№ 422
гр. Русе, 07.04.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – РУСЕ, XI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и осми март през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Тихомира Г. Казасова
при участието на секретаря Станка Ст. Иванова
като разгледа докладваното от Тихомира Г. Казасова Гражданско дело №
20214520104560 по описа за 2021 година
БЛ. ЛЮБ. АТ. твърди, че на 16.02.2021г. сключила със „Стик – кредит“ АД договор за
потребителски кредит №671299, по силата на който ответникът й предоставил в заем 700
лева със срок на погасяване 12 месеца, при фиксиран лихвен процент – 36% и ГПР –
42.580%.
В Раздел V, чл.6 от контракта било посочено, че заемателят се задължава в срок до 3
дни от получаване на заемната сума, да осигури: поръчителство на физическо лице, което
отговаря на определени условия или обезпечение чрез банкова гаранция. При неизпълнение,
кредитополучателят приел да заплати неустойка в размер на 877.06 лева, съставляваща 0.9%
от стойността на усвоената сума, начислявана пропорционално към всяка вноска по кредита
и отразена в погасителния план (Раздел VІІІ, чл.17).
Ищцата излага следните съображения относно нищожността (недействителността) на
процесния договор:
Приема, че клаузи от контракта противоречат на законоустановени императивни
правила.
С оглед характера на договора счита, че за действителността му следва да е спазена
процедурата, уредена в чл.8 и сл. от Закона за предоставяне на финансови услуги от
разстояние и Закона за електронния документ и електронните удостоверителни услуги.
Твърди, че доставчикът не е изпълнил императивно вмененото му задължение да предостави
на потребителя изискуемата преддоговорна информация и не е получил съгласието му за
сключване и изпълнение на договора, както и за условията, при които потребителят може да
се откаже от него. Поддържа, че разменените между доставчика и потребителя електронни
съобщения са неподписани, тъй като не е спазена предвидената процедура за
1
удостоверяване техния действителен автор, респективно същите нямат формална
доказателствена сила по смисъла на чл.180 ГПК.
Заявява, че процесният договор не е написан по ясен и разбираем начин.
Счита, че Договорът е нищожен на основание чл.11, ал.1, т.10, вр.чл.22 ЗПК, тъй като
не е налице съществен елемент от неговото съдържание – ГПР. В тази връзка сочи, че е
визиран фиксиран лихвен процент по заема – 36%, но не става ясно как тази стойност се
съотнася към ГПР. Описаните такси и разходи, водели до ГПР различен по размер от
вписания. Приема, че действителния ГПР е 150.350% и е над максимално установения праг,
предвиден в императивната разпоредба на чл.19, ал.4 ЗПК.
Оспорва действителността на клаузите в Раздел VІІІ, чл.17 и Раздел V, чл.6, като
противоречащи на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета относно
договорите за потребителски кредит, в преамбюла на която е указано, че кредиторите не
следва да кредитират по безотговорен начин, без предварителна оценка на
кредитоспособността, а държавите – членки следва да упражняват необходимия надзор с цел
избягване на такова поведение и да прилагат необходимите средства за санкциониране на
кредиторите, в случаите, в които процедират по този начин. Позовавайки се и на
разпоредбата на чл.16 ЗПК счита, че ответникът е следвало да извърши проверка на
кредитоспособността на потребителя преди сключване на договора, а не да му вменява
задължение да осигури обезпечение след като заемът е отпуснат и да изисква неустойка при
неизпълнение на това задължение. Отделно от това приема, че начислената неустойка излиза
извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция и цели единствено
постигане на неоснователно обогатяване. Сочи, че в случая е налице и заобикаляне на
закона по смисъла на чл.26, ал.1, пр.2 ЗЗД, тъй като в нарушение разпоредбата на чл.33, ал.1
ЗПК, кредиторът уговаря допълнително обезщетение за неизпълнение на акцесорно
задължение – недадено обезпечение, от което не произтичат вреди. Смята, че ответникът
променя последиците от липсата на обезпечение и вместо да санкционира с предсрочна
изискуемост, начислява неустойка, чието плащане разсрочва с периодичните вноски.
Приема, че неустойката е начислена в нарушение императивното правило на чл.19, ал.1,
вр.чл.11, ал.1, т.10 ЗПК и по своята същност представлява печалба за кредитора, която би
следвало да е част от ГПР. Некоректно посочената стойност на ГПР приравнява на
непосочен ГПР по смисъла на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, предвид което счита, че целият договор
е недействителен по смисъла на чл.22 ЗПК.
Твърди, че е налице „заблуждаваща търговска практика“ по смисъла на чл.68д, ал.1 и
ал.2, т.1 ЗЗП и правото на ЕС. В този смисъл цитира Решение от 15.03.2012г. по дело С-
453/2010г. на СЕС.
Поддържа, че договорът е нищожен и на основание чл.11, ал.1, т.9, вр.чл.22 ЗПК, тъй
като клаузата за възнаградителна лихва е нищожна поради противоречие с добрите нрави.
Счита, че е нарушена разпоредбата на чл.11, ал.1, т.20 ЗПК, тъй като не е посочен
съществен елемент от съдържанието на контракта – наличието или липсата на право на
отказ на потребителя от договора; срока, в който това може да бъде направени и условия за
неговото упражняване, включително информация за задължението на потребителя да погаси
2
усвоената главница и лихвата, съгласно чл.29, ал.4 и ал.6 ЗПК, както и за размера на
лихвения процент на ден.
Заявява, че е налице унищожаемост на процесния договор на основание чл.33, ал.1
ЗЗД, с оглед сключването му поради крайна нужда и явно неизгодни условия. Ищцата
пояснява, че е била принудена да сключи договора, тъй като към този момент не
разполагала с достатъчно финансови средства за задоволяване нуждите на семейството от
храна, комунални услуги и поемане на други неотложни разходи. Това оказало влияние
върху формирането на вътрешната й воля да сключи договора при явно неизгодни за нея
условия с оглед драстичното несъответствие и несъразмерност в стойността на насрещните
престации. Получила сума в размер на 700 лева, а предсрочно погасила 1100 лева.
По изложените съображения моли съда да осъди „Стик-кредит“ АД, ЕИК *********
със седалище и адрес на управление: гр.Шумен, пл.“Оборище“№13Б, представлявано от
Х.М.Т. да й заплати сумата 400 лева – недължимо платена по Договор за потребителски
кредит №671299/16.02.2021г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от
18.08.2021г. до окончателното й изплащане.
Претендира направените по делото разноски.
В срока по чл.131 от ГПК ответникът – „Стик - кредит“ АД е депозирал отговор на
исковата молба, в който излага доводи, досежно неоснователността на ищцовите претенции.
Пояснява, че процесния договор за кредит е сключен от разстояние, като част от
система за предоставяне на финансови услуги от разстояние, организирана от кредитора и
при спазване изискванията на ЗПФУР и ЗЕДЕУУ. Описва извършените от контрагентите
действия, свързани с кандидатстването и отпускането на кредита, съобразени с действащите
към м.февруари 2021г. Общи условия. Поддържа, че сключването на договора е инициирано
от ищеца с попълване „Заявка за кредит“, съдържаща лични данни на кредитополучателя,
като на последният са предоставени: Договор за потребителски кредит №671299;
погасителен план – Приложение №1; Стандартен европейски формуляр и Общи условия.
След като Б.А. се запознала с всички условия изразила съгласието си за сключване на
договора.
В изпълнение на задълженията си, произтичащи от контракта ответникът превел по
сметка на ищеца заемна сума.
Изложени са аргументи относно формата на договора и неговата действителност.
Конкретизирано е, че правото на отказ на потребителя от договора се съдържа в чл.9, където
подробно била описана процедурата, съобразена с императивните разпоредби на ЗПК и ЗЗП.
Пояснено е, че са спазени изискванията на чл.10, ал.1 ЗПК. ГПР бил визиран точно и ясно,
като в ОУ били посочени взетите предвид допускания, използвани при изчисляването.
Ответникът оспорва доводите на ищеца досежно нищожността на неустоечната
клауза. Приема, че неустойката представлява самостоятелен договор по смисъла на чл.8, ал.1
ЗЗД, но би могла да се материализира като клауза в договор, чието изпълнение обезпечава.
Като самостоятелно съглашение, по отношение нейната действителност не следвало да се
прилагат разпоредбите на ЗПК, а общите разпоредби на ЗЗД. Твърди, че въпреки клаузата на
чл.17 и сл. от договора, кредиторът не е начислявал, претендирал или получавал от ищеца
3
плащане, представляващо погасяване на договорната неустойка.
Моли съда да отхвърли претенцията като неоснователна.
Съобразявайки становищата на страните, ангажираните в хода на
производството доказателства по вътрешно убеждение и приложимия закон, съдът
прие за установено от фактическа страна, следното:
Страните по делото са били обвързани от облигационно правоотношение, основано
на Договор за потребителски кредит, предоставен от разстояние №671299/16.02.2021г., по
силата на който „Стик – кредит“ АД предоставило на БЛ. ЛЮБ. АТ. заем при следните
условия: 700 лева – общ размер на кредита (главница); 36% - лихвен процент; 42.58% -
годишен процент на разходите; 875.41 лева – обща сума, дължима от потребителя,
изчислена към момента на сключване на договора за кредит; 12 месеца – срок на погасяване;
10% - лихвен процент, който се прилага при просрочени плащания. На 16.02.2021г.
ответникът превел по сметка на ищеца заемната сума – 700 лева.
Според чл.6 от контракта, кредитополучателят се задължил в 3-дневен срок от
сключване на договора да предостави обезпечения на задълженията си чрез
поръчителството на физическо лице, отговарящо на определени от кредитора условия или
банкова гаранция. При неизпълнение на това задължение, приел да заплати неустойка в
размер на 0.9% от стойността на усвоената по кредита сума за всеки ден, през който не е
предоставено договорното обезпечение.
В погасителния план към договора, месечните вноски са посочени в два варианта:
фиксирана вноска без неустойка и вноска с неустойка. Указано е, че общо дължимата сума
по кредита е в размер на 875.41 лева, формирана от главница и лихва или 1752.47 лева,
формирана от главница, лихва и неустойка, когато не е осигурена гаранция.
Приложен е Стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за
потребителските кредити, като в част ІІІ, т.4 са указани свързани с договора разходи, между
които неустойка, която се начислява в случай на неизпълнение на задълженията, посочени в
част ІІІ. Визирано е и правото на отказ от договора.
Съгласно чл.45 от ОУ, потребителят дължи неустойка в размер на 0.9% от стойността
на усвоената по кредита сума за всеки ден, през който не е предоставил договореното
обезпечение, като неустойката ще бъде заплащана периодично, заедно с всяка погасителна
вноска за периода, през който не е осигурено договореното обезпечение.
На 07.06.2021г. Б.А. заплатила на „Стик – кредит“ АД 1100 лева. Като основание за
превода се сочи: „погасяване на кредит БЛ. ЛЮБ. АТ.“.
С оглед установяване релевантни за спора факти е възложена и приета, неоспорена от
страните съдебно – икономическа експертиза, чието заключение съдът цени като ясно,
пълно, обосновано и обективно. Вещото лице е констатирало, че ищцата е извършила едно
плащане по процесния договор за кредит – 1100 лева, с което са погасени: главница – 700
лева; възнаградителна лихва за периода 16.02.2021г. – 07.06.2021г. – 74.47 лева; 6.28 лева –
лихва за просрочие; неустойка за непредоставено обезпечение – 190.99 лева; такса за
изпратени СМС – 20 лева; разходи за събиране на вземането – изпратени писма – 18.26 лева
и разходи за събиране на вземането – посещения – 90 лева. Съобразявайки размера на
4
отпуснатия кредит, изплатената от кредитополучателя сума и нормативно установената
формула в Приложение №1 към чл.19, ал.2 ЗПК, експертът е установил, че ГПР е 342.05%. В
о.с.з. пояснява, че ако ищцата е платила два месеца по-късно ГПР би бил друг, вероятно по-
нисък.
Установената фактическа обстановка налага следните правни изводи:
Предвид изложените в исковата молба обстоятелства и формулиран петитум, съдът
приема, че е сезиран с претенции намиращи правното си основание в нормата на чл.55, ал.1,
пр.1 и чл.86 ЗЗД.
Облигационноправната уредба на неоснователното обогатяване са съдържа в
разпоредбите на чл.55 – чл.59 ЗЗД. В основата на неоснователното обогатяване стои
принципът на справедливостта, който препятства разместването на имущество при липса на
признато от закона основание.
Предявеният осъдителен иск е обоснован с твърдения, че с оглед нищожни клаузи от
процесния договор за кредит, ищцата е платила сума, надвишаваща размера на
задължението, съобразно действителните уговорки.
Първият фактически състав на чл.55, ал.1, т.1 ЗЗД изисква предаване, съответно
получаване, на нещо при начална липса на основание, т.е. когато още при самото получаване
липсва основание за преминаване на блага от имуществото на едно лице в имуществото на
друго. Начална липса на основание е налице в случаите, когато е получено нещо въз основа
нищожен акт. (Постановление №1/28.05.1979г., Пленум на ВС).
Съгласно чл.7, ал.3 от ГПК (ДВ, бр.100/2019г.) съдът служебно следи за наличието на
неравноправна клаузи в договор, сключен с потребител. Приложеният към исковата молба
Договор за потребителски кредит, предоставен от разстояние №671299/16.02.2021г., попада
в приложното поле на Закона защита на потребителите, тъй като кредитополучателят
отговоря на дефиницията за „потребител” по смисъла на § 13, т.1 от ДР на ЗЗП, а заявителят
на дефиницията за „търговец” по смисъла на § 13, т.2 от ДР на ЗПП. Контрактът има за
предмет предоставяне на финансови услуги, свързани с дейността на кредитна институция
по смисъла на § 13, т.12 от ДР на ЗЗП. Съобразно разпоредбата на чл.24 ЗПК за договора се
прилагат и разпоредбите на чл.143 – 148 от ЗЗП.
Неустоечната клауза, съдържаща се в процесния договор, с обоснована вероятност
може да се определи като неравноправна.
В глава четвърта от ЗПК е уредено задължение на кредитора преди сключване на
договор за кредит да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при
отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. Клауза, като уговорената, според която
кредитополучателя дължи неустойка в размер на 0.9% от стойността на усвоената по
кредита сума за всеки ден, през който не е предоставил обезпечение по чрез банкова
гаранция или поръчителство на физическо лице, което отговаря на определение условия се
намира в пряко противоречие с преследваната от Директива 2008/48/ЕО цел, транспонирана
в ЗПК. На практика подобна уговорка прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на
финансовата институция за извършване на предварителна оценка платежоспособността на
длъжника върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване размера на
5
задълженията. По този начин на длъжника се вменява задължение да осигури обезпечение
след като кредита е отпуснат, като ако не стори това дългът му нараства, т.е. опасността
от свръхзадлъжнялост се увеличава. Замисълът на изискването за проверка на
кредитоспособността на потребителя, както и изрично е посочено в чл.16 ЗПК, е тя да бъде
извършена преди сключването на договора, съответно тогава да се поиска обезпечение въз
основа изводите от проверката и едва след предоставянето му да се сключи договора за
кредит.
На следващо място, неустойка за неизпълнение на задължение, което не е свързано
пряко с претърпени вреди (няма данни за ответника да са настъпили вреди от
непредоставянето на обезпечение) е типичен пример за неустойка, която излиза извън
присъщите си функции и цели единствено постигането на неоснователно обогатяване.
Според т.3 от Тълкувателно решение №1/15.06.2010г. по т.д.№1/2009г. на ВКС, нищожна,
поради накърняване на добрите нрави, е тази клауза за неустойка, уговорена извън
присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.
На последно място, по посочения начин се заобикаля законът – чл.33, ал.1 ЗПК, който
текст предвижда, че при забава на потребител, кредиторът има право само на лихва върху
неплатената в срок сума за времето на забава. С процесната клауза за неустойка в полза на
кредитора се уговаря още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно
задължение – недадено обезпечение, от което обаче не произтичат вреди. Подобна
неустойка всъщност обезпечава вредите от това, че вземането няма да може да бъде събрано
от длъжника, но именно тези вреди се обезщетяват и чрез мораторната лихва по чл.33, ал.1
от ЗПК.
Отделно от това следва да се отбележи, че непредставянето на обещани обезпечения
(когато същите са били реално очаквани от кредитора), съобразно разпоредбата на чл.71
ЗЗД, дава основание да се иска незабавно цялото задължение. В случая кредитора променя
последиците от липса на обезпечение и вместо да санкционира с предсрочна изискуемост,
той начислява неустойка, чието плащане разсрочва заедно с периодичните вноски. Това
навежда на извод, че нито една от страните не е имала реално намерение да се представя
обезпечение или да се ползват правата на кредитора по чл.71 ЗЗД, при непредставено
обезпечение. Ако кредиторът е държал да получи обезпечение е могъл да отложи даването
на кредит, каквато е обичайната практика при предоставяне на обезпечени кредити. Дори да
се приеме, че страните са допускали възможността исканите обезпечения да се предоставят
и „неустойката“ да не се дължи, то това плащане не се явява неустойка по смисъла на
закона, а възнаграждение, дължимо под условие. Това е така, тъй като последиците от
неизпълнението на „задължението“ да се предостави обезпечение, не са типичните
последици от договорно неизпълнение, които законът предвижда, а напротив – договорът
продължава да се изпълнява по първоначално заложен погасителен план, но при по-висока
цена, прикрита като неустойка.
Съдът намира за основателно наведеното в исковата молба оплакване за нарушение
разпоредбите на чл.11, т.10 ЗПК и заобикаляне императивната норма на чл.19, ал.4 ЗПК,
доколкото уговорената неустойка в раздел VІІІ, чл.17 от Договора, която според
6
погасителния план възлиза на 877.06 лева съставлява скрит добавък и следва да бъде
включена в годишния процент на разходите. Според чл.19, ал.1 ЗПК, годишният процент на
разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или
бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи), като в ал.4 на нормата е посочен неговия
максимално допустим размер – пет пъти размера на законната лихва.
В случая макар да е уговорена като санкция, доколкото се дължи при неизпълнение
на договорно задължението, с неустойката се въвеждат допълнителни разходи, в резултат на
които общия разход по кредита за потребителя и съответно годишния процент на разходите
реално надхвърля посочения в договора – 42.58% и възлиза на 342.05%, който размер се
установява от заключението на вещото лице. В тази връзка следва да се отбележи, че според
Стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителските
кредити, неустойката се явява разход по кредита (включена е в част ІІІ, т.4 – Разходи по
кредита). Така размерът на ГПР се явява по-голям от законово допустимия петкратен размер
на законната лихва – 50%, определен в чл.19, ал.4 ЗПК. На практика с уговорената
неустойка се заобикаля разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК, тъй като тя се явява прикрит разход
по кредита, с който се надхвърля допустимия размер на разходите. От съществено значение
е и факта, че размерът на неустойката (877.06 лева) надхвърля този на отпуснатия кредит
(700 лева).
Всяка клауза от договора за потребителски кредит, имаща за цел или резултат
заобикаляне изискванията на закона е нищожна. Според нормата на чл.22 ЗПК, приложима
за процесното договорно правоотношение, когато не са спазени изискванията на конкретни
разпоредби от закона, то договорът за потребителски кредит е изцяло недействителен, като
между изчерпателно изброените норми са и тези по чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. Съгласно чл.23
ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е недействителен, потребителят връща само
чистата стойност по кредита, без да дължи лихва или други разходи.
Не се спори, че на 07.06.2021г. ищцата е заплатила на ответника сумата 1100 лева за
погасяване дълга по процесния договор за кредит.
Съобразно разпоредбата на чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД и предвид изложените съображения
разликата над 700 лева, т.е. сумата от 400 лева е получена при начална липса на правно
основание и подлежи на връщане.
Претенцията като доказана следва да бъде уважена изцяло.
Върху главницата следва да се присъди законна лихва, считано от 18.08.2021г. (датата
на входиране на исковата молба) до окончателното й изплащане.
Предвид изхода на спора, на основание чл.78, ал.1 ГПК, в тежест на ответника са
направените от ищцата разноски по делото в размер на 200 лева – заплатена държавна такса
и внесен депозит за експертиза.
Претендира се възнаграждение за процесуално представителство. От представения
договор за правна помощ и съдействие е видно, че на основание чл.38, ал.1, т.2 от ЗА,
услугите са предоставени безплатно от адвоката на клиента. При осъществяване безплатна
адвокатска защита, възнаграждението се присъжда със съдебното решение по реда на чл.38,
ал.2 ЗА – в полза на адвоката. Съобразявайки фактическата и правна сложност на делото и
7
извършените процесуални действия, съдът определя възнаграждение за процесуално
представителство в размер на 300 лева, платимо от ответника на адвокат И.П.Н..
Мотивиран така, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА на основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД, „ Стик-кредит“ АД, ЕИК *********
със седалище и адрес на управление: гр.Шумен, пл.“Оборище“№13Б, представлявано от
Х.М.Т. да заплати на БЛ. ЛЮБ. АТ. , ЕГН ********** с адрес: село Ценово, област Русе,
ул.“Цар Освободител“№7 сумите: 400 лева – недължимо платена по Договор за
потребителски кредит №671299/16.02.2021г., ведно със законната лихва върху главницата,
считано от 18.08.2021г. до окончателното й изплащане и направените по делото разноски в
размер на 200 лева.
ОСЪЖДА „Стик-кредит“ АД, ЕИК ********* да заплати на адвокат И.П.Н.
възнаграждение за процесуално представителство в размер на 300 лева.
РЕШЕНИЕТО подлежи на въззивно обжалване пред Русенски окръжен съд в
двуседмичен срок от връчване на препис от него на страните.
Съдия при Районен съд – Русе: _______________________
8