Решение по дело №2066/2023 на Районен съд - Горна Оряховица

Номер на акта: 44
Дата: 13 януари 2025 г.
Съдия: Илина Венциславова Джукова-Караиванова
Дело: 20234120102066
Тип на делото: Гражданско дело
Дата на образуване: 4 октомври 2023 г.

Съдържание на акта

РЕШЕНИЕ
№ 44
гр. Горна Оряховица, 13.01.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ГОРНА ОРЯХОВИЦА, X СЪСТАВ, в публично
заседание на тринадесети декември през две хиляди двадесет и четвърта
година в следния състав:
Председател:Илина В. Джукова-КараИ.
при участието на секретаря Емануела Пл. Бангеева
като разгледа докладваното от Илина В. Джукова-КараИ. Гражданско дело №
20234120102066 по описа за 2023 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по искове с правно основание чл.344, ал.1, т.1 КТ,
вр.чл.330, ал.2, т.6 КТ, чл.128, т.2 КТ, чл.224 КТ и чл.226, ал.2 КТ.
Ищецът И. Д. И. твърди, че с ответника „Шанс – М.Б.“ ЕООД бил
сключен трудов договор № 184/27.10.2022 г., по силата на която изпълнявал
длъжността „шофьор, тежкотоварен автомобил 12 т. и повече“. Оспорва да не
се е явявал на работа от 12.07.2023 г. до 24.07.2023 г. и твърди, че
местоизпълнението на това задължение е неясно, тъй като било уговорена
месторабота „по заявки на фирма“. Твърди, че на 11.07.2023 г. е подал две
молби до работодателя – за ползване на неплатен отпуск 30 дни от 14.07.2023
г. и за прекратяване на трудовото правоотношение по взаимно съгласие на
11.07.2023 г. или с едномесечно предизвестие от същата дата. Твърди, че не е
получил своевременно отговор на молбите. Посочва, че волята на работника
не е била за освобождаването му, защото той не е юрист. Твърди, че на
12.07.2023 г. и 13.07.2023 г. е полагал труд, като изпълнил международен
превоз до *******, а на датите 14, 17, 18, 19, 20 и 21 юли 2023 г. не се е явил
на работа поради влошеното си здравословно състояние и необходимостта от
посещение на медицински прегледи. Твърди, че от 24.07.2023 г. до 02.08.2023
г. бил в отпуск поради временна нетрудоспособност, след което на 03.08.2023
г. му била връчена заповедта за налагане на дисциплинарно наказание.
Оспорва заповедта да е подписана от управителя на работодателя. Възразява
за неспазване на процедурата по чл.193 КТ като твърди, че не е изслушан и не
са му снети писмени обяснения, а уведомлението не е подписано от
1
управителя на работодателя. Развива съображения, че в трудовия договор
липсва посочване на мястото на работа, както и че не му е възлаган последващ
курс, поради което и не е бил ясно къде трябва да се яви на работа и не е бил
задължен да го прави. Твърди, че трудовата му книжка била задържана до
21.08.2023 г., след изтичане на срока за регистрация в Бюро по труда. Твърди,
че към датата на прекратяване на трудовото правоотношение имал
неизползван платен годишен отпуск 14 дни, поради което работодателят му
дължи заплащане на обезщетение. Твърди, че за периода 01.06.2023 г. –
13.07.2023 г. не му било платено дължимото трудово възнаграждение. Моли за
постановяване на решение, с което да се признае за незаконно
дисциплинарното наказание „уволнение“, наложено със заповед №
23/02.08.2023 г. на управителя на „Шанс – М.Б.“ ЕООД, и неговата отмяна; за
заплащане на сумата от 1 114,28 лв. – трудово възнаграждение за периода
01.06.2023 г. – 13.07.2023 г.; на сумата от 455 лв. – обезщетение за неизползван
платен годишен отпуск 14 дни за 2023 г. и на сумата от 678,26 лв. –
обезщетение за незаконно задържане на трудовата книжка за времето от
02.08.2023 г. до 21.08.2023 г., ведно със законната лихва върху посочените
суми от предявяване на иска до окончателното им заплащане. Моли за
присъждане на сторените разноски за заплатен адвокатски хонорар.
Ответникът „Шанс – М.Б.“ ЕООД признава, че с ищеца е сключен
трудов договор с твърдяното от него съдържание, като сочи, че след
01.01.2023 г. основното месечно трудово възнаграждение на ищеца било 780
лв. Признава и че със своя заповед № 23/02.08.2023 г. ответникът наложил на
ищеца дисциплинарно наказание „уволнение“, получена лично от ищеца на
03.08.2023 г. Твърди, че е изискал обяснения от него, а издадената заповед е
мотивирана. Твърди, че ищецът не е извършвал международен превоз до
******* на дати 12.07.2023 г. и 13.07.2023 г. при този работодател. Счита, че за
ищеца е било ясно къде следва да се яви на работа, доколкото той е върнал
камиона след последния курс и е работил достатъчно продължително при
него. Възразява за погасяване на иска за признаване на уволнението за
незаконно за погасен по давност. Твърди, че към датата на прекратяване на
трудовото правоотношение – 03.08.2023 г., на ищеца били изплатени всички
дължими суми, в т.ч. трудово възнаграждение и обезщетение за неизползван
платен годишен отпуск.
Съдът, след съобразяване на твърденията на страните и преценка
на събраните по делото доказателства, намира за установено от
фактическа и правна страна следното:
Страните не спорят, а и от представения трудов договор се установява,
че били в безсрочно трудово правоотношение, по силата на което ищецът
изпълнявал при ответника длъжността „шофьор, тежкотоварен автомобил 12
т. и повече“ с място на работа: по заявки на фирмата, с редовно работно време
– 8 часа при петдневна работна седмица и 25 дни платен годишен отпуск, като
съгласно допълнително споразумение № 201/31.12.2022 г. основното му
трудово възнаграждение било в размер 780 лв. Видно от представените
2
платежни ведомости, ищецът е ползвал платен годишен отпуск през
календарната 2023 г. общо десет дни – три дни през януари, два дни през
април и пет дни през юни.
Със заповед от 30.06.2023 г. на ищеца било възложено извършване на
транспортни услуги с товарен автомобил марка „ДАФ“, рег.№ ***** и
полуремарке рег.№ ****** по маршрут с. *** - ***** - ***** и обратно за 12
дни в периода от 01.07.2023 г. до 12.07.2023 г.
От приложените от двете страни молби и разпита на свид.Б. се
установява, че на 11.07.2023 г. ищецът изпратил на управителя на ответното
дружество посредством приложението за мобилна комуникация „Вайбър“
снимки на две молби – за ползване на неплатен отпуск за 30 дни от 14.07.2023
г. и за прекратяване на правоотношението по взаимно съгласие от 11.07.2023 г.
или при отказ – същата да се счита за едномесечно предизвестие. Че молбите
са получени от работодателя именно на 11.07.2023 г. се установява и от
неговото извънсъдебно признание в уведомлението за изискване на обяснения
и в заповедта за налагане на дисциплинарно наказание, поради което няма
основание да се приеме, че те са депозирани по-късно, в частност – на
сочените от свид.Б. дати.
Показанията на свидетелите Б. и Б. и извлечение от данни на карта на
водач № ***********, издадена на ищеца (видно от копието от същата,
приложено към трудовото досие) установяват, че на 12.07.2023 г. ищецът е
осъществявал възложеният със заповед от 30.06.2023 г. превоз, управлявайки
товарен автомобил марка „ДАФ“, рег.№ *****, а на 13.07.2023 г. е върнал
автомобила в базата на ответника. Не се спори, че през работните дни 14, 17,
18, 19, 20 и 21 юли 2023 г. ищецът не полагал труд по трудовото
правоотношение. Съгласно амбулаторен лист № 23194С06С912/13.07.2023 г.,
на 13.07.2023 г. ищецът посетил личния си лекар – свид.В., с оплаквания от
болки в кръста и парене при уриниране, като същата му издала направление за
уролог. От амбулаторен лист № 231982068518/17.07.2023 г. се установява, че
на посочената дата бил прегледан от уролог, от когото бил насочен към
невролог с издаване на съответното направление. На 24.07.2023 г. ищецът
посетил такъв специалист и след назначена рентгенография му била поставена
диагноза „увреждания на междупрешленните дискове в поясния и другите
отдели на гръбначния стълб с радикулопатия“ (амбулаторен лист №
23205507F2DF/24.07.2023 г. и справка от РЗОК – Велико Търново). Видно от
болничен лист № Е20231851880/24.07.2023 г. за периода от 24.07.2023 г. до
02.08.2023 г. ищецът бил в отпуск поради временна неработоспособност при
домашен-амбулаторен режим на лечение.
Ответникът издал заповед № 2/24.07.20203 г., с която наложил на ищеца
имуществена санкция – 2 365 лв. – левова равностойност на наложена на
дружеството глоба от 6 000 румънски леи. На същата дата – 24.07.2023 г.,
управителят на ответника поставил писмени резолюции върху двете подадени
на 11.07.2024 г. молби, като върху молбата за ползване на отпуск било
3
изписано „Отказвам ползването на неплатен отпуск“, а върху втората молба –
„На основание чл.220 от КТ да не се изплаща последното трудово
възнаграждение“. И двете страни са направили идентични по съдържание
изявления, че ищецът е получил отказа за ползване на отпуск на 25.07.2024 г.
(ищецът – в писмените обяснения, а ответникът – в искането за писмени
обяснения /уведомление/ и заповедта за налагане на дисциплинарно
наказание), а и посоченото се установява от обратна разписка №
5300496235975.
С уведомление, получено на 28.07.2023 г., ответникът изискал от ищеца
в тридневен срок да представи писмени обяснения за това, че от 12.07.2023 г.
не се е явявал на работа и не е заплатил наложена имуществена санкция
съобразно заявеното от него желание. В дадените обяснения, ищецът посочил,
че на 12.07.2023 г. и 13.07.2023 г. изпълнявал възложения му курс, а от
14.07.2023 г. до 21.07.2023 г. посещавал лекари, като заявява, че след като не
получил отговор на молбата за ползване на отпуск, счита същото за
мълчаливо съгласие. Моли и тези дни да се считат за ползван отпуск по чл.162
КТ поради належаща нужда от лечение. Сочи, че след 24.07.2023 г. бил в
болничен, за което представил на ответника посочения по-горе болничен лист
(съгласно признанието на ответника в заповедта за налагане на
дисциплинарно наказание). По отношение на санкцията заявил, че не е
изтекъл срокът за обжалването й.
Със заповед № 23/02.08.2023 г. ответникът наложил на ищеца
дисциплинарно наказание „уволнение“ за това, че за периода от 12.07.2023 г. –
24.07.2023 г. не се е явявал на работа, въпреки че не е позволено ползване на
отпуск. В заповедта било посочено, че не е заплатена имуществената санкция,
съобразно заявеното от работника желание. В заповедта било направено
изявление за прихващане на обезщетение с правно основание чл.221, ал.2 КТ
в размер 780 лв. от последното трудово възнаграждение, а на имуществената
санкция – „от дължимите на работника плащания, ако има такива към датата
на уволнението, а ако няма – сумата е дължима към работодателя“. Между
страните не е спорно, че заповедта е била връчена на ищеца на 03.08.2023 г.,
което е и удостоверено с негово изявление върху заповедта и се установява от
разписка № ********* от „Еконт“.
Ищецът подал до ответника уведомление, че няма да спази срока на
предизвестието и моли за прихващане на обезщетението за това от дължимите
му суми. Върху молбата е посочена дата 02.08.2023 г. и същата е получена от
ответника (тъй като е представена с отговора на исковата молба), но няма
данни кога е достигнала до неговото знание. Поради това, а и с оглед соченото
от свид.Б., че цялата кореспонденция с ищеца е осъществявана с куриер, то не
би могло да се приеме, че изявлението на ответника е достигнало до знанието
на ищеца преди издаване на заповедта за налагане на дисциплинарно
наказание.
Ищецът отправил към ответника искане за връщане на трудовата книжка
4
след прекратяване на правоотношението, което било получено от ответника на
16.08.2023 г. съгласно изявлението му върху молбата. Видно от разписка №
********* на „Еконт“, представена и от двете страни, трудовата книжка била
върната от ответника на ищеца на 21.08.2023 г.
Въз основа на приетите за установени факти, съдът намира от
правна страна следното:
Предявени са обективно кумулативно съединени искове, както следва:
конститутивен иск с правно основание чл.344, ал.1, т.1 КТ, вр.чл.330, ал.2, т.6
КТ за признаване на уволнението за незаконно и неговата отмяна, на който е
противопоставено възражение с правно основание чл.358, ал.1, т.2 КТ за
погасяването му по давност; осъдителен иск с правно основание чл.128, т.2 КТ
за заплащане на трудово възнаграждение; осъдителен иск с правно основание
чл.224 КТ за заплащане на обезщетение за неизползван платен годишен
отпуск и осъдителен иск с правно основание чл.226, ал.2 КТ за заплащане на
обезщетение за незаконно задържане на трудовата книжка. По първият от
предявените искове ответникът носи доказателствената тежест за
установяване на надлежното прекратяване на трудовото правоотношение с
ищцата на посоченото от него правно основание – чл. 330, ал.2, т.6 КТ – с
налагане на дисциплинарно уволнение, по доводите за незаконност на
уволнението, посочени в исковата молба. Така в тежест на ответника е
установяването, че между страните съществувало трудово правоотношение, по
силата на което ищецът изпълнявал длъжността „шофьор, тежкотоварен
автомобил 12 т. и повече“, че ответникът не се е явил на работа в периода
12.07.2023 г. – 24.07.2023 г., че преди налагане на дисциплинарното наказание
изслушал ищеца или приел писмените му обяснения, че дисциплинарното
наказание е наложено с писмена заповед, съдържаща посочване на
нарушителя, нарушението и кога е извършено, наказанието и правното
основание (законовия текст), въз основа на който се налага и че заповедта е
подписана от управителя. В тежест на ищеца е установяване на фактите, въз
основа на които счита, че не е било налице основание за налагане на
дисциплинарното наказание – че на 12.07.2023 г. и 13.07.2023 г. е извършил
международен превоз до ******* в изпълнение на трудовите си задължения и
че от 14.07.2023 г. до 02.07.2023 г. е ползвал отпуск поради временна
неработоспособност. По отношение на осъдителните искове, в тежест на
ищеца е доказването, че са налице предпоставките за възникване на
съответните вземания – че към датата на прекратяване на трудовото
правоотношение не е ползвал 14 дни от полагащия му се платен годишен
отпуск за 2023 г., съответно – че трудовата книжка се съхранявала при
ответника; че след прекратяване на трудовото правоотношение ответникът му
върнал оформената трудова книжка на 21.08.2023 г., а в тежест на ответника е
установяването на погасяване на задълженията – че е изплатил на ищеца
трудово възнаграждение за периода от 01.06.2023 г. до 13.07.2023 г.,
обезщетение за неизползвания към момента на прекратяване на трудовото
правоотношение платен годишен отпуск и че е върнал на ищеца трудовата
5
книжка в момента на прекратяване на трудовото правоотношение.
Съдът не е сезиран с искове с правно основание чл.344, ал.1, т.2 КТ,
чл.344, ал.1, т.3 КТ и чл.344, ал.1, т.4 КТ. С молба вх.№ 11881/18.10.2023 г.
ищецът заявява, че не поддържа исковете си за възстановяване на заеманата
длъжност и за допускане на поправка на основанието за уволнение, вписано в
трудовата книжка и други документи, а с Определение № 1494/13.11.2023 г.,
потвърдено с Определение № 1328/05.12.2023 г. по в.ч.гр.д. № 937/2023 г. на
Окръжен съд – Велико Търново, влязло в сила на 22.12.2023 г., исковата молба
е върната в частта по иска за заплащане на обезщетение за обезщетение за
оставане без работа поради незаконно уволнение. По тази причина доводите
на ищеца, касателно тези искове не следва да се разглеждат.
Естеството на възражението на ответника за погасяване на иска по
чл.344, ал.1, т.1 КТ по давност предполага разглеждането му преди въпроса за
основателността на този иск. Заповед № 23/02.08.2023 г., с която е наложено
дисциплинарно наказание „уволнение“, е била връчена на ищеца на 03.08.2023
г. Съгласно чл.358, ал.2. т.1 КТ, срокът за обжалване на дисциплинарното
наказание тече от деня, в който на работника е била връчена съответната
заповед, включително когато наказанието е „уволнение“ и като последица от
налагането му, трудовото правоотношение е прекратено (така Определение №
41/13.01.2014 г. по гр. д. № 4208/2013 г., IV Г.О. на ВКС; Определение №
1564/03.04.2024 г. по к. гр. д. № 3564/2023 г., IV Г.О. на ВКС). Исковата молба
е предадена на куриер на 03.10.2023 г. (приложената на л.18 от делото
товарителница) и съгласно чл.62, ал.2 ГПК, приложим и към предявяването на
иска (Решение № 182/17.11.2010 г. по т. д. № 76/2010 г., II Т.О. на ВКС), той е
предявен в последния ден на двумесечния срок по чл.358, ал.1, т.2 КТ.
Не е спорно, че страните са били в трудово правоотношение със
соченото от ищеца съдържание. Съгласно чл.66, ал.1, т.1 КТ трудовият
договор следва да съдържа място на работа – териториалните граници, в които
работникът или служителят, се задължава да предоставя работната си сила и
където трябва да полага труд си (Решение № 139/21.09.2017 г. по т. д. №
555/2017 г. на II Т.О. на ВКС; Решение № 230/16.03.2021 г. по гр. д. №
211/2020 г. на IV Г.О. на ВКС; Решение № 510/31.07.2024 г. по гр. д. №
1925/2023 г., IV Г.О. на ВКС). Разпоредбата на чл. 66, ал. 3 КТ урежда три
начина на определяне на място на работа: общ случай, при който мястото на
работа е седалището на работодателя, и два специфични – посочено в
договора конкретно място на работа и такова, следващо от характера на
работата. В последния случай трудовата функция на работника или служителя
– дейността, която той извършва, определя и неговото място на работа.
Точното изпълнение на задълженията на ищеца включва управление на
тежкотоварен автомобил по направление, указано му от работодателя (с
приложени към трудовото досие заповеди). Неговото естество на работа
изключва както определяне на конкретно място на работа, така и приемане, че
мястото на работа е седалището на работодателя, защото в нито едно от тези
места длъжността му не може да бъде изпълнявана. По тази причина доводите
6
на ищеца, че с посочване „по заявки на фирмата“ не е определено място на
работа, са неоснователни.
Както бе посочено, заявките на работодателя определят мястото на
работа – направлението, маршрута и територията, на която ищецът следва да
управлява тежкотоварен автомобил, но не и работното време и
разпределението му. Посоченото не може да бъде установено посредством
свидетелски показания, доколкото попада в забраната на чл.164, ал.1, т.3 ГПК
(чл.139, ал.1 КТ, чл.139а, ал.3 КТ). Правилник за вътрешния трудов ред,
определящ разпределението на работното време, не е представен, поради
което не може да бъде установено в кои дни ищецът е бил задължен да се яви
на работа. От длъжностната характеристика е явно, че трудовите задължения
на ищеца не се изчерпват с изпълнение на възложените превози – например
задължението да участва в техническото обслужване на автомобилите, да
следи за влаганите при ремонт резервни части и пр. Така на общо основание и
предвид уговореното в трудовия договор, ищецът бил е задължен да се явява
на работа пет дни в седмицата и да почива през два, един от които неделя –
чл.153, ал.1 КТ. Тъй като процесната заповед обхваща период от повече от
една седмица, неустановяването на разпределението на работното време
самостоятелно не е основание да се счете, че извършването на нарушението не
е доказано.
Получаването на предложението за прекратяване на трудовия договор
по взаимно съгласие на 11.07.2023 г. и липсата на отговор от работодателя в
срока по чл.325, ал.1, т.1 КТ – до 18.07.2023 г., съгласно цитираната норма
презюмира отказа на предизвестената страна. Фактическият състав е бил
осъществен на 18.07.2023 г., поради което от 19.07.2023 г. е започнал да тече
срокът на отправеното от ищеца предизвестие. Не могат да бъдат приети за
основателни доводите на ищеца, че той не е имал желание да прекрати
трудовото правоотношение чрез тази молба, а я е подал до работодателя без да
иска последици от нея, защото не е юрист. Молбата съдържа ясна и
недвусмислена воля за прекратяване на трудовото правоотношение по
взаимно съгласие, евентуално – с предизвестие от страна на работника или
служителя и изложението не би могло да се тълкува недвусмислено. Нещо
повече – на два пъти след подаване на молбата ищецът потвърждава заявената
воля – със заявление, датирано на 21.07.2023 г., в което сочи, че поддържа
молбата си, и с уведомлението, датирано на 02.08.2023 г., в което заявява, че
няма да спази срока на предизвестието. В молбата от 11.07.2023 г. не се
съдържа изявление, че срокът на предизвестието няма да бъде спазен, а такова
е направено значително по-късно. Към 24.07.2023 г. до ответника все още не е
било достигнало такова изявление, поради което и обезщетение по чл.220, ал.1
КТ от ищеца не е било дължимо. Ако предизвествената страна (в случая –
работодателят) желае да прекрати правоотношението преди изтичане на срока
на предизвестието, тя дължи на другата страна обезщетение, а не обратното. С
оглед посоченото, към 24.07.2023 г. не е имало основание да не се изплаща
последното трудово възнаграждение на основание чл.220 КТ, както е вписал
7
ответника в резолюцията.
Отпускът при временна неработоспособност се разрешава само от
здравните власти (чл.162, ал.2 КТ), поради което такъв отпуск не би могъл да
се разреши от работодателя съобразно отправената молба в обясненията на
ищеца. Прегледът на 13.07.2023 г. (проведен в 17:43 часа) не е установил
временна неработоспособност, нито при прегледите на 17.07.2023 г. или
24.07.2023 г. е констатирана такава за минало време – чл.9, ал.4 и ал.5 от
Наредбата за медицинската експертиза. Само амбулаторен лист, издаден от
лекуващ лекар при извършен преглед, не установява състояние на временна
неработоспособност (Решение № 223/23.04.2021 г. по гр.д. № 1421/2020 г., IV
Г.О. на ВКС), а към прегледа не е представена служебна бележка по чл.12, т.2
от Наредбата за медицинската експертиза. Така посещението на медицински
специалист през работните дни в периода 14.07.2023 г. – 23.07.2023 г. – на
17.07.2023 г., не е извинително за отсъствието на ищеца от работа нито през
целия период, нито само на този ден.
През посочения по-горе период – 14.07.2023 г. – 23.07.2023 г., ищецът е
поискал ползване на неплатен годишен отпуск с молба, получена от ответника
три дни преди началото на периода – на 11.07.2023 г. Съгласно разпоредбата
на чл. 160, ал.1 КТ работникът или служителят може да започне ползването на
неплатен отпуск само след достигането до него на изявление за разрешение на
работодателя, т.е. само след като е узнал за това. В този смисъл е и съдебната
практика – напр. Решение № 418/17.08.2010 г. по гр.д.№ 522/ 2009 г., IV Г.О.
на ВКС; Решение № 44/15.02.2012 г. по гр.д.№ 532/ 2011 г., III Г.О. на ВКС;
Решение № 812/ 27.04.2011 г. по гр.д.№ 198/ 2010 г., IV Г.О. на ВКС; Решение
№ 812/27.04.2011 г. по гр. д. № 198/2010 г., IV Г.О. на ВКС и др. Така не
работодателят е длъжен да извести работника или служителя за решението си
по искането му, а обратното – работникът или служителят следва да се увери,
че отпускът му е разрешен преди да започне ползването му.
В случая, обаче, каквито и усилия да бе положил ищеца да получи
информация дали отпускът му е разрешен преди 14.07.2023 г., те биха били
безрезултатни. Макар молбата да е получена достатъчно рано преди началната
дата на искания отпуск, работодателят я е разгледал и взел решение по нея чак
след близо две седмици. Вярно, че не е уреден срок за това действие на
работодателя, нито презумпция за мълчаливо съгласие (обясненията на
ищеца), но добросъвестното упражняване на работотдателската власт изисква
своевременно разглеждане на молбата за отпуск и вземане на решение по нея
най-късно в деня преди началото на заявения отпуск. Разглеждането й в
последствие създава положение, в което работодателят може да придаде на
едно вече осъществено поведение на работника или служителя характер на
неизпълнение на трудовите задължения или да го санира. Доколкото в
описания случай предпоставките за нарушение на трудовата дисциплина от
работника или служителя са създадени от бездействието на самия
работодател, неявяването на работа не може да съставлява виновно поведение,
така както изисква чл.186 КТ. По посочените съображения, доводите на ищеца
8
за липса на получен „отговор“ на молбите от страна на работодателя
своевременно и в разумен срок и позоваването му на злоупотреба с права от
страна на работодателя са основателни.
Според фактическото основание на заповедта, ищецът е дисциплинарно
наказан за това, че не се е явявал работа в периода от 12.07.2023 г. до
24.07.2023 г., но на 12.07.2023 г. и 13.07.2023 г. той е изпълнявал последния си
възложен курс, а на 24.07.2023 г. е бил в отпуск поради временна
неработоспособност, за който ответникът е бил известен преди издаване на
заповедта. За посочените дни ответникът не е имал основание да счете
поведението на ищеца за дисциплинарно нарушение, а по отношение на
остатъка от периода – е наложил дисциплинарно наказание при създадени от
самия него предпоставки поведението на ищеца да съставлява неизпълнение
на задълженията му, съобразно изложеното по-горе. На следващо място,
работодателят е счел, че виновно неизпълнение на трудовите задължения
съставлява и липсата на доброволно плащане на глобата. Поначало
причиняването на вреда на работодателя би могло да съставлява
дисциплинарно нарушение, но такова не е липсата на доброволно плащане. То
е основание за ангажиране на имуществената отговорност на ищеца, което е
сторено от ответника, но това няма отношение към трудовата дисциплина. От
мотивите на заповедта не става ясно кое от описаното поведение на ищеца се
определя като нарушение на трудовата дисциплина, колко нарушения са
извършени според работодателя и какво/какви. Заповедта изобщо не
позволява да се определи дали наказанието се налага само заради неявяване на
работа или и заради неплащане на глобата. Сочи се, че са извършени груби
нарушения на трудовата дисциплина по чл.187, т.5, т.7, т.8, т.9 и т.10 КТ, както
и едновременно с това – че нарушенията съставляват такива по чл.190, ал.1,
т.2, т.3 и т.7 КТ, без да става ясно колко са нарушенията и кое
действие/бездействие на ищеца осъществява посочената квалификация,
едновременно, частично или поотделно я осъществява и дали едно и също
поведение се определя като тежки нарушения по чл.187 КТ и по чл.190 КТ.
Освен изложеното, относно част от изброените в заповедта нарушения няма
нито изложени от работодателя, нито установени факти, които биха могли да
се подведат под посочената квалификация – неспазване на правилата за
здравословни и безопасни условия на труд, неизпълнение на законните
нареждания на работодателя, системни нарушения на трудовата дисциплина,
други тежки нарушения на трудовата дисциплина.
По посочените до тук съображения за липса на фактическо основание за
налагане на дисциплинарно наказание и пороците в мотивите на заповедта,
наложеното на ищеца дисциплинарно наказание не е законосъобразно. Искът
му се явява основателен и следва да бъде уважен, като извършеното със
заповед № 23/02.08.2023 г. на управителя на ответника прекратяване на
трудовото правоотношение поради дисциплинарно уволнение бъде признато
за незаконно и отменено.
Доколкото дисциплинарното наказание „уволнение“ е незаконно,
9
ищецът не дължи заплащане на обезщетение по чл.221, ал.2 КТ, а ответникът
няма вземане, срещу което да прихване неплатеното от него трудово
възнаграждение. Видно от заключението по задачи 1 и 2 на съдебно-
счетоводната експертиза и фишовете за работна заплата, ответникът е
начислил, но не е заплатил на ищеца заплатите за месеците юни и юли 2023 г.
в нетни размери съответно 605,27 лв. и 270,07 лв. Тъй като възнаграждението
за месец юли се претендира до 13.07.2024 г. – само за отработените дни, не се
дължи заплащане на обезщетението по чл.40, ал.5 КСО в размер на 78 лв.,
начислено за дните след претендирания период. Така за периода 01.06.2023 г. –
13.07.2023 г. дължимото от ответника и неплатено на ищеца трудово
възнаграждение е общо 797,34 лв.
Основателността на иска за заплащане на обезщетение за неизползвания
платен годишен отпуск е предпоставено от прекратяване на трудовото
правоотношение (чл.224, ал.1 КТ). Макар дисциплинарното уволнение да е
незаконно и да подлежи на отмяна, трудовото правоотношение между
страните не би съществувало, защото е следвало да се прекрати най-късно с
изтичане на срока на предизвестието – на 19.08.2023 г. Няма твърдения или
данни по делото да е отложено ползване на платен годишен отпуск от
предходната 2022 г. и за колко дни, поради което и такова отлагане не може да
бъде взето предвид. Установи се, че от полагащите се на ищеца 25 дни платен
годишен отпуск, той е ползвал 10. Размерът на обезщетението за полагащия се
за съответната година платен годишен отпуск се определя пропорционално на
реално отработеното през тази година време. В случая следва да се съобрази,
че за времето между незаконното уволнение и прекратяването на
правоотношението с изтичане на предизвестието, ищецът не е могъл да полага
реално труд по съществуващо трудово правоотношение, съответно – да ползва
платения годишен отпуск, поради което този период не следва да се взема
предвид при определяне на оставащия неизползван платен годишен отпуск
(Решение № 160/26.03.2010 г. по гр. д. № 5153/2008 г., I Г.О. на ВКС). Така
ищецът е отработил седем месеца и два три от 2023 г., спрямо което
пропорционално се припадат 14 дни платен годишен отпуск. След приспадане
на ползваните 10 дни, му се дължи обезщетение за неизползван платен
годишен отпуск за 4 дни. Съгласно чл.224, ал.2 КТ обезщетението за
неизползван платен годишен отпуск се изчислява по правилото на чл.177 КТ
от полученото среднодневно брутно трудово възнаграждение за последния
календарен месец, предхождащ ползването на отпуска, през който работникът
или служителят е отработил най-малко 10 работни дни. Последният месец,
през който ищецът е отработил най-малко 10 работни дни е месец юни 2023 г.
– 17 от 22 работни дни, а съгласно заключението по задача № 4 от
експертизата среднодневното брутно трудово възнаграждение през този месец
е било в размер 35,45 лв. Така дължимото обезщетение за неизползвания
платен годишен отпуск, пропорционално на времето, което се признава за
трудов стаж през 2023 г., е 141,80 лв.
Ответникът признава, че е съхранявал трудовата книжка на ищеца, както
10
и че му я е върнал на 21.08.2023 г. Съгласно чл.350, ал.1 КТ /в редакцията към
датата на прекратяване на правоотношението/, той е бил задължен да я
предаде на ищеца от момента на уволнението – на 03.08.2023 г. (приетото в т.1
на Тълкувателно решение № 1/02.12.2019 г. по тълк.д. № 1/2019 г. на ОСГК на
ВКС). Моментът на уволнението не е датата на издаване на заповедта, която в
случая има конститутувен характер, а на получаването й от работника или
служителя. Задължението на ответника за връщане на трудовата книжка не е
възникнало на 02.08.2023 г., от когато се претендира обезщетение за
задържането й, а на 03.08.2023 г., когато е прекратено трудовото
правоотношение. Тъй като заповедта не е била връчена лично, работодателят е
следвало, но не е изпратил съобщение по чл.6, ал.3 НТКТС, поради което е в
неизпълнение на задължението от деня на уволнението. Без изпълнение на
посочената процедура работодателят не би могъл да се освободи от
последиците на забавата си, защото не е предложил изпълнение. По тази
причина молбата на ищеца, с която се посочва начин на предаване на
трудовата книжка, но не е подадена в отговор на съобщение по чл.6, ал.3
НТКТС, не може да освободи ответника от забавата в периода 03.08.2023 г. –
16.08.2023 г. Така ответникът дължи на ищеца заплащане на обезщетение
съгласно чл.226, ал.2 и ал.3, изр.2 КТ /в редакцията към датата на уволнението
и края на периода/ за времето от 03.08.2023 г. до 21.08.2023 г., или за 18 дни.
Изчислено по реда на чл.228, ал.1 КТ, среднодневното брутно трудово
възнаграждение на ищеца за месеца, предхождащ месеца, в който е
възникнало основанието за обезщетение – месец юли 2023 г., е 37,14 лв.
(задача № 5 от експертизата), а дължимото обезщетение е в размер 668,52 лв.
Не се твърди и по делото няма данни, от които може да се направи
извод, че задълженията на ответника за посочените обезщетения са заплатени.
Те не могат да се счетат и погасени чрез извънсъдебно прихващане срещу
имуществената санкция, съгласно изявлението на работодателя в заповедта за
налагане на дисциплинарно наказание, защото активното вземане не е
ликвидно (заявление от ищеца от 21.07.2023 г.), а пасивните вземания не са
индивидуализирани в заповедта и не би могло да се заключи, че изявлението
касае проценсните вземания.
В обобщение на изложеното, искът за признаване на уволнението на
ищеца за незаконно и неговата отмяна се явява основателен и следва да се
уважи, а исковете за присъждане на трудово възнаграждение и обезщетения за
неизползван платен годишен отпуск и незаконно задържане на трудовата
книжка са частично основателни, поради което следва да се уважат само до
дължимите размери.
На основание чл.242, ал.1, предл.2 КТ следва да постанови
предварително изпълнение на решението само в частта по присъденото
трудово възнаграждение, тъй като другите обезщетения не са такива за
положен труд (Определение № 485/30.07.2010 г. по ч.гр.д. № 351/2010 г., IV
Г.О. на ВКС).
11
По присъждане на направените разноски:
На основание чл.78, ал.6 ГПК ответникът следва да бъде осъден да
заплати по сметка на Районен съд – Горна Оряховица държавна такса за
разглеждане на уважените искове в размер общо 230 лв. и част от платеното от
бюджета на съда възнаграждение на вещото лице по съдебно-счетоводната
експертиза, съответно на уважената част от исковете – 71,53 лв., или общо
разноски 301,53 лв., както и 5 лв. в случай на служебно издаване на
изпълнителен лист. Остатъкът от разноските за възнаграждението на вещото
лице, съответни на отхвърлената част от исковете, остава в тежест на бюджета
на съда.
Предвид крайния изход на спора и на основание чл.78, ал.1 ГПК,
ищецът има право да му се присъдят направените разноски съразмерно на
уважената част от исковете. От негова страна е направено такова искане и са
представени доказателства реално да са сторени разноски в размер на 1200 лв.
за заплатено адвокатско възнаграждение по четирите иска. От реално
сторените разноски, пропорционално на уважената част от исковете, на ищеца
му се следва заплащане на 943,77 лв.
Той дължи заплащане на направените от ответника разноски
пропорционално на отхвърления иск, защото съгласно чл.83, ал.1. т.1 ГПК е
освободен от само от заплащане на такси и съдебни разноски, но не и от
отговорността по чл.78, ал.3 ГПК (Определение № 629/01.11.2011 г. по ч.пр.д.
№ 440/2011 г. на IV Г.О. на ВКС). От страна на ответника е направено искане
за присъждане на разноски и са представени доказателства реално да са
сторени разноски от 1 180 лв. (250 лв. за депозит за възнаграждение за вещо
лице по съдебно-счетоводната експертиза и 930 лв. за заплатено адвокатско
възнаграждение). Пропорционално на отхвърлената част от исковете му се
следва от адвокатското възнаграждение 198,58 лв., а от депозита за
експертиза, доколкото тя касае само осъдителните искове – 71,18 лв., или
общо разноски от 269,76 лв. Сумата от 400 лв., внесена от ответника за
депозит за възнаграждение на вещо лице по неизготвената съдебно-
графологична експертиза не е разпоредена, поради което не подлежи на
присъждане.
На основание чл.258, ал.1 ГПК решението подлежи на обжалване.
Мотивиран така, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА НЕЗАКОННО И ОТМЕНЯ дисциплинарното
наказание „уволнение“, наложено на И. Д. И., ЕГН *******, с постоянен
адрес: гр. ****, ул. ***** № ***, етаж ****, апартамент *** със заповед №
23/02.08.2023 г. на управителя на „ШАНС – М.Б.“ ЕООД, ЕИК ********, със
седалище и адрес на управление с.Поликраище, Община Горна Оряховица,
ул.“Георги Измирлиев“ № 10.
12
ОСЪЖДА „ШАНС – М.Б.“ ЕООД, ЕИК ********, със седалище и адрес
на управление с.Поликраище, Община Горна Оряховица, ул.“Георги
Измирлиев“ № 10, представлявано от управителя М. К. Б. да заплати на И. Д.
И., ЕГН *******, с постоянен адрес: гр. ****, ул. ***** № ***, етаж ****,
апартамент *** сумата от 797,34 лв. (седемстотин деветдесет и седем лева и
тридесет и четири стотинки), представляваща неплатено трудово
възнаграждение за периода от 01.06.2023 г. до 13.07.2023 г., ведно със
законната лихва от 03.10.2023 г. до окончателното изплащане на сумата, като
ОТХВЪРЛЯ иска за разликата над присъдените 797,34 лв. (седемстотин
деветдесет и седем лева и тридесет и четири стотинки) до претендираните 1
114,28 лв. (хиляда сто и четиринадесет лева и двадесет и осем стотинки), или
за сумата от 316,94 лв. (триста и шестнадесет лева и деветдесет и четири
стотинки).
ОСЪЖДА „ШАНС – М.Б.“ ЕООД, ЕИК ********, със седалище и адрес
на управление с.Поликраище, Община Горна Оряховица, ул.“Георги
Измирлиев“ № 10, представлявано от управителя М. К. Б. да заплати на И. Д.
И., ЕГН *******, с постоянен адрес: гр. ****, ул. ***** № ***, етаж ****,
апартамент *** сумата от 141,80 лв. (сто четиридесет и един лева и
осемдесет стотинки), представляваща обезщетение за неизползван неплатен
годишен отпуск, ведно със законната лихва от 03.10.2023 г. до окончателното
изплащане на сумата, като ОТХВЪРЛЯ иска за разликата над присъдените
141,80 лв. (сто четиридесет и един лева и осемдесет стотинки) до
претендираните 455 лв. (четиристотин петдесет и пет лева), или за сумата от
313,20 лв. (триста и тринадесет лева и двадесет стотинки).
ОСЪЖДА „ШАНС – М.Б.“ ЕООД, ЕИК ********, със седалище и адрес
на управление с.Поликраище, Община Горна Оряховица, ул.“Георги
Измирлиев“ № 10, представлявано от управителя М. К. Б. да заплати на И. Д.
И., ЕГН *******, с постоянен адрес: гр. ****, ул. ***** № ***, етаж ****,
апартамент *** сумата от 668,52 лв. (шестстотин шестдесет и осем лева и
петдесет и две стотинки), представляваща обезщетение за незаконно
задържане на трудовата книжка в периода от 03.08.2023 г. до 21.08.2023 г.,
ведно със законната лихва от 03.10.2023 г. до окончателното изплащане на
сумата, като ОТХВЪРЛЯ иска за разликата над присъдените 668,52 лв.
(шестстотин шестдесет и осем лева и петдесет и две стотинки) до
претендираните 678,26 лв. (шестстотин седемдесет и осем лева и двадесет и
шест стотинки), или за сумата от 9,74 лв. (девет лева и седемдесет и четири
стотинки) и за деня 02.08.2023 г.
ПОСТАНОВЯВА предварително изпълнение на решението само в
частта по присъденото трудово възнаграждение.
ОСЪЖДА „ШАНС – М.Б.“ ЕООД, ЕИК ********, със седалище и адрес
на управление с.Поликраище, Община Горна Оряховица, ул.“Георги
Измирлиев“ № 10, представлявано от управителя М. К. Б. да заплати по
сметка на Районен съд – Горна Оряховица държавна такса за разглеждане на
13
уважените искове и възнаграждение на вещо лице, пропорционално на
уважената част от исковете, в размер 301,53 лв. /триста и един лева и
петдесет и три стотинки/, както и 5,00 лв. /пет лева/, в случай на служебно
издаване на изпълнителен лист.
ОСЪЖДА „ШАНС – М.Б.“ ЕООД, ЕИК ********, със седалище и адрес
на управление с.Поликраище, Община Горна Оряховица, ул.“Георги
Измирлиев“ № 10, представлявано от управителя М. К. Б. да заплати на И. Д.
И., ЕГН *******, с постоянен адрес: гр. ****, ул. ***** № ***, етаж ****,
апартамент *** сумата от 943,77 лв. /деветстотин четиридесет и три лева и
седемдесет и седем стотинки/, представляваща направени разноски за
адвокатско възнаграждение, съразмерно на уважената част от исковете.
ОСЪЖДА И. Д. И., ЕГН *******, с постоянен адрес: гр. ****, ул. *****
№ ***, етаж ****, апартамент *** да заплати на „ШАНС – М.Б.“ ЕООД, ЕИК
********, със седалище и адрес на управление с.Поликраище, Община Горна
Оряховица, ул.“Георги Измирлиев“ № 10, представлявано от управителя М. К.
Б. сумата от 269,76 лв. /двеста шестдесет и девет лева и седемдесет и шест
стотинки/, представляваща направени разноски за адвокатско
възнаграждение и възнаграждение на вещо лице, съразмерно на отхвърлената
част от исковете.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Окръжен
съд – Велико Търново в двуседмичен срок от връчване на преписи на
страните.
Препис от решението да се връчи на страните.
Съдия при Районен съд – Горна Оряховица: _______________________
14