Р Е Ш Е Н И Е
№ 1524
гр. Пловдив, 13,08, 2020 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Административен съд – Пловдив, V състав, в публичното съдебно заседание на тринадесети юли две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ БОТЕВ
при секретаря В.К., като разгледа докладваното от съдия Ботев адм. дело № 360 по описа на съда за 2020 год., за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по реда на чл.197 ал.2 от ДОПК и е образувано по жалба на Н.А.П., ЕГН **********,***, против Решение № 27/22.01.2020 г. на директора на ТД на НАП – Пловдив, с което е потвърдено Постановление за налагане на обезпечителни мерки /ПНОМ/ с изх. № С190016-022-0122413/23.12.2019 г., издадено от старши публичен изпълнител в дирекция „Събиране“ при ТД на НАП – Пловдив.
В жалбата се излагат се доводи за незаконосъобразност на оспореното решение. Релевирани са оплаквания, че задълженията към НАП изобщо не са безспорни, както по основание, така и по размер. В този смисъл се сочи, че в запорното съобщение изобщо не става ясно как са определени дължимите суми и от какво произтичат, за какъв период от време се отнасят, кой е началният момент, от който са начислени лихвите, още повече, че липсва главница, както и, че липсва всякаква връзка между фиксираните периоди и дати на доброволно плащане по години. Твърди се също така, че голяма част от задълженията на П. са погасени с изтичането на петгодишен давностен срок по чл.171 ал.1 от ДОПК, а съгласно чл.173 от с. к. същите следва да бъдат отписани служебно. На следващо място се твърди, че публичният изпълнител не е взел предвид, че при подаване на ГДД винаги е прилагала ЕР на ТЕЛК и доходите й, реализирани от упражняване на свободна професия до 7 290.00 лв. не подлежат на облагане с ДОД. В този смисъл сочи, че са конкретизирани плащанията на авансов данък от наемател, за което обаче е представяла платежни нареждания за своевременно внасяне на сумите в срока по чл.65 ал.1 от ЗДДФЛ, но въпреки това, неправилно са й начислявани лихви за този доход. На следващо място, жалбоподателят твърди, че изводите на териториалния директор, че се касае да обезпечаване на ликвидни и изскуеми вземания, са напълно несъстоятелни, защото едно вземане е изискуемо, когато е установено безспорно по своя размер и основание, а ликвидността означава безспорно установен падеж, поради което счита, че, след като изцяло оспорва наличието на каквито и да било задължения от нейна страна към НАП, е недопустимо сумата над 250.00 лв. от личната й пенсия ежемесечно да бъде превеждана в бюджета. В жалбата се твърди още, че с решения по две дела на административния съд в гр. Пловдив са отменени други ПНОМ, които са идентични с настоящото оспорено такова. В крайна сметка, П. твърди, че обезпечителните мерки са предприети към нея при пълна липса на всякакви изпълнителни основания, доколкото в чл.17 от ДОПК са уредени правата на задължените лица и предоставената им възможност да изискват от органите по приходите ясна и конкретна информация за вида, характера, размера и метода на изчисляване на задълженията и за какъв период от време се отнасят те, при положение, че тези обстоятелства по никакъв начин не могат да се установят, както от оспореното решение на директора на ТД на НАП – Пловдив, така и от самото ПНОМ. Иска се отмяна на акта.
Ответникът - директор на ТД на НАП – Пловдив, чрез процесуалния си представител юриск. П., изразява становище за неоснователност на жалбата. Твърденията са процесуална и материална законосъобразност на оспореното решения, поради съответствие на същото с приложимите разпоредби на ДОПК и събраните доказателства. Прави се искане за отхвърляне на жалбата и за присъждане на юрисконсултско възнаграждение.
От
фактическа страна съдът намира за установено следното:
С оспореното Решение № 27/22.01.2020 г. на директора на ТД на НАП – Пловдив, е оставена без уважение жалбата на Н.П. срещу Постановление за налагане на обезпечителни мерки /ПНОМ/ изх. № С190016-022-0122413/23.12.2019 г., издадено от старши публичен изпълнител в дирекция „Събиране“ при ТД на НАП - Пловдив. С ПНОМ, на основание чл.200, чл.202 ал.1 във връзка с чл.195 ал.1-3 ДОПК, е наложен запор върху вземане от трето задължено лице – Национален осигурителен институт /НОИ/, Териториално поделение на НОИ /ТП на НОИ/ - Пловдив, ЕИК по булстат 1210825210196 за сумата от 6 752.78 лв. Постановлението е издадено поради това, че ще се затрудни събирането на установено и изискуемо публично вземане срещу сдружението по изпълнително дело № 160500118115/2005 г. по описа на същата дирекция, в размер на 3 474.54 лв. главница и лихва 3 278.24 лв.
В ПНОМ са посочени в табличен вид изпълнителните основания, при което се установява, че всички те са по 7 бр. декларации обр.6 за данъчни период 2010, 2011, 2012, 2013 и 2014 г. и 14 бр. декларации по чл.50 от ДДФЛ за 2011, 2011, 2013, 2014, 2015 и 2016 г., като за първите седем посочени задължения се касае до главница и лихви, а за вторите 14 – основно за лихви, с изключение на 4, при които са установени задължения в минимални размери.
За да потвърди постановлението решаващият орган е приел, че обезпечението е наложено във връзка с установени и изискуеми публични държавни вземания по чл.162 ал.2 т.1 от ДОПК по постъпили декларации от Н.П. за доходи от упражняване на свободна професия и наеми и за задължителни осигурителни вноски по чл.209 ал.2 т.2 от ДОПК, които не са платени доброволно.
Видно от приложената към оспорения акт преписка, както и от данните в акта, Н.П. е длъжник по изпълнително дело № 16050011815/2005г. по описа на ТД на НАП – Пловдив, което е образувано във връзка с публични вземания, установени с Разпореждане НЗОК № 453/18.05.2004 г. в размер на 24.24 лв. главница и 17.26 лв. лихви или общо 41.50 лв. В течение на времето към това изпълнително дело са присъединявани и други задължения на лицето, всички касаещи задължения за ЗОВ. От 2005 г. до настоящия момент, от страна на публичния изпълнител са погасени част от задълженията, съобразно изискванията на ДОПК. Към 23.12.2019 г. публичните задължения на Н.П., произтичащи от задължения по декларации обр.6 са в размер на 6 752.78 лв. общо, в т. ч. главница и лихви, както се посочи по-горе.
Поради неплащане на задължението, с Постановление за налагане на обезпечителни мерки изх. № С190016-022-0122413/23.12.2019 г. е наложен запор върху вземане от трето задължено лице – ТП на НОИ – Пловдив, а до ТП на НОИ – Пловдив, на същата дата е изпратено запорно съобщение с изх. № С190016-119-0020139, като в същото е посочено, че запорът върху сумите следва да бъде съобразен с изискванията на чл.213 ал.1 т.5 и ал.2 от ДОПК. Постановление е получено от лично от П. на 06.01.2020 г.,а на 08.01.2020 г. е депозирана жалба пред директора на ТД на НАП – Пловдив. Следва издаване на оспореното Решение № 27/22.01.2020 г., с което е оставена без уважение жалбата на Н.П. срещу ПНОМ. Съобщение за постановения акт е връчено на жалбоподателя по електронен път на 23.01.2020 г., а жалбата пред настоящата инстанция е подадена на 29.01.2020 г., т.е. в срока по чл.197 ал.2 от ДОПК.
В решението на директора на ТД на НАП – Пловдив се сочи, че безспорно е установено, че са налице подлежащи на принудително изпълнение публични вземания, установени по реда на ДОПК – с подадени от жалбоподателя декларации обр.6 и ГДД по ЗДДФЛ, както и, че по давност са погасени задължения в размер на 3 292.57 лв. Сочи се и, че продължително време длъжника е бездействал и не е платил дължимите от него суми , както в срока на доброволното изпълнение, така и към момента на издаване на решението му, което е наложило да бъдат постановени обезпечителните мерки с оглед защита на публичния интерес.Излагат се доводи, че не са погасени всички публични задължения на лицето, както и, че липсва ново възражение за погасителна давност, тъй като този институт не се прилага служебно. Не са приети от страна на директора доводите, че част от задълженията са платени, тъй като не се представят никакви доказателства в тази насока. Изложени са доводи и по отношение нарушението на чл.17 от ДОПК, както и за методиката за определяне размера на публичните задължения, още повече, че в случая те са установени въз основа на подадени от лицето декларации обр.6 и ГДД по ЗДДФЛ. Директорът на ТД на НАП Пловдив е изложил и доводи защо не намират приложение решенията по административни дела на Административен съд – Пловдив в настоящия казус. Крайният извод на решаващия орган е, че ПНОМ е законосъобразно и издадено при спазване целта на закона.
Горната фактическа обстановка се установява и доказва от посочените по-горе доказателства.
Спорът се концентрира върху въпросът дължими ли са сумите, описани в ПНОМ, след като в жалбата си П. твърди, че изпълнителното дело е образувано за сумата от 24.24. лв. и лихви към нея, което действително е така, но не дължи описаните задължения по декларации в оспорения акт.
При така установеното от фактическа страна съдът формира следните правни изводи: Жалбата е процесуално допустима. Същата е подадена в предвидения от закона срок от името на длъжника, който е адресат на оспорвания акт, и има правен интерес да иска отмяната му, които обстоятелства в своята съвкупност определят нейната допустимост. Жалбата е и редовна, като изпълнява изискванията на чл.149 във връзка с чл.145 ДОПК.
Предмет на оспорване е Решение № 27/22.01.2020 г. на директора на ТД на НАП – Пловдив, с което е потвърдено Постановление за налагане на обезпечителни мерки /ПНОМ/ с изх. № С190016-022-0122413/23.12.2019 г., издадено от старши публичен изпълнител в дирекция „Събиране“ при ТД на НАП – Пловдив.
Проверени изцяло, на основание чл.168 от АПК и съобразно критериите по чл.146 от АПК във връзка с §2 от ДР на ДОПК, оспорените актове са законосъобразни, а подадената жалба е неоснователна и съдът я отхвърля.
Съображенията са следните:
Постановлението за налагане на обезпечителни мерки е издадено от публичен изпълнител при ТД на НАП - Пловдив съгласно правомощията му по чл.195 ал.3 т.2 от ДОПК, а оспореното решение - от директора на ТД на НАП – Пловдив, съгласно правомощията му по чл.197 ал.1 от ДОПК, т.е. актовете са издадени от материално и териториално компетентни органи. Страните не спорят по компетентността.
ПНОМ е в изискуемата писмена форма и съдържа задължителните реквизити по чл.196 от ДОПК. В постановлението са посочени фактическите и правни основания за издаването му, т.е. същото е мотивирано съгласно изискванията на чл.196 ал.1 т.3 от ДОПК. Възраженията на оспорващия за липса на мотиви са неоснователни. За да наложи обезпечителната мярка, публичният изпълнител е приел, че ще се затрудни събирането на установеното и изискуемо публично вземане срещу Н.П. по изпълнително дело № 16050011815/2005 г. по описа на ТД на НАП – Пловдив в размер на 6 752.78 лв., в това число лихва 3 278.24 лв. и главница 3 474.54 лв. Горните данни са достатъчни за да се установи наличието на материалноправните предпоставки за налагане на обезпечителните мерки, предвидени в чл.195 ал.1 и ал.2 от ДОПК, а именно: установени и изискуеми публични вземания срещу длъжника, които не са погасени доброволно, поради което е образувано посоченото изпълнително дело.
Визираните обстоятелства, относими към фактическите и правни основания за издаване на ПНОМ, се доказват и от представените към преписката документи, установяващи изпълнително основание по чл.209 ал.2 т.2 от ДОПК, както и липсата на плащане от задълженото лице в срока за доброволно изпълнение и след налагане на запор върху пенсията на лицето. Правилно е и посоченото правно основание за налагане на обезпечителните мерки по чл.195 ал.1-ал.3 от ДОПК, а запорът е на основание чл.202 ал.1 от ЗОПК по отношение на вземане от трето задължено лице – ТП на НОИ - Пловдив за сумата от 6 752.78 лв., която съответства на размера на главницата и лихвата на публично вземане.
Мотиви относно изпълнителното основание и необходимостта от обезпечението се съдържат и в оспореното решението на директора на ТД на НАП-Пловдив. Същото е издадено в предвидената писмена форма и е мотивирано съгласно изискванията на чл.197 ал.1 от ДОПК, вкл. са формирани изводи по всички релевирани от жалбоподателя възражения с жалбата му от 08.01.2020 г. За да потвърди постановлението решаващият орган е приел, че обезпечението е наложено във връзка с установени и изискуеми публични държавни вземания по чл.162 ал.2 т.1 от ДОПК по постъпили декларации от лицето за задължителни осигурителни вноски по чл.209 ал.2 т.2 от ДОПК, които не са платени доброволно. С горното се обосновава наличието на предпоставката по чл.195 ал.1 от ДОПК, както и обезпечителната нужда. Съдът изцяло споделя мотивите на решаващия орган.
Оспорените актове са и материалноправно законосъобразни. Както се посочи, с потвърденото с решението на директора на ТД на НАП – Пловдив постановление, е наложен запор върху вземане от трето задължено лице – ТП на НОИ – Пловдив за сумата от 6 752.78 лв., която съответства на размера на главницата и лихвата на публично вземане. Анализът на доказателства по делото сочи на изводи за наличие на предпоставките по чл.195 ал.1 и ал.2 от ДОПК за издаване на ПНОМ. С визираните разпоредби е предвидено, че на обезпечение подлежат установените и изискуеми публични вземания, като обезпечение се извършва, когато без него събирането им ще бъде невъзможно или затруднено.
В случая, задълженията на лицето са установени с подадени от същото декларации - образец 6 и ГДД по ЗДДФЛ. Касае се за изпълнително основание по чл.209 ал.2 т.2 от ДОПК с предмет публични държавни вземания по чл.162 ал.2 т.1 от ДОПК, които се определени по основание и размер. Същите са изискуеми - с настъпил срок на изпълнение, видно от данните по преписката, относими към датата на подаване на декларациите, респ. към датата на възникване на задължението и съответно законовите срокове за плащане на съответните вноски. Обезпечителната нужда по смисъла на чл.195 ал.2 от ДОПК е налична към датата на издаване на ПНОМ. От доказателствата се установява, че публичните държавни вземания не са погасени в срока за доброволно изпълнение и чрез принудителното изпълнение по образуваното изпълнително дело срещу Н.П., поради което публичният изпълнител е приел, че има затруднения по събирането на процесното вземане. В този смисъл, както и поради отсъствието на други секвестируеми права на задълженото лице, наложеният запор върху вземане от трето задължено ли.е – ТП на НОИ – Пловдив (пенсия), е с цел предотвратяване на възможността за разпореждане с имуществото му, което разпореждане пък би затруднило или би направило невъзможно събирането на публичните вземания. Наложената от публичния изпълнител обезпечителна мярка е такава по чл.198 ал.1 т.2 във връзка с чл.202, ал.1 от ДОПК. При налагането на същата е спазен принципът за съразмерност, още повече, че в самото запорно съобщение е указано на ТП на НОИ – Пловдив запорът да бъде извършен при съобразяване разпоредбата на чл.213 ал.1 т.5 и ал.2 от ДОПК.
Предвид изложеното, съдът намира за неоснователно възражението на жалбоподател в насока, че не са безспорни задълженията, както и, че в запорното съобщение липсват данни за това, как са определени дължимите суми и от какво произтичат, за какъв период от време се отнасят, кой е началният момент, от който са начислени лихвите, още повече, че липсва главница, както и, че липсва всякаква връзка между фиксираните периоди и дати на доброволно плащане по години.
Това е така, тъй като, запорът върху вземания е разпореждане на съдебен изпълнител или на друг, овластен от закона орган или лице (като например орган на НАП), с което определено вземане на длъжника се предназначава за принудително удовлетворяване на взискателя, като се забранява на длъжника да се разпорежда с вземането, а на банката, като трето задължено лице - да плаща на длъжника. Следователно, запорът е акт на публична власт, с който едностранно овластеният от закона орган или лице забранява на банката да извършва плащане от водените при нея клиентски сметки по нареждане или с предварително съгласие на техния титуляр, при положение, че същият е посочен от налагащия запора орган или лице за длъжник по запора.
Запорът може да бъде наложен, както като обезпечителна мярка, така и като част от предприето срещу титуляря на сметката принудително изпълнение. След постъпването на запорното съобщение по надлежния ред е необходимо същото да се идентифицира с оглед на това, дали съдържа всички необходими реквизити за пораждане на описаното по-горе действие по отношение на банката. Идентификацията следва да протече на два етапа - първо, да се провери дали става въпрос за запор за обезпечение, или по него трябва да се предприемат и изпълнителни действия; и на следващо място да се провери съобразно с вида на запора дали той съдържа необходимите реквизити, които при запори по ГПК са следните: - наименованието на банката, до която се адресира разпореждането; - пълно наименование на органа или лицето, наложило запора; - име/наименование на взискателя по делото; - основание за предприемане на обезпечителната мярка (например номер на делото, по което е издаден изпълнителният лист, и от кой съд, номер, година, участък на съдебноизпълнителната служба, име/наименование на длъжника); размер на дължимата от длъжника сума, включително разноските по делото и държавната такса, както и откога докога се дължи законната лихва за забава, когато такава е присъдена; само при запорите, изискващи и предприемане от страна на банката на изпълнителни действия - номер на сметката на органа или лицето, наложило запора, по която да се преведат дължимите суми; номер на разплащателната сметка на длъжника, от която да се преведат дължимите суми, ако е известен на органа, наложил запора, но е достатъчно и само посочването “от всички сметки на длъжника”; и подпис на органа или лицето, овластени да налагат запора, както и печат на съответната служба.
В случая, няма спор, че в запорното съобщение от 23.12.2019 г. са налице всички тези реквизити: - съобщението е адресирано до ТП на НОИ – Пловдив, издадено е от старши публичен изпълнител в дирекция „Събиране“ при ТД на НАП – Пловдив, взискателят е ТД на НАП – Пловдив; посочен е номерът на изпълнителното дело, размерът на задължението, както и е указано при налагането на запора по вземането да се съобразят условията на чл.213 ал.1 т.5 и ал.2 от ДОПК.
Предвид изложеното по-горе изводът на настоящия състав в тази насока е, че след като запорът представлява акт на публична власт, с който едностранно овластеният от закона орган или лице забранява на банката да извършва плащане от водените при нея клиентски сметки по нареждане или с предварително съгласие на техния титуляр, при положение, че същият е посочен от налагащия запора орган или лице за длъжник по запора, то банката няма никакво отношение по въпроса откъде произтичат задълженията, още повече, че се касае до данъчна и осигурителна тайна. Поначало дължимите, начислени и установени публични задължения попадат в обхвата на понятието „данъчна и осигурителна тайна”. Същевременно защитата й не е абсолютна. Оповестяване е допустимо в случаите на длъжници с размер на задължението над 5000 лв. Решението за това е въпрос на преценка на съответната публична институция. Същевременно, за медиите и въобще трети лица, получили такава информация, оповестяването й по тяхна преценка е въпрос на упражняването на свободата на изразяване и правото да търсят, получават и разпространяват информация. Това право може да бъде ограничено само при основанията, предвидени в Конституцията и ЕКПЧ, и само, ако е спазено изискването за необходимост в демократичното общество. Съгласно ЗДОИ, ограничаването на правото на информация с цел защитата на правата на трети лица подлежи на преценка за надделяващ обществен интерес. В този смисъл е и съдебната практика, според която липсата на такава преценка обосновава незаконосъобразност на евентуален отказ.
На второ място, неоснователно е възражението на жалбоподателя в насока, че са й начислени лихви по ГДД по ЗДДФЛ. Безспорно е, че лицето разполага с ЕР на ТЕЛК и е подавало данни за получавани от него наеми. Видно от ПНОМ, по ГДД по ЗДДФЛ липсват начислени главници, а са начислени само лихви, което означава, че лицето е заплащало авансовия данък от наемател, но това не е сторено в срока по чл.65 ал.1 от ЗДДФЛ, т.е. в срока, посочен в таблицата в ПНОМ. Доказателства в тази насока от П. не се представят, а са налице само голи твърдения, че същата е плащала тези си задължения „своевременно“.
На следващо място, неоснователно е възражението и в насока, че като пенсионер, заплащането на социални разходи за пенсия е изцяло на нейна преценка. В съдебната практика, както правилно е посочила П., намира приложение Решение № 7 от 27 юни 2017 г. по конституционно дело № 2 от 2017 г. (обн., ДВ. бр.53 от 4 юли 2017 г.) във връзка с искане от Върховния административен съд за обявяване на противоконституционност на разпоредбата на чл.40 ал.1 т.2 от ЗЗО, относно работещите пенсионери, регистрирани като упражняващи свободна професия и/или занаятчийска дейност. Конституционните съдии заключават, че пенсионираните представители на свободните професии, които продължават да работят, така, както и всички други работещи пенсионери, са запазили своята трудоспособност. Затова според тях, в защита на обществения интерес е справедливо да бъдат обвързани с плащане на вноски за здравно осигуряване на основата на получавания от тях допълнителен доход от трудова дейност. Лицата, подлежащи на задължително здравно осигуряване, се нуждаят от медицинска помощ пожизнено. Нещо повече – за работещите пенсионери рискът от възникване на здравен проблем е относително по-висок отколкото за неработещите, посочват от КС.
Тук обаче е необходимо да се посочи следното: - правото на обществено осигуряване е неразривно свързано със задължителния характер на осигуряването. Задължителното осигуряване гарантира прилагането на разпоредбата на чл.51 ал.1 от Конституцията на Република България (Конституцията), която определя право на гражданите на обществено осигуряване и социално подпомагане.
Правото на здравно осигуряване е регламентирано в чл.52 от Конституцията и е част от системата на общественото осигуряване в България. То се състои в правото на лицата да бъдат включени в създадена от държавата осигурителна система, а именно това е системата на здравното осигуряване. Тя гарантира на гражданите достъпна медицинска помощ и безплатно ползване на медицинско обслужване при условия и по ред, определени със закон.
Здравното осигуряване се осъществява чрез събиране и разходване на паричните средства – осигурените лица и осигуряващите участват в здравноосигурителната система с осигурителни вноски, а при осигурителен случай осигурените получават медицинска помощ. Средствата от здравни вноски участват във формирането на общия ресурс на бюджета на Националната здравноосигурителна каса (НЗОК), с който се финансират всички плащания на НЗОК.
Със Закона за здравното осигуряване (ЗЗО) са регламентирани отношенията по задължителното и доброволното здравно осигуряване. Принципите, които очертават основните насоки на здравното осигуряване, са изброени в чл.5 от ЗЗО. Един от основните принципи на задължителното здравно осигуряване в България е задължително участие при набирането на вноските. Здравното осигуряване е определено като задължително по закон. Чрез този принцип се постига и гарантира осигурителна закрила на лицата.
В ЗЗО изчерпателно са изброени лицата, които подлежат на задължително здравно осигуряване в НЗОК. Кръгът на лицата, подлежащи на задължително здравно осигуряване, е определен в чл.33 от закона. Съгласно чл.33 ал.1 т.1 и 2 от същия закон задължително осигурени в НЗОК са всички български граждани, които не са граждани и на друга държава, както и българските граждани, които са граждани и на друга държава и постоянно живеят на територията на България.
Доходите, сроковете и начинът за внасянето на здравноосигурителните вноски са определени в чл.40 от ЗЗО.
Лицата, упражняващи трудова дейност като еднолични търговци, собственици или съдружници в търговски дружества, подлежат на задължително осигуряване на основание: - чл.4 ал.3 т.2 от Кодекса за социално осигуряване (КСО) - за държавното обществено осигуряване, като на основание чл.4 ал.6 (лицата по ал.3 т 1, 2, 4-6, на които е отпусната пенсия, се осигуряват по свое желание) от същия кодекс лицата, на които е отпусната пенсия, се осигуряват по свое желание; и - чл.40 ал.1 т.2 от ЗЗО - за здравно осигуряване, при условие, че са в кръга на лицата, подлежащи на задължително осигуряване в НЗОК, съгласно чл.33 от същия закон.
П. сочи, че попада в регулацията на чл.4 ал.3 т.3 от КСО, за която твърди, че е отменена от КС. На първо място, тази разпоредба е частично обявена за противоконституционна, и то точно в т. 3, която касае, докторанти, ако не са осигурени за пенсия на друго основание. На второ място, П., в качеството си на пенсионер, упражняващ свободна професия попада под регулацията на т.1 от цитирания текст, а именно: - задължително осигурени за инвалидност поради общо заболяване за старост и за смърт са лицата, регистрирани като упражняващи свободна професия и/или занаятчийска дейност. На трето място, самият факт, че П. е подавала декларации обр.6, сочи на желание от нейна страна, тя да е осигурена.
Неоснователно е възражението в насока изтекла погасителна давност и, че е налице задължение на органа служебно да погаси задълженията й. Действително, от таблицата в ПНОМ е видно, че има задължения за период 2010, 2011, 2012, 2013 г., 2014, 2015 и 2016 г. и очевидно някои от тези задължения подлежат на погасяване по давност, при отчитане на обстоятелството имало ли е прекъсване на давностния срок с издаването на ПНОМ през различни периоди. В тази връзка следва да се посочи, че в най чистия случай, за задълженията, за 2010 г., плащането на които следва да бъде осъществено през 2011 г., давностният срок започва да тече от 01.01.2012 г. и изтича на 31.12.2016 г., за тези от 2011 – започва от 01.01.2013 г. и изтича на 31.12.2017 г. и така – за останалите години, но каза се, само при условие, че не са налице данни за прекъсване на давностния срок. В същото време обаче, липсват данни лицето да е подало възражение в тази насока. Неоснователно е възражението на П., че погасяването на задълженията по давност следва да бъде сторено служебно по реда на чл.173 от ДОПК, защото съгласно тази разпоредба,( действаща такава, ДВ, бр.105 от 2005 г., в сила от 1.01.2006 г.) вземанията се отписват, когато са погасени по давност, както и в случаите, предвидени със закон, а в действаща разпоредба от 01.01.2016 г. (ДВ, бр. 94 от 2015 г.) вземанията се отписват служебно с изтичането на срока по чл.171 ал.2, т.е. след изтичане на 10-годишен давностен срок, като това следва да е съобразено с изменението на този текст в действието му към всеки един данъчен период. В конкретния случай не е налице изтекла 10-годишна давност .
Неоснователно е възражението и в насока, че не са налице изискуеми и ликвидни вземания. Съгласно изр.2 от чл.114 от ЗЗД само давността започва да тече от деня, в който задължението е възникнало. Изискуемостта зависи дали е уговорен падеж за изпълнение или не. Падежът, това е моментът, който е уговорен от страните, в който вземането трябва да се изпълни от длъжника. Падежът може да е определен с настъпването на определен срок, дата, до края на някакъв период от време, т.е. чрез фиксирана дата или период от време. Падежът може да се уговори и чрез бъдещо събитие и ако то се случи в този момент длъжникът трябва да изпълни задължението си. В случая в таблицата на ПНОМ е посочена датата на доброволното плащане на задължението.
Като „ликвидни" пък се определят вземания, които са "определени по основание и размер", безспорни. Едно вземане е ликвидно, когато страните са наясно и не спорят дали съществува и в какъв размер е. В случая, декларациите обр. 6 и ГДД по ЗДДФЛ са подадени лично от жалбоподателя, като в същите са посочени данни от самото лице, съобразени със законовите изисквания по отношение на различните размери на ЗОВ за всеки един период, както и за декларирания от лицето доход в ГДД по ЗДДФЛ, независимо от какво е формиран същия, като на декларациите стои и подписът на жалбоподателя.
Горното се потвърждава от наличието на приложените по адм. д. № 85/2017 г. на Административен съд – Пловдив декларации обр.6 от 2009 г., както и други декларации за дължими данъци по ЗДДФЛ и ЗКПО, за които декларирани задължения П. е получила покана за доброволно изпълнение изх. № АТ04-12895.4/20.06.2014 г.( л.89, адм. д. № 85/2017 г.), след което е последвало Разпореждане № РД-16-6792/21.07.2014 г. (л.32, адм. д.№ 85/2017 г.) за частично прекратяване поради изтекла погасителна давност на част от задълженията за 2008 г. За периода от 30.01.2015 г. до 04.10.2016 г. са издадени пък 3 бр. разпореждания (л.27–л.30, адм. д. № 85/2017 г.) за присъединяване на публичен взискател в изпълнителното производство за задължения именно по декларации – за доходи и ЗОВ.
Или иначе казано, с наличието на декларации обр.6 и ГДД по ЗДДФЛ безспорно се установява наличието на изискуеми и ликвидни вземания по отношение на Н.П. за посочените в ПНОМ различни данъчни периоди.
Неоснователно е възражението на жалбоподателя и в насока , че са незаконосъобразни изводите на решаващия орган, че в настоящия случай не намират приложение Решение № 990/16.05.2017 г., постановено по адм. д. № 85/2017 г. на Административен съд – Пловдив и Решение № 1869/03.11.2017 г., постановено по адм. д. № 2441/2017 г. на Административен съд – Пловдив. С първото цитирано решение е отменено ПНОМ с изх. № С160016-022-0038624/25.11.2016 г., тъй като в същото са липсвали данни как е формиран размерът на задължението, въз основа на кои изпълнителни основания, както и какъв е видът на обезпечените публични вземания. В случая това на е така. Каза се, в ПНОМ от 23.12.2019 г. в табличен вид са представени изпълнителните основания по размер и дата за доброволно плащане, остатък от главница, остатък от лихви и общ остатък на задълженията. С второто цитирано решение ПНОМ от 06.07.2017 г. е отменено, тъй като е издадено при липсата на едно от посочените в същото изпълнителни основания, тъй като задълженията по Декларация обр. 6 № 16002082206770/17.04.2009 г. са погасени по давност към 31.12.2014 г., както и сума в размер на 608.49 лв. е включена в общата дължима сума, а същата представлява лихви върху задължения за вноски за ДОО и ЗО за 2008 г., които задължения са погасени. В настоящия казус липсват подобни констатации, поради което съдът намира извода на директора на ТД на НАП – Пловдив в тази насока, за правилен и законосъобразен.
Неоснователно е възражението на жалбоподателя и в насока нарушение на чл.17 от ДОПК. Посоченият текст урежда правата на задължените лица в производството по ДОПК. В ПНОМ точно, ясно и конкретно са посочени: целият размер на задължението към бюджета, изпълнителните основание и периодите за които се дължат, размерът на всяко едно от задълженията и лихвите, което изцяло отговаря на изискванията на чл.17 ал.1 т.5 и т.6 от ДОПК.
С изложеното, съдът намира жалбата за неоснователна и, като такава, следва да бъде отхвърлена, а решението на директора на ТД на НАП – Пловдив, като правилно и законосъобразно – потвърдено.
При този изход на делото и предвид претенциите на ответника за присъждане на разноски по делото, съдът намира, че такива се дължат в размер на 100.00 (сто) лв.
Водим от горното и на основание чл.197 ал.3 от ДОПК, Административен съд – Пловдив, V състав,
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ жалбата на Н.А.П., ЕГН **********,***, против Решение № 27/22.01.2020 г. на директора на ТД на НАП – Пловдив, с което е потвърдено Постановление за налагане на обезпечителни мерки /ПНОМ/ с изх. № С190016-022-0122413/23.12.2019 г., издадено от старши публичен изпълнител в дирекция „Събиране“ при ТД на НАП – Пловдив.
ОСЪЖДА Н.А.П., ЕГН **********,***, да заплати на ТД на НАП – Пловдив, юрисконсултско възнаграждение в размер на 100.00 лв.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ: