РЕШЕНИЕ
Номер ІІ- 161 06.11.2020 г.***
В ИМЕТО НА НАРОДА
БУРГАСКИЯТ ОКРЪЖЕН
СЪД втори въззивен граждански състав
На: двадесет и осми юли две
хиляди и двадесета година
В
публично заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА ТЕМЕЛКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ТАНЯ РУСЕВА-МАРКОВА
ЕЛЕОНОРА
КРАЛЕВА
Секретар Стойка Вълкова
Прокурор
като
разгледа докладваното от съдия Елеонора Кралева
въззивно
гражданско дело номер 1357 по описа за 2020 година
Производството по делото е по
реда на чл.258 и сл. ГПК.
Постъпила е въззивна жалба от „Банка ДСК“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление гр.София, ул.“Московска“ № 19, подадена члез пълномощник
ю.к.Лиляна Чернева, против решение № 227/17.01.2020 г., постановено по гр.д.№ 7974/2017
г.***.
С
първоинстанционното решение е ПРИЕТО ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на Т.Ю.Р. ***, че дължи на „Банка ДСК” ЕАД, ЕИК *********, седалище и адрес на
управление гр.София, ул.”Московска” № 19, следните парични задължения,
представляващи част от вземанията, за които е постановена заповед за изпълнение
на парично задължение по чл.417 ГПК по ч.гр.д.№ 4110/ 2017 г. по описа на БРС,
а именно: 1 219.25 лв. – от просрочената главница по Договор за кредит за текущо потребление
от 11.08.2008 г., сключен с наследодателите на ответника А. Т. Р. и Ю. А Р.,
257.81 лв. – от договорната /възнаградителна/
лихва за периода 11.05.2015 г. – 08.06.2017 г., 67.77 лв. – обезщетение за
забава за периода 12.05.2015 г. – 08.06.2017 г., ведно със законната лихва
върху главницата от подаване на заявлението на 09.06.2017 г. до окончателното й
изплащане, като е ОТХВЪРЛЕН установителния иск на „Банка ДСК” ЕАД против Т.Ю.Р. за следните вземания: за главницата –
за разликата над уважения размер от 1 219.25 лв. до предявените
1 261.77 лв.; за договорната лихва – за разликата над уважения размер от
257.81 лв. до предявените 406,82 лв.; за сумата от 56.25 лв. – заемни такси и
разноски по договора за кредит от 11.08.2008 г.
Със същото решение Т.Ю.Р. е осъден да
заплати на „Банка ДСК” ЕАД сумата от 733.81 лв. за направените по делото
съдебни разноски, съразмерно с уважената част от искове.
Въззивникът „Банка ДСК“ ЕАД изразява
недоволство от постановеното решение в отхвърлителната му част, като счита същото
за неправилно, незаконосъобразно и необосновано, постановено при съществени
процесуални нарушения. Сочи се, че съдът изрично е коментирал, че в процесния
договор за кредит липсват противоречащи на ЗПК клаузи и не се установява
невалидност на отделни договорни клаузи, но въпреки това и в пълно противоречие
на този си извод БРС е приел, че промяната на погасителната вноска от м.декември
2008 г. не е извършена в съответствие с договора. В тази връзка, въззивникът
твърди, че Банката абсолютно правомерно е променила лихвения процент, за което
е уведомила всички засегнати от промяната кредитополучатели чрез изпращане на
писма, поставяне на уведомления на видно място във всеки един от банковите
клонове и чрез съобщение в сайта си. Сочи се също, че Банката е ощетена от
приетия от районния съд вариант-приложение № 7, предложен от приетата
експертиза, съгласно който след настъпване на падежа на месечната вноска вещото
лице спира да олихвява главницата с настъпил падеж. В тази връзка се счита, че
БРС неправилно се е позовал на ТР № 3/27.03.2019 г. по т.д.№ 3/2017 г. на ВКС,
ОСГК, което е неприложимо към настоящия казус, тъй като има действие занапред.
Според въззивника, след като съдът е приел, че главницата от вноските с
настъпил падеж е с настъпила изискуемост, съответстваща на визираната от ВКС
практика, то е следвало да присъди законната лихва върху нея от датата на
падежа до датата на заплащането, а ако приеме, че тази главница не съответства
на практиката на ВКС за изискуемост, то е следвало да бъде присъдена
възнаградителна лихва за периода от датата на падежа до датата на заплащането.
Поради това се счита, че БРС неправилно е отхвърлил предявения иск, както по
отношение на част от главницата, така и по отношение на част от договорната
лихва. Счита се също, че съдът неправилно е приел за неоснователна и
претенцията за заемни такси и разноски, тъй като сумата от 120 лв. представлява
разходи по изискуем кредит, съгласно чл.13 от договора за кредит и тарифата на
Банката, а останалите 105 лв. представляват разноски, направени във връзка с
воденото производство по чл.51 ЗН. В заключение, моли въззивния съд да отмени
първоинстанционното решение в обжалваната му част и да уважи претенцията
изцяло. Претендират се разноските в двете инстанции, вкл. и юрисконсултско
възнаграждение.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК не е постъпил писмен отговор от
въззиваемия Т.Ю.Р., не се взема становище по въззивната
жалба.
Въззивната
жалба е подадена в законоустановения срок по чл.259 ГПК и от лице, което има
правен интерес от обжалването, поради което е допустима.
С оглед
изложените във въззивната жалба доводи и становищата на страните, като прецени събраните
по делото доказателства и разпоредбите на закона, Бургаският окръжен съд приема
за установено следното:
Предмет на въззивна проверка е
първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен предявен иск,
квалифициран от районния съд по чл.422 ГПК. В останалата част относно
произнасянето на районния съд за уважаване на иска, квалифициран от първата
инстанция по чл.422 ГПК, решението не е обжалвано и е влязло в сила.
С подадената искова молба от „Банка ДСК“ ЕАД се претендира
от съда да приеме за установено, че ответникът Т.Ю.Р., в качеството му на
наследник на кредитополучателите Ю. А.Р. и А. Т. Р., дължи на ищцовото
дружество следните суми, дължими по Договор за кредит за текущо потребление от
11.08.2008 г., сключен между „Банка ДСК“ ЕАД и наследодателите на ответника, представляващи
1/2 част, съобразно наследствения му дял: 2523.54 лв. – главница, 813.64 лв. –
договорна лихва, 135.55 лв. лихвена надбавка за забава, 112.50 лв. – заемни
такси, ведно със законната лихва върху главницата от подаване на заявлението по
чл.410 ГПК до окончателното плащане, държавна такса от 71.71 лв. и 1/2 от
присъденото юрисконсултско възнаграждение, за които вземания в полза на ищеца е
издадена Заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№ 4110/2017 г. по описа
на БРС.
Изложени са твърдения, че
Банката е отпуснала кредит на наследодателите на ответника в размер на
10 000 лв., като след смъртта на кредитополучателите вземанията по кредита
са станали предсрочно изискуеми на 30.05.2017 г., поради допусната забава в
плащанията на главницата и лихвите над 90 дни. За вземанията си против
наследниците Т.Ю.Р. и В. Ю.Р. ищецът се снабдил със заповед за изпълнение по
чл.410 ГПК, издадена по ч.гр.д.№ 4110/2017 г. на БРС, срещу която било подадено
писмено възражение от единия от тях – Т.Р., поради което и в изпълнение
указанията на съда бил предявен и настоящия иск.
В депозирания по чл.131 ГПК
писмен отговор от ответника Т.Р., подаден чрез назначения му от съда особен
представител по реда на чл.47, ал.6 ГПК адв.Диляна Павлова, исковата претенция
е оспорена като неоснователна, за което са изложени подробни съображения.
С определение от 26.09.2018 г.
по чл.140 ГПК районният съд е изготвил проект за доклад на делото, като е
приел, че е сезиран с установителен иск с правно основание чл.422, вр. чл.124,
ал.1 ГПК.
С молба-становище от 18.06.2019
г. ищецът е направил искане по чл.214, ал.1 ГПК за изменение на предявения иск
от установителен към осъдителен иск – за осъждане на ответника да заплати на
Банката съобразно наследствения му дял 1/4 част от дължимите суми по договора
за кредит, сключен с неговите наследодатели, а именно: 1261.77 лв. – главница,
406.82 лв. – договорна лихва, 67.77 лв. – лихвена надбавка за забава, 56.25 лв.
– заемни такси, ведно със законната лихва върху главницата от подаване на
заявлението по чл.410 ГПК до окончателното плащане, държавна такса от 71.71 лв.
и 1/2 от присъденото юрисконсултско възнаграждение.
В първото по делото съдебно
заседание на 26.09.2019 г. ищецът е заявил, че поддържа иска, съобразно
подаденото становище от 18.06.2019 г. по отношение на ответника, а процесуалния
представител на последния е заявил, че няма възражения да бъде прието
изменението на иска.
В същото съдебно заседание, на основание чл.214, ал.1 ГПК съдът е приел
направеното от ищеца изменение на предявения иск, като същият се счита предявен
за осъждане на ответника да заплати 1/4 от описаните в исковата молба парични
вземания на
наследодателите му Ю. Р. и А. Р.по договор за кредит от 11.08.2008 г., а
именно: сумата от 1261.77 лв. – за главница, 406.82 лв. – за договорна лихва,
67.77 лв. – за обезщетение за забава, 56.25 лв. – за заемни такси, ведно със
законната лихва върху главницата от подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение на 09.06.2017 г. и направените съдебни разноски.
По делото са ангажирани писмени
доказателства и експертиза.
С постановеното по делото
решение първоинстанционният съд е приел, че е сезиран с установителен иск по
чл.422, вр. чл.124, ал.1 ГПК, като с исковата молба и приетото в съдебно
заседание изменение на иска ищецът моли съда да приеме за установено по
отношение на ответника съществуването на 1/4 от вземанията, за които е
постановена заповед за изпълнение на парично задължение по ч.гр.д.№ 4110/2017
г. по описа на БРС. След преценка на събраните по делото доказателства,
районният съд е приел, че предявеният иск е частично основателен, като с
постановеното решение е приел за установено, че ответникът дължи на ищцовото
дружество следните парични задължения,
представляващи част от вземанията, за които е постановена заповед за изпълнение
на парично задължение по чл.417 ГПК по ч.гр.д.№ 4110/ 2017 г. на БРС, а именно:
1 219.25 лв. – от просрочената главница по Договор
за кредит за текущо потребление от 11.08.2008 г., сключен с наследодателите на
ответника А. Т. Р. и Ю. А Р., 257.81 лв. – от договорната /възнаградителна/ лихва за периода
11.05.2015 г. – 08.06.2017 г., 67.77 лв. – обезщетение за забава за периода
12.05.2015 г. – 08.06.2017 г., ведно със законната лихва върху главницата от
подаване на заявлението на 09.06.2017 г. до окончателното й изплащане. С
решението е отхвърлен установителния иск на „Банка ДСК” ЕАД против Т.Ю.Р. за следните вземания: за главницата –
за разликата над уважения размер от 1 219.25 лв. до предявените
1 261.77 лв.; за договорната лихва – за разликата над уважения размер от
257.81 лв. до предявените 406,82 лв.; за сумата от 56.25 лв. – заемни такси и
разноски по договора за кредит от 11.08.2008 г.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по
допустимостта – в обжалваната му част. По останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата. При тази служебна проверка Бургаският окръжен съд намира,
че обжалваното решение е валиден съдебен акт.
Въззивния съд намира,
обаче, че първоинстанционното решение в обжалваната му част, с която БРС е отхвърлил
иска, квалифициран като установителен иск с правно основание по чл.422, вр.
чл.124, ал.1 ГПК, е недопустимо, като постановено по непредявен иск, което
налага неговото обезсилване в тази част. Съображенията на съда са следните:
Основанието на иска се определя от фактическите
твърдения, изложени в обстоятелствената част на исковата молба и от нейния
петитум. В случая, предвид направеното от ищеца изменение на исковата претенция
по реда на чл.241, ал.1 ГПК с молбата му от 18.06.2019 г., следва, че петитумът
на исковата молба е да се осъди ответника да заплати на ищеца 1/4 част от
вземанията по договора за кредит, сключен от неговите наследодатели, съобразно
наследствения му дял. Това изменение на иска е поддържано от ищеца в първото по
делото съдебно заседание на 26.09.2019 г. и е прието от БРС, като съдът е
приел, че искът се счита предявен за осъждане на ответника да заплати 1/4 от описаните в исковата
молба парични вземания на наследодателите му Ю. Р. и А. Р.по договор за кредит
от 11.08.2008 г. Следователно, районният съд е бил
сезиран с осъдителен иск да се осъди ответника да заплати на ищеца претендираните
суми, т.е. волята на ищеца е била да получи защита чрез осъдително решение,
каквото може да се постанови само при уважаване на осъдителен иск.
С
първоинстанционното решение, обаче, БРС е приел, че е сезиран с установителен
иск по чл.422, вр. чл. 124, ал.1 ГПК и е разгледал предявения иск като
установителен, като е отхвърлил частично иска, в която част решението е предмет
на въззивна проверка. При това положение и с оглед приетото изменение на иска
по чл.214 ГПК, настоящата инстанция намира, че районният съд се е произнесъл по
непредявен установителен иск, а осъдителният иск, с който съдът е бил сезиран е
останал неразгледан, поради което съдът е постановил недопустимо съдебно
решение. По този начин липсва решение по действително предявения иск, който
всъщност се е нуждаел от уточнение от ищеца относно правния интерес от
предявяването му, което не може да бъде сторено във въззивното производство,
тъй като така страната се лишава от една съдебна инстанция.
Предвид
изложеното, въззивният съд намира, че решението на БРС е недопустимо в
обжалваната му част, поради което в тази част същото подлежи на обезсилване
съгласно чл.270, ал.3 ГПК, като делото следва да се върне на първата инстанция
за произнасяне по предявения иск.
Разноски в
настоящото производство не следва да се присъждат, доколкото не се разрешава
спорът по същество. Такива страните ще могат да претендират при новото
разглеждане на делото.
Мотивиран от
горното, Бургаският окръжният съд
ОБЕЗСИЛВА на основание чл.270,
ал.3, изр.последно ГПК решение № 227 от
17.01.2020 г., постановено по гр.д.№ 7974/2017 г.
по описа на Районен съд – Бургас,
в обжалваната част, с която е отхвърлен установителния иск на „Банка ДСК”
ЕАД против Т.Ю.Р. за следните вземания: за главницата – за разликата над
уважения размер от 1 219.25 лв. до предявените 1 261.77 лв.; за
договорната лихва – за разликата над уважения размер от 257.81 лв. до
предявените 406,82 лв.; за сумата от 56.25 лв. – заемни такси и разноски по
договора за кредит от 11.08.2008 г., като
недопустимо поради произнасяне по непредявен иск и ВРЪЩА делото на друг състав на Районен
съд –
Бургас за произнасяне по
предявения осъдителен
иск.
РЕШЕНИЕТО е
окончателно и не подлежи на обжалване (чл.280, ал.3 ГПК).
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.