РЕШЕНИЕ
№ 319
гр. Перник, 17.10.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЕРНИК, ТРЕТИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и първи септември през две
хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:БИСЕР ЦВ. ПЕТРОВ
Членове:КРИСТИАН Б. ПЕТРОВ
Петър В. Боснешки
при участието на секретаря ЗЛАТКА М. СТОЯНОВА
като разгледа докладваното от БИСЕР ЦВ. ПЕТРОВ Въззивно гражданско
дело № 20221700500420 по описа за 2022 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба от „Фронтекс Интеренешънъл“ ЕАД, подадена
чрез неговия пълномощник, против решение № 220/01.03.2022 г., постановено по гр.д. №
4817/2021 г. по описа на Районен съд Перник. В жалбата се твърди, че посоченото решение
е постановено при съществено нарушение на процесуалните правила, тъй като е изготвил
непълен доклад в който непълно е разпределил доказателствената тежест. Сочи се също
така, че решението е неправилно и по същество, тъй като не са нарушени т.7, т.10 и т.11 на
чл.11, ал.1 ЗПК. Поради това се моли обжалваното решение да бъде отменено изцяло и да се
постанови ново решение, с което предявените искове да се отхвърлят. Претендират се и
разноски.
От въззиваемата В. С., чрез нейния пълномощник- адв.М. е постъпил отговор на
въззивната жалба. На първо място се сочи, че правилно процесния договор е обявен за
нищожен, тъй като не отговаря на изискванията на чл.11, ал.1 т.10 ЗПК. Ищцовата страна
изразява пълно съгласие с това, че липсва ясно разписана методика на формиране на ГПР.
Съобразно разпоредите на ЗПК, годишният процент на разходите изразявал общите разходи
по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи,
1
комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит. Тоест, в посочената величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо по
кредита/, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички
разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение. Наред с
това процесния договор за кредит бил недействителен и поради противоречие с чл.11 ,ал.1
т.11 ЗПК. В последния текст е предвидено, че в договора трябва да се съдържат условията за
издължаване на кредита от потребителя, включително погасителен план, съдържащ
информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните
вноски, последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени
суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на погасяването. В конкретния
случай според въззиваемата страна няма погасителен план, който да отговаря на чл.11, ал.1,
т.11 от ЗПК. Доколкото в Договора за потребителски кредит е предвидена дължимостта на
договорна лихва, както и такса поръчителство, същите е следвало да бъдат
индивидуализирани, подробно посочени с оглед тяхната периодичност. Това не е сторено от
кредитодателя, а единствено и само се е задоволил с посочване на обща дължимата сума,
без да става ясно, какво точно се съдържа в тази обща сума. Това създава невъзможност за
подзащитния ми да разбере заплащаните от него вноски по погасителния план, какви
компоненти включват, как са изчислени и на каква база. На следващо място, в отговора, са
развити подробни доводи за това, че Договора за кредит е нищожен и поради неспазване на
разпоредбата на чл.19 ал.4 от ЗПК, а оттам и на действителния размер на ГПР, чл.11, ал.1
т.10, вр. с чл.22 от ЗПК, тъй като сумата която се претендира чрез Договора за гарант не е
включена-в ГПР и ГПП. В договора за кредит е посочен ГПР в размер на 49.11%, чрез
включването на възнаграждението предвидено по Договор за предоставяне на
гарант/поръчителство към ГПР и ГПП, то действителните такива биха нараснали двойно, та
дори и повече, с което потребителят е въведен в заблуждение относно стойността на
разходите, които ще прави по обслужването на кредита. С предвиждането за заплащане на
сумата по Договора за поръчителство, се заобикаля и разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК.
Безсъмнено събирането на такива разходи е част от дейността по управление на кредита и
следва да са включени в годишния процент на разходите. Съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК, ГПР
по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи и бъдещи /лихви,
друга преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит. Това е посочено в § 1 точка 1 от ЗПК "Общ разход
по кредита за потребителя". С оглед цитираната разпоредба заплащането на сумата по
договора да поръчителство следва да бъде разглеждано като елемент от общия разход по
кредит.
В отговора са изложени подробни доводи и за твърдяната в исковата молба
нищожност на чл.5 от договора за кредит поради противоречие с добрите нрави и
неравноправност по смисъла на чл.143 ЗЗП. Претендират се разноски.
2
Пернишкият окръжен съд, след като обсъди доводите на страните намира
следното:
При извършената по реда на чл. 269, изр. 1 ГПК служебна проверка, съдът
намира, че обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо.
Съдът при въззивния контрол за правилност на първоинстанционния съдебен акт
в рамките, поставени от въззивната жалба, след като прецени събраните по делото
доказателства и взе предвид доводите и възраженията на страните, намира от фактическа и
правна страна следното:
От фактическа страна:
Фактите по делото не са спорни между страните. След собствен анализ на
събраните по делото доказателства въззивната инстанция достигна до аналогична на
приетата от районния съд фактическа обстановка, поради което не се налага нейното
детайлно преповтаряне. Достатъчно е да се отбележи, че настоящият състав приема същата,
като своя.
В процесуалната си дейност първия съд не е допуснал нарушение на
съдопроизводствените правила и по- конкретно на чл.146, ал.1 т.5 и чл.146, ал.2 ГПК.
Въззивната жалба в тази насока е неоснователна. Видно от постановеното определение №
1755/ 29.11.21 г. докладчика в районната инстанция пълно и подробно е разпределил
доказателствената тежест, като е указал на всяка от страните кои факти подлежат на
доказване от нея, включително и твърдените с въззивната жалба такива. Съставен е и
проектодоклад. В съдебно заседание от 03.02.22 г. процесуалния представител на ответника
не е оспорил нито проектодоклада, нито разпределението на доказателствената тежест и
нейната пълнота.
Правилно и законосъобразно е и обжалваното решение по същество с оглед на
изложените в него мотиви. Верен е решаващия извод на районния съд, че ответникът не е
доказал да е изпълнил императивните правила на чл.11, ал.1, т.7 ЗПК относно общия размер
на кредита, т.10 относно годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като
се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент
на разходите по определения в приложение № 1 начин и т.11 относно условията за
издължаване на кредита от потребителя, включително погасителен план, съдържащ
информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните
вноски, последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени
суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на погасяването. Правилно първия
съд е констатирал съществено несъответствие между преддоговорната информация,
предоставена на ищеца и параметрите на Договора. В преддоговорната информация е
посочен ГЛП в размер на 40,61 %, въз основа на който е определено ГПР, размер на
дължимата се възнаградителна лихва и е изготвен примерен погасителен план.
Същевременно в Договора е постигнато съгласие за значително по- нисък размер на
3
възнаградителната лихва- 23%, но размерът като сума (920,00 лева) е възпроизведен от
преддоговорната информация. Действително, уговорената в крайна сметка лихва на годишна
база е именно 920,00 лева, т.е. съответна на установените с договора 23%, но този размер би
бил дължим ако кредита подлежеше на еднократно издължаване в края на периода, а не
както е в Договора- на 12 погасителни вноски, по погасителен план, какъвто не е
представен. Размерът на по- ниската лихва, неминуемо би повлиял и върху ГПР, като в
конкретния случай това също не е взето предвид.
Ето защо правилно, обосновано и напълно в съответствие със закона е прието, че
Договора е нищожен на основание чл. 22 ЗПК и иска е бил уважен.
Макар и да не е необходимо, но за пълнота настоящия въззивен състав намери да
добави и следното по отношение разпоредбата на чл.5 от Договора за кредит:
В чл. 143 на ЗЗП е дадено определение на понятието "неравноправна клауза" в
договор с потребител. Там изрично е посочено, че за такава се счита всяка уговорка във
вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до
значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и
потребителя, а различните хипотези на неравноправни уговорки са неизчерпателно изброени
в 19 точки на разпоредбата. Според чл.146, ал.1 от ЗЗП неравноправните клаузи в
договорите са нищожни, освен ако не са уговорени индивидуално, като в алинея 2 от същата
разпоредба е посочено, че не са индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени
предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху
съдържанието им особено в случаите на договор при общи условия. По делото не се доказа
„Фератум България“ да е включила в договора индивидуално уговорени клаузи, вкл. чл.5,
както и с ищцата да е бил съгласуван индивидуално уговорен размер на възнаградителната
лихва, поради което съдът приема за установено, че е бил налице страндартизиран бланков
формуляр, чието съдържание е предварително изготвено от самия ответник.
Настоящият състав счита също, че споразумението за осигуряването или
сключване на договор за поръчителство, следва да се счита за нищожно на основание чл.26,
ал.1 от ЗЗД, поради противоречието му с добрите нрави. Посочените в сключения договор
изисквания към ответника за предоставяне на обезпечение надминават целта на
обезпечението на задължението, като съображенията са следните. В договора са поставени
на практика задължения за ответника за обезпечения на вземането, което автоматично води
до сключването на допълнителна сделка по договора за допълнителни услуги. Подобни
клаузи са увреждащи страната и сключени при нарушение на правилата на ЗПК. Посоченият
договор за поръчителство всъщност е част от ДПК, макар и оформен като отделна сделка.
По този начин се цели заобикаляне на ограничението на чл.19, ал.4 от ЗПК, забраняващо
ГПР да бъде по- голям от петкратния размер на законната лихва. Посочената гаранционна
сделка на практика води до заобикаляне на разпоредбата на закона, което е довело до
оскъпяване на кредита. Видно от погасителния план към договора за гаранция и размера, и
падежа на погасителните вноски по договора за кредит задължението за плащанията и по
двете е на едни и същи дати. Именно по тази причина възнагражденията по договора за
4
поръчителство са възнаграждения по ДПК, които съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК е следвало да
се включат в ГПР, но това не е сторено в нарушение на закона.
Това от своя страна води до нарушение изискването на чл.11 от ЗПК. В случая на
ищцата е предоставена сумата от 4000 лева при уговорен ГПР в размер от 49.11 %. Видно от
съдържанието на процесния договор за кредит, в него не е отразена действителната "обща
сума, дължима от потребителя". Така в графа "детайли на кредита" фигурира "обща сума за
погасяване" в размер на 4920 лева, но тя отчита само общия му размер, без да включва
общите разходи за потребителя, в това число и възнаграждение за поръчителя, което е пряко
свързано с кредита. Това, от своя страна, се отразява и на стойността на годишния процент
на разходите, защото той изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или
бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони и възнаграждения от всякакъв
вид/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит - чл.19, ал.1
от ЗПК.
В заключение настоящият състав на съдът намира, че в процеса на сключване на
процесния договор за кредит е налице насочване на потенциално “лош“ кредитополучател,
към учредяване на обезпечение от благонадежден платец в лицето на доверено /свързано/
дружество-финансов гарант, което не събира възнаграждението си предварително, а го
добавя към погасителната вноска по заема. Комбинацията от гореописаните условия по
възмездното поръчителство, които отнапред са известни и се извършват със съдействието на
кредитора и които водят до значително фактическо оскъпяване на ползвания заем водят до
извод, че въпросното възнаграждение за професионален гарант, е следвало да се включи при
изчисление на годишният процент на разходите по кредита при условията на чл.19, ал.1 от
ЗПК в качеството му на друг пряк или косвен разход, комисиона или възнаграждение от
същия вид. След като процесното оскъпяване на кредита, чрез добавяне на възнаграждение
на свързан с кредитора гарант не е надлежно обявено на потребителя в съответствие с
изискванията на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, то на основание чл.22 от ЗПК договорът за кредит е
недействителен.
По изложените съображения съдът намира, че въззивната жалба е неоснователна,
респективно, че атакуваното първоинстанционно решение е правилно и законосъобразно, и
като такова, следва да бъда потвърдено.
С оглед изхода на делото в полза на жалбоподателя се присъждат и съответни
разноски.
Предвид изложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА ИЗЦЯЛО решение № 375/ 14.04.22 г. по гр. дело № 4817/2021
г. по описа на районен съд Перник.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1 ГПК, вр. чл.38 ЗА „Фератум България“ ЕООД
5
да заплати на адв. М. В. М. ЕГН********** сумата 574.40 лв. разноски за оказана безплатна
правна помощ.
Решението не подлежи на обжалване пред ВКС.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6