Р Е Ш
Е Н И Е
№ 147
гр. Несебър, 22.07.2019г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
НЕСЕБЪРСКИ РАЙОНЕН СЪД, гражданска колегия, шести състав
в публично заседание на петнадесети юли две хиляди и деветнадесета година, в
състав:
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: В.С.
при участието на секретаря А.Г., като разгледа гр. д. № 276 по описа на Районен съд Несебър за 2019г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявен е иск с правно основание чл. 415, ал. 1, т. 3 ГПК вр. чл. 79 ЗЗД.
От ищеца „А* Б.” ЕАД срещу И.Х.С. е
предявен иск за присъждане на сумата от 206,54 лв., дължима по договор № ******
за закупуване на устройство на изплащане. Сочи се, че договорът е сключен за
закупуване на Таблет ALCOT Pixi4 7 3G Сърф М, както и Апарат Alcatel Pixi 4 5
LTEPremium Msilv. Излага се, че ответникът се задължил да заплати устройствата
на 24 месечни вноски по предварително уговорен погасителен план. Твърди се, че
ответникът не е заплатил 5 бр. погасителни вноски за отчетния период
28.07.2017г. – 27.01.2018г., съобразно погасителния план на обща стойност от
43,90 лв. Сочи се, че незаплатените вноски са следните: 7,98 лв. по фактура №
********* от 01.09.2017г., 8,98 лв. по фактура № ****** от 03.10.2017г., 8,98
лв. по фактура № ********* от 01.11.2017г., 8,98 лв. по фактура № ********* от
01.12.2017г. и 8,98 лв. по фактура № ********* от 03.01.2018г. Навежда се, че
поради неплащането на тези вноски на основание т. 12.3 от договора останалите
месечни вноски са станали предсрочно изискуеми. Излага се, че изискуемостта на
вноските е настъпила с издаването на фактура № ********** от 01.02.2018г. на
стойност от 162,64 лв. Сочи се, че 142,64 лв. от тази сума са за Таблет ALCOT
Pixi4 7 3G Сърф М, а 19 лв. – за Апарат Alcatel Pixi 4 5 LTEPremium Msilv. С тези
доводи от съда се иска да уважи предявения иск. Претендира се присъждането на
разноски от исковото и заповедното производство.
Ответникът
И.Х.С. в срока за отговор не заема становище по иска. В съдебно заседание сочи,
че ще плати сумите като вземе заплата.
Съдът, като взе предвид становищата на
страните и след като обсъди събраните по делото доказателства, намира за
установено от фактическа и правна страна следното:
По предявения иск по чл.
415, ал. 1, т. 3 ГПК вр. чл. 79 ЗЗД:
В тежест на ищеца е да докаже
наличието на облигационна връзка между него и ответника - по договор № ******
за закупуване на устройство на изплащане, настъпила изискуемост на вземането и
размера на претенцията си. При доказването на тези факти ответникът трябва да
докаже, че е погасил задължението.
Като
писмени доказателства по делото са приети договор № ****** за закупуване на
устройство на изплащане съответно от 21.08.2017г. (на л. 4 – л. 5) и от
08.09.2017г. (на л. 8 – л. 9). Видно от приемо предавателен протокол от
21.08.2017г. (на л. 6 от делото) на тази дата купувачът по договора за
закупуване на устройство за изплащане (ответника С.) получил от продавача
(ищеца) Апарат Alcatel Pixi 4 5 LTEPremium Msilv. На 08.09.2017г. купувачът
получил от продавача и Таблет ALCOT Pixi4 7 3G Сърф М (приемо-предавателен
протокол на л. 7 от делото). За получените устройства ответникът се задължил да
заплати следните суми: първоначална вноска от 7,98 лв. и 23 вноски на обща
стойност от 183,54 лв., както и първоначална вноска от 1 лв. и 23 месечни
вноски в общ размер от 21,77 лв. Погасителните планове били обективирани в т. 5
от подписаните между страните и не оспорени по делото договори. От цитираните
договори се доказва
наличието на твърдяната от ищеца облигационна връзка между страните.
По
делото са приети фактура № ********* от 01.09.2017г.,
фактура № ****** от 03.10.2017г., фактура № ********* от 01.11.2017г., фактура
№ ********* от 01.12.2017г. и фактура № ********* от 03.01.2018г. (на л. 10 –
л. 15 от делото). Видно от тях по договорите за закупуване на устройства на
изплащане на ответника били начислявани месечни вноски (7,98 лв. по първата
фактура и по 8,98 лв. по всяка от следващите фактури). Във всяка от фактурите
били посочени и срокове за заплащане на сумите по тях – респ. 16.09.2017г.,
18.10.2017г., 16.11.2017г., 16.12.2017г. и 18.01.2018г. Посочените
доказателства не са оспорени от ответника, като той дори изразява съгласие да
заплати в бъдеще фактурираните суми. Ето защо съдът намира, че от фактурите се
доказва задължение по облигационното отношение между страните, което не е
заплатено от ответника.
Същевременно в т. 12.3 от договорите за
продажба на изплащане е предвидено, че при неплащане в срок на най-малко две
последователни месечни вноски от страна на купувача всички суми, дължими до
края на договора, стават изискуеми от датата на издаване на фактура за тези
суми и следва да бъдат заплатени от купувача в рамките на посочения във
фактурата срок. С оглед посоченото неплащане на пет месечни вноски от страна на
ответника (в които са начислени дължими суми и за двете устройства) от ищеца
била издадена фактура № ********** от 01.02.2018г. на стойност от 162,64 лв.,
със срок на плащане – 16.02.2018г. С посочената фактура били начислени
останалите вноски за плащане по договорите. Ето защо съдът намира, че
изискуемостта на тази сума също е настъпила – на 16.02.2018г., като се е
сбъднало условието на т. 12.3 от договора. Както се посочи по-горе налице са 5
вноски по договорите, които са начислени за плащане от ответника, но не са
заплатени от него. Следователно за ищеца е възникнало правото да обяви всички останали
суми по договорите за предсрочно изискуеми с издаването на цитираната фактура
от 01.02.2018г. и да определи срок за плащането им (датата на данъчното
събитие, посочена във фактурата).
С оглед изложеното се налага краен
извод, че по делото се доказа съществуването и изискуемостта на сумата от
162,64 лв. (предсрочно изискуеми вноски по договорите за закупуване на
устройства на изплащане) и на сумата от 43,90 лв. – редовни незаплатени вноски
по тези договори. Т.е. искът за присъждане на сумата от 206,54 лв. е изцяло
основателен и следва да бъде уважен.
При този изход на спора съдът намира
следното във връзка с отправената от ищеца претенция за разноски:
Принципно в т. 12 от ТР 4/2013г. на ВКС,
ОСГТК е прието, че съдът, който разглежда иска, предявен по реда на чл. 422,
респ. чл.415, ал. 1 ГПК, следва да се произнесе за дължимостта на разноските,
направени и в заповедното производство, като съобразно изхода на спора
разпредели отговорността за разноските както в исковото, така и в заповедното
производство. В мотивите на решението е прието, че съдът в исковото
производство се произнася с осъдителен диспозитив по дължимостта на разноските
в заповедното производство, включително и когато не изменя разноските по
издадената заповед за изпълнение.
На първо място следва да се има предвид, че
тълкувателното решение е постановено по предходната уредба, в която не е бил
предвиден ред за предявяване на иск по чл. 415, ал. 1, т. 3 ГПК при отхвърляне
на подаденото заявление. Ето защо постановките на същото следва да се тълкуват
при съблюдаване и на новата уредба, от която ищецът се е възползвал,
предявявайки исковете си в настоящото производство. Вярно е, че принципно
отговорността за разноски следва да се разпредели съобразно изхода на спора в
исковото производство. Това разбиране на върховната инстанция обаче е
постановено при действаща уредба, при която не е било възможно да се провежда
исково производство при отхвърлено заявление за издаване заповед за изпълнение.
Т.е. в основата на изводите на върховните съдии е действалото в предходните
редакции на ГПК правно положение, а именно, че за провеждането на иск по чл.
415 ГПК е необходимо заявлението за издаване на заповед за изпълнение да бъде
уважено изцяло или частично. След като сега действащият ГПК даде възможност за
предявяване на осъдителен иск при отхвърляне на заявлението, то настоящият
съдебен състав счита, че следва да се произнесе по отговорността за разноските
от заповедното производство като отчете спецификите на този иск.
Разпоредбата на чл. 415, ал. 4 вр. ал. 3 вр.
ал. 1, т. 3 ГПК може да се направи извод, че и при отказ да бъде издадена
заповед за изпълнение за предявяване на иска следва да се довнесе дължимата
държавна такса. На практика следва да се внесе държавна такса за осъдителния
иск по чл. 415, ал. 1, т. 3 ГПК, която представлява сбор от внесената такса в
хода на заповедното и внесената в исковото производство такса. В тази насока
съдът е дал указания на ищеца да довнесе държавна такса за иска в размер на още
25 лв. към вече внесените. При цялостната основателност на предявения иск, то
съблюдавайки правилото на чл. 78, ал. 1 ГПК съдът достигна до извод, че на
ищеца следва да се присъдят разноски в размер на цялата претендирана държавна
такса върху него в размер на 50 лв. Без значение е обстоятелството, че част от
нея е платена в заповедното производство. Ето защо претенцията за държавна
такса на ищеца е изцяло основателна и следва да бъде уважена,
Що се отнася до претенцията за присъждане на юрисконсултско
възнаграждение, такова следва да бъде присъдено само за настоящото производство.
При определяне на юрисконсултското възнаграждение, претендирано от ищеца,
следва да бъде съобразена нормата на чл. 78, ал. 8 от ГПК. Според този текст
размерът на присъденото възнаграждение за юрисконсулт не може да надхвърля
максималния размер за съответния вид дело, определен по реда на чл. 37 от
Закона за правната помощ. Според чл. 37, ал. 1 от ЗПП заплащането на правната
помощ е съобразно вида и количеството на извършената дейност и се определя в
наредба на Министерския съвет по предложение на НБПП. Въз основа на този текст
е приета Наредба за заплащането на
правната помощ. Съгласно чл. 25, ал. 1 от цитираната Наредба за защита по дела
с определен материален интерес възнаграждението е от 100 до 300 лв. Т.е. съдът
следва да определи юрисконсултското възнаграждение именно в тези рамки. С оглед
липсата на фактическа и правна сложност по настоящото производство и като се
вземе предвид ниският размер на претендираната сума, съдът достигна до извод,
че за осъщественото от юрисконсулта процесуално представителство в полза на
заявителя следва да се определи възнаграждение по реда на чл. 78, ал. 8 от ГПК
в размер на 100 лв.
Неоснователна е претенцията за присъждане на юрисконсултско
възнаграждение от заповедното производство. В тази връзка отговорността за
разноски следва да се разглежда като специфичен вид деликтна отговорност, при
която въпросът за вината не подлежи на изследване и при която размерът на
вредите е законово определен, като не се допуска обезщетяването на други вреди,
освен посочените в закона. За да е налице такава отговорност е необходимо: 1.
противоправно поведение на другата страна, изразяващо се в неоснователно
предизвикан правен спор; 2. вреди за страната, в чиято полза е решен правният
спор, които са законово определени (в чл. 78, ал. 1 ГПК) и представляват
осъществените по делото разноски; 3. причинна връзка – т.е. тези вреди да са
причинени във връзка с водене на делото. В случая ч.гр.д. № 1239/2018г. по
описа на Районен съд Несебър е образувано по заявление за издаване на заповед
за изпълнение по чл. 410 ГПК. С влязло в сила разпореждане № 138 от 22.01.2018г.
заявлението е отхвърлено. От разпоредбата на чл. 411, ал. 2 ГПК може да се
направи извод, че с акта си по същество в заповедното производство съдът може
да издаде заповед за изпълнение или да откаже да издаде такава. Отказът да се
издаде такава на практика представлява цялостно отхвърляне на заявеното до съда
искане. От друга страна правилата за разпределение на отговорността за разноски
изискват уважаване на съответното искане (арг. от чл. 78, ал. 1 ГПК). След като
в заповедното производство такова уважаване не е налице, то на този етап
правният спор не е решен в полза на заявителя. Ето защо разноските от този етап
от производството няма как да му се присъдят. Именно поради отхвърляне на
искането му са предявени и осъдителни искове в настоящото производство.
Единствената връзка, която тези искове имат с развилото се заповедно
производство, е с доплащане на дължимата такса по смисъла на чл. 415, ал. 4 ГПК. След като по заповедното производство не е издадена заповед за изпълнение,
то на практика не съществува друга връзка между двете производства, освен така
очертаната от законодателя. Изходът на спора от исковото производство има
самостоятелно значение и на присъждане подлежат разноските единствено от този
спор. Изходът на спора в заповедното производство е отрицателен за ищеца,
поради което не му се дължат разноски за това производство, с изключение на
заплатената държавна такса – арг. от чл. 415, ал. 4 ГПК.
С оглед изложеното в полза на ищеца следва да се присъдят единствено юрисконсултско
възнаграждение за исковото производство – в размер на 100 лв. и държавна такса
– в размер на 50 лв.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ОСЪЖДА И.Х.С., ЕГН **********,***, да
заплати на „А* Б.” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:***, на основание чл. 415, ал. 1, т. 3 ГПК вр.
чл. 79 ЗЗД сумата от 206,54 лв. – сбор на дължимите вноски по договор № ******
от 21.08.2017г. и договор № ****** от 08.09.2017г. за закупуване на устройство
на изплащане, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на
подаване на исковата молба – 19.03.2019г., до окончателното изплащане на
вземането, а на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 150 лв., представляваща направените по делото разноски, от
които 25 лв. – платена държавна такса по ч.гр.д. № 1239/2018г. по описа на
Районен съд Несебър, 25 лв. – платена държавна такса по настоящото производство
и 100 лв. – юрисконсултско възнаграждение.
Решението може да бъде обжалвано пред Бургаски окръжен
съд в двуседмичен срок от връчване на препис.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: