Решение по дело №123/2025 на Административен съд - Русе

Производството е касационно по чл.63в от ЗАНН вр.чл.208 и сл. от глава XII от АПК.

Образувано е по касационна жалба от Агенция „Пътна инфраструктура“, чрез процесуалния ѝ представител, против Решение № 473/10.10.2024 г., постановено по а.н.д. № 1286/2024 г. по описа на Районен съд – Русе (РС – Русе), с което е отменен електронен фиш (ЕФ) № ********** за налагане на глоба за нарушение, установено от електронна система за събиране на пътни такси по чл.10, ал.1 от Закона за пътищата (ЗП), с който за нарушение по чл.139, ал.7 от ЗДвП и на основание чл.179, ал.3а вр.чл.187а, ал.5 от същия закон, на ответника по касационната жалба И. К. А. от с. Осеновец, общ. Венец, обл.Шумен е наложено административно наказание „глоба“ в размер на 1800 лева и е осъдена АПИ да заплати на И. К. А. сумата от 480 лева, представляваща разноски за адвокатско възнаграждение. Като касационно основание се сочи допуснато от въззивната инстанция нарушение на материалния закон. Иска се отмяна на въззивното решение и постановяване на друго, с което електронният фиш да бъде потвърден. Претендира присъждането на юрисконсултско възнаграждение.

Постъпила е и частна касационна жалба от Агенция „Пътна инфраструктура“, чрез процесуалния ѝ представител, против Определение № 586 от 13.12.2024г. по а.н.д. № 1286/2024 г. по описа на Районен съд – Русе (РС – Русе), с което е отхвърлена молбата на АПИ за изменение на постановеното по делото Решение № 473/10.10.2024 г. в частта за разноските.

Ответникът по касационната жалба - И. К. А., чрез процесуален представител, е представил писмен отговор с вх. № 36905 от 09.12.2024г. по описа на РС – Русе и писмено становище с вх. № 1061 от 11.03.2025 г. по описа на АдмС - Русе, в които излага подробни съображения за нейната неоснователност. Моли съда да постанови решение, с което да остави в сила решението на районния съд. Претендира присъждането на разноските за адвокатско възнаграждение, направени в касационното производство и в частното касационно производство за което прилага списък на разноските и договор за правна помощ, в която е отбелязано плащане в брой.

Представителят на Окръжна прокуратура – Русе дава заключение за неоснователност на касационната жалба и счита, че решението на районния съд следва да бъде оставено в сила по съображения, че издаденият ЕФ се явява опорочен като издаден в нарушение на материалния закон, конкретно на принципа на съразмерността.

Съдът, като съобрази изложените в жалбата касационни основания, становищата на страните, събраните по делото доказателства и извърши касационна проверка на оспорваното решение по чл.218, ал.2 от АПК, прие за установено следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок, от надлежна страна, срещу невлязъл в сила съдебен акт, поради което подлежи на разглеждане. Разгледана по същество, тя е неоснователна.

От фактическа страна районният съд е приел, че на 03.05.2021 г., в 14:03 часа, посредством електронната система за събиране на пътни такси по чл.10, ал.1 от ЗП, с устройство № 40332, представляващо елемент от тази система, намиращо се на път I-2, км.16+378, в посока нарастващ километър, било установено, че ППС влекач „Мерцедес Актрос“ с рег. № [рег. номер], с технически допустима максимална маса 18 000 кг. и брой на оси 2, екологична категория Евро 6А, в с състав с ремарке с общ брой оси 5, с обща техническа допустима максимална маса на състава от ППС от 44 000 кг., се движи по горепосочения път в община Русе, който е включен в обхвата на платената пътна мрежа като за това ППС частично не била заплатена дължимата пътна такса по чл.10, ал.1, т.2 от ЗП, тъй като за същото има тол декларация за преминаването през този участък, но платената категория била по-малка от измерената. Във връзка с така установеното нарушение срещу ответника по касационната жалба бил издаден оспореният пред въззивната инстанция електронен фиш, с който, за нарушение по чл.139, ал.7 от ЗДвП и на основание чл.179, ал.3а вр.чл.187а, ал.5 от същия закон, му било наложено административно наказание Глоба в размер на 1800лв.

За да отмени този санкционен акт районният съд е приел, че в извънсъдебната фаза на административнонаказателното производство са допуснати съществени процесуални нарушения и нарушение на материалния закон, представляващи основание за отмяната на електронния фиш. Изложени са подробни мотиви в тази посока. Според въззивната инстанция с издаването на обжалвания ЕФ АПИ са нарушили и правото на Европейския съюз, както и действащите към него момент разпоредби на националното законодателство. Настоящият съдебен състав изцяло споделя мотивите в решението на въззивната инстанция.

Решението на РС Русе е правилно.

При касационната проверка и при съобразяване на произнасянето на СЕС по дело С-61/23 на СЕС, касационният съд намира следното: Съдържащото се в член 9а от Директива 1999/62/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 17 юни 1999 година относно заплащането на такси от тежкотоварни автомобили за използване на определени инфраструктури, изменена с Директива 2011/76/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 27 септември 2011 г., изискване за съразмерност, не допуска система от наказания, която предвижда налагане на глоба или имуществена санкция с фиксиран размер за всички нарушения на правилата относно задължението за предварително заплащане на таксата за ползване на пътната инфраструктура, независимо от характера и тежестта им, включително когато тази система предвижда възможността за освобождаване от административнонаказателна отговорност чрез заплащане на "компенсаторна такса" с фиксиран размер. СЕС е приел и че принципът на пропорционалност е задължителен за държавите членки, що се отнася не само до определянето на състава на нарушението и до определянето на правилата относно тежестта на глобите, но и до преценката на елементите, които могат да бъдат отчитани при определянето на глобата. Разпоредбите на чл. 179, ал. 3б ЗДвП и 187а, ал. 2, т. 1, 2 и 3 ЗДвП не допускат извършването на преценка относно тежестта на санкциите и на елементите, които могат да бъдат отчитани при определяне на техния размер, а предвиждат глоби и имуществени санкции в абсолютен размер. Доколкото в правомощията и компетенциите на съда не се включва определянето на подходящ санкционен режим, а само прилагането на приетия такъв от законодателните органи, не е възможно тълкуване на националния закон по начин, съответен на Директивата. Поради това, единственият начин, който гарантира пълната ефективност на правото на Съюза и защитава предоставените на частноправните субекти права, е непропорционалната национална санкционна уредба - чл. 179, ал. 3б ЗДвП, вр. чл. 187а, ал. 2, т. 1, т. 2 и т. 3 ЗДвП, да бъде оставена без приложение.

Само това основание е достатъчно да се приеме, че наложената имуществена санкция е незаконосъобразна, поради което оспореният ЕФ следва да се отмени. В константната практика на Съда на ЕС безпротиворечиво се приема, че националните съдилища, натоварени в рамките на тяхната компетентност с прилагането на разпоредбите на правото на Съюза, са длъжни да гарантират пълното действие на тези разпоредби, като при необходимост по собствена инициатива оставят без приложение разпоредбите на националното законодателство, които им противоречат, без да е необходимо да искат или да изчакват тяхната предварителна отмяна по законодателен път или по какъвто и да било друг конституционен ред. Следователно, след като с решение от 21.11.2024 г. на Съда на ЕС по дело C‑61/23, „Екострой“ ЕООД е установено противоречието на предвидените в чл.179, ал.3 – 3б от ЗДвП санкции с изискването за тяхната пропорционалност, изведено в първичното и вторичното право на ЕС, то за българския съд следва задължението да остави посочените санкционни разпоредби неприложени.

Във връзка с горното, настоящият касационен състав счита, че въззивната инстанция е постановила правилно решение, което следва да бъде оставено в сила.

При този изход на делото, на основание чл.143, ал.3 от АПК вр. чл.63д, ал.1 от ЗАНН, основателно се явява искането на ответника по касация за присъждане на направените разноски за адвокатско възнаграждение в касационното производство, направено с отговора на касационната жалба и с представеното писмено становище по същество на спора. По делото е представено пълномощно, списък с разноски/ по основното касационно производство и по развилото се частно касационно производство/ и договор за правна помощ, видно от който е уговорено и заплатено в брой за касационното производство възнаграждение в размер на 650лв без ДДС, които са платени в брой в деня на подписване на договора.

С оглед развитието на делото и предвид неговата реалната правна и фактическа сложност, съдът, съобразявайки се с решение на Съда на ЕС от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22, намира, че заплатеното адвокатско възнаграждение не е съответно на положения труд. Размерите на адвокатските възнаграждения подлежат на преценка от съда с оглед цената на предоставените услуги, като от значение са видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената работа. В настоящия случай участието на адвоката се ограничава до изготвяне на отговор на касационната жалба и писмено становище, като не е взето лично участие в проведеното съдебно заседание, не са представени допълнителни доказателства. При определянето на размера на възнаграждението съдът отчита освен липсата на значителна правна и фактическа сложност на делото, както и факта, че след постановяването на решението на Съда на ЕС по обуславящото изхода на настоящото производство дело C‑61/23 основният правен спор е решен по един задължителен за съда и всички правни субекти начин. По тази причина, като съобрази задължителното тълкуване на съюзното законодателство - чл.101, § 1 и § 2 от ДФЕС и чл.4, § 3 от ДЕС, дадено в решение на Съда на ЕС от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22, съдът намира, че в полза на ответника по касацията следва да бъде присъдена сумата от 300 лева - разноски за адвокатско възнаграждение в производството по обжалване на въззивното решение пред АС - Русе.

Разноски за адвокат, в посочения размер, на основание § 1, т.6 от ДР на АПК, следва да бъдат възложени в тежест на Агенция "Пътна инфраструктура", която има качеството на юридическо лице съгласно чл.21, ал.2 от ЗП.

По частната касационна жалба:

С решение № 473/10.10.2024 г., постановено по а.н.д. № 1286/2024 г. по описа на Районен съд – Русе (РС – Русе) е отменен електронен фиш (ЕФ) № ********** и е осъдена АПИ да заплати на И. К. А. сумата от 480 лева, представляваща разноски за адвокатско възнаграждение.

След постановяване на решението, в срока по чл.248 от ГПК са постъпили молби от двете страни за изменение на въззивното решение в частта за разноските, като И. К. А. е поискал увеличение на техния размер, а АПИ съответно са поискали намаляване на техния размер, като развиват съображения, че в случая е начислен два пъти ДДС.

С определение № 586 от 13.12.2024г. по к.а.н. дело №1286/2024 г. на РС-Русе, въззивната инстанция се е произнесла по подадените молби от страните за изменение на въззивното решение, в частта му за разноските, като съдът се е мотивирал, че същите не следва да бъдат изменени, поради което е отхвърлил молбите на И. К. А. и АПИ за изменение на решението, в частта му за разноските и същите остават присъдени в същия размер от 480лв ДДС.

В мотивите на атакуваното определение РС – Русе е посочил, че по искането за заплащане на разноски, съдът се е произнесъл, като в решението си е обсъдил направените разноски, извършените от адвоката процесуални действия и възражението за прекомерност и въпреки молбата преразглеждане не се налага.

Постъпила е и частна касационна жалба от Агенция „Пътна инфраструктура“, чрез процесуалния ѝ представител, срещу Определение № 586 от 13.12.2024г. по а.н.д. № 1286/2024 г. по описа на Районен съд – Русе (РС – Русе), с което е отхвърлена молбата на АПИ за изменение на постановеното по делото Решение № 473/10.10.2024 г. в частта за разноските.

Определението на въззивния съд е правилно.

В мотивите на съдебният акт - С решение № 473/10.10.2024 г., постановено по а.н.д. № 1286/2024 г. по описа на Районен съд – Русе са изложени съответни мотиви по отношение на присъдените разноски. Съдът е приел възражението за прекомерност на разноските, направено от ответника по жалбата, като е отчел фактическата и правна сложност на делото и действително положения труд от процесуалния представител на подателя на въззивната жалба, поради което е редуцирал размера на присъдените разноски от реално направени в размер на 720 с ДДС на 480 с ДДС.Направените от районния съд изводи са законосъобразни и изцяло се споделят от настоящата съдебна инстанция. Безспорно по делото е, че е осъществено процесуално представителство на жалбоподателя пред районния съд от упълномощения по делото адвокат, който е изготвил изключително подробна жалба, получавал е книжата по делото, осъществил е защита посредством писмени становища без процесуално представителство в съдебно заседание, което изрично е отразено в протокола от проведеното такова на 01.10.2024г., поради което подържаната и в настоящето производство теза от административно-наказващия орган не почива на обективните обстоятелства по делото. Като е определил възнаграждението в размер на 400 лв./ 480лв с ДДС/ и е уважил възражението за прекомерност, районният съд на практика е извършил преценка на фактическата и правна сложност на делото, в каквато насока са доводите на настоящия жалбоподател, че такава следва да бъде извършена от съда.

В постъпилата частна касационна жалба срещу Определение № 586 от 13.12.2024г. по к.а.н. дело №1286/2024 г. на РС-Русе, са развити подробни съображения, че съдът с присъждането на 480лв / с ДДС/ практически два пъти е начислил следващия се за заплащане ДДС. Настоящият състав не споделя доводите на частния касационен жалбоподател, тъй като във въззивното решение ясно е посочено, че съдът намалява претендираните разноски, като приема, че „… искането за присъждане на адвокатско възнаграждение се явява основателно до размера на сумата от 400лв.“ Това е данъчната основа върху която следва да се начисли ДДС в размер на 20% , т.е. 80лв, предвид разпоредбата на §. 2а от ДР на Наредба за минималните размери на адвокатските възнаграждения, съгласно която за адвокатите, регистрирани по ЗДДС, предвидените възнаграждения по Наредбата се явяват данъчна основа, върху която следва да се начисли и дължимият ДДС. Правилно във въззивното решение е посочено, че тази разпоредба не въвежда правило, че този определен размер на адвокатското възнаграждение включва ДДС, тъй като не следва да се тълкува разширително посочената норма. В този вид разпоредбата на §. 2а от ДР на Наредба за минималните размери на адвокатските възнаграждения не противоречи на постановките на Директива № 2006/112/ЕО на Съвета от 28.11.2006 г. относно общата система на ДДС, поради което правилно във въззивното решение е прието, че върху намалената данъчна основа от 400 лева следва да се добави и сумата в размер на 80 лева, представляваща дължимия ДДС в размер на 20%, доколкото Адвокатско дружество "Л. и партньори" е регистрирано по Закона за данъка върху добавената стойност.

Предвид горното обжалваното определение на Районен съд – Русе е законосъобразно, като не са налице сочените основания за неговата отмяна.

По частната касационна жалба срещу Определение № 586 от 13.12.2024г. по а.н.д. № 1286/2024 г. по описа на РС – Русе е постъпил отговор от частния касационен ответник с приложено пълномощно, списък на разноски и договор за оказана правна помощ с договорено и платено в брой възнаграждение в размер на 650лв. Направено е искане за присъждане на направените разноски. Съгласно утвърдената съдебна практика в това производство разноски не се присъждат, поради което направеното искане е неоснователно и не следва да се уважи. Производството по чл. 248 от ГПК има несамостоятелен характер. То е продължение на съдопроизводството по конкретно дело. В него само се изменя или допълва решението в частта за разноските при направено от страната искане и неговият изход не обосновава отговорност за нови разноски като санкция за неоснователно предизвикан правен спор – тоест – в производството относно дължимостта и размера на разноските не се допуска кумулиране на нови задължения за разноски, поради което чл. 81 от ГПК не намира приложение и в производството по чл. 248, ал. 1 от ГПК не се носи отговорност за разноски. В този смисъл е и Определение № 50 от 06.04.2021 г., постановено по частно гр. дело № 355/2021 г. по описа на ВКС на РБ. Изрично ВКС на РБ в своите мотиви приема, че изложеното е валидно и за производството по чл. 248, ал. 3 от ГПК. В този смисъл са и Определение № 52 от 19.03.2019 г., постановено по частно гр. дело № 740/2019 г. по описа на ВКС на РБ, както и Определение № 205 от 19.12.2018 г., постановено по частно гр. дело № 4518/2018 г. по описа на ВКС на РБ.

Мотивиран от изложеното, съдът намира, че искането за присъждане на разноски, претендирани от страна на ответната страна по частната жалба против атакуваното определение, постановено по реда на чл. 248 от ГПК е неоснователно и не следва да бъде уважено.

Мотивиран така и на основание чл.221, ал.2 от АПК, във вр. с чл. 63в от ЗАНН, съдът

Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 473/10.10.2024 г., постановено по а.н.д. № 1286/2024 г. по описа на Районен съд – Русе.

ОСТАВЯ В СИЛА Определение № 586 от 13.12.2024г. по к.а.н. дело №1286/2024 г. на РС-Русе.

ОСЪЖДА Агенция „Пътна инфраструктура“, със седалище в гр. София, пл. „Македония“ № 3, да заплати на И. К. А. с ЕГН от ********** от с. Осеновец, общ. Венец, обл.Шумен сумата от 300 лв – разноски за адвокатско възнаграждение в касационното производство .

Решението е окончателно.