Р Е Ш Е Н И Е
град София, 19.07.2023г.
В И
М Е Т
О Н А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в
публично съдебно заседание на четвърти май през две хиляди двадесет и трета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
мл.с.:
ТЕОДОРА ИВАНОВА
при
секретаря ЦВЕТЕЛИНА ПЕЦЕВА и с участието на прокурор ..………… разгледа
докладваното от съдия ПЕЙЧИНОВА въз.гр.дело №1815 по
описа за 2021г. и за да се произнесе след съвещание, взе предвид
следното:
Производството е по реда на
чл.258 – чл.273 от ГПК.
С решение №20268632 от 04.12.2020г.,
постановено по гр.дело №10097/2019г. по описа на СРС, ІІІ Г.О., 150-ти състав, е отхвърлен предявения от Й.Р.К., ЕГН **********,*** ЕАД, с ЕИК ******, иск с правно основание чл.270,
ал.2 от ГПК за прогласяване нищожността на издадената на 28.01.2014г. заповед
за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК по ч.гр.дело №3027/2014г. по описа на СРС, І Г.О., 28-ми състав. С решението е осъдена Й.Р.К., ЕГН **********, да заплати на "ТОПЛОФИКАЦИЯ
СОФИЯ" ЕАД, с ЕИК ******, на
основание чл.78, ал.3
във вр. с ал.8 ГПК сумата в
размер на 50.00 лв., представляваща разноски за юрисконсултско възнаграждение за производство пред Софийски районен съд.
Постъпила
е въззивна жалба от ищцата - Й.Р.К., ЕГН **********, подадена чрез адв.К.П., назначен по реда на ЗПП, с която се обжалва изцяло
постановеното решение на СРС, с което е отхвърлен предявения иск с
правно основание чл.270, ал.2 от ГПК, както и са възложени разноски. Инвокирани са доводи относно
незаконосъобразност на обжалваното решение, като постановено в нарушение на материалния закон. Конкретно се твърди, че в
образуваното заповедно производство липсва писмен документ,
представляващ разпореждане на съда за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК, което
следва да предхожда издаването на самата заповед за изпълнение. Сочи се, че
разпореждането за издаване на заповед за изпълнение е актът, който обективира
волята на съда и в който се излагат мотиви досежно налице ли са
предпоставките за издаване на заповедта за изпълнение. За валидността
на разпореждането като самостоятелен съдебен акт се изисква наличие на минимално
съдържание, изброено в нормата на чл.254, ал.2 от ГПК, включително и указание дали същото подлежи на
обжалване, пред кой съд и в какъв срок. Посоченото означава, че актовете на
съда са винаги в писмена форма и задължително трябва да са мотивирани. Твърди се, че в
случая от данните в заповедното производство се установява, че заповедният съд не е постановил такова разпореждане
преди издаването на заповедта за изпълнение, предвид на което последната се
явява издадена без
основание. Поддържа се още, че издаването на един акт, който съдържа разпореждането
относно допустимостта на заявлението по чл.410 от ГПК, така и обективира
заповед за изпълнение, е незаконосъобразно. Излага се, че нищожността се обуславя и от противоречието
на издадената заповед за изпълнение с добрите нрави и със закона. Предвид на изложеното моли съда да постанови съдебен
акт, с който да отмени обжалваното решение на СРС и да постанови друго решение, с което да уважи предявения иск като прогласи
нищожността на издадената на
28.01.2014г. заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК по
ч.гр.дело №3027/2014г. по описа на СРС, І Г.О., 28-ми състав.
Въззиваемата страна - "ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ" ЕАД, не депозира писмен отговор,
в подадени молби от 12.05.2022г. и от 04.05.2023г. е взето становище за
неоснователност на подадената въззивна жалба. Изложени са бланкетни доводи за
законосъобразност и правилност на обжалваното решение на СРС. Претендира се присъждане
на разноски, в т.ч. и юрисконсултско възнаграждение за настоящата инстанция.
Предявен е от Й.Р.К., ЕГН **********,*** ЕАД, с ЕИК ******, иск с правно основание чл.270, ал.2 от ГПК за прогласяване нищожността
на издадената на 28.01.2014г. заповед за изпълнение на парично задължение по
чл.410 от ГПК по ч.гр.дело №3027/2014г. по описа
на СРС, І
Г.О., 28-ми състав.
Софийският градски съд, като обсъди доводите на
страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност,
намира, че фактическата обстановка се установява така, както е изложена подробно
от първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са събрани
доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК, които да променят установената
фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не
следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства,
които са правилно обсъдени и преценени към релевантните за спора факти и
обстоятелства.
В конкретния случай от
приложеното ч.гр.дело №3027/2014г. по описа на СРС, І Г.О., 28-ми състав, се установява, че е образувано по
подадено от "ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ" ЕАД, с ЕИК ******, срещу Й.Р.К., ЕГН **********, заявление по чл.410 от ГПК за издаване на заповед за
изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК и такава е издадена на 28.01.2014г.. В срока по чл.414 от ГПК е подадено от длъжника - Й.Р.К. възражение, поради което
дължимите от нея суми, посочени в заповедта за изпълнение, са предмет на
предявените от заявителя установителни искове, по които е образувано гр.дело
№20674/2014г. по описа на СРС,
І Г.О., 28-ми състав, приключило с влязло в сила решение.
Предвид възприемането на установената от
първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни
изводи:
Въззивната жалба, с която съдът е
сезиран, е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана
страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на
въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.
Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Съгласно чл.269 ГПК въззивният
съд проверява правилността на първоинстанционното решение само в рамките на
релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за
валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на
императивните норми на материалния закон (т.1-ТР№1/09.12.2013г. по тълк.д. №1/2013г. ОСГТК
на ВКС).
Атакуваното решение е валидно, допустимо и правилно, като при постановяването му не
е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни
норми. За да
постанови обжалваното решение, с което е отхвърлен предявения от Й.Р.К., ЕГН **********,*** ЕАД, с ЕИК ******, иск с правно основание чл.270, ал.2 от ГПК за прогласяване нищожността
на издадената на 28.01.2014г. заповед за изпълнение на парично задължение по
чл.410 от ГПК по ч.гр.дело №3027/2014г. по описа
на СРС, І
Г.О., 28-ми състав,
първоинстанционният съд е приел, че издадената на 28.01.2014г. заповед за изпълнение на парично задължение
по чл.410 от ГПК по ч.гр.дело №3027/2014г. по описа
на СРС, І
Г.О., 28-ми състав, не е
постановена от ненадлежен орган или в ненадлежен състав, произнасянето на съда
не е извън правораздавателната му власт, същата не е абсолютно неразбираема или
неподписана, предвид
на което е обоснован извода, че
не са налице основанията в закона за прогласяване на нейната нищожност. При правилно разпределена
доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на
задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е
обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението си върху
приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия
материален закон. Настоящата въззивна инстанция споделя изцяло изложените
в мотивите на първоинстанционното решение решаващи изводи като на основание
чл.272 ГПК препраща към тях. Фактическите и правни констатации на настоящия съд
съвпадат с направените от районния съд в атакувания съдебен акт констатации /чл.272 ГПК/. Настоящият състав следва да
обсъди доводите релевирани в подадената въззивна жалба досежно
незаконосъобразността на обжалваното решение.
В разглеждания
случай е предявен иск за прогласяване нищожността на заповед за изпълнение,
издадена по реда на глава 37 от ГПК, като въззивният съд споделя установената
трайна съдебна практика, че е допустим такъв иск, предявен от длъжника против заявителя, на същите
основания, на които
нищожно би било издадено за същото вземане съдебно решение. Едно съдебно решение е нищожно, когато не
отговаря на изискванията за валидно решение. Независимо от факта, че в закона няма определение за това кога едно
решение е нищожно, в теорията и практиката са изяснени хипотезите, при които
следва да бъде прогласена нищожността на решението, изхождайки от естеството на
съдебното решение като едностранно властническо волеизявление на държавен
правораздавателен орган, с което се разрешава правен спор. Налице е
задължителна практика на ВКС, постановена по реда на чл.290 ГПК, по въпроса
кога едно съдебно решение е нищожно, а именно: когато е постановено от незаконен състав на съда, когато излиза извън
пределите на правораздавателната власт на съда, когато решението не е изразено
в писмена форма или е неподписано, когато волята на съда не може да бъде
изведена поради абсолютна неразбираемост и не може да бъде изведена чрез
тълкуване; решението предписва страните да изпълнят невъзможна престация от
обективна гледна точка или дискриминационно поведение на ответника /в този смисъл е решение №668 от 15.11.2010г., постановено по гр.дело
№1790/2009г. по описа на Г.К., I Г.О., ВКС; решение №73 от 18.05.2015г., постановено по гр. дело
№5113/2014г. по описа на Г.К., III Г.О., ВКС и др./.
В конкретната
хипотеза настоящият въззивен състав намира, че атакуваната в настоящото производство заповед за изпълнение на парично задължение
по чл.410 от ГПК, издадена на 28.01.2014г., по ч.гр.дело №3027/2014г.
по описа на СРС, І Г.О., 28-ми състав, е валиден съдебен акт. Не е налице нито една от посочените по-горе хипотези
за нищожност на процесната заповед за изпълнение - същата е в писмена форма,
подписана е, постановена е от надлежен орган, функциониращ в надлежен състав, в рамките на правораздавателната власт на съда и
волята на съда е изразена по начин, който позволява да се изведе волята на
съда. Процесната заповед за изпълнение на парично задължение е напълно
разбираема.
В настоящия случай съдът
приема, че нито едно от посочените от страна на ищцата основания за нищожност на процесната заповед за
изпълнение не води до нейната нищожност. Релевираните от ищцата доводи, с които свързва твърдяната от нея нищожност на процесната заповед за изпълнение, се състои в
твърдението, че за заповедния
съд, постановил оспорваната заповед за
изпълнение по чл.410
от ГПК, е съществувало
процесуално задължение да постанови изрично
писмено разпореждане
за издаване на заповедта за изпълнение, което той не е изпълнил,
респективно, че е недопустимо това рапореждане да бъде инкорпорирано в самата заповед за
изпълнение. Не намират опора в законовата уредба на заповедното производство твърденията на
въззивника, че заповедният съд е следвало първо да постанови изричен съдебен акт - разпореждане, с което да се разпореди издаването на заповед за изпълнение след като прецени дали са налице основанията за това и едва след това да бъде издадена заповедта за изпълнение по чл.410 от ГПК. Съгласно чл.411, ал.2 ГПК районният
съд разглежда заявлението за издаване на заповед за
изпълнение в разпоредително заседание и издава заповедта освен в случаите, изчерпателно изброени в т.1 до т.4
от цитираната разпоредба, в които случаи съдът се произнася с разпореждане, с което отхвърля заявлението - аргумент от чл.413, ал.2 ГПК, което на
общо основание - чл.121, ал.4 от Конституцията на
Република България - следва да бъде мотивирано. И в двата
случая се касае за произнасяне по същество на заявлението, като в единия случай
съдът отхвърля искането на заявителя за издаване на заповед за изпълнение като се произнася с разпореждане, а в другия уважава искането, в който
случай правораздавателната воля на съда се обективира в самата заповед за изпълнение, която именно представлява
правораздавателният акт, в който се съдържа произнасянето на съда по същество
на заявлението. Заповедта за
изпълнение, независимо от характера й на правораздавателен акт по смисъла
на чл.121, ал.4 от Конституцията на
Република България, не се мотивира по същество, тъй като нейното
съдържание е уредено изчерпателно в разпоредбата на чл.412 ГПК, чийто текст не
предвижда излагането на мотиви, като заповедта се
издава в образеца, установен съгласно Наредба №6 от 20.02.2008г. за
утвърждаване на образци на заповед за изпълнение, заявление за
издаване на заповед за изпълнение и други книжа във връзка със заповедното производство /понастоящем отменена,
но действала към датата на издаване на процесната заповед за изпълнение/. Особеното в случая се състои в
различното наименование на актовете, с които съдът се произнася по същество на
заявлението за издаване на заповед за
изпълнение, в зависимост от това дали заявлението се уважава или се отхвърля, и
тяхното задължително съдържание. Настоящият състав не споделя аргументите на
въззивника, че при произнасяне по заявлението за издаване на заповед за изпълнение правораздавателната воля на съда
във всички случаи следва да бъде обективирана в изрично разпореждане, в което съдът излага мотиви за
уважаването, респективно за отхвърляне на заявлението - извод, който произтича
от погрешното схващане на заповедта за
изпълнение като несамостоятелен съдебен акт, който предполага обективирането на
правораздавателната воля на съда за неговото издаване в отделно съдебно
постановление -
разпореждане за издаване
на заповедта. Както беше посочено съдът се произнася с
мотивирано разпореждане единствено в случаите, при които
отхвърля заявлението за издаване на заповедта за
изпълнение, като в останалите случаи правораздавателната му воля се обективира
в самата заповед - положение, което именно обуславя
допустимостта на настоящото производство за прогласяване на нищожността й чрез иск по реда на чл.270, ал.2 ГПК. В този
смисъл напълно неоправдано е издаването на отделен съдебен акт -разпореждане, с което да се постанови издаването
на заповедта за изпълнение, доколкото сама по себе
си заповедта представлява онова съдебно
постановление, с което съдът уважава заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК,
в случай, че са налице всички законови изисквания за
това. Преценката на
заповедния съд, че са
налице предпоставките за издаване на заповед за
изпълнение, а съответно и че липсват пречки
по чл.411, ал.2, т.2 ГПК, е
обективирана в самата заповед (в този
смисъл определение №300/27.03.2018г. на ВКС
по ч.гр.дело №3842/2017г.; определение №3 от 12.01.2021г. по ч.гр.дело №2245/2020г. на
ВКС, Г.К., ІV Г.О., определение №380 от 09.05.2022г. на ВКС по ч.гр.дело №3774/2021г. и др.).
Този извод е обоснован със съдържанието на уводната част, както и от самото
съдържание на образеца на заповедта за
изпълнение, одобрен с Наредба №6 от 20.02.2008г. на Министъра на правосъдието
(понастоящем отменена, но действаща към датата на издаване на процесната заповед за изпълнение) - приложения №2 и №3
към чл.4 и приложение №5 и №6 към чл.6 на
Наредбата. Заповедта инкорпорира в себе си проверката по
основателността на предявеното вземане и се издава при преценката за липса на пречките по чл.411, ал.2, т.1 – т.4 ГПК.
Именно поради липсата
на задължение за издаване на
отделно разпореждане за издаване на заповед за изпълнение законодателят е предвидил в
нормата на чл.411, ал.3 от ГПК, че на
длъжника се връчва препис от издадената заповед за изпълнение, а не друг съдебен акт, с който
се разпорежда нейното издаване. По аргумент от разпоредбите на чл.411, ал.2
и чл.413, ал.2 от ГПК следва, че съдът
се произнася с разпореждане, само когато
отхвърля заявлението за издаване на заповед за
изпълнение, било изцяло, било частично. И това е така, тъй като единствено в
този случай съдът дължи аргументиране на изводите си за неоснователност на
искането /като обоснове коя от посочените в чл.411, ал.2, т.1 – т.4 от ГПК пречки
за издаване на претендираната заповед е
налице в конкретния случай/. Когато е необходимо издаването на разпореждане като самостоятелен съдебен акт, това
е изрично посочено в закона. В останалите случаи, при уважаване на депозираното
заявление, проверката на съда от проведеното разпоредително заседание се
обективира в самата заповед за изпълнение.
С оглед изложените съображения въззивният съд
счита за неоснователни и ненамиращи опора в закона подробно изложените във
въззивната жалба доводи, че след като заповедният съд не е изпълнил
процесуалното си задължение да постанови разпореждане преди издаването на
заповедта за изпълнение, предвид на което последната се явява издадена без основание и като такава е
нищожна.
На следващо място
доводите на въззивника, че досежно процесната заповед за изпълнение на парично задължение е налице противоречие със закона и добрите нрави, съдът счита, че така
поддържаните съображения нямат за последица нищожност на съдебния акт, а могат да обуславят
единствено неправилност, който довод може да се
релевира по пътя на инстанционния контрол и не може да бъде предмет на разглеждане в настоящото
производство.
По изложените съображения,
съдът приема, че предявеният иск с правно
основание чл.270, ал.2 от ГПК е
неоснователен и като такъв правилно е бил отхвърлен от първоинстанционния съд. Поради
съвпадение на изводите на въззивната инстанция с тези на първоинстанционния съд
обжалваното решение, вкл. и в частта на разноските, определени съобразно изхода
на спора, като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено на
основание чл.271, ал.1 от ГПК.
По разноските в настоящото
производство:
С оглед изхода на спора пред
настоящата съдебна инстанция в полза на въззивника не се дължат разноски. По
отношение на заявената претенцията на въззиваемата страна за присъждане на направените
разноски, настоящият състав намира за неоснователна доколкото няма подаден
писмен отговор, а представените молба са бланкетни, както и неин процесуален
представител не се явява в съдебно заседание и не осъществява процесуално
представителство. При това положение в полза на въззиваемата страна не се дължи
юрисконсултско възнаграждение на основание чл.78, ал.8 от ГПК. По делото няма
ангажирани доказателства за други разноски, направени от въззиваемата страна – ответник.
Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
Г.О., ІІІ-В състав
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №20268632 от 04.12.2020г.,
постановено по гр.дело №10097/2019г. по описа на СРС, ІІІ Г.О., 150-ти състав.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред ВКС с касационна жалба при условията на чл.280, ал.1 от ГПК в
едномесечен срок от съобщението до страните, че е постановено.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
:
ЧЛЕНОВЕ
: 1./
2./