№ 140
гр. Враца, 14.06.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВРАЦА, II-РИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на осми юни през две хиляди двадесет и
втора година в следния състав:
Председател:Евгения Г. Симеонова
Членове:Пенка П. Петрова
Калин Тр. Тодоров
при участието на секретаря Виолета Цв. Вълкова
като разгледа докладваното от Калин Тр. Тодоров Въззивно гражданско дело
№ 20221400500176 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 и следващите от Гражданския
процесуален кодекс.
Въззивното производство е образувано въз основа на въззивна жалба вх.
№ 2664 от 05.05.2022г., подадена от Г. Д. Д., ЕГН ********** с постоянен
адрес: гр.***, чрез пълномощник адв. И.А. от АК-Плевен, против решение №
110/28.02.2022г. на Районен съд - Враца, постановено по гр. дело №
20211420104308 по описа за 2021 година, с което е отхвърлен като
неоснователен и недоказан предявеният от него срещу Т. Р. К., ЕГН
**********, с постоянен адрес: гр.***, иск за заплащане на сумата 2 500,00
лева, за която са съставени операционна бележка от 09.02.2017 г. на „Банка
ДСК“ ЕАД и платежно нареждане от 08.09.2016 г. на „Първа инвестиционна
банка“ АД, с която Т. Р. К. се е обогатила без правно основание за негова
сметка, ведно със законната лихва от 07.09.2021 г. до окончателното
изплащане на сумата и е осъден да заплати на Т. Р. К. сумата 405,00 лева
деловодни разноски за адвокатско възнаграждение.
Жалбоподателят твърди, че решението е неправилно и
незаконосъобразно. Поддържа, че обсъдените в обжалваното решение от
първоинстанционния съдебен състав операционна бележка и платежното
1
нареждане от 08.09.2016г. и 09.02.2017г. касаят само и единствено
взаимоотношенията между наредителя и банката, които са външни спрямо
съществуването, респ. несъществуването, на облигационни или други
взаимоотношения, какъвто е всъщност предмета на настоящото производство.
Счита, че от записаното от наредителя в посочените документи не може да
бъде извлечен главният за изхода на делото факт - наличие на конкретно
правоотношение, по-конкретно „заем”. Посочва, че не могат да бъдат
механично пренесени реквизити, касаещи формалния банков трансфер на
сумата и да послужат за определянето на правоотношението. Твърди, че
заемът има своите реквизити и елементи, които следва да бъдат установени от
страната, която твърди, че е обвързана с облигационното правоотношение,
както и че липсата на уговорки за възнаградителна или мораторна лихва, за
падеж или за връщане на сумата на вноски, категорично сочи на извод за
липса на валидно възникнал договор за заем между страните. Моли съда да
отмени като неправилно и незаконосъобразно обжалваното решение и да му
присъди направените деловодни разноски в настоящото производство. В
случай, че съдът не уважи жалбата му и от страна на въззиваемата бъде
претендирано възнаграждение за процесуално представителство, моли
същото да бъде присъдено в минимален размер.
В срока по чл.263 от ГПК от въззиваемата страна Т. Р. К., ЕГН
**********, с постоянен адрес: гр.***, чрез упълномощения й адвокат К.Т. от
АК-Враца, е постъпил писмен отговор, с който оспорва като неоснователна
въззивната жалба. Счита, че съдът е обсъдил събраните по делото
доказателства в тяхната съвкупност и правилно е постановил обжалваното от
въззивника решение. Твърди, че в преводните нареждания от 09.02.2017г. и
08.09.2016г. ищецът като основание за тези преводи е посочил „заем“, поради
което на практика сам е признал извънсъдебно неизгодния за него факт, че й е
превел тези суми на основание заем. Поддържа, че в процеса ищецът не е
опровергал истинността на собственото си изявление, че плащането е въз
основата на договор за заем, поради което не е налице хипотезата на
извършен паричен трансфер без правно основание. Счита, че именно
посочването в графата „основание за плащане“ в платежното нареждане дава
индицията за мотива на банковия превод. Изтъква, че изявлението на ищеца,
че вземането е получено без основание, подлежи на пълно и главно доказване,
тъй като е част от фактическия състав на чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД, но такова
не е било проведено от ищеца. Моли съда, да постанови решение, с което да
остави въззивната жалба без уважение, като необоснована и неоснователна, и
остави в сила обжалваното решение, като правилно и законосъобразно, както
и да й присъди направените разноски пред въззивната инстанция.
2
В съдебното заседание страните, чрез процесуалните си представители,
поддържат изразените във въззивната жалба и отговора становища и искания.
Във въззивната инстация не са събирани доказателства.
За да се произнесе по спора, съдът съобрази следното:
Въззивната жалба е процесуално допустима - подадена е от лице с
правен интерес в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е насочена против обжалваем
съдебен акт.
Първоинстанционното съдебно решение е валидно и допустимо,
постановено в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна
защита, предявено с исковата молба на ищеца.
Разгледана по същество въззивната жалба е неоснователна по следните
съображения:
Производството пред Районен съд - Враца е образувано въз основа на
искова молба, подадена от Г. Д. Д. от гр.Плевен срещу Т. Р. К. от гр. Враца за
заплащане на сумата от общо 2500.00 лв., с която ответницата се е обогатила
без основание, ведно със законната лихва върху главницата, считано от деня
на подаване на исковата молба до окончателното й изплащане.
В същата се твърди, че ищецът е превел на ответницата по банков път с
платежно нареждане за кредитен превод от 08.09.2016 г. сумата 2 000,00 лева,
а с операционна бележка № 33 от 09.02.2017г. г. - сумата 500,00 лева с
посочено основание за преводите „заем“. Поддържа се, че независимо от
записаното в двата документа основание, страните не са уговорили
задължителните минимални реквизити за възникване на облигационно
правоотношение помежду им, каквото би било например „договор за заем”.
Посочва се, че процесната сума е предоставена на ответната страна без правно
основание, че същата не е върната до момента на подаване на исковата молба,
като по този начин ответницата се е обогатила неоснователно за сметка на
ищеца при първоначална липса на основание. В проведеното на 20.01.2022 г.
съдебно заседание ищецът, чрез пълномощника си адв. Деян Дафинов,
доразвива изложените в исковата молба твърдения, сочейки, че посочването
на основание „заем“ в платежното нареждане от 08.09.2016 г. и
операционната бележка от 09.02.2017г. е вследствие на изискването на всяка
търговска банка при нареждането на банков паричен превод наредителят да
посочи основание за извършването му, както и че липсата на валидно
възникнало облигационно правоотношение между страните е обусловена от
липсата на уговорки за възнаградителна или мораторна лихва, за падеж или
за връщане на сумата на вноски.
3
Ответницата Т. Р. К. от гр.Враца с депозирания в срока по чл.131, ал.1
ГПК чрез адв. К.Т. от АК Враца, писмен отговор, е оспорила иска като
неоснователен. Заявила е, че между страните са сключвани договори за заем в
устна форма, включително относно процесната сума от 2 500,00 лева, което се
подкрепя и от посоченото от самия ищец в двете платежни нареждания
основание „заем“. Доколкото страните не са уговорили краен срок за връщане
на заетата сума, следва да се приложи разпоредбата на чл. 240, ал. 4 от ЗЗД и
за краен срок да се счете датата, на която е изтекъл едномесечен срок от
получаването на покана за връщане на заема. Тъй като ищецът не е отправял
такава покана до ответницата, същата не му е връщала получената като заем
сума. Поддържала е също, че ищецът не разполага с иск с правно основание
чл. 59 от ЗЗД, тъй като между страните е валидно възникнало облигационно
правоотношение, а именно неформален договор за заем и ищецът би могъл да
защити правата и законните си интереси като предяви иск, основан на
договора за заем. Ответницата също е претендирала разноски при отхвърляне
на иска.
Първоинстанционния съд е установил от фактическа страна, че от
представените по делото в заверен препис операционна бележка и платежно
нареждане, съответно от 08.09.2016г. и 09.02.2017 г., е безспорно установено,
че ищецът Г.Д. е превел по банков път на ответницата Т.К. общата сума 2
500,00 лева, като и в двата документа като основание на превода е посочено
„заем“.
От правна страна съдът е приел, че предявеният иск е с правно
основание чл. 59, във вр. с чл. 86 от Закона за задълженията и договорите.
Приел е също, че като е посочил в операционната бележка и платежното
нареждане като основание за превеждането на ответницата на процесната
сума „заем“, ищецът е направил извънсъдебно признание на този неизгоден за
него факт; че в производството ищецът не е опровергал собственото си
изявление в издадения от него частен документ за това, което пък води до
неоснователност на иска му за връщане на процесната сума въз основа на
някой от фактическите състави на неоснователно обогатяване.
Първоинстанционният съд не е възприел наведените от ищеца доводи, че
посочването на основание „заем“ в операционната бележка и платежното
нареждане е вследствие на изискването на всяка търговска банка при
4
нареждането на банков паричен превод наредителят да посочи основание за
извършването му, като е изложил подробни съображения. Съдът е приел за
неоснователни и твърденията на ищеца, че липсата на уговорки за
възнаградителна или мораторна лихва, за падеж или за връщане на сумата на
вноски категорично сочи на извод за липса на валидно възникнал договор за
наем между страните, тъй като е видно от съдържанието на разпоредбата на
чл. 240 от ЗЗД, че нито една от тези уговорки не спада към същественото
съдържание на договора за заем, с изключение на уговорката за срок за
връщане на заетата сума, липсата на която би следвало да бъде заместена от
императивната разпоредба на чл. 240, ал. 3 от ЗЗД. При тези мотиви
районният съд е приел, че предявеният иск е неоснователен и недоказан и
като такъв подлежи на отхвърляне.
Съдът, след като прецени поотделно и в съвкупност събраните в
първоинстанционното производство доказателства, намира за установено от
фактическа и правна страна следното:
Съобразно изложените в исковата молба обстоятелства като основание
на предявения иск и отправеното до съда искане, настоящата инстанция
приема, че първоинстанционният съд е дал погрешна правна квалификация на
предявената претенция по чл. 59 ЗЗД, вместо правилната по чл. 55, ал.1,
предл.1 ЗЗД. Твърденията, че процесната сума е предоставена на ответната
страна без правно основание, че с нея ответницата се е обогатила
неоснователно за сметка на ищеца при първоначална липса на основание,
сочат на първият фактически състав на неоснователно обогатяване по чл. 55,
ал.1, предл.1 ЗЗД – за връщане на полученото при първоначална липса на
основание за преминаване на блага от имуществото на едно лице в
имуществото на друго.
Съгласно задължителните разяснения, дадени в т. 9 от ППВС № 1/1979
г., когато законът е поставил на разположение на правоимащия точно
определен иск, е недопустимо приложението на общия състав по чл. 59, ал. 1
от ЗЗД. Правото да се претендира обезщетение по реда на чл. 59, ал. 1 ЗЗД
възниква в случаите, когато няма друг иск, чрез който обеднелият може да се
защити срещу неоснователното обогатяване - чл. 59, ал. 2 ЗЗД, тоест когато
няма друга възможност за правна защита при настъпилото неоснователно
разместване на имуществени ценности, какъвто безспорно процесният случай
не е.
Въпреки различната правна квалификация, дадена от районния съд,
обжалваното решение не е недопустимо, тъй като на доказване подлежат едни
5
и същи обстоятелства при еднакво разпределение на доказателствената
тежест, която съдът в определението си по чл.140 ГПК е указал на страните, а
в решението е разгледал наведените от ищеца факти, които са релевантни за
иска по чл. 55, ал.1, предл.1 ЗЗД и се е произнесъл в рамките на изложените
от него твърдения и търсената от него защита, касаещи именно този иск.
Затова и неправилната правна квалификация не е изисквала даване на
указания от въззивния съд относно релевантните факти и разпределението на
доказателствената тежест, както и относно необходимостта страните да
ангажират съответни доказателства, каквото е изискването на Тълкувателно
решение № 1 от 9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК.
С оглед изложеното въззивният съд приема, че с исковата молба е
предявен иск за сумата общо 2500,00 лв., от които сумата 2000,00 лв.
получена от ответницата на 08.09.2016г. без правно основание и за сумата
500, 00 лв., получена от ответницата на 09.02.2017г. без правно основание.
Съгласно чл.55, ал.1 от ЗЗД който е получил нещо без основание или с
оглед на неосъществено или отпаднало основание, е длъжен да го върне.
Фактическият състав на иска по чл.55, ал.1, предл. първо ЗЗД предвижда, че
когато ищецът е дал нещо на ответника при начална липса на основание /още
при самото получаване/, ответникът следва да го върне.
В хипотезата на чл. 55, ал. 1, предл. първо от ЗЗД ищецът следва да
докаже само плащането на съответната парична сума. Когато ищецът е
установил плащането, ответникът следва да установи наличието на правно
основание за получаване на сумата, т.е. че съществува правно призната
причина за разместването на благата, тъй като именно наличието на това
основание му дава възможност да задържи полученото и предявения срещу
него иск да бъде отхвърлен. Ако получилият облагата не докаже по несъмнен
начин, че има определено основание да я задържи, то той дължи нейното
връщане.
В настоящия случай, в тежест на ищеца бе да установи, при условията
на главно и пълно доказване, заплащане в полза на ответницата на
претендираните с исковата молба суми. При доказване на този факт, в тежест
на ответницата бе да докаже твърдяното основание за получаването на тези
суми – правоотношение, възникнало от сключен между страните неформален
договор за заем, и да задържи получената въз основа на него престация в
6
патримониума си.
По делото се доказа, че ищецът Г.Д. е превел на ответницата Т.К. по
банков път с платежно нареждане за кредитен превод от 08.09.2016 г. на
„Първа инвестиционна банка“ АД сумата 2 000,00 лева, а с операционна
бележка № 33 от 09.02.2017г. на „Банка ДСК“ ЕАД - сумата 500,00 лева.
Получаването на сумите не се оспорва от ответницата по делото, поради
което факта на получаване и задържане на сумите от ответницата е доказан.
Спорен по делото е въпроса за наличието на основание за получаването
на процесните суми.
Под основание в хипотезата на чл. 55, ал. 1 от ЗЗД се разбира
наличието на съществуващо между страните правоотношение, даващо
възможност на една от страните да иска предаването на дадена вещ или
плащането на определена парична сума, както и да задържи полученото, респ.
задължение на страната, която е дала престацията към страната, която е
получила същата. Липсата на основание е общ елемент на всички състави на
неоснователното обогатяване, като съставът на чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД
предполага начална липса на основание, като между даващия и получаващия
не следва да съществува правоотношение, което да поражда задължение за
изпълнение. Именно затова се дължи връщане на престацията на
предоставилата я страна. Ако основанието съществува (осъществили са се
фактите, които го пораждат и правните им последици не са опорочени от
нищожност, нито са отпаднали поради унищожаване, разваляне, отменяне
или прекратяване по други причина на сделката), искът е неоснователен.
С отговора ответницата Т. Р. К. е навела доводи за получаване на
процесните суми на основание сключени неформални договори за заем между
страните, доказателство за което е посоченото от самия ищец в платежното
нареждане и в операционната бележка основание „заем“.
Посочените документи представляват частни документи по смисъла на
процесуалния закон и съгласно чл.180 ГПК съставляват доказателство, че
изявленията, които се съдържат в тях, са направени от подписалото ги лице.
Платежното нареждане за кредитен превод (респ. операционната бележка за
внасяне на каса на парична сума) се съставя от платеца, който носи
отговорност за настъпилите последици от неправилното му съставяне,
7
съгласно чл. 12, ал. 4 от Наредба № 3 на Българската народна банка от
16.07.2009 г. за условията и реда за изпълнение на платежни операции и за
използване на платежни инструменти (отм., бр. 37 от 4.05.2018 г., в сила от
8.05.2018 г., но била в сила в периода, в който са извършени процесните
преводи). Следователно текстът на нареждането е изявление на платеца,
което се удостоверява с неговия подпис, според чл. 13, ал.1, т.15 от
Наредбата. Основанието за плащане е елемент от съдържанието на платежния
документ, съгласно чл. 13, ал.1, т.11 от Наредбата, също се посочва от
наредителя и цели да предостави информация за получателя.
В настоящия случай е установено и не се спори, че в платежното
нареждане за кредитен превод от 08.09.2016 г. на „Първа инвестиционна
банка“ АД и в операционната бележка от 09.02.2017г. на „Банка ДСК“ ЕАД, с
които ищецът-наредител Г.Д. е превел на ответницата Т.К. по банков път
процесните суми, като основание на превода е посочено „заем“. Тоест,
противно на своите твърдения в исковата молба за липса на основание за тези
преводи, в представените от ищеца доказателства за плащане той сам е
записал основанието за паричните преводи. С посочването като основание за
тези преводи „заем", ищецът сам е признал извънсъдебно, че е превел
процесните суми на ответницата не без основание, а именно на това посочено
от него самия в платежните документи основание – заем. Така ищецът сам
опровергава твърденията си в исковата молба за липса на основание за тези
преводи. Когато платецът е посочил в платежния документ основание за
плащането, това е извънсъдебно признание, че основанието съществува
(Решение № 151 от 16.04.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5341/2014 г., IV г. о., ГК).
При това положение, съгласно чл. 154, ал. 1 ГПК, ищецът носи тежестта да
опровергае посоченото от самия него в платежните документи основание за
извършените преводи, след като иска връщането на сумите от ответницата,
като получени без основание.
В процеса ищецът не ангажира никакви доказателства, с които да обори
собствените си изявления, че е извършил плащанията въз основа на договор
за заем, поради което съдът намери за установен признатият от него
извънсъдебно в платежните документи факт, че е извършил преводите на
всяка от процесните две суми на ответницата, не без основание, а на
посоченото от него в тях основание – заем.
8
В тази насока са неоснователни доводите на въззивника, че страната,
която твърди, че е обвързана с облигационното правоотношение, следва да
докаже неговите реквизити и елементи. След като вече е налице извънсъдебно
признание на ищеца за съществуването на основание за превод на сумите, не
може в тежест на ответницата се възложи доказването на валидността на
сключения договор за заем и неговите клаузи. Задължение на ответницата да
доказва основанието за задържане на преведените й суми би възникнало, в
случай, че ищецът беше опровергал истинността на изявлението си за
наличие на основание на преводните нареждания, тъй като до този момент в
правния мир, а и пред съда съществува основание за извършените преводи.
Не могат да бъдат споделени и доводите на въззивника, че
операционната бележка и платежното нареждане касаят само и единствено
взаимоотношенията между наредителя и банката, които са външни спрямо
съществуването, респ. несъществуването, на облигационни или други
взаимоотношения, тъй като именно посоченото основание в графата
"основание за превод" в платежните документи разкрива мотива на ищеца-
наредител да преведе на ответницата паричната сума.
С оглед на изложеното, въззивният съд намира предявеният иск по чл.
55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за връщане на процесната сума от ответницата, като
получена без основание, за недоказан, поради което, като неоснователен,
следва да се отхвърли изцяло, заедно с акцесорната му претенция за
присъждане на законна лихва и разноски по делото.
Районният съд е достигнал до същите правни изводи, поради което
първоинстанционното решение е правилно и законосъобразно и като такова
следва да бъде потвърдено. При постановяването му не са допуснати
нарушения на материалния и процесуалния закон, като изводите на съда
съответстват изцяло на събраните по делото доказателства.
Предвид горното, Врачанският окръжен съд намира въззивната жалба за
неоснователна.
При този изход на спора, на основание чл. 78, ал. 1, във вр. с чл. 273
ГПК и предвид изричното искане в полза на въззиваемата следва да се
присъдят сторените пред въззивната инстанция по делото разноски за
адвокатско възнаграждение.
Съдът намира за неоснователно направеното от въззивника възражение
9
по чл.78, ал.5 от ГПК за прекомерност на адвокатското възнаграждение на
пълномощника на въззиваемата. Адвокатското възнаграждение е в размер 405
лв., съгласно представения договор за правна защита и съдействие, а съгласно
чл. 7, ал.2, т.2 от Наредба № 1/09.07.2004г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения при заведен иск общо за сумата 2 500, 00 лв.,
същото би следвало да бъде 405 лв. Следователно платеният от ищцата
адвокатски хонорар е в размер на горепосочения минимум, същият е
справедлив и съответстващ на закона и фактическата и правна сложност на
настоящия казус, поради което възражението е неоснователно и не следва да
се присъжда по-нисък размер на разноските в тази им част.
Поради изложеното въззивника следва да бъде осъден да заплати на
въззиваемата разноски в размер 405,00 лева, представляващи адвокатско
възнаграждение, съобразно представения списък на разноските по чл. 80 от
ГПК и договора за правна помощ.
С оглед неоснователността на въззивната жалба на въззивника не се
следват разноски за въззивното производство.
С оглед цената на иска и на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК
настоящият съдебен акт е окончателен и не подлежи на касационно
обжалване.
Предвид гореизложеното, на основание чл.272 ГПК, Врачанският
окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 110/28.02.2022г., постановено по гр. дело
№ 20211420104308 по описа за 2021 година на Районен съд - Враца.
ОСЪЖДА Г. Д. Д., ЕГН ********** с постоянен адрес: гр.***, ДА
ЗАПЛАТИ на Т. Р. К., ЕГН **********, с постоянен адрес: гр.***, сумата
405,00 лева разноски за адвокатско възнаграждение пред въззивната
инстанция.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
10
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11