№ 497
гр. Благоевград, 12.05.2022 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, ТРЕТИ ВЪЗЗИВЕН
ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на дванадесети май през две
хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Петър Узунов
Членове:Катя Сукалинска
Моника Христова
като разгледа докладваното от Моника Христова Въззивно частно
гражданско дело № 20221200500308 по описа за 2022 година
Производството е образувано по частна жалба на „****“ ЕООД срещу
разпореждане № 877 от 31.03.2022г. по чгрд № 829 по описа за 2021 година на
Районен съд Благоевград, в частта, с която е отхвърлено заявлението на
банката за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК срещу М.Д. С..
Недоволен от така постановения акт жалбоподателят твърди, че
заповедният съд не разполага с правомощия на този етап от производството
да се произнася по валидността на сделката, от която заявителя черпи права,
като развива подробни съображения в тази насока. Посочва, че заповедният
съд не е направил задълбочен анализ на дадените в чл. 143 ЗЗП кумулативни
критерии за неровноправна клауза. Счита, че уговореният годишен лихвен
процент отговаря на законовите ограничения. Позовава се на чл. 19, ал.4 от
ЗПК относно максималния петкратен размер на годишния процент на
разходите и твърди, че такава следва да бъде и границата на максимално
допустимия размер на възнаградителната лихва (5-кратния размер на
законната лихва). Иска отмяна на разпореждане в обжалваната му част и
претендира разноски.
Въззивният съд, след като прецени наведените от жалбоподателя
доводи, при съобразяване на акта, чиято отмяна се иска, закона и всички
останали обстоятелствата по делото, намира следното:
Частната жалба е подадена в законоустановения срок, срещу подлежащ
на обжалване съдебен акт и от легитимирано лице, при наличие на правен
интерес от обжалване, поради което се явява процесуално допустима, а по
същество – неоснователна.
1
Заповедното производство е образувано въз основа на заявление по чл.
410 от ГПК, подадено от „****“ ЕООД, ЕИК ****, с искане да бъде издадена
заповед за изпълнение срещу М. Д. КР., ЕГН **********, за следните суми:
сумата от 384,50 лева, неплатена главница по договор за потребителски
кредит № **********/08.05.2015г., сумата от 110,06 лева, представляваща
неплатено договорно възнаграждение за периода 10.01.2017г. до 10.08.2017г.,
сумата от 328,53 лева – неплатено възнаграждение за закупен пакет от
допълнителни услуги, дължимо до 10.08.2017г., мораторна лихва в размер на
180,66 лева, дължима от 10.08.2017г. до датата на изтичане на погасителния
план – 29.03.2022г., както и законна лихва, считано от подаване на
заявлението до окончателното изплащане.
С обжалваното разпореждане съдът е уважил подаденото заявление
единствено в частта относно търсената главница, мораторната лихва, както и
законната лихва, като е отхвърлил заявлението по отношение на
претендираното договорно възнаграждение в размер на 110,06 лева, както и
претендираното възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги в
размер на 328,53 лева. За да постанови така обжалвания акт съдът е приел, че
уговореният между страните годишен лихвен процент в размер на 41,17 % не
съответства на изискванията за добри нрави, като се е позовал на практика на
ВКС, съгласно която максималният размер на възнаградителната лихва не
може да надвишава с повече от три пъти законната лихва. По отношение на
възнаграждението за допълнителни услуги РС е стигнал до извода, че неясно
по делото е какви услуги се предоставени, поради което е налице вероятност
по смисъла на чл. 411, ал. 2, т. 3 от ГПК потребителят да е поставен в
неравностойно положение спрямо кредитора по договора, като заплаща
допълнителни услуги, значително оскъпяващи стойността на получения
кредит.
Настоящата инстанция напълно споделя изводите на заповедния съд.
Съгласно разпоредбата на чл. 411, ал. 2, т. 2 и т. 3 ГПК заповедният
съд не издава заповед за изпълнение, когато искането е в противоречие със
закона или с добрите нрави и когато се основава на неравноправна клауза в
договор, сключен с потребител или е налице обоснова вероятност за това.
Сочените процесуални норми задължават заповедния съд да извърши
преценка дали искането в заявлението не противоречи на закона или на
добрите нрави. Възражението на жалбоподателя в обратна насока е напълно
неоснователно. Посочената от същия практика е постановена преди
промените, въведени с чл. 411, ал. 2, т.3 от ГПК, обнародвани с ДВ, брой 100
от 20.12.2019г. В случая с обжалвания акт решаващият съд е направил
правилна преценка, че уговореният между страните годишен лихвен процент
не съответства на добрите нрави, а по отношение уговореното
2
възнаграждение за допълнителни услуги – че е налице обоснована вероятност
по смисъла на чл. 411, ал. 2, т.3 от ГПК.
Настоящият състав намира, че претендираното със заявлението
договорно възнаграждение по своята същност представлява договорна лихва.
Няма пречка страните да уговарят възнаградителната лихва над размер на
законната лихва стига така определеният максимален размер да не
противоречи на добрите нрави и на закона. В настоящия случай годишният
лихвен процент по договора възлиза на 41,17% и надхвърля трикратния
размер на законната лихва /последният е 30 %/. Това води до накърнява
добрите нрави, тъй като със сделката неравноправно се третира икономически
слабия участник в оборота и неправомерно се използва недостига на
материални средства при него за облагодетелстване на отпусналата кредита
фирма. Същата не отговаря на изискването за добросъвестност, води до
значително неравновесие между правата и задълженията на страните и е във
вреда на кредитополучателя, поради което представлява неравноправна
клауза по смисъла на чл.143 от ЗЗП. В такава насока е и константната
практика на ВКС, обективирана в Определение № 901 от 10.07.2015 г. на ВКС
по гр. д. № 6295/2014 г., IV г. о., ГК,; Решение № 1270 от 9.01.2009 г. на ВКС
по гр. д. № 5093/2007 г., II г. о., ГК; Решение № 378 от 18.05.2006 г. на ВКС
по гр. д. № 315/2005 г., II г. о.; Решение № 906 от 30.12.2004 г. на ВКС по гр.
д. № 1106/2003 г., II г. о.. /
В тази връзка неоснователно е възражението на въззивника, че
разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, която регламентира императивно, че
максималният размер на ГПР не може да бъде по-висок от петкратния размер
на законната лихва, дължима за просрочени задължения в левове и валута,
определена с Постановление на МС, е приложима и относно
възнаградителната лихва. Критерият относно действителността на клаузата за
възнаградителната лихва не може да се аргументира с разпоредбата на чл. 19,
ал. 4 от ЗПК, вкл. в редакцията й с изменението й в сила от 23.07.2014 г.,
доколкото разпоредбата определя максимално допустимия размер на
уговорения годишен процент на разходите, в който процент се включва освен
уговорената възнаградителна лихва и други преки или косвени разходи,
комисиони и възнаграждения от всякакъв вид.
По отношение претенциите за възнаграждение за закупен пакет от
допълнителни услуги настоящият състав намира, че клаузата, с която е
уговорено същото, е нищожна. Възнаграждението, което се е задължил да
заплати потребителят за предоставения му пакет от допълнителни услуги не
отговаря на изискванията на закона, тъй като не е формирана цена за всяка от
услугите по отделно, т. е. така уговореното възнаграждение не отговаря на
императивните изисквания на чл. 10а, ал. 4 от ЗПК, видът, размерът и
3
действието, за което се събират такси и/или комисиони, да бъдат ясно и точно
определени в договора за потребителски кредит. На следващо място
потребителят заплаща възнаграждение не за конкретно поети от ищеца
задължения, чието изпълнение е обусловено от настъпването на ясно описани
условия, а само за предоставени му "възможности", които така или иначе той
има по силата на самия закон. На възможността длъжникът да поиска
извършването на някоя от посочените в споразумението услуги не
кореспондира никакво насрещно задължение на кредитора. Клауза, която
поставя изпълнението на задълженията на търговеца или доставчика в
зависимост от условие, чието изпълнение зависи единствено от неговата воля,
е неравноправна. С това споразумение на практика длъжника е поел
задължение за заплащане на възнаграждение за действия, свързани с
усвояване и управление на кредита, което е забранено от закона, като с
уговореното задължение за плащане на възнаграждение се нарушава и
разпоредбата на чл. 19 от ЗПК относно предвидения лимит на годишния
процент на разходите по кредита. По така изложените съображения, съдът
приема, че уговореното възнаграждение за предоставяне на допълнителен
пакет услуги представлява неравноправна клауза, поради което е и нищожна
по смисъла на чл. 146, ал. 1 и 2 от ЗЗП.
По горните съображения обжалваното разпореждане следва да бъде
потвърдено.
Предвид неоснователността на жалбата искането за присъждане на
съдебни разноски в настоящото производство е неоснователно.
Воден от горното, съдът:
ОПРЕДЕЛИ:
ПОТВЪРЖДАВА разпореждане № 877 от 31.03.2022г. по чгрд № 829 по
описа за 2021 година на Районен съд Благоевград в обжалваната му част.
Определението е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4