. В ТР 1/2016г. по тълк.д.№1/2016г. на
ОСНГТК на ВКС, съдът приема, че по изключение е справедливо и други лица, извън най-
близкия семеен и родствен кръг, очертан в ППВС №4 от 25.V.1961г. и ППВС №5 от
4
24.ХІ.1969г., да могат да получат обезщетение за неимуществени вреди, ако са създали с
починалия постоянна, трайна и дълбока емоционална връзка, заради съдържанието на която
търпят морални болки и страдания от смъртта му, сравними по интензитет и
продължителност с болките и страданията на най-близките. В този случай, недостатъчна за
присъждането на обезщетение би се явявала само формалната родствена връзка,
неподкрепена с доказателства за понесени от преживелия родственик морални болки и
страдания, обосноваващи в достатъчна степен основание да се направи изключение и да се
присъди обезщетение на лице, стоящо извън описания в горепосочените постановления
родствен кръг. Не такъв обаче е настоящият случай.
От показанията на свидетеля В. Н.-дядо на ищеца, ценени от настоящия състав
съгласно чл.172 от ГПК, става ясно, че починалата се е грижила за ищеца още от самото му
раждане. Първите около четири – пет години след раждането му, родителите му живеели в
домакинството на неговите баба и дядо, след което се преместили в гр. Варна. След известен
период, родителите му се развели, като майката заминала да живее в Испания и се връщала в
България рядко. Ищецът съответно останал да живее с баща си в гр. Варна. Въпреки че
живеели в различни населени места, бабата продължила да се грижи за внука си, като го
водела на детска градина и се грижела за него докато баща му бил на работа. Ваканциите
ищецът П. прекарвал на село. Свидетелят заявява, че доколкото бабата отгледала внука си
като негова втора майка, между тях се създала толкова дълбока връзка, че дори когато
ищецът пораснал и започнал да излиза с приятели и съответно да се прибира по-късно, баба
му не можела да заспи преди да се увери, че той се е прибрал невредим. Смъртта на баба си,
починала на мястото на произшествието, ищецът преживял тежко, като настъпилата у него
промяна била голяма - говорел значително по-малко и то с нежелание, не искал да ходи на
село, защото му било тъжно за баба му.
Гореизложеното се потвърждава и от казаното от свидетелката Е.Г., съжителстваща с
бащата на ищеца от около десет години. Същата заявява, че приживе ищецът и баба му били
много привързани един към друг. Бабата идвала в града и се грижела за него, когато бащата
работел, а почти всички почивни дни, бабата и съпругът , взимали ищеца след училище и
го гледали на село. След катастрофата, ищецът бил в шок, станал затворен в себе си, спрял
да излиза толкова активно с приятели и да се забавлява, както го превел преди; говорел
много по-малко, особено за баба си; все още му било много мъчно за нея. Според
наблюденията , ищецът и майка му били в добри отношения, но те започнали да поддържат
по-активен контакт отскоро.
В разпита си пред РС Варна, самата майка на ищеца-М.Н.Н. също споделя, че
няколко години след раждането на сина , тя, бившият съпруг и детето им живеели в
къщата на родителите на съпруга . След преместването им в гр. Варна, бабата на ищеца
идвала и помагала в отглеждането му, когато тя и бащата на ищеца били на работа. След
раздялата с бившият съпруг, грижите за него били поети от баща му и баба му. Тя
помагала с финансови средства. Сочи, че макар да го е виждала преди катастрофата, при
комуникацията си с него, когато се прибрала през лятото на 2022г., той бил по-нервен и по-
напрегнат, като доловима била разликата в поведението му преди и след произшествието.
От събраните по делото непротиворечиви гласни доказателства, се установява, че
между ищеца и неговата баба е била изградена силна емоционална връзка, която с основание
може да бъде приравнена на такава между майка и син. Макар двамата да са живеели в
различни домакинства, всички разпитани свидетели заявяват, че ищецът е бил отгледан от
баща си и своята баба, като между последната и нейния внук било налице засилено
отношение на близост. Установява се и че привързаността между двамата била станала
толкова силна, че след смъртта на баба му, у ищеца настъпила значителна негативна
промяна в емоционалния му свят и социалния му живот, която продължавала и към момента
на разпита на свидетелите през 2022г. т.е. три години след произшествието. Това дава
5
основание на съда да счете, че правилно РС Варна е достигнал до извод за доказаност на
силната емоционална връзка между ищеца и починалата, настъпилите неимуществени вреди
и връзката между последните и причинената в следствие на виновното противоправно Д.ие,
смърт.
Позицията на настоящия състав по отношение на размера на присъденото
обезщетение също не се различава от становището на първоинстанционния съд. Районният
съд правилно е взел предвид младата възраст на ищеца П., отношенията му с починалата,
обстоятелствата при които е настъпила смъртта, както и социално икономическата
обстановка в страната. Във връзка с последното, настоящият състав съобразява и официално
обявените статистически данни за средна работна заплата, инфлационните процеси,
нормативно установените нива за застрахователно покритие за неимуществени вреди при
застраховка “Гражданска отговорност“ на автомобилистите, макар последните да се явяват
само помощен критерий. Съдът коректно е отчел и дадените в ТР №1/2021г. по тълк.дело
№1/2021г. на ОСГТК на ВКС, разяснения относно присъждането по справедливост на
обезщетение за претърпени от деликт неимуществени вреди при установено съпричиняване
на вредоносния резултат. Имайки предвид, че присъжданите обезщетения в сходни на
настоящия случай дела варират в границите 10000-20000лв. /например Решение
№134/12.04.2022г. по в.гр.д.№589/2021г. на ОС В. Търново; Решение №120/20.04.2022г. по
в.т.д.№592/2021г. на ВАп.С/, то не може да бъде споделено становището, че присъденото
обезщетение би обогатило или повишило личния стандарт на живот на ищеца. По тези
съображения, съдът преценя като неоснователно и последното възражение на въззивника
досежно размера на присъденото обезщетение.
РС Варна правилно е определил и началният период на дължимост на лихвата за
забава.
Въз основа на всичко изложено дотук, въззивната жалба се явява неоснователна,
поради което първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено в цялост.
При този изход на спора, на основание чл.78, ал.3 от ГПК вр. чл.38, ал.1, т.2 от ЗАдв.,
разноските, дължими единствено в полза на въззиваемия се определят в минимален размер
от 1300лв. съобразно чл.7, ал.2, т.2 от Наредба №1 за минималните размери на адвокатските
възнаграждения.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №2712/18.08.2022г. постановено по гр.д.№12049/2021г.
по описа на Районен съд Варна.
ОСЪЖДА “Групама Застраховане“ ЕАД, с ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление: гр.София, бул.“Цариградско шосе“ №47А, бл.В, ет.3, да заплати на адвокат
Б. Х. З., с ЕГН **********, член на Софийска адвокатска колегия, сумата от 1300лв.,
представляваща адвокатско възнаграждение за предоставено в полза на В. К. П., с ЕГН
**********, в производството по в.гр.д.№2099/2022г. по описа на Окръжен съд Варна,
безплатно правно съдействие и защита, на основание чл.78, ал.3 от ГПК вр. чл.38, ал.1, т.2
от ЗАдв.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС при условията на чл.280 от ГПК, в
едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
6
Членове:
1._______________________
2._______________________
7