Р Е
Ш Е Н
И Е
№ 57 29.03.2018
година град Стара Загора
СТАРОЗАГОРСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, наказателно отделение, трети
състав, в открито заседание на четиринадесети март, две хиляди и осемнадесета
година, в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СОНЯ КАМЕНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ИВА СТЕФАНОВА
КРАСИМИРА ДОНЧЕВА
СЕКРЕТАР: РОСИЦА РАДЕВА
ПРОКУРОР: ХРИСТО МИШОВ
като разгледа докладваното от съдията КАМЕНОВА ВНОХД № 1039 по описа за 2018 година,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по глава ХХІ на НПК.
С Присъда № 3/16.01.2018 г., постановена по НОХД № 921/2017 г. по описа на
Районен съд – Казанлък, подсъдимият И.С.Д., ЕГН **********, е признат за
виновен в това, че на 10.10.2016 г., в град Казанлък, на бул. “***”, при
управление на моторно превозно средство – л.а. марка “***”, с рег.№ ***, на
пешеходна пътека, в посока запад – изток,
нарушил правилата за движение по ЗДП, а именно:
-чл.5, ал.2, т.1 от ЗДП – “Водачът на пътното превозно средство е длъжен да
бъде внимателен и предпазлив към уязвимите участници в движението, каквито са
пешеходците…”;
-чл.20, ал.2 от ЗДП – “Водачите на пътни превозни средства са длъжни при
избиране на скоростта на движението да се съобразяват с атмосферните условия, с
релефа на местността, със състоянието на пътя и на превозното средство, с
превозвания товар, с характера и интензивността на движението, с конкретните
условия на видимост, за да бъдат в състояние да спрат пред всяко предвидимо
препятствие. Водачите са длъжни да намалят скоростта и в случай на необходимост
да спрат, когато възникне опасност за движението.”;
-чл.116 от ЗДП – “Водачът на пътно превозно средство е длъжен да бъде
внимателен и предпазлив към пешеходците…”;
-чл.119, ал.1 от ЗДП – “При приближаване към пешеходната пътека водачът на
нерелсовото пътно превозно средство е длъжен да пропусне стъпилите на
пешеходната пътека или преминаващите по нея пешеходци, като намали скоростта
или спре”,
в резултат на което по непредпазливост причинил средна телесна повреда на И.Е.Е.,
изразяваща се в счупване на тазови кости в ляво – срамна и седалищна кост,
причинило трайно затруднение на движението на долния крайник, поради което и на
основание чл.343, ал.3, предложение последно, б. “а”, предложение второ във
връзка с чл.343, ал.1, б.“б” във връзка с чл.342, ал.1 и чл.55, ал.1, т.1 от НК
е осъден на десет месеца лишаване от свобода.
На основание чл.66, ал.1 от НК наложеното на подсъдимия И.С.Д. наказание
лишаване от свобода е отложено за срок от три години.
Със същата присъда подсъдимият И.С.Д. е признат за невинен в това да е нарушил чл.119, ал.2 от ЗДП, съгласно която
разпоредба “При заобикаляне на спряло пред пешеходна пътека пътно превозно
средство водачът на нерелсовото пътно превозно средство е длъжен да се движи с
такава скорост, която да му позволи да спре, за да пропусне преминаващите по
пешеходната пътека пешеходци”, поради което е оправдан да е извършил
горепосоченото престъпление и чрез нарушаване на посоченото правило за движение
по пътищата.
Подсъдимият И.С.Д. е лишен на основание чл.343г във връзка с чл.37, ал.1,
т.7 от НК от право да управлява МПС за срок от една година.
Подсъдимият И.С.Д. е осъден да заплати направените по делото разноски,
както следва:
- 897.36 лв. по сметка на ОД на МВР – Стара Загора;
- 691.00 лв. по сметка на Районен съд – Казанлък;
- 600 лв. на частния обвинител И.Е.Е..
В срока по чл.319 от НПК
горепосочената присъда е обжалвана от подсъдимия И.С.Д.
чрез защитника му адв.А.Б..
Във въззивната жалба са повдигнати оплаквания – без да са развити - за
постановяване на присъдата в нарушение на материалния и процесуалния закон.
ИСКАНЕТО е за отмяна на присъдата и за постановяване на нова, с която
подсъдимият да бъде признат за невинен и оправдан.
В срока по чл.319 от НПК
горепосочената присъда е обжалвана от частния обвинител И.Е.Е. чрез повереника й адв.Е.Е..
Във въззивната жалба и в постъпилите
в срока по чл.320, ал.4 от НПК допълнителни писмени изложения към нея е повдигнато
и развито оплакване за явна несправедливост на наложените наказания.
ИСКАНЕТО е наложените на подсъдимия И.С.Д. наказания да бъдат увеличени.
Становището на Окръжна прокуратура – Стара Загора е, че не са налице
основания за отмяна или изменение на обжалваната присъда, поради което същата
следва да бъде потвърдена.
Окръжен съд – Стара Загора, след
като извърши цялостна служебна проверка на атакуваната присъда – съгласно
чл.314 от НПК, както и по повдигнатите от страните оплаквания, прие следното:
Настоящият състав на Окръжен съд – Стара Загора прие за
правилно установени основните фактически обстоятелства на осъществяване на пътнотранспортното произшествие, приети от
първоинстанционния съд, като след самостоятелен анализ на доказателствените
материали, намери за установено следното от фактическа страна:
Подсъдимият И.С.Д. притежава лек автомобил марка „***” с ДК № ***, на цвят
тъмносин металик, производство 1992 г., видно от съдържащото се на л.39 от ДП
копие на свидетелство за регистрация, част І на посоченото моторно превозно
средство. От съдържащата се на л.77 ДП справка за нарушител водач, направена на
името на подсъдимия И.С.Д., се установява, че същият е правоспособен водач
от 17.12.1991 г., като до деня на
произшествието е санкциониран веднъж – през 2007 г., за нарушаване на правилата за движение – по
чл.179, ал.2 от ЗДП (в редакцията с ДВ бр.6/2004 г.), като му е наложена глоба
от 100 лв.
Подсъдимият И.С.Д. *** (справка за съдимост л.72 ДП). ***.
На 10.10.2016 г., преди обяд, подсъдимият И.С.Д. управлявал горепосочения
свой лек автомобил в град Казанлък, като се движел по главната улица – бул. „***”,
в посока от центъра на изток. На предната дясна седалка до водача пътувал
свидетелят М.Щ.М.. На задната седалка се возел синът на свидетеля – Щ.М.Щ..
Времето било слънчево, сухо, с добра видимост. Подсъдимият управлявал на
фарове. През посочената част от деня – обедно време, в централната част на
града, движението на моторни превозни средства било интензивно.
Подсъдимият управлявал лекия си автомобил по прав, равнинен пътен участък,
ориентиран в посока от запад на изток. Платното за движение на главната градска
улица – бул. „***”, по която подсъдимият се движел, било покрито с гладък,
дребнозърнест асфалт без неравности. Състояло се от две по две еднопосочни
пътни ленти, разделени с тревен остров с ширина 3.5 метра. В зоната на
произшествието, на тревния остров имало направен пешеходен проход с ширина 2.6
метра. Двете пътни ленти, в посоката за движение на подсъдимия, били разделени
с единична прекъсната линия, тип „М3”. Северната пътна лента, по която се
движел подсъдимият, била с широчина 3.4 метра, а южната – 3.6 метра.
На бул. „***”, до дом 73, имало пешеходна пътека, тип „М 8.1”, ориентирана
север – юг. Западно от пешеходната пътека, съществувала изкуствена неравност за
намаляване скоростта на движение, тип „габари”. На 0.8 м, западно от западния
край на пешеходната пътека бил поставен пътен знак със специално предписание Д
17 „Пешеходна пътека”. В началото на отсечката до пешеходната пътека, бил
разположен предупредителен пътен знак А 18 „Пешеходна пътека”.
Горепосочените характеристики на пътния участък, по който се движел
подсъдимият с управлявания от него л.а. „***” с ДК № ***, хоризонтална и
вертикална пътна маркировка се установяват от обстоятелствата по Протокол за
оглед на местопроизшествие (л.12 ДП) и приложения към него фотоалбум, както и
от основното заключение (л.49 ДП) на назначената в хода на досъдебното
производство авто-техническа експертиза, което ще бъде обсъдено по-долу.
Преди пешеходната пътека, гледано от посоката на движение на подсъдимия (от
запад към изток), в южната част на
южната пътна лента имало спрян товарен автомобил „***”, собственост на
свидетелката Р.Г.Л.(вж. свидетелство за регистрация на това МПС – л.41 ДП).
Товарният автомобил бил спрян в близост до магазин за плодове и зеленчуци –
търговски обект, експлоатиран от свидетелката, ситуиран на южния тротоар.
Управляваният от подсъдимия И.С.Д. лек автомобил приближавал пешеходната
пътека, когато свидетелката И.Е.Е., след поглед в посока запад, предприела пресичане на бул. „***”,
придвижвайки се с бърз ход по пешеходната пътека в посока от юг на север.
Когато видял пешеходката подсъдимият задействал спирачната система, но не успял
да спре своевременно управлявания от него автомобил, в резултат на което
настъпил удар между автомобила и пешеходката. В хода на съдебното следствие
подсъдимият обяснява (л.154 нохд), че в момента на сблъсъка вниманието му било
отклонено от служител по озеленяването, намиращ се на тревния остров.
Чрез заключения на основна (л.49 ДП) и допълнителна (л.96 ДП)
авто-техническа експертиза се установява, че сблъсъкът между моторното превозно
средство и пострадалата е осъществен върху пешеходната пътека, като във второто
от посочените експертни становища мястото на удара е уточнено както в надлъжно,
така и в напречно направление.
В посочената допълнителна авто-техническа експертиза, в която са доразвити
изводите от основната експертиза относно мястото на сблъсъка между моторното
превозно средство и пешеходката, вещото лице И.Д.Ч.излага, че ударът между
пешеходката и автомобила е настъпил на около 1.6 м – 1.7 м южно от южния край на
разделителния остров между
разнопосочните ленти за движение, а в надлъжно направление в средата на
пешеходната пътека – на около 1.5 м източно от нейния западен край (съотв.
- в северната пътна лента, по която се
движел управляваният от подсъдимия автомобил). Първоначалният контакт между тях бил реализиран с
лявата част на предната броня на
автомобила, на височина около
0.35 м - 0.45 м от пътното покритие и на около 0.3 м – 0.4 м вдясно от левите
габарити на автомобила в долния ляв крайник на пострадалата. Към този момент
надлъжната ос на лекия автомобил била разположена успоредно на надлъжната
ос на
платното за движение с предна част насочена на изток, а пострадалата е
била ориентирана с лице на север (с лявата си част на тялото към предната част
на автомобила). Тъй като ударът настъпил
под масовия център на тялото, същото пропаднало върху предния капак, където
настъпили вторичните удари в таза на пострадалата. Към момента на удара
пешеходката и лекият автомобил са били в движение, като МПС се намирало в
началото на ефективно спиране. Вследствие на разликите между скоростите на
автомобила и тялото на пострадалата, последното пропаднало през предната
странична лява част на купето на около 11 м източно
от мерната линия.
Тук първоинстанционният съд, кредитирайки посоченото
експертно становище, не е уточнил, че в Протокола за оглед на
местопроизшествие (л.12 ДП) за ориентир
е приет западният край на пешеходния
проход, намиращ се северно от лявата лента за движение на южното платно за
движение. В случая, съгласно общоприетата практика, линията на ориентира или
мерната линия, представлява проекция върху платно за движение (в случая южното)
на мислена линия, преминаваща през тази точка и пресичаща под прав ъгъл осевата
линия.
Чрез заключение
на назначена в хода на досъдебното производство
Съдебномедицинска експертиза по писмени данни - № 53/2017 г., л.44 ДП, изготвена
от вещото лице д-р Т.Г.П. се установява, че пострадалата И.Е.Е. в резултат на
осъщественото на 10.10.2016 г. пътнотранспортно произшествие е получила оток на
ляво бедро, хематом в пубисната (срамната) област на таза, счупване на лявата
срамна и седалищна кости. В заключението е застъпено становище, че описаните и
установени травматични увреждания отговарят да са от действието на твърди тъпи
предмети и могат да са получени по време и начин в резултат на блъскане на пешеходец от движещ се автомобил
с последващо падане върху терена. Вещото лице излага, че в случая не са
засегнати жизнено важни органи. В
заключението, изготвено от вещото лице д-р Т.Г.П. е изложен извод, че счупването
на тазови кости в ляво - срамна и седалищна, е причинило трайно затруднение в
движението на долния крайник за срок по-дълъг
от 30 дни, като при правилно протичане на оздравителния процес до пълно
възстановяване на движенията е бил необходим период от около 2-3 месеца.
Останалите травматични увреждания са причинили временно разстройство на
здравето, неопасно за живота.
Изводите в горепосоченото експертно становище относно естеството на
претърпените от пострадалата травматични увреждания и механизма на получаването
им, съответстват на заключението на назначена от първоинстанционния съд в хода
на съдебното следствие допълнителна Съдебномедицинска експертиза - № 367/2017
г., л.114 нохд, където посоченият механизъм е подробно развит.
В заключението на горепосочената експертиза, изготвена от вещото лице д-р Е.Н.Б.,
основано на обстоен анализ на съдебномедицинската документация, съставена при
проведеното лечение на пострадалата И.Е.Е., съпоставена с доказателствените
материали относно механизма на протичане на конкретното пътнотранспортно
произшествие, се излага, че в резултат на пътнотранспортната злополука,
осъществена на 10.10.2016 г., пешеходката е получила счупване на срамната и седалищната кости на таза, вляво.
Посочените увреждания са определени като травматични и причинени от действието
на твърди, тъпи предмети със значителна кинетична енергия. Вещото лице – д-р Е.Н.Б.,
заключава, че счупването на лявата срамна кост и на лявата седалищна
такава на таза, е причинило трайно затруднение на движението на левия долен крайник на свидетелката И.Е.Е. за
повече от 30 дни, като възстановителният процес е с времетраене от около 2-3
месеца, по време на който през първите 2-4 седмици пациентът е бил с имобилизация.
Тъй като и в двете съдебномедицински експертизи – изготвената от
д-р Т.Г.П. и тази, изготвена от д-р Е.Н.Б., медико-биологичната характеристика
на установените травматични увреждания, претърпени от пострадалата, е
еднозначна, въззивният съд, също както първоинстанционния, не намира основания
за съмнение в експертните становища на вещите лица.
Експертните становища на посочените вещи лица съвпадат и относно механизма
на получаване на установените от тях травматични увреждания, като същият е
подробно развит в заключението на допълнителната съдебномедицинска експертиза
на д-р Е.Н.Б..
Вещото лице д-р Е.Н.Б. заключава, че блъскането на пешеходец от лек
автомобил, като механизъм, протича в четири фази: В първа фаза се осъществява контакт между
автомобила и пешеходеца, като обичайно това е в областта на долните
крайници (подбедриците) за пешеходеца и
в областта на предната част на
автомобила - броня, маска, фарове.
Вещото лице посочва, че при пострадалата няма описание на увреждания на подбедриците, като в тази
връзка отбелязва, че понякога измененията от първоначалния контакт са
дискретни. Отбелязва, че в конкретния случай автомобилът е със счупен ляв фар
на ниво 60 см от пътя. Посочва се, че във втора фаза тялото на пешеходеца попада
върху предната част на автомобила
– преден капак, предно стъкло, като във връзка с това се подчертава, че в
разглежданото пътнотранспортно произшествие
лекият автомобил е претърпял деформация в предната и задната част на
предния капак, както и че е било счупено предното му стъкло вляво. В тази фаза
пострадалата е получила счупването на костите на таза вляво (срамна и
седалищна), а автомобилът – описаните деформации. Част от тялото на жената е
контактувала с предното стъкло, без да е възможно да се конкретизира точно коя.
Вещото лице продължава, като посочва, че в трета фаза тялото е било отхвърлено
от автомобила в посока на движението му, а в четвърта фаза – пешеходецът попада
върху пътното платно, като уврежданията от тази фаза обичайно са по-леки
от тези във втора фаза.
Съответствието между експертните изводи, съдържащи се в авто-техническата
експертиза относно начина на осъществяване на сблъсъка между лекия автомобил и
пешеходката и тези в съдебномедицински експертизи относно механизма на
получаване на установените травматични увреждания, осъществяващи медико-биологичните признаци на
средна телесна повреда по смисъла на чл.129, ал.2 от НК, обуславя направата на
заключение за наличието на пряка и непосредствена причинно-следствена връзка
между причиненото на пострадалата телесно увреждане и пътнотранспортната
злополука, осъществена на 10.10.2016 г.
Както се разбира от гореизложеното, с оглед установяване обстоятелствата на
осъществяване на пътнотранспортното произшествие, в хода на досъдебното
производство са назначени основна и допълнителна авто-техническа експертиза.
В заключението на първо назначената (основна) авто-техническа експертиза
(л.49 ДП), вещото лице инж.И.Д.Ч.заключава, че скоростта на движение на лекия
автомобил, управляван от подсъдимия непосредствено преди настъпване на
произшествието, е съответствала на тази към момента на удара и е възлизала на
37.5 км/час.
Според посоченото заключение дължината на опасната зона за спиране на лекия
автомобил при конкретните пътни условия и посочената скорост на движение е била
19.8 м.
В зависимост от начина на придвижване на пешеходката, в заключението на
вещото лице е посочено, че:
-ако пешеходката се е движила със спокоен ход (4.5 км/час), тъй като
отстоянието на предната част на лекия автомобил до мястото на удара, в момента,
в който водачът е имал техническа възможност да възприеме пешеходката е
по-голямо от дължината на опасната зона за спиране (28.3 м > 19.8 м),
водачът е имал техническа възможност чрез спиране да предотврати настъпването
на ПТП;
-при спиране на пешеходката за една секунда и последващ бърз ход (5.6
км/час), тъй като отстоянието на предната част на лекия автомобил до мястото на
удара, в момента, в който водачът е имал техническа възможност да възприеме
пешеходката е по-голямо от дължината на опасната зона за спиране (33 м >
19.8 м), водачът е имал техническа възможност чрез спиране да предотврати
настъпването на ПТП;
-при движение на пешеходката с бърз ход (5.6 км/час), тъй като отстоянието
на предната част на лекия автомобил до мястото на удара, в момента, в който
водачът е имал техническа възможност да възприеме пешеходката е по-голямо от
дължината на опасната зона за спиране (22.8 м > 19.8 м), водачът е имал техническа
възможност чрез спиране да предотврати настъпването на ПТП.
Вещото лице заключава, че и при трите горепосочени хипотези основната
техническа причина за настъпване на произшествието е била закъснялата реакция
на водача на лекия автомобил.
В посоченото заключение е разгледана и хипотеза, според която пешеходката е
тичала (7.9 км/час). Относно тази хипотеза вещото лице излага, че тъй като
отстоянието на предната част на лекия автомобил до мястото на удара, в момента,
в който водачът е имал техническа възможност да възприеме пешеходката е
по-малко от дължината на опасната зона за спиране (16.1 м < 19.8 м), водачът
е нямал техническа възможност чрез спиране да предотврати настъпването на ПТП.
В заключението на допълнителната авто-техническа експертиза (л.96 ДП),
изготвено от същото вещо лице инж. И.Д.Ч., в което е прецизирано точното място
на удара, а още е конкретизирано и мястото върху пътното платно, където след
удара се е установило тялото на пострадалата, вещото лице посочва, че скоростта
на движение на лекия автомобил, управляван от подсъдимия непосредствено преди
настъпване на произшествието е била 41 км/час, а към момента на удара - 34
км/час.
Според посоченото заключение дължината на опасната зона за спиране на лекия
автомобил при конкретните пътни условия и посочената скорост на движение е била
22.5 м.
В зависимост от начина на придвижване на пешеходката, в заключението на
вещото лице е посочено, че:
-ако пешеходката се е движила със спокоен ход (4.5 км/час), тъй като
отстоянието на предната част на лекия автомобил до мястото на удара, в момента,
в който водачът е имал техническа възможност да възприеме пешеходката е
по-голямо от дължината на опасната зона за спиране (30.7 м > 22.5 м),
водачът е имал техническа възможност чрез спиране да предотврати настъпването
на ПТП;
-ако пешеходката се е движила с бърз ход (5.6 км/час), тъй като отстоянието
на предната част на лекия автомобил до мястото на удара, в момента, в който
водачът е имал техническа възможност да възприеме пешеходката е по-голямо от
дължината на опасната зона за спиране (24.8 м > 22.5 м), водачът е имал
техническа възможност чрез спиране да предотврати настъпването на ПТП.
Вещото лице заключава, че и при двете горепосочени хипотези основната
техническа причина за настъпване на произшествието е била закъснялата реакция
на водача на лекия автомобил.
И в това заключение е разгледана хипотеза, според която пешеходката се е
придвижвала чрез спокойно бягане, приравнено на тичане (7.9 км/час). Относно
тази хипотеза вещото лице излага, че тъй като отстоянието на предната част на
лекия автомобил до мястото на удара, в момента, в който водачът е имал
техническа възможност да възприеме пешеходката е по-малко от дължината на
опасната зона за спиране (17.3 м < 22.5 м), водачът е нямал техническа
възможност чрез спиране да предотврати настъпването на ПТП. Вещото лице посочва
още и че при тази хипотеза – на спокойно бягане на пешеходката, при всяка
скорост на движение на лекия автомобил по-малка от 33.4 км/час, водачът му –
подсъдимият И.С.Д., е имал техническа възможност да спре преди мястото на удара
и да предотврати настъпването на ПТП.
Изводите и в двете авто-технически експертизи – основна и допълнителна – са
съобразени (което изрично е отбелязано
във втората от тях), с наличието на паркиран в южната част на южната лента за
движение т.а. „***”, който е нарушавал частично линията на видимост на водача И.С.Д.
и в съответствие с това е прието, че същият е имал техническа възможност да
възприеме пешеходката от момента, в който същата е преминала пред предната част
на товарния автомобил.
Макар и без да излага аргументи, въпреки, че такива несъмнено са били дължими,
правилно първоинстанционният съд, позовавайки се на заключението на
допълнителната авто-техническа експертиза, е приел, че скоростта на движение на
лекия автомобил, управляван от подсъдимия непосредствено преди настъпване на
произшествието е била 41 км/час, а към момента на удара - 34 км/час. Правилно,
защото, както вече се посочи, в заключението на тази експертиза е прецизирано
точното място на удара, а още е конкретизирано и мястото върху пътното платно,
където след удара се е установило тялото на пострадалата - обстоятелства от
съществено значение за скоростта на движение
на лекия автомобил, а от там и за отговора на главния въпрос имал ли е водачът
техническа възможност да предотврати настъпването на пътнотранспортното
произшествие.
По-нататък, първоинстанционният съд е приел, че пострадалата И.Е.Е. е
пресякла улицата, движейки се с бърз ход, в която хипотеза, видно от
заключението на допълнителната авто-техническа
експертиза, поради това, че отстоянието на предната част на лекия
автомобил до мястото на удара, в момента, в който водачът е имал техническа
възможност да възприеме пешеходката е по-голямо от дължината на опасната зона
за спиране (24.8 м > 22.5 м), подсъдимият И.С.Д. е имал техническа
възможност чрез спиране да предотврати настъпването на ПТП.
Защитата не оспорва възприетата от първоинстанционния съд скорост на
движение на управлявания от подсъдимия автомобил - 41 км/час, респективно
тази, към момента на удара - 34 км/час. Застъпва
обаче становището, че пешеходката се е придвижвала чрез спокойно бягане
(тичане), в който случай, при избраната от подсъдимия скорост на движение (41
км/ч), същият е нямал техническа възможност чрез спиране да предотврати
настъпването на сблъсъка между управлявания от него автомобил и свидетелката И.Е.Е..
Твърди се, че избраната от подсъдимия като водач скорост, макар и да надвишавала
33.4 км/ч (при управление с каквато ударът не бил настъпил), същата не се явявала несъобразена с
конкретните пътни условия, тъй като подсъдимият не бил длъжен и нямало как да
предвиди наличието на пешеходец, внезапно пресичащ платното за движение, защото
спрелият в южната част на южната пътна лента товарен автомобил „***” закривал
видимостта му към пътен знак Д 17 „Пешеходна пътека”, ситуиран, както вече се
посочи на 0.8 м, западно от западния край на пешеходната пътека.
Действително, гласните доказателства относно начина, по който се е
придвижвала пешеходката, пресичайки улицата, са противоречиви:
Според подсъдимия И.С.Д. (л.154 нохд) пешеходката, която била обута с чехли,
„притичваше през улицата”. Така твърди и свидетелят М.Щ.М. (л.101 нохд): „Тя
притичваше, направо си бягаше по пешеходната пътека.”. В този смисъл са и
показанията на свидетеля Щ.М.Щ. - както
от хода на съдебното следствие (л.100 нохд,
„Госпожата излиза тичайки, бягаше бързо, видя колата ни и тръгна да
бяга. Пред нас имаше друга кола, тя мина и госпожата тръгна веднага.”), така и от
досъдебното производство (л.35 ДП, „Аз видях една жена, която излезе на
пешеходната пътека пред микробуса. Застоя се за секунда на едно място, погледна
към нас и после се затича по пешеходната пътека в посока от юг към север.”), последните
приобщени към доказателствата по делото по реда и на основание чл.281, ал.5 във
връзка с ал.1, т.1 от НПК, като относно обсъжданото обстоятелство в показанията
на свидетеля от двете фази на наказателното производство отсъстват
противоречия. В разрез с казаното от
подсъдимия и двамата му спътници – свидетелите М.Щ.М. и Щ.М.Щ., свидетелката Р.Г.Л.(л.152
нохд) съобщава друг начин на придвижване на пострадалата: „Тя се движеше
бавничко, не бързаше на пешеходната пътека, вървеше си с нормален ход.”. Самата
пострадала – свидетелката И.Е.Е., е непоследователна в описанието си на начина, по който е пресякла улицата. В
хода на съдебното следствие (л.99 нохд) пострадалата обяснява: „Аз като вървях
малко подтичвам, бързах да събера дръвца за печката и за това бягах. Аз бях
наведена и подтичвах леко с чехлите...”. Други са показанията на пострадалата
от хода на досъдебното производство (л.94 ДП): „Аз си вървях нормално. Бях с
едни чехли и не помня да съм притичвала.”. След прочитане на посочените
показания на основание чл.281, ал.4 във връзка с ал.1, т.2, предложение второ
от НПК, свидетелката се придържа към съобщеното от нея в хода на съдебното
следствие и уточнява: „Подтичвах малко. Вървях нормално, но после подтичвах.
Започнах да подтичвам като пресичах.”.
Показанията на свидетелката Р.Г.Л.относно хода на пострадалата, съпоставени
с останалите гласни доказателства, са изолирани, поради което съобщения от нея
начин на движение на пешеходката при пресичане на улицата не следва да бъде
приет. Отчитайки, че преценката на наблюдаващия при възприемане на начина на
придвижване - с бърз ход или със
спокойно бягане, е субективна, като при това посочените два начина на
придвижване лесно могат да бъдат сгрешени и съобразявайки се най-вече с обстоятелството,
че пострадалата е била обута с чехли, въззивният съд приема, също както е приел
и първостепенния съд, че, при пресичане на улицата пострадалата се е
придвижвала на бърз ход, което е и житейски най-оправдано.
Относно местоположението на т.а. „***”, който според защитата бил спрян
непосредствено преди пешеходната пътека (гледано от запад към изток, посоката
на движение на управлявания от подсъдимия автомобил), т.е. на по-малко от 5
метра от нея:
В хода на съдебното следствие свидетелят Щ.М.Щ. (л.100 нохд) твърди, че към време на
настъпване на пътно-транспортното произшествие предната част на товарния
автомобил е отстояла на един-два метра от пешеходната пътека. В този смисъл са
и показанията на баща му - М.Щ.М. (л.101 нохд). Съдът не кредитира посочената
част от показанията на тези двама свидетели. За разлика от съобщеното в хода на
съдебното следствие, в хода на досъдебното производство свидетелят Щ.М.Щ. (л.35
ДП) твърди: „Този микробус беше спрян точно срещу едно магазинче за зеленчуци.
Не мога да кажа на колко метра от пешеходната пътека е бил спрян този микробус
– не мога да преценя това.”. Същевременно в хода на съдебното следствие, всеки
от двамата свидетели, пътници в управлявания от подсъдимия автомобил – М.Щ.М. и
Щ.М.Щ. – твърди, че лично нему не е била ограничена видимостта към пресичащата
пешеходка. Свидетелката Р.Г.Л.(л.152
нохд) е категорична, че ползваният от търговския обект, който стопанисва
(зеленчуков магазин), товарен автомобил е бил паркиран на повече от 5 метра
преди пешеходната пътека. По време на извършена очна ставка (л.153 нохд) със
свидетеля Щ.М.Щ. свидетелката Р.Г.Л.обяснява, че обичайно спирали товарния
автомобил пред циментова отливка, която компенсирала разликата в нивата между
платното за движение и бордюра на тротоара, като в тази връзка разяснява:
„Поредицата е пешеходна пътека, отливка и буса”. Чрез назначена в хода на
съдебното следствие допълнителна авто-техническа експертиза (л.170 нохд) е
установено, че западният край на т.нар. „отливка” отстои на 4.8 метра западно
от западния край на пешеходната пътека. По делото е разпитано като свидетел и
лицето, управляващо посочения товарен автомобил – М.Г.К.(л.197 нохд). От
показанията му се установява, че след като при извършване на огледа полицаите
установили, че разстоянието между предницата на товарния автомобил и
пешеходната пътека е повече от 5 метра, го помолили да премести т.а. „***” още
назад, така, че да не им пречи. Имайки предвид посочените гласни доказателства,
както и обективно установения отрицателен факт, а именно, че в протокола за
оглед на местопроизшествие (л.12 ДП) посоченият товарен автомобил не е
споменат, съответно не е отбелязано същият да е бил спрян непосредствено преди
пешеходната пътека, съдът приема, че същият не е бил на разстояние по-малко от
5 метра от нея, както твърди защитата.
Въз основа на установените факти по делото, правилно първоинстанционният
съд е приел, че подсъдимият И.С.Д. е отговорен
за настъпилото пътнотранспортно произшествие, в резултат на което пострадалата И.Е.Е.
е получила средна телесна повреда.
Въззивният съд
обаче не може да се съгласи изцяло с изводите на първостепенния съд, които
касаят нарушените от подсъдимия И.С.Д. като водач на МПС разпоредби на ЗДП,
намиращи се в пряка причинно-следствена връзка с настъпилия противоправен
резултат.
Правилно, при установените фактически обстоятелства на пътнотранспортното
произшествие, районният съд е приел, че виновният за настъпването му водач на л.а. марка “***”, с рег.№ *** - подсъдимият И.С.Д.,
е нарушил чл.119, ал.1 от ЗДП. Съгласно посочената
разпоредба, при приближаване към пешеходната пътека водачът на нерелсовото
пътно превозно средство е длъжен да пропусне стъпилите на пешеходната пътека
или преминаващите по нея пешеходци, като намали скоростта или спре. В
конкретния случай, избраната от подсъдимия скорост на движение - 41 км/ч, е в
рамките на разрешената от закона и му е
позволявала при придвижване на пешеходката с бърз ход (5.6 км/ч) чрез спиране
да предотврати настъпването на ПТП, тъй като отстоянието на предната част на лекия автомобил до
мястото на удара, в момента, в който водачът е имал техническа възможност да
възприеме пресичащата пешеходка е по-голямо от дължината на опасната зона за
спиране (24.8 м > 22.5 м).
Първоинстанционният съд
неправилно е ангажирал отговорността на подсъдимия и за нарушение на чл.5,
ал.2, т.1 от ЗДП - “Водачът на пътното превозно
средство е длъжен да бъде внимателен и предпазлив към уязвимите участници в
движението, каквито са пешеходците…” – тъй като същият не е съобразил, че
посочената разпоредба е обща и не предвижда конкретно правило за поведение и
при наличие на такова, в случая по чл.119, ал.1 от ЗДП, деецът следва да носи
отговорност само за последното.
Наред с това
въззивният съд приема, че неправилно първоинстанционният съд е ангажирал
отговорността на подсъдимия за нарушаване на правилата на чл.20, ал.2 от ЗДП.
Чл.20, ал.2, предложение първо от ЗДП регламентира изискването за съобразена
скорост. В конкретния случай подсъдимият не е управлявал автомобила с
несъобразена скорост, т.е. със скорост, която да не му е позволявала при
възникване на опасност за движението да намали скорост или да спре, тъй че да
не възникне произшествие. Тъкмо обратното, както вече се посочи избраната от
подсъдимия скорост на движение при придвижване на пешеходката с бърз ход му е
позволявала чрез спиране да предотврати настъпването на ПТП. Що касае правилото
на чл.20, ал.2, предложение второ от ЗДП неправилно е ангажирана отговорността
на подсъдимия както за нарушаване на това общо правило, така и на правилото на
чл.119, ал.1 от ЗДП. Първоинстанционният съд не се е съобразил с т.4 от Т.Р. №
28/28.11.1984 г. на ОСНК на ВС по н.д. № 10/1984 г. Изводите, залегнали в
посочената част на това тълкувателно решение, изключват едновременното
приложение на чл.20, ал.2 от ЗДП с конкретни
разпоредби от ЗДП, регулиращи някои от съдържащите се в основното
правило за движение типични пътни обстановки. В случая задълженията на водача
на моторно превозно средство при приближаване на пешеходна пътека са конкретно
регламентирани в чл.119, ал.1 от ЗДП – той е длъжен да пропусне стъпилите на
пешеходната пътека или преминаващите по нея пешеходци, като намали скорост или
спре. Това законово правило се явява частен случай, уреждащ конкретна, типична
пътна обстановка, за разлика от общото правило на чл.20, ал.2, предложение
второ от ЗДП, съгласно което водачът е длъжен да намали скорост и в случай на
необходимост да спре, когато възникне опасност за движението. С оглед на това,
тъй като двете норми предписват едно и също дължимо поведение на водачите на
ППС – действие, свързано с намаляване на скоростта и спиране при необходимост,
първоинстанционният съд е бил длъжен да уточни, което не е направил, коя от
двете разпоредби следва да намери приложение.
Отново по силата
на правилото "lex specialis derogat legi generali" към конкретната
фактическа обстановка и настъпилия резултат има отношение нарушението на
правилото по чл. 119, ал.1 от ЗДП, а не на това по чл.116 от ЗДП – “Водачът на
пътно превозно средство е длъжен да бъде внимателен и предпазлив към
пешеходците…”.
Имайки предвид всичко гореизложено, правилно районният съд е приел, че
подсъдимият И.С.Д. е осъществил както от обективна, така и от субективна
страна състава на престъплението по чл.343, ал.3, предложение последно,
б. “а”, предложение второ във връзка с чл.343, ал.1, б. “б” във връзка с
чл.342, ал.1 от НК. Престъплението е осъществено при форма на вина – съзнавана
непредпазливост, тъй като нарушението на чл.119, ал.1 от ЗДП е осъществено
в централната градска част, в пиков час
– обедно време и в условията на интензивност на движението.
По отношение на
останалите, вменени като нарушени правила за движение – чл.5, ал.2,
т.1 от ЗДП, чл.20,
ал.2 от ЗДП и чл.116 от ЗДП, с въззивния съдебен акт подсъдимият следва да бъде
признат за невинен и оправдан.
Във връзка със защитната теза на подсъдимия, въззивният съд намира за
уместно да посочи, че дори и да се приеме, че товарният автомобил е бил спрян,
непосредствено преди пешеходната пътека и е пречил на видимостта на подсъдимия
и от момента, в който същият обективно е могъл
да възприеме пострадалата на пешеходната пътека, ударът е бил непредотвратим за
водача, не е налице случайно деяние по смисъла на чл.15 от НК. В разглежданата
хипотеза, върху която е изградена защитата, опасността за движение не е
възникнала от момента на излизане на пешеходката от левите състави на
паркирания товарен автомобил, в който момент е станала видима за водача, а
много по-рано. Още при навлизане в пътната отсечка, в началото на която е имало
разположен пътен предупредителен
знак А18 „Пешеходна пътека” и още повече, поради твърдяното от защитата обстоятелство
– наличие на спряло МПС, ограничащо
пълната видимост към пешеходната пътека, подсъдимият е бил длъжен да намали скоростта на управляваното от него МПС до величина,
позволяваща му своевременно да спре и да избегне настъпването на ПТП.
За извършеното престъпление първоинстанционният съд е наложил на подсъдимия
И.С.Д. наказание като е приел, че са налице многобройни смекчаващи
отговорността обстоятелства и е приложил чл.55, ал.1, т.1 от НК, осъждайки го
на лишаване от свобода за срок от осем
месеца, изтърпяването на което наказание на основание чл.66, ал.1 от НК е
отложил за срок от три години и на лишаване от право да управлява МПС за срок
от една година.
При индивидуализацията на наказателната отговорност на подсъдимия районният
съд е приел, че извършеното деяние е с висока степен на обществена опасност
„предвид възникналите неблагоприятни последици – причинено телесно увреждане на
пострадалата Е.”, както и множеството допуснати нарушения на правилата за
движение.
Първостепенният съд не е съобразил, че тъй като причиненото на пострадалата
телесно увреждане е съставомерен резултат, същото не може да определя степента
на обществена опасност на деянието. Повторното отчитане на причинената на
пострадалата средна телесна повреда би довело до нарушение на установената с
чл.56 от НК забрана – признаци от състава на престъплението да се отчитат и
като отегчаващи обстоятелства. Освен това, поради факта, че единственото
нарушение на правилата за движение, намиращо се в пряка причинно-следствена връзка с
настъпилия противоправен резултат, е нарушението по чл.119, ал.1 от ЗДП не са налице и
множество допуснати нарушения на правилата за движение. Въззивният съд прие, че
извършеното от подсъдимия деяние е със средна степен на обществена опасност,
отчитайки това, че същото е осъществено при форма на вина съзнавана
непредпазливост, без същевременно самото произшествие като механизъм да се
отличава от обичайните ПТП на пешеходна пътека, като взе предвид още и, че
макар и да е допуснато едно нарушение на правилата за движение, същото е от
вида на най–тежките.
В категорията на смекчаващите обстоятелства,
посочени от първоинстанционния съд – чисто съдебно минало на подсъдимия; добри
характеристични данни; затруднено
материално състояние; обстоятелството, че подсъдимият е пенсионер по болест –
същият страда от множествена склероза и е със 74 % трайно намалена
работоспособност (вж Експертно решение на ТЕЛК от 23.03.2016 г. – л.38 ДП) – окръжният
съд прие, че следва да се включат и добрите характеристични данни за подсъдимия
като водач на база съдържанието на намиращата се на л.77 ДП справка за
нарушител/водач.
Предвид гореизложените смекчаващи и отегчаващи отговорността обстоятелства,
въззивният съд приема, че районният съд правилно е приложил чл.55, ал.1, т.1 от НК. Наложеното на
подсъдимия И.С.Д. наказание не е
очевидно несъответно по смисъла на чл. 348, ал.
5, т. 1 НПК и като такова е справедливо. Като е достигнал до извод,
че за поправянето на дееца не е необходимо той ефективно да изтърпи
определеното му наказание лишаване от свобода, районният съд правилно е отложил изпълнението му по реда на
чл.66, ал.1 от НК.
Кумулативно предвиденото
в закона наказание – по чл.37, ал.1, т.7 от НК – е определено при спазване
изискванията на чл.49, ал.2 от НК. Срокът на лишаване от права – една година – е
определен в съответствие с извършеното нарушение и обстоятелството, че
подсъдимият не е системен нарушител на правилата за движение, поради което
въззивният съд прие, че не са налага да бъде увеличаван.
По изложените съображения и тъй като съвкупно определената санкция напълно
отговаря на целите на чл.36 от НК, въззивният съд прие оплакването на частния
обвинител за явна несправедливост на наложените на подсъдимия наказания за
неоснователно.
Поради всичко гореизложено, Окръжен съд – Стара Загора, на основание
чл.337, ал.1, т.2 от НПК
Р Е Ш И :
ИЗМЕНЯ Присъда № 3/16.01.2018
г., постановена по НОХД № 921/2017 г. по описа на Районен съд – Казанлък, както
следва:
ОТМЕНЯ присъдата в ЧАСТТА, в която подсъдимият И.С.Д., ЕГН **********, е
признат за виновен в това, че е извършил престъплението по чл.343, ал.3,
предложение последно, б. “а”, предложение второ във връзка с чл.343, ал.1, б.
“б” във връзка с чл.342, ал.1 от НК и чрез нарушаване на правилата на чл.5, ал.2, т.1 от ЗДП, чл.20, ал.2 от ЗДП и чл.116 от ЗДП, вместо което
П О С Т А Н О В И:
ПРИЗНАВА подсъдимият И.С.Д., ЕГН ********** – с посочена в присъдата
самоличност- за НЕВИНЕН в това да е извършил престъплението по чл.343, ал.3,
предложение последно, б. “а”, предложение второ във връзка с чл.343, ал.1, б.
“б” във връзка с чл.342, ал.1 от НК и чрез нарушаване на правилата на чл.5,
ал.2, т.1 от ЗДП, чл.20, ал.2 от ЗДП и
чл.116 от ЗДП, поради което го ОПРАВДАВА в ТАЗИ ЧАСТ от повдигнатото му
обвинение.
ПОТВЪРЖДАВА присъдата в ОСТАНАЛАТА й
част.
Решението не подлежи на жалба и/или протест.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.