№ 51
гр. Плевен , 14.04.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛЕВЕН, ІІ ВЪЗ. ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ в
публично заседание на седемнадесети март, през две хиляди двадесет и първа
година в следния състав:
Председател:Весела Л. Сахатчиева
Членове:Методи Н. Здравков
Красимир И. Петракиев
при участието на секретаря А.Й.Д.
като разгледа докладваното от Красимир И. Петракиев Въззивно гражданско
дело № 20214400500093 по описа за 2021 година
Производство по чл.258 и следващите от ГПК.
С Решение № 260576/15.12.2020г., Плевенски районен съд по гр. дело
№ 2949/2020г. по описа на същия съд е признал за установено по отношение
на ответника ЕТ "*** ", ЕИК ***, че дължи на ищеца Община Плевен,
БУЛСТАТ ***, сумата от 12 264, 00 лв., представляваща обезщетение за
вреди вследствие на ползването през периода м. декември 2017 г. - м. март
2018 г. на общински имот- сграда за обществено хранене – снек-бар, със
застроена площ 114 кв. м., находяща се в гр. Плевен, ул.Вардар 2б, след
прекратяването на наемен договор от 30.10.2013 г., ведно със законната лихва,
считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 от ГПК /27.03.2020 г. / до окончателното изплащане на
сумата.
За разликата до 15 155, 11 лв. /включваща претендирана лихва за забава
в размер на 2 891, 11 лв. за периода от 03.04.2017г. до 01.02.2018 г. /
1
отхвърлил предявения иск като неоснователен.
Осъдил ЕТ "*** ", ЕИК ***, да заплати на Община Плевен, БУЛСТАТ
***, сумата от 395, 18 лв., представляваща деловодни разноски по
компенсация в исковото производство.
Срещу така постановеното решение е подадена въззивна жалба от ЕТ
"***" гр.Плевен. В нея се правят оплаквания, че същото е недопустимо,
алтернативно – неправилно и необосновано. Заявява се, че
първоинстанционния съд е стигнал до неправилен извод, че искът
осъществява хипотезата на чл.236 ал.2 от ЗЗД, тъй като липсва идентичност
между предмета на исковото производство и този на заповедното. В
заповедното е сочено като основание – неплатени такси за наем и лихва за
забава, а в исковото е обезщетение за вреди от ползването на имота след
прекратяване на наемния договор. Именно като наеми и лихва за забавено
плащане са фактурирани сумите по издадените фактури от ОП“Жилфонд“ –
Плевен. Счита, че в исковото производство са сочени нови и различни
обстоятелства от тези, които са посочени за съществени за възникване и
съществуване на вземането в заповедното. Поради това счита, че съдът се е
произнесъл по един непредявен иск, тъй като се касае за различни вземания, а
производството по чл.422 от ГПК изисква пълна идентичност между
страните, основанието и размера на предявените искове и задължения. На
следващо място възразява, че няма категорични доказателства, че след
прекратяване на наемния договор е продължил да ползва процесния имот, за
да се осъществи хипотезата на чл.236 ал.2 от ЗЗД. Заявява, че е имало активна
комуникация между страните по отношение на прекратяването на наемния
договор и не е създавал пречки до момента на освобождаването на имота.
Моли решението да бъде обезсилено като недопустимо, алтернативно да се
отмени и искът да бъде отхвърлен като неоснователен и недоказан.
Претендира се присъждането на разноски за двете инстанции. Тези доводи се
поддържат и развиват в съдебно заседание от процесуалния представител.
В законоустановения срок не е постъпил писмен отговор от
въззиваемата Община –Плевен. В съдебно заседание, чрез процесуалния си
представител – юрк.Б. изразява становище за неоснователност на жалбата и
правилност на първоинстанционното решение, поради което моли да бъде
потвърдено.
2
Окръжният съд, като прецени доводите, изложени в жалбата и
доказателствата по делото, намира за установено следното от
фактическа страна:
Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок от активно
легитимирана страна, поради което е процесуално допустима.
Разгледана по същество е неоснователна.
Съгласно нормата на чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната
му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното първоинстанционно решение е валидно, тъй като не е
постановено в нарушение на правни норми, които регламентират условията за
валидност на решенията – постановено е от съд с правораздавателна власт по
спора, в законен състав, в необходимата форма и с определеното съдържание.
Предмет на настоящето производство е само решението в осъдителната
си част, тъй като в отхвърлителната е влязло в сила, като необжалвано.
Неоснователно е оплакването на въззивника за недопустимост на
първоинстанционното решение, поради разминаване на квалификацията на
иска и сочените за правопораждащи обстоятелства в производството по
чл.422 от ГПК и заповедното производство. Първо в заповедното
производство не се дава правна квалификация на претендираната със
заявлението сума, а това става чак в исковото производство. В подаденото
заявление по ч.гр.д.№1576/2020г. на ПлРС изрично в т.12 са посочени
обстоятелствата, от които произтича вземането. Подробно и точно е описана
цялата фактическа обстановка по делото, която в последствие е
възпроизведена и в исковата молба и накратко е следната:
Безспорно между страните е, че на 30.10.2013 г. е сключен договор за
наем на общински недвижим имот между Община Плевен и ЕТ "***"
гр.Плевен, по силата на който на ответния едноличен търговец като наемател
е бил предоставен за временно и възмездно ползване общински имот: сграда
за обществено хранене – снек-бар, със застроена площ 114 кв. м., находяща се
3
в гр. Плевен, ул.Вардар 2б, актувана с АОС № 36553/ 13.01.2011год., срещу
месечен наем в размер на 3 066, 00 лв. с ДДС.
Безспорно по делото е, че с уведомително писмо с изх. № ЖФ-
63/13.07.2017г. наемодателят Община Плевен е поканила въззивния
едноличен търговец да сключи анекс към договора, като е бил уведомен, че
ако това предложение е неприемливо за него да счита горепосоченото писмо
за едномесечно предизвестие за прекратяване на договора на основание чл.
22. 2., съгласно чиято разпоредба договора може да се прекрати по искане на
една от страните, след отправяне на едномесечно писмено предизвестие.
Видно е, че в предоставения от общината срок между страните не е бил
подписан анекс, поради което процесният наемен договор е бил прекратен на
16.08.2017 г.
С уведомление от 24.08.2017г. кметът на Община Плевен е приканил
ответния едноличен търговец в 5- дневен срок от датата на получаване на
уведомлението да погаси задълженията си за ползването на общинския имот и
да освободи същия. В същото уведомление е посочено, че при неплащане на
задълженията и при липса на доброволно освобождаване на общинския имот
уведомлението да се счита такова по смисъла на чл. 26, ал. 1 от АПК за
откриване на производството по издаване на заповед по чл. 65 от Закона за
общинската собственост за принудително освобождаване на имота.
Доброволно освобождаване на имота не е последвало, поради което
кметът на Община Плевен е издал заповед № РД-10-1546/ 13.09.2017г. и е
наредил и ЕТ "***" гр.Плевен да освободи доброволно заемания без правно
основание общински недвижим имот в петдневен срок от датата на
получаване на заповедта, като за целта уведоми Общината с оглед изготвяне
и подписване на приемо- предавателен протокол. Тази заповед по чл. 65 от
ЗОС е била обжалвана от въззивника, но с влязло в сила решение по адм. дело
№ 816/2017 г. по описа на Административен съд гр. П. жалбата е била
отхвърлена като неоснователна.
Видно от приложения само в исковото производство приемо-
предавателен протокол от 31.07.2018год., че ответният едноличен търговец е
предал на представители на Община Плевен процесния общински имот-
предмет на прекратения наемен договор.
4
Липсва каквото и да било разминаване в така описаните данни в ИМ и
заявлението по чл.410 от ГПК. Изрично е посочено, че претендираните суми
са за периода м.11.2017г. – м.02.2018г. Действително твърди се, че за тях са
издадени фактури с посочени номера и като вид на задължението е написано
наем. Това обаче представлява квалификация на вземането от страна на
ищеца, която не обвързва съда. Съществени в при определяне на правната
квалификация са обстоятелствата по делото, а те както и страните не са
променени и са напълно идентични, както в заповедното, така и в исковото
производство. Същите по размер са и претендираните суми. На база
описаните и възприети фактически обстоятелства съдът е този, който дава
правната квалификация на иска и съответно определя предмета на доказване
по делото. Това си задължение съдът е изпълнил в съдебно заседание на
02.11.2020г., когато е обявил своя доклад по делото, в присъствието на
представители на страните, които не са възразили по него. Този доклад се
възприема и от настоящия състав, тъй като обхваща точно всички фактически
обстоятелства по делото. В същото съдебно заседание първоинстанционния
съд изрично е направил обосновка на приетата правна квалификация на
обстоятелствата, като такава по чл.236 ал.2 от ЗЗД и изрично е приел, че става
въпрос за заплащане на сума в размер на заплащания до момента на
прекратяване на договора наем, но за ползване на имота след прекратяването
на същия и то без съгласието на наемодателя.
Несъмнено от представените писмени доказателства наличието на тази
хипотеза е установено безусловно. В този смисъл и второто от оплакванията
във въззивната жалба за неправилно и необоснованост е неоснователно.
Наемодателят се е възползвал от правото си да прекрати наемния договор,
съгласно предвидената в него клауза с едномесечно предизвестие. Няма
съмнение, че това предизвестие е достигнало до наемателя. По този начин
договорът е прекратен на 16.08.2017г. Съгласно чл.18 от договора, при
прекратяването му наемателят е задължен да предаде обекта в добро
състояние с двустранно подписан приемо-предавателен протокол. Това
задължение е изпълнено на 31.07.2018г., т.е. приблизително година след
прекратяване на договора, макар че е бил поканен доброволно да го предаде
на 24.08.2017г. Изцяло неоснователно е възражението, че въззивникът не
ползвал имота за процесния период. Същият е част от периода, в който
5
договорът е бил прекратен до неговото фактическо предаване. След като не е
изпълнил задължението си да предаде на наемодателя имота съобразно
договорката помежду им, наемателя – въззивник не може да се позовава на
собствената си неизправност, за да твърди, че не е доказано, че е ползвал
имота. Напротив липсват доказателства друг да е ползвал този имот за
процесния период и няма данни да го е предал на наемателя, поради което
остава единствено възможния извод, че имота е ползван от ЕТ "***"
гр.Плевен. С аргумент на по-силното основание самото обжалване на
заповедта на кмета за принудително изземане на имота е доказателство, че
въззивникът е ползвал имота и не е желаел да го освободи доброволно.
Ето защо съдът счита, че е установено надлежно по делото, че ЕТ "***"
гр.Плевен дължи сумата от 12264лв., представляваща обезщетение за
ползване на недвижим имот – общинска собственост след прекратяване на
наемния договор, въпреки противопоставянето на наемодателя за период от
четири месеца /декември 2017г. – март 2018г./, която сума се равнява на
месечния наем, уговорен с договора.
В диспозитива на решението неправилно е записано, че това
„обезщетение е за вреди“. В случая закона не предвижда термина вреда. Това
би могло да бъде друга последица от неизпълнение на договорното
задължение. В случая законът използва само термина „обезщетение“, но тази
стилистична грешка не може да промени крайния извод за правилността на
решението.
Предвид изложеното Окръжният съд приема, че обжалваното Решение
на Плевенски районен съд е валидно, допустимо и обосновано на
доказателствата по делото в съответствие с разпоредбите на Закона, липсват
основания за неговото изменение или отмяна и поради това следва да бъде
потвърдено. С оглед подробността и обстоятелствеността на изложените към
първоинстанционното решение мотиви въззивната инстанция препраща и към
тях на основание чл.272 от ГПК.
С оглед всичко гореизложено, Окръжният съд
РЕШИ:
6
ПОТВЪРЖДАВА на осн. чл.272 от ГПК Решение №
260576/15.12.2020г., постановено от Плевенски районен съд по гр. дело №
2949/2020г. по описа на същия съд, в обжалваната му част като
ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на касационно обжалване осн. чл.280 ал.3
т.1 предл.2 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7