РЕШЕНИЕ
№ ........
гр. София, ……...2024 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, II-Б въззивен
състав, в публичното заседание на двадесет
и трети януари през две хиляди двадесет и трета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЛЮБОМИР ВАСИЛЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ТЕМИСЛАВ
ДИМИТРОВ
СТОЙЧО ПОПОВ
при секретаря Донка Шулева, като разгледа докладваното
от съдия Стойчо Попов ВГД № 346 по описа за 2021 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение № 20235323 от 26.10.2020 г., постановено по
ГД № 35837 по описа за 2019 г. на Софийски районен съд (СРС), I ГО, 128
граждански състав, е отхвърлен предявеният от Р.Д.М. срещу „К.“ АД – в несъстоятелност
положителен установителен иск с правно основание по чл. 124, ал. от ГПК да бъде признато за установено, че ищцата
е собственик на апартамент № 8, с идентификатор 68134.8360.1008.1.24, находящ
се в гр. София, р-н „К.“, ж. к. „***********със застроена площ от 65,51 кв. м.,
който се състои от две стаи, кухня и сервизни помещения, при граници: от изток
– фасада, от запад – фасада, от север – ап. 7, от юг – ап. 9, заедно с избено
помещение № 8, застроено на 7,04 кв. м., при граници: от изток – мазе № 4, от
запад – фасада, от север – мазе № 7 и от юг – мазе № 6, заедно с приспадащите
му се 2,815 % идеални части от общите части на сградата и право на строеж върху
мястото.
Решението на СРС е обжалвано от ищеца. Въззивникът
поддържа, че решението на първоинстанционния съд е незаконосъобразно,
постановено в нарушение на материалния закон и на съдопроизводствените правила.
Сочи се, че първоинстанционният съд не е обсъдил всички доводи на ищеца, както
и част от събраните по делото доказателства. Твърди се, че съдът е достигнал до
неправилни фактически и правни изводи. Излагат се следните съображения за основателност
на исковата претенция, а именно: не е издаден акт за общинска собственост по
отношение на процесния имот; има съставен акт за държавна собственост; имотът е
бил част от ведомствения жилищен фонд на стопански металургичен комбинат „К.“,
понастоящем „К.“ АД – в несъстоятелност. Този вид недвижими имоти до приемането
на КРБ през 1991 г. били държавна собственост, а оттам насетне – частна собственост
на „К.“ АД. Дори да се приеме, че началната дата на давностното владение, което
ищцата е упражнявала относно процесния имот, е 02.06.1999 г., пак е изтекъл
10-годишен давностен срок. Твърди се неправилност извода на СРС, че този срок
не е изтекъл предвид мораториума, наложен с § 1 от ЗДЗС, тъй като тази
разпоредба не била приложима в разглеждания случай. Ето защо отправя искане до
Софийски градски съд като въззивна инстанция за отмяна на първоинстанционното
решение, с което е отхвърлена исковата претенция и постановяване на друго
такова, с което да бъде уважен изцяло предявеният положителен установителен иск
за собственост.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на
въззивната жалба от въззиваемата страна „К.“ АД – в несъстоятелност, с който се
изразява становище за нейната неоснователност по съображения, подробно изложени
в отговора. Твърди се, че въззиваемото дружество е придобило правото на собственост
върху процесния имот на основание чл. 17а от ЗППДОбП (отм.). Сочи се, че имотът
първоначално е бил актуван като държавна собственост и е бил предоставен за
стопанисване и ползване от въззиваемото дружество, ищцата била настанена в този
имот, през 1993 г. била образувана преписка за продажбата на имота на ищцата, с
писмо на СМК „К.“ преписката била изпратена на ТОА „К.“, била извършена оценка
на имота, издадена била заповед по чл. 120 от НДИ (отм.) и жилището било
платено на 24.04.1997 г., което се установявало от представените по делото
доказателства. Сочи се, че тези обстоятелства изрично били потвърдени с писмо
изх. № 6100-118/02.02.1999 г. на изпълнителния директор на ответното дружество,
в което било посочено и че последното не възразява процедурата по продажба на
процесния имот да бъде довършена от СО, район „К.“. Сочи се, че според § 8 от
ПЗР на ЗОС започналите по НДИ производства за продажба се довършвали по
досегашния ред. Счита жалбата за неоснователна, тъй като собствеността върху
процесното жилище може да бъде придобита по реда на чл. 120 от НДИ (отм.), вр.
§ 8 от ПЗР на ЗОС.
Софийски
градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите
на страните, намира за установено следното от фактическа страна във връзка с
наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт:
Депозираната въззивна жалба е допустима. Същата е
подадена в законоустановения срок, срещу подлежащ на обжалване акт на първоинстанционния
съд, от процесуално легитимирано лице и при наличието на правен интерес от
обжалването.
Разгледана по същество, жалбата е основателна,
респективно обжалваното решение е неправилно, по следните съображения.
Софийски районен съд е сезиран с искова молба от Р.Д.М.
срещу „К.“ АД – в несъстоятелност, с която е предявен положителен установителен
иск за собственост да бъде признато за установено по отношение на ответника, че
ищцата е собственик на следния недвижим имот, а именно: апартамент № 8, с идентификатор
68134.8360.1008.1.24, находящ се в гр. София, р-н „К.“, ж. к. „***********със
застроена площ от 65,51 кв. м., който се състои от две стаи, кухня и сервизни
помещения, при граници: от изток – фасада, от запад – фасада, от север – ап. 7,
от юг – ап. 9, заедно с избено помещение № 8, застроено на 7,04 кв. м., при
граници: от изток – мазе № 4, от запад – фасада, от север – мазе № 7 и от юг –
мазе № 6, заедно с приспадащите му се 2,815 % идеални части от общите части на
сградата и право на строеж върху мястото.
Ищцата основава исковата си претенция на следните фактически
твърдения. Процесният жилищен имот бил част от ведомствения жилищен фонд на
стопански металургичен комбинат (СМК) „К.“. Ищцата била настанена в процесния
имот на 09.09.1979 г. от СМК „К.“ (сега „К.“ АД – в несъстоятелност). Със
заповед № ДИ-03-181 от 13.03.1995 г., издадена от Териториална общинска
администрация (ТОА) „К.“ било разпоредено процесният жилищен имот да бъде
продаден на ищцата. Били издадени всички необходими документи. Стойността на
имота била заплатена от ищцата на 24.04.1997 г. В писмо от 22.03.1995 г. от ТОА
„К.“ до Държавна спестовна каса (ДСК) било посочено изрично, че преписката се
изпраща ведно с договор за продажба в три екземпляра. Твърди се, че такъв договор
е сключен, но и до сега не е предоставен екземпляр от него на ищцата. Поради
промените в законодателството възникнал спор кой измежду ТОА „К.“ и „К.“ АД е
компетентният орган да довърши процедурата по продажба на процесното жилище.
Ответното дружество изпратило писмо изх. № 6100-118/02.02.1999 г. до кмета на
район „К.“, с което се потвърждавало, че жилището е платено на посочената дата,
ищцата не е получила документ за собственост и че ответникът не възразява да
бъде приключена процедурата по продажба от органите на СО, район „К.“. С писмо
№ 9400-1664/1/ от 11.11.2009 г. СО, район
„К.“ уведомява ищцата, че преписката относно придобиването на процесния имот
била прекратена на 04.04.1997 г. поради неплащане на имота в определения
шестмесечен срок. Твърди се, че поради приетия ЗОС процедурата по продажба
следвало да се довърши от ответника. Администрацията на ответника отказала да
довърши процедурата поради наличието на акт за държавна собственост. Ищцата се
снабдила с удостоверение от СО, район „К.“, че имотът не се актува като частна
общинска собственост, но по отношение на жилищния блок, в който се намира и
процесното жилище, действал акт за държавна собственост № 388 от 03.03.1965 г.
на РНС „В. Левски“, който запазвал действието си до отписването на имота по
съответния ред. Излагат се подробни съображения, че ищцата е придобила
процесния имот по давност.
В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор на
исковата молба от ответника „К.“ АД – в несъстоятелност, с който се оспорва иска
по съображения идентични с тези изложени в отговора на въззивната жалба. Излагат
се подробни доводи, че ищцата няма правен интерес от предявения иск, тъй като
ищцата можела да придобие собствеността на процесния имот по реда и при
условията на чл. 120 НДИ (отм.), вр. § 8 от ЗОС.
Съдът, след
като обсъди доводите на страните и съобрази приобщените по делото
доказателства, намира от фактическа страна следното:
По делото е безспорно, а и от представената заповед №
1268 от 09.XI.1979 г., издадена от СМК „К.“
се установява, че ищцата с 4-членното си семейство е настанена в процесното
жилище като наемател.
С молба от 23.08.1994 г. до председателя на ИК на
Кремиковски ОбНС ищцата е заявила, че е наемател на процесното жилище и желае
да го закупи по реда на НДИ (отм.). Представени са и декларация за семейно положение
и имотно състояние, служебна бележка от домоуправителя, ведно с декларация на
ищцата.
Съгласно оценителен протокол от 27.01.1995 г.
процесното жилище е оценено на 74144,00 лв.
Със заповед № ДИ-03-181 от 13.03.1995 г., издадена от
ТОА „К.“ на основание чл. 13 (отм., бр. 33 от 1996 г.) от ЗС и чл. 120 от НДИ
(отм.) е заповядано процесният жилищен имот да се продаде на ищцата за сумата
от 74144,00 лв. Посочено е, че имотът е ведомствен на „К.“ АД и че собствеността
върху имота ще премине върху купувача след заплащане на продажната цена и
сключването на договор за покупко-продажба.
Представено е писмо от ТОА „К.“ до ДСК, с което
приложено е изпратена преписката, образувана във връзка със закупуването на
жилището от ищцата и съдържаща заповед за продажба, договор за продажба в три
екземпляра, декларация за семейно имотно състояние и молба за заем. Съгласно писмото
ищцата е следвало в двумесечен срок от писмото да се яви в клон на ДСК, за да
внесе необходимите собствени средства и да сключи договор за заем.
По делото е безспорно, а и от представената разписка и
уведомително писмо на л. 9 от делото се установява, че сумата от 74144,00 лв. е
внесена от ищцата на 24.04.1997 г. чрез ДСК, а при неявяването й в срок,
преписката следвало да се върне на ТОА „К.“.
С молба от 02.06.1999 г. до кмета на СО, район „К.“
ответникът е заявил, че с писмо № 6100-680/20.12.1993 г. на СО, район „К.“ е изпратена
преписка за продажбата на процесното ведомствено жилище, определената продажна
цена била платена на 24.04.1997 г., но ищцата не била получила документ за собственост,
както и че ответното дружество не възразява преписката да бъде приключена.
Преписката при Столична община била образувана под № ДИ-03-181/1994 г.
Съгласно удостоверение № 9400-2078/11.12.2008 г.,
издадено от СО, район „К.“ по отношение на процесния жилищен имот няма издаден
акт за общинска собственост.
Съгласно писмо от Областна администрация на Област София
(ОАОС) при ОАОС е образувана преписка с вх. рег. № 94РР/73/01.12.2008 г.
относно процесния имот, както и че за жилищния блок, в който се намира това
жилище, има съставен акт за държавна собственост № 388/03.03.1965 г. на РНС „В.
Левски“.
Представена е молба от 02.11.2009 г. до кмета на СО,
район „К.“, с която ищцата моли да получи документ за собственост за процесния
имот. В отговор от 11.11.2009 г. Столична община е заявила, че с протокол № 2
от 04.04.1997 г. преписката била прекратена, поради неплащане на определената
цена в шестмесечния срок, на 01.06.1996 г. е влязъл в сила ЗОС, което било
пречка за довършване на процедурата по чл. 120 НДИ.
От представената справка от СГКК от 19.06.2019 г. се
установява, че като собственик на процесния имот е записано ответното дружество
на основание акт за държавна собственост № 5869/03.03.1965 г. на СГНС „Васил Левски“
РНС.
От показанията на свидетеля И.С.Л.се установява, че е
жена на домоуправителя на процесния блок № 4, вх. „В“, в гр. София, ж. к.
„Ботунец“, в който се намира и процесното жилище. Ищцата била закупила жилището
от ответното дружество 1995-1996 г., след което тя и семейството й започнали да
правят подобрения в него, не знае някой друг да е претендирал, че апартаментът
е негов или да е искал от ищцата да заплаща наем за ползването на жилището,
респ. да го напуснат и т. н. Ищцата е давала пари, когато се е налагало да се
прави ремонт на общите части на сградата, в която се намира процесният
апартамент.
От показанията на свидетеля А.В.М.се установява, че същият
е син на ищцата по делото. През 1997-1998 г. заедно с жена му и детето им се
пренесъл да живее при ищцата в процесния апартамент, като оттогава живеели там.
Направили са цялостен ремонт – смяна на дограма, водопровод, инсталации и т.
н., защото ищцата му казала, че е закупила имота и след време щял да остане за
свидетеля и за неговите деца. Оттогава никой не бил идвал в имота да претендира,
че е негов или да иска наем. От плащането на цената на имота ищцата спряла да
плаща наем на ответното дружество, тъй като ходили 2-3 пъти, при което им било
заявено, че нямат задължения за наем. Преценени на основание чл. 172 от ГПК
съдът намира показанията на свидетеляМ.за обективни, безпротиворечиви,
съответстващи на останалите доказателства по делото.
От събраните във въззивното производство доказателства
се установява още и следното.
От Акт за държавна собственост № 388 (2009) /03.03.1965
г. на РНС „В. Левски“ се установява, че жилищният блок, в който се намира и процесният
апартамент, а именно: блок № *******“, с 32 апартамента, е одържавен, като
същият е отстъпен за ползване на металургичен комбинат (МК) „К.“.
От заключението на назначената във въззивното
производство комплексна съдебно-техническа и съдебно-икономическа експертиза,
неоспорено то страните, което съдът кредитира като обективно, компетентно,
изготвено с необходимите знания и умения, се установява следното. Акт за
държавна собственост (АДС) № 388 (2009) /03.03.1965 г. е анкетиран месец IX.1974 г., като е констатирано, че няма промени. С
писмо № 92-00-021/24.04.1997 г. СО, район „К.“ е уведомила ищцата, че преписка
№ ДИ-03-181/1994 г., образувана за закупуването на процесното жилище, е
прекратена поради невнасяне на определената цена в шестмесечния срок. С писмо №
70-00-192/17.08.1998 г., с което СО, район „К.“ уведомява ответното дружество,
че ако ищцата желае да закупи процесния имот, то процедурата по продажбата следва
да започне отначало. С писмо № 92-00-021/24.03.1999 г. СО, район „К.“ е
изпратила копие от преписката за закупуването на процесния апартамент на ответното
дружество, с изявление, че съгласно ЗДС продажбата на жилището е от неговата
(на ответника) компетентност. За сградата (новопостроен блок № 4), в която се
намира процесният апартамент, е съставен АДС № 388 (2009) /03.03.1965 г.
Процесният имот е с уточнени характеристики в посочените по-горе заповед от
13.03.1995 г. и оценителен протокол от 27.01.1995 г. Процесният имот е жилище.
Съгласно данни от АГКК е частна държавна собственост. НЕ са установени издадени
след АДС № 388 (2009) /03.03.1965 г. актове за общинска собственост. С АДС №
388 (2009) /03.03.1965 г. е одържавен целият блок № 4, в който се намира и
процесният апартамент. Със същия АДС процесният имот е предоставен за
стопанисване и ползване на МК „К.“. От ответното дружество не са предоставени
счетоводни документи за периода от 1965 г. до 1997 г. вкл., предоставени са
такива за периода от 01.01.1998 г. до 2022 г. В инвентарната книга на ответното
дружество на 01.01.1998 г. процесният имот е заведен под инвентарен № 12960000
след извършена преоценка на всички ДМА. За периода от 01.01.1999 г. до 2022 г.
процесният апартамент е завеждан със същия инвентарен № 12960000. За периода от
1998 г. до 2021 г. имотът е бил отразен и в актива на счетоводния баланс,
раздел А – собствен капитал, с отчетната стойност и в пасива, със стойност на
преоценъчния резерв. В съдебно заседание вещите лица са пояснили, че преди 1998
г. за ответното дружество няма инвентарна книга, респ. за периода от 1991 г. до
1998 г. няма данни процесният имот да е бил включен в активите на ответното
дружество, през 1998 г. апартаментът е осчетоводен от ответното дружество за
първи път.
Във връзка с изслушването заключението на вещото лице
процесуалният представител на ответника е заявил, че жилищните имоти,
собственост на „К.“ АД, започнали да се осчетоводяват едва преди приватизацията
във връзка с приватизационния договор с Агенция по приватизацията. Преди това,
при преобразуването на ответното дружество през 1991 г. жилищните имоти се
водили с понятието „социално-битов комплекс“ и единствените документи за тях
били актовете за държавна собственост, без в тях да са индивидуализирани жилищните
блокове и намиращите се в тях жилища. Казаното се отнасяло за ж. к. „Ботунец“ и
ж. к. „Металург“, сегашния ж. к. „Левски Г“.
При така
установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна следното:
Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните в жалбата въззивни
основания. Относно доводите за неправилност съдът е ограничен до изложените във
въззивната жалба изрични доводи, като може да приложи и императивна норма в
хипотезата на т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. дело №
1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Съдът служебно трябва да даде и правна квалификация
на исковете.
Процесното първоинстанционно решение е валидно и
допустимо в обжалваната част. Не е допуснато и нарушение на императивни правни
норми. Поради това, съдът дължи произнасяне по съществото на правния спор в рамките
на доводите, изложени във въззивната жалба, от които е ограничен съгласно
разпоредбата на чл. 269, предл. 2 от ГПК.
Предявен е положителен установителен иск за
собственост с правно основание по чл. 124, ал. 1 от ГПК.
В тежест на ищеца е било да докаже твърденията, с
които обосновава правния си интерес от завеждането на положителния
установителен иск за собственост, респ. че правната сфера на ищеца е засегната
по такъв начин в разглеждания случай, че изисква защита чрез установяване на правото
със сила на пресъдено нещо. Ищецът е следвало да установи и юридическите факти,
включени в съдържанието на твърдения от него придобивен способ – давностно владение,
т. е. фактите, от които произтича право му на собственост върху процесния
недвижим имот, а именно, че е придобил правото на собственост върху процесното
жилище на основание давностно владение – непрекъснато, явно и необезпокоявано
осъществяване на фактическата власт върху имота, с намерение за своене,
продължило повече от 10 години, респ. че процесният недвижим имот е имуществен
обект, който може да бъде придобит по давност.
В разглеждания случай съдът намира за безспорно, че е
налице правен интерес по отношение на ищеца от завеждане на положителния
установителен иск за собственост по следните съображения. По делото страните не
спорят, а и от събраните писмени и гласни доказателства, както и от
заключението на назначената във въззивното производство комплексна СТЕ и СИЕ се
установи, че по молба на ищцата е инициирана процедура по Наредбата за
държавните имоти (НДИ) (отм.) за покупката на процесното ведомствено жилище.
Установи се и че посочената процедура е останала недовършена, респ. на ищцата не
е станала собственик на това деривативно основание, а същевременно тя е
изпълнила насрещното си задължение за заплащане стойността на процесния жилищен
имот. Последният счетоводно се води като част от актива на ответното дружество,
за което е открито производство по несъстоятелност. При това положение, ако
правото на собственост на ищцата не бъде признато със сила на пресъдено нещо,
процесният апартамент ще бъде осребрен в откритото производство по несъстоятелност.
Същевременно по делото се установи, че опитите на ищцата да се сдобие с титул
за собственост по отношение на описания апартамент № 8 по административен ред
не са дали резултат. На ищцата е било отказано предоставяне на документ за собственост,
тъй като преписката относно продажбата на имота била прекратена поради
невнасяне на определената цена в срок. На следващо място след като ищцата
твърди, че в нейна полза е изтекла десетгодишна придобивна давност, то нейната
защита в случая може да се осъществи чрез предявяване на иск за собственост,
възражение по предявен против нея иск за собственост или чрез снабдяване с
констативен нотариален акт за собственост по обстоятелствена проверка. Т. е.
предявяването на настоящия иск е една от правните възможности за защита, които
ѝ предоставя закона. Ето защо съдът намира, че ищцата има интерес от
завеждането на настоящия установителен иск за собственост, тъй като по този
начин същата ще се сдобие с акт, който да я легитимира като собственик на
процесния жилище имот. В тази връзка съдът намира за неоснователно възражението
на ответника за липса на правен интерес от завеждане на положителен
установителен иск за признаване ищцата за собственик на основание давностно
владение, тъй като било възможно собствеността върху процесния имот да бъде
придобита по реда на чл. 120 от НДИ (отм.), вр. § 8 от ПЗР на ЗОС.
Следващият спорен по делото въпрос се отнася до
статута на процесния недвижим имот – дали същият в периода след 1991 г. е частна
държавна или общинска собственост или частна собственост на ответното
дружество.
Съгласно мотивите, дадени към т. 2Г на Тълкувателно
решение № 4 от 14.03.2016 г. по тълк. д. № 4 / 2014 г. на ОСГК на ВКС фактическият
състав на придобивния способ, уреден в чл. 17а от ЗППДОбП (отм.), респ. в чл. 1
от ПМС № 201 от 25.10.1993 г. за прехвърляне на вещни права върху недвижими
имоти при образуването, преобразуването и приватизирането на държавни предприятия,
включва: държавата да е собственик на конкретно имущество; това държавно
имущество да е било предоставено за стопанисване и управление на държавно
предприятие и с акта на държавния орган за преобразуване на държавното
предприятие в търговско дружество това имуществото да не е изрично изключено от
имуществото, което се включва в капитала на търговското дружество. При
наличието на тези предпоставки вещно-транслативният ефект настъпва по силата на
самия акт за преобразуване на държавното предприятие в търговско дружество и от
момента на възникване на това търговско дружество. Осчетоводяването или отразяването в баланс, инвентарна
книга и/или друг подобен регистър, воден от държавното предприятие, не е
елемент от фактическия състав нито на предоставянето на държавното имущество за
стопанисване и управление, нито на уредения в чл. 17а от ЗППДОбП /отм./
придобивен способ, нито на който и да било друг придобивен способ.
Заприходяването на имот в счетоводния баланс на едно юридическо лице, не може
да породи право на собственост в полза на това лице, ако то не е придобило
собствеността върху имота въз основа на осъществен придобивен способ /сделка,
придобивна давност или др./. То може да има само непряко доказателствено
значение за доказване на факта на предоставяне на имота за стопанисване и
управление на съответното държавно предприятие.
В разглеждания случай се установи категорично, че по
силата на АДС № 388 (2009) /03.03.1965 г. процесното ведомствено жилище е било
държавна собственост и че същото е предоставено за стопанисване и управление на
СМК „К.“. В отношенията между страните е
безспорно, че СМК „К.“ е било държавно предприятие, както и че същото е било
преобразувано в търговско дружество („К.“ АД – в несъстоятелност) през 1991 г.,
което се потвърди от процесуалния представител на ответника в о. с. з., проведено
на 23.01.2023 г.
От заключението на комплексната СТЕ и СИЕ се установи,
че процесното ведомствено жилище на 01.01.1998 г. е заведено в инвентарната
книга на ответното дружество под инвентарен № 12960000 след извършена преоценка
на всички ДМА, както и че за периода от 1998 г. до 2021 г. този имот е бил
отразен и в актива на счетоводния баланс на ответното дружество. В о. с. з. на
23.01.2023 г. процесуалният представител на ответника разясни и каква е била
причината до 01.01.1998 г. процесният имот да не е бил счетоводно отразен в
счетоводството на „К.“ АД – в несъстоятелност. От посоченото по косвен път може
да се изведе и извод, че с акта на държавния орган за преобразуване на ответника
в търговско дружество процесният апартамент № 8 не е изрично изключен от
имуществото, което се включва в капитала на ответното търговско дружество.
Предвид изложеното съдът намира, че всички елементи (юридически
факти) от фактическия състав на придобивния способ, уреден в чл. 17а от ЗППДОбП
(отм.) са установени по делото, респ. с преобразуването си през 1991 г. от държавно
предприятие в търговско дружество ответникът „К.“ АД – в несъстоятелност е
придобил собствеността върху целия блок № *******“, с 32 апартамента, вкл. и процесния
апартамент № 8.
По делото се установи и че за процесния апартамент № 8
не е издаван акт за общинска собственост към 11.12.2008 г.
От изложеното следва извод, че посоченият имуществен
обект считано от 1991 г. до 11.12.2008 г. не е бил нито частна държавна, нито
частна общинска собственост.
При това положение по отношение на същия не е бил
приложим мораториумът съгласно разпоредбата на § 1 от Закона за допълнение на
Закона за собствеността (ЗДЗС) (обявена за противоконституционна с Решение № 3
от 24.02.2022 г. на КС по к. д. № 16/2021 г.), респ. пътят за придобиването му
по давност е бил открит.
Съгласно мотивите към т. 2 от Тълкувателно решение № 4
от 17.12.2012 г. по тълк. д. № 4 / 2012 г. на ОСГК на ВКС придобивната давност
е способ за придобиване на право на собственост и други вещни права върху чужда
вещ, чрез фактическо упражняване на тези права в продължение на определен от закона
срок от време. Нормата на чл. 79 от ЗС регламентира фактическия състав на
придобивната давност при недобросъвестно и добросъвестно владение, включващ
като елементи изтичането на определен в закона период от време и владение по
смисъла на чл. 68, ал. 1 от ЗС в хипотезата на чл. 79, ал. 1 от ЗС. Изискуемото
от чл. 120 от ЗЗД, вр. чл. 84 от ЗС волеизявление (позоваване) не е елемент от
фактическия състав на придобивното основание по чл. 79 от ЗС, но то следва да
бъде направено от правоимащото лице, за да бъде зачетена изтеклата в негова
полза придобивна давност.
С предявяването на настоящия иск ищцата се е позовала
на изтекла в нейна ползва десетгодишна придобивна давност по отношение на
процесния жилищен имот.
Съдът намира, че в разглеждания случай са налице
всички елементи от фактическия състав на давностното владение. Установи се по
категоричен начин от събраните по делото писмени и гласни доказателства, че
ищцата упражнява фактическата власт върху процесното жилище от 09.11.1979 г.,
когато същата е настанена в него с посочената по-горе настанителна заповед и
между нея и ответното дружество е възникнало наемно правоотношение. По делото
се установи и че тази фактическа власт е продължила и до момента на предявяване
на разглеждания установителен иск за собственост – 21.06.2019 г. Тези факти са
безспорни и в отношенията между страните по делото.
Безспорно е, че към момента на настаняването ѝ в
процесния ведомствен жилищен имот – 09.11.1979 г., ищцата като наемател е имала
качеството на държател по смисъла на чл. 68, ал. 2 от ЗС. Същата е упражнявала
фактическата власт върху процесния апартамент, но тя не е държала последния
като свой. На 24.04.1997 г. настъпва качествена промяна в отношението на ищцата
към процесното жилище. С плащането на цената на последното, определена съгласно
оценителен протокол от 27.01.1995 г., ищцата е престанала да упражнява фактическата
власт върху жилището за другиго и е започнала да го свои. Намерението за своене
на ищцата проличава ясно от обективираното от нея поведение. От гласните
доказателства, събрани посредством разпита на свидетеляЛ.и свидетеляМ.категорично
се установи следното. Ищцата е престанала да плаща наем за ползването на
жилището, а и от този момент – 24.04.1997 г., никой не е претендирал такъв от
нея. Ищцата със семейството си е започнала да извършва подобрения в процесния
имот – извършен е цялостен ремонт, в това число смяна на дограма, подмяна на различни
видове инсталации, водопровод и др. Освен това ищцата е заплащала разходите за
ремонт на общите части на сградата, в която се намира процесното жилище, а
съгласно разпоредбата на чл. 6, ал. 1, т. 9 от ЗУЕС това е задължение на
собственика на съответния самостоятелен обект в сградата. От изложеното следва
единствения извод, че ищцата чрез обективираното от нея поведение е
манифестирала намерението си за своене на процесното жилище, извършила е
множество действия спрямо последното, съответни на тези, които един собственик
би извършил по отношение на собствената си вещ.
От събраните гласни доказателства се установи и че
упражняваното от ищцата владение върху процесния недвижим имот е било
непрекъснато, явно и спокойно, продължило в период повече от 10 години – от
24.04.1997 г. до предявяване на исковата молба – 21.06.2019 г.
По делото от събраните писмени доказателства се
установи и че ответното дружество не възразява да бъде завършена
административната процедура по продажбата на процесното жилище на ищцата. От
посоченото може да се изведе извод, че ответникът по същество не оспорва
качеството на собственик на ищцата, което е логично и предвид факта, че той е
получил уговорената насрещна престация – определената с нарочен оценителен
протокол стойност на процесния апартамент. Всъщност единственото оспорване,
което ответникът е направил, е че ищцата не разполага с правен интерес от
завеждане на настоящия установителен иск за собственост, тъй като процедурата
по чл. 120 от НДИ (отм.) било възможно да се довърши и към момента. Други
възражения ответникът не е направил, а посоченото съдът прие за неоснователно
по съображенията, изложени по-горе.
По изложените съображения исковата претенция се явява
основателна и като такава неправилно е отхвърлена от първата инстанция, респ.
първоинстанционното решение следва да се отмени като неправилно и вместо него
да се постанови друго, с което исковата претенция да бъде уважена.
По отношение
на разноските:
При този изход на спора, на основание чл. 78, ал. 1
от ГПК право на разноски има единствено ищеца и въззивник във
въззивното производство. За първоинстанционното производство ищецът претендира
и доказва разноски в размер на 1400,35 лв., от които 1200,00 лв. за адвокатско
възнаграждение и 200,35 лв. за държавни такси. За въззивното производство на
ищеца следва да се присъдят разноски за държавна такса в размер на 88,25 лв.
На адв. Р.П. следва да се присъди адвокатско възнаграждение
за предоставената от нея безплатно адвокатска помощ и съдействие на въззивника
ищец в производството на основание чл. 38, ал. 2, вр. ал. 1, т. 2 от ЗАдв., вр.
чл. 7, ал. 2, т. 3 от НМРАВ в размер на 1972,24 лв.
Доколкото ищецът бе освободен от заплащане на разноски,
на основание чл. 78, ал. 6 ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати
сумата от 800,00 лв. – възнаграждение за вещите лица във въззивното
производство в полза на държавата по сметка на Софийски градски съд.
Решението подлежи на касационно обжалване съгласно
разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК, тъй като делото е с предмет
отрицателен установителен иск за собственост.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ Решение № 20235323 от 26.10.2020 г., постановено по
ГД № 35837 по описа за 2019 г. на Софийски районен съд (СРС), I ГО, 128 граждански
състав, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА
УСТАНОВЕНО по предявения от Р.Д.М.,
ЕГН ********** срещу „К.“ АД – в несъстоятелност, ЕИК*******положителен установителен
иск с правно основание по чл. 124, ал.
от ГПК, че по отношение на „К.“ АД – в несъстоятелност, Р.Д.М. е
собственик на апартамент № 8, с идентификатор 68134.8360.1008.1.24, находящ се
в гр. София, р-н „К.“, ж. к. „***********със застроена площ от 65,51 кв. м.,
който се състои от две стаи, кухня и сервизни помещения, при граници: от изток
– фасада, от запад – фасада, от север – ап. 7, от юг – ап. 9, заедно с избено
помещение № 8, застроено на 7,04 кв. м., при граници: от изток – мазе № 4, от
запад – фасада, от север – мазе № 7 и от юг – мазе № 6, заедно с приспадащите
му се 2,815 % идеални части от общите части на сградата и право на строеж върху
мястото.
ОСЪЖДА „К.“ АД – в несъстоятелност, ЕИК*******на основание
чл. 78, ал. 1 от ГПК да заплати на Р.Д.М., ЕГН ********** сумата от 1400,35 лв.
– разноски за първоинстанционното производство, и сумата от 88,25 лв. –
разноски за въззивното производство.
ОСЪЖДА „К.“ АД – в несъстоятелност, ЕИК*******на основание
чл. 38, ал. 2, вр. ал. 1, т. 2 от ЗАдв да заплати на адв. Р.Е.П., личен № ********
сумата от 1972,24 лв., за предоставената от нея безплатно адвокатска помощ и съдействие
на въззивника ищец в производството.
ОСЪЖДА „К.“ АД – в несъстоятелност, ЕИК*******на основание
чл. 78, ал. 6 от ГПК да заплати в полза на държавата по сметка на Софийски
градски съд сумата от 800,00 лв. – възнаграждение за вещите лица във въззивното
производство.
РЕШЕНИЕТО подлежи на касационно обжалване пред Върховния касационен
съд в едномесечен срок от
съобщаването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.