РЕШЕНИЕ
№ 189
гр. *, 01.07.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – МОНТАНА в публично заседание на двадесет и
трети юни през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Аделина Троева
при участието на секретаря Даниела Мл. Макавеева
като разгледа докладваното от Аделина Троева Гражданско дело №
20211600100190 по описа за 2021 година
Предявен е иск с правно основание чл. 240, ал. 1 от ЗЗД с цена 27 688 лв,
обективно съединен с иск по чл. 240, ал. 2 от ЗЗД за присъждане на договорна лихва в
размер на 5,44 лв, както и иск по чл. 92 от ЗЗД за заплащане на неустойка за забава в
размер на 16 000 лв и иск за мораторна лихва по чл. 86 от ЗЗД в размер на 1 047,04 лв.
Ищецът Т.И. твърди в исковата молба, че на 3 януари 2020 г. с ответницата А.А.
сключили договор за заем, по силата на който той й предал 32 000 лв, а тя се задължила
да върне сумата на 15 равни месечни вноски по 376,06 лв, които да плаща до 30-то
число на месеца по банков път, като първата вноска е била дължима на 30 януари 2020
г. Остатъкът от сумата в размер на 26 359,10 лв следвало да бъде върнат до 1 май 2021
г. В сключения между страните писмен договор с нотариална заверка на подписите са
уговорени също възнаградителна лихва от 0,001% месечно и неустойка в размер на 5%
от стойността на договорената сума за всеки просрочен ден, но не повече от 50%.
Ответницата изпълнила задължението частично като превела първите 13 вноски
в общ размер от 4 688 лв. Въпреки настъпилия на 1 май 2021 г. падеж останалата част
от заемната сума – 27 312 лв, не е върната на ищеца. В хода на процеса ответницата е
извършила частично плащане, затова като твърди, че А. е неизправна страна по
договора, ищецът моли тя да бъде осъдена да плати сумата 23 532 лв – главница по
договор за заем, 5,12 лв възнаградителна лихва и 16 000 лв неустойка за забава, а също
и лихва за забавено плащане в размер на 501,91 лв за периода от 1 май 2021 г. до
окончателното изплащане. Претендира присъждане на деловодни разноски.
Ответницата А.А. в писмения отговор по чл. 131 от ГПК признава сключването
на договора за заем и получаването на сумата от 32 000 лв. В писмена защита посочва,
че е платила след завеждане на иска сумата 8 848 лв, поради което признава, че дължи
остатъка от главницата в размер на 23 152 лв.
1
Относно претендираната неустойка посочва, че тя е повече от 50% от цената на
иска за главницата. Прави възражение за нищожност на клаузата за неустойка поради
противоречие с добрите нрави, и алтернативно въвежда възражение за прекомерност
на размера на неустойката, затова моли искът по чл. 92 от ЗЗД да бъде отхвърлен като
неоснователен. Претендира присъждане на деловодни разноски.
Доказателствата по делото са писмени, приети са заключения по съдебно-
счетоводна експертиза.
МОС обсъди доводите на страните във връзка със събраните доказателства и
приема за установено следното:
На 3 януари 2020 г. страните по делото сключили договор за заем, по силата на
който ищецът Т.И. предоставил на ответницата А.А. сумата 32 000 лв, която тя се
задължила да върне в срок до 11 май 2021 г., като първоначално направи 15 равни
месечни вноски от по 376,06 лв, а остатъкът от 26 359,01 лв преведе по банковата
сметка на заемодателя. В чл. 5.1 от договора страните постигнали съгласие
заемателката да плати договорна лихва от 0,001% месечно, а в чл. 14 от договора
уговорили и неустойка за забава на заемателката в размер на 5% от стойността на
заемнта сума за всеки просрочен ден, но не повече от 50% от дълга.
Предаването на сумата е безспорно между страните, в самия писмен договор е
отбелязано, че сумата се превежда по сметка на трето лице – продавач по договора за
закупуване на жилище от А.А..
До предявяване на иска ответницата превела тринадесет вноски по банков път за
погасяване на задължението си. Платената сума е 4 688лв, както е видно от
представеното извлечение от банковата сметка на ищеца.
В хода на процеса ответницата е продължила да превежда суми по сметка на
заемодателя, като на 29 декември 2021 г., 28 януари 2022 г., 25 февруари 2022 г., 29
март 2022 г., 26 април 2022 г. и 26 май 2022 г. е платила по 380 лв или общо 2 280 лв.
Тези плащания са установени с приложените от ответницата платежни нареждания и
получаването им от ищеца не е оспорено.
Задълженията за месечни вноски за периода юли – ноември 2021 г. също са
изпълнени, като от разписка от 11 март 2022 г. се установява, че ищецът е получил в
брой сумата 1 880 лв.
При така установените факти съдът намира, че между страните е възникнала
валидна облигационна връзка, по отношение която са приложими правилата на чл. 240
и сл. от ЗЗД. Сключеният от тях договор е такъв за заем, по силата на който
ответницата е получила парична сума, която се задължила да върне по приет от
страните погасителен план.
Ищецът като кредитор е изправна страна по договора, тъй като е изпълнил
задължението си да предаде заемната сума. Това свое задължение той е изпълнил чрез
извършване на банков превод в полза на трето лице, към което ответницата е имала
задължение да плати цена на придобит недвижим имот.
Заемателката е изпълнила частично своето задължение да върне паричната сума.
Крайната падежна дата за погасяване на дълга е 1 май 2021 г. До настъпването й А. е
погасила само част от 4 688 лв. Съдът на основание чл. 235 от ГПК взе предвид
настъпилите в хода на производството плащания като факти с решаващо за изхода на
спора значение и приема, че общо А.А. е платила на Т.И. сумата 9 224 лв. Като
основание за плащанията ответницата е посочвала, че погасява кредита си към Т.И.,
2
поради което следва да се приеме, че по правилото на чл. 76, ал.1, изр. І от ЗЗД
плащанията са осъществени за погасяване на главницата.
Непогасеният остатък от главницата е 22 776 лв и искът по чл. 240, ал. 1 от ЗЗД
е основателен до този размер. След допуснатото изменение на иска в съдебно
заседание на 4 ноември 2021 г. цената на исковата претенция е увеличена на 27 688лв,
а в писмената си защита ищецът поддържа иска до размер от 23 532 лв.
МОС приема, че ответницата не е изпълнила задължението си да върне остатък
от 22 776 лв, поради което я осъжда да плати тази сума на ищеца Т.И., а над този
размер до претендирания от 27 688 лв отхвърля иска като неоснователен.
Искът за присъждане на договорна лихва е основателен изцяло. Съгласно чл.
240, ал. 2 от ЗЗД по договор за заем възнаградителна лихва се дължи, само ако е
уговорена. В случая страните са приели заемателката да плати договорна лихва от
0,001 % месечно върху заемната сума или задължението възлиза на 5,12 лв. Не са
ангажирани доказателства за погасяване на това задължение, поради което МОС
осъжда А.А. да плати на Т.И. сумата 5,12 лв договорна лихва за периода 3 януари 2020
г. – 1 май 2021 г. Над този размер до претендирания от 5,44 лв искът е неоснователен.
Искът за неустойка с правно основание чл. 92 от ЗЗД МОС намира за
неоснователен, тъй като клаузата за неустойка в договора за заем е нищожна като
противоречаща на добрите нрави.
В чл. 14 от договора за заем страните са постигнали съгласие заемателката да
плати неустойка в слчай на забавено изпълнение в размер на 5% от дадената в заем
сума за всеки просрочен ден, но не повече от 50% от дълга. Така дължимата на ден
неустойка е 1600 лв и при забава от 10 дни тя достига максималния договорен размер,
равен на половината от заемната сума – 16 000 лв. В случая забавянето е повече от 10
дни: крайната падежна дата е 1 май 2021 г., към този момент длъжницата вече е била в
забава, защото е погасила само 4 688 лв от общия размер от 32 000лв. Неизпълнението
е продължило въпреки последвалите плащания, първото от които на 28 юни 2021 г., но
е частично. Съдът намира, че сумата от 16 000 лв е прекомерно висока и несъответна
на функциите на неустойката.
Неустойката представлява предварително уговорено обезщетение за вредите,
които кредиторът би понесъл от евентуално неизпълнение. Тя се дължи само ако е
изрично предвидена в договора и има три основни цели: да обезпечи изпълнението, да
обезщети кредитора при виновно неизпълнение от страна на длъжника, както и да
санкционира последния. Задължението за неустойка се поражда от факта на
неизпълнение на договорното задължени, и кредиторът може да иска заплащането й
без да доказва понесените от него вреди.
Процесната неустойка, като уговорена извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции, противоречи на добрите нрави. С оглед
задължителните разрешения в т. 3 от ТР № 1/2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСТК на
ВКС нищожна поради накърняване на добрите нрави е всяка неустойка, уговорена
извън присъщите й функции (обезпечителна, обезщетителна и санкционна) и
нарушаваща принципа за справедливост в гражданските и търговските
правоотношения. Преценката за нищожност следва да се прави за всеки конкретен
случай към момента на сключване на договора, като се съобразяват специфичните
факти и обстоятелства, включително примерно посочени критерии като естеството и
размера на задълженията, изпълнението на които се обезпечава с неустойка; дали
изпълнението на задължението е обезпечено с други правни способи -поръчителство,
3
залог, ипотека и др.; вида на уговорената неустойка (компенсаторна или мораторна) и
вида на неизпълнение на задължението - съществено или за незначителна негова част;
съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от
неизпълнение на задължението вреди.
Нищожна като противоречаща на добрите нрави е договорна мораторна
неустойка, която е несъизмеримо висока с очакваните за кредитора вреди от
забавеното изпълнение и нарушава принципа за справедливост в гражданските и
търговски спорове.
В случая неустойката е уговорена за забавено изпълнение. За да се прецени
съразмерността й с възможните за кредитора вреди, тя следва да се съпостави със
законната лихва, която е 10%. Очевидно е налице значително надхвърляне на
законната лихва, а плащане на толкова висока неустойка би довело до неоснователно
обогатяване на заемодателя, което пък противоречи на добрите нрави. Те като
неписани морални принципи не допускат неоснователно разместване на материални
блага, водещо до обогатяване за сметка на другиго. Разглежданият договор е сключен
между физически лица, той няма характера на търговска сделка, следователно не цели
реализиране на търговска печалба, поради което и не може да се търси толкова висока
обезвреда, защото изначално договорът не предполага реализиране на печалба, от
която кредиторът да е бил лишен по вина на длъжницата.
Неоснователен е доводът на ищеца, че самият той е кредитополучател по
договор за потребителски кредит, сключен с банка, като заетата от И. сума е
предоставил на ответницата, а оттам дългът му по банковия кредит е в пряка
зависимост от неизпълнението на ответницата. Налице са два отделни договора,
сключени при различни условия и към които са приложими различни правила.
Банковият кредит е от вида потребителски, сключен е с банка, която развива кредитна
дейност по занятие, докато процесният договор е подчинен на правилата на ЗЗД.
Дългът на И. като заемополучател по банков кредит не може да бъде съпоставян с
дълга на А. към него и да служи като критерий за определяне размера на неустойката.
Ако ищецът е поел задължението към банката, за да предостави кредитната сума
на ответницата, то той е могъл да ангажира отговорността й по банковия кредит чрез
поръчителство или като съдлъжник, от което би възникнала солидарна отговорност за
двамата по конкретния банков кредит, но обвързването на неустойката по договора за
заем от 3 януари 2020 г. с договора за банков кредит не обосновава договорения
прекомерно висок размер.
МОС отхвърля иска за присъждане на 16 000 лв неустойка за забавено плащане
като неоснователен.
Възражението за прекомерност на неустойката е предявено като алтернативно и
при уважаване на възражението за нищожност, то съдът не дължи произнасяне по това
за прекомерност.
За забавеното изпълнение на задължението за погасяване на заема ответницата
обаче дължи обезщетение по чл. 86 от ЗЗД. Обезщетенето се определя съразмерно
законнната лихва и изчислено от вещото лице по счетводната експертиза възлиза на
501,91 лв, като са съобразени уговорените падежи на отделните вноски, както и
крайната падежна дата. Съдът приема заключението като компетентно и обосновано и
осъжда А.А. да плати обезщетение за забавено плащане в размер на 501,91 лв за
периода от 1 май 2021 г. до завеждане на иска на 5 юли 2021 г. Над този размер до
преетндирания от 1047,04 лв искът е неоснователен и МОС го отхвърля.
4
От датата на завеждане на иска до окончателното плащане на дълга ответницата
дължи законна лихва върху главницата.
При този изход на процеса на основание чл. 78 от ГПК следва да бъдат
разпределени разноските между страните по делото, като на ищеца се дължат разноски
съразмерно уважената част от исковете, а на ответницата – съразмерно отхвърлената
част. Общият размер на разноските на ищеца е 3 372,58 лв, които включват и
разноските, направени от него в производството по допускане обезпечение на иска (тук
следва да се отбележи, че съдът взема предвид само разноските по успешно
проведеното обезпечително производство, не и по двете частни граждански дела, по
които искането е било отхвърляно от съда). Като взе предвид, че исковете са уважени
до размер от 50,91 % съдът осъжда А.А. да плати на Т.И. разноски в размер на 1 716,98
лв.
Ищецът следва да плати на ответницата 392,72 лв разноски, което се равнява на
49,09% от направените от нея разноски в общ размер на 800 лв адвокатско
възнаграждение.
На основание горното съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА А.А., ЕГН **********, от гр. *, ул. „*“ №*, да плати на Т.И., ЕГН
**********, от гр. * ул. „*“ № *, ет. *, ап.*, сумата 22 776 лв - главница по договор за
заем от 3 януари 2020 г. заедно със законна лихва от предявяване на иска на 5 юли
2021 г. до окончателното изплащане, като ОТХВЪРЛЯ иска над уважения размер до
претендирания от 27 688 лв като неоснователен.
ОСЪЖДА А.А., ЕГН **********, да плати на Т.И., ЕГН **********, сумата
5,12 лв договорна лихва по договор за заем от 3 януари 2020 г., като ОТХВЪРЛЯ иска
над уважения размер до претендирания от 5,44 лв като неоснователен.
ОСЪЖДА А.А., ЕГН **********, да плати на Т.И., ЕГН **********, сумата
501,91 лв обезщетение за забавено плащане по чл. 86 от ЗЗД за периода 1 май 2021 г. –
5 юли 2021 г. и ОТХВЪРЛЯ иска над този размер до претендирания от 1047,04 лв като
неоснователен.
ОТХВЪРЛЯ като неоснователен иск на Т.И., ЕГН **********, против А.А.,
ЕГН **********, за заплащане на 16 000 лв неустойка по договор за заем от 3 януари
2020 г.
ОСЪЖДА А.А., ЕГН **********, да плати на Т.И., ЕГН **********, разноски
по водене на делото вразмер на 1 716,98 лв.
ОСЪЖДА Т.И., ЕГН **********, да плати на А.А., ЕГН **********, разноски
по водене на делото в размер на 392,72 лв.
Решението може да се обжалва пред САС в двуседмичен срок от съобщаването
му на страните.
Съдия при Окръжен съд – *: _______________________
5