Р Е
Ш Е Н
И Е
гр.София, 23.07.2020 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІII-Б въззивен състав, в публичното съдебно заседание на шестнадесети юни през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Десислава Йорданова
при секретаря Н.Светославова, като разгледа докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №12964 по описа за 2019 год.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 21.08.2019 год.,
постановено по гр.дело №15930/2017 год. по описа на СРС, ГО, 66 с-в, са
отхвърлени като неоснователни предявените от „Б.2.“ ЕООД срещу Д.Д.П. и К.Д.Д.
искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за установяване на
недействителността на извършените от ответниците откази от наследството на В.К.Е.,
вписани в специалната книга на СРС под №1188 от 13.10.2016 год. и №1187 от
13.10.2016 год.
Срещу
решението е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна
жалба от ищеца „Б.2.“ ЕООД. Жалбоподателят поддържа, че правилно СРС бил приел,
че ищецът има качеството на кредитор на наследодателката на ответниците и че
вземането по процесния изпълнителен лист било надлежно прехвърлено, за което
ответниците били надлежно уведомени. Спорът се свеждал до това дали било налице
приемане на наследството от страна на ответниците преди извършването на
отказите от наследство. Неправилно първоинстанционният съд бил основал изводите
си на нормата на чл. 58 ЗН и бил приел, че действията на ответниците следва да
бъдат разглеждани като такива на обикновено управление. Поведението им още от
встъпването им по делото сочело недвусмислено, че те възприемали наследството
като неразделна част от собствения си патримониум и извършвали процесуални
действия с вътрешното убеждение на собственици на имуществото, придобито от
техния наследодател. Това се потвърждавало и от събраните по делото гласни
доказателства. Самото действие по конституирането на страни в производство
представлявало приемане на наследството, а съвкупността от правни и фактически
действия, извършени от ответниците, разгледани в цялост, създавали по несъмнен
начин убеждението, че те приемат и имат намерение да приемат наследството. В
случая не ставало дума за действия по обикновено управление. Извършените от
ответниците действия показвали намерението им да приемат наследството на своята
наследодателка – те били конституирани като страни в производството по гр.дело
№4914/2007 год. по описа на СГС, били подали въззивна жалба срещу постановеното
по посоченото дело решение, като съдържанието на същата ясно показвало, че те
като наследници на Валентина Е. се считат за ищци в производството. Тяхната
изначална вола била да предпазят наследствената маса от увеличаване на
пасивите, за да се ползват от имуществото. Следователно те били приели
наследството още през 2010 год., когато с определение от 16.11.2011 год. СГС ги
бил конституирал като ищци в производството. Отказите от наследство били
извършени едва през 2016 год. Отделно от това във въззивната жалба било
релевирано и възражение за погасителна давност, а това възражение зависело
изцяло от личната преценка на субекта, който разполагал с правото да го
упражни. Т.е., налице било манифестиране на приемането на наследството.
Ответниците били претендирали направените разноски по посоченото дело и
участвали в касационното производство. Задълженията на ответниците за заплащане
на сумата по изпълнителния лист, въз основа на който било образувано
изпълнителното дело, било възприето от съда като лично тяхно задължение, а не
като такова на тяхната наследодателка. От показанията на свидетеля Д.Н.се
установявало, че ответниците са наследили дългове. Отказът от наследство бил
безусловен акт – арг. чл. 54 ЗН, поради което и същият бил недействителен ако
преди това наследникът бил приел преди това наследството изрично или с
конклудентни действия, показващи по недвусмислен начин воля за това. Мълчаливо
приемане на наследството било налице, когато наследникът бил извършил действие,
което несъмнено предполагало намерението му да приеме наследството. Участието в
съдебно производство, подаването на въззивна жалба и подаването на отговор на
касационна жалба предполагали и демонстрирали воля и намерение за приемане на
наследството от страна на ответниците. Само наследство, което вече било прието,
можело да бъде защитавано, включително и чрез оспорване на съдържащите се в
него задължения. Отказът от наследство предполагал изначално намерение на призования
да го наследи, да не приема наследството, да не се възползва от него и да не
отговаря за задълженията на наследодателя. Ето защо моли обжалваното решение да
бъде отменено, а исковете – уважени. Претендира и присъждането на направените
разноски по делото.
Ответниците
по жалбата Д.Д.П. и К.Д.Д. считат, че решението на СРС следва да бъде обезсилено,
евентуално потвърдено. На първо място, поддържат, че с влезли в сила съдебни
определения било отречено качеството на взискател на ищеца по изпълнително дело
№567/2011 год. по описа на частен съдебен изпълнител М.Б.. Изпълнителното дело
било прекратено, а именно изпълняемото вземане по това дело обосновавало
правния интерес от провеждане на исковете за недействителност на отказите от
наследство на ответниците. На следващо място сочат, че ищецът не бил доказал
качеството си на кредитор. Писмените договори за цесия били антидатирани, като
ищецът не бил установил тяхната истинност. Участието на ответниците във висящия
процес не представлявало действие по приемането на наследството на тяхната
наследодателка. Нормално и житейски логично оправдано било наследниците да
изчакат приключването на процесите, които имат отношение и биха повлияли върху
актива, респ. пасива на наследството, преди да решат дали да го приемат или да
се откажат от него. Конституирането на наследници на починалата страна във
висящ процес не зависело от тяхното желание и воля, а ставало по силата на
закона – чл. 120 ГПК /отм./. Участието на наследниците било принудително и дори
и те да не желаели, процесът продължавал с тяхно участие и крайният съдебен акт
ги засягал в същата степен, както би засегнал наследодателя. Чрез събраните
гласни доказателства ответниците били провели насрещно доказване, че не са
приели наследството на майка си. В този смисъл правилно СРС бил приел, че не е
установено ответниците да са извършили действия по приемане на наследството,
които несъмнено и волево да разкриват намерението им да приемат това наследство
в периода преди да заявят изричния си отказ от него, респ. че отказите са
действителни. Претендират и присъждането на направените разноски по делото.
Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, приема следното:
Предявени са разглеждане искове с правно основание чл.
124, ал. 1 ГПК вр. с чл. 44 вр. с чл. 26, ал. 2, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 54 ЗН.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо, но е неправилно.
Съгласно разпоредбата на чл. 26, ал. 2, пр. 1 ЗЗД,
нищожни са договорите, които имат невъзможен предмет, а според чл. 44 ЗЗД,
правилата относно договорите намират съответно приложение и към едностранните
волеизявления в случаите, в които законът допуска те да пораждат, изменят или
прекратяват права или задължения. Отказът от наследство е едностранно волеизявление,
за което ЗН предвижда специални, императивни правила за форма, съдържание,
действие и последици – с обективирането му се прекратяват правата и
задълженията на отреклия се наследник и с оглед нормата на чл. 53 ЗН се
пораждат права и задължения за останалите наследници /уголемяват се дяловете
им/. Приемането и отказът от наследство произвеждат действие от откриване на
наследството, съгласно чл. 48 и 52 ЗН и са безусловни и неоттегляеми /окончателни/
по аргумент от чл. 54 ЗН. Както приемането на наследството, така и отказът от
наследство, изчерпват възможността след неговото надлежно изразяване да се
извърши точно обратното действие. Второто по ред изявление няма предмет, поради
което и недействителен е отказът от наследство, ако преди това наследникът е
приел наследството изрично или чрез конклудентни действия, показващи по
недвусмислен начин воля за това.
Всеки кредитор на наследодател, чиито наследници са се
отказали от наследството, може да предяви иск, който не е ограничен със срок,
за установяване на нищожността на отказа поради това, че преди извършването му
наследството е фактически прието – виж Решение № 1793 от 5.XI.1962 г.
по гр. д. № 1325/62 г., IV г. о., Решение № 2488 от 13.XI.1963 г.
по гр. д. № 1779/63 г., I г. о., Решение № 875 от 14.IV.1969 г. по гр. д. № 381/69
г., I г. о.
В разглеждания случай не се
спори между страните, че на 05.12.2002
год. е бил издаден по гр.дело №08095/2002 год. по описа на СРС, ГО, 63 с-в, изпълнителен
лист в полза на „Х.И.-95“ ЕООД солидарно срещу В. К.Н.и В.К.Е. за сумата от 48 118.19
евро, дължима по запис на заповед, издаден на 22.03.2002 год., ведно със
законната лихва, считано от 22.11.2002 год. до окончателното изплащане и за
сумата от 2 138 лв. – съдебни разноски. Ищцовото дружество е придобило
посочените вземания по силата на договор за цесия от 30.06.2016 год.
Въз основа на горепосочения
изпълнителен лист е било образувано изпълнително дело №20118380406567 по описа
на частен съдебен изпълнител М.Б., с рег.№838 на КЧСИ, което е било прекратено
на 18.01.2017 год. на основание направени от ответниците К.Д.Д. и Д.Д.Д. /П./ откази
от наследството на В.К.Е., починала на 20.07.2009 год., вписани в специалната
книга на СРС, съответно №1187 от 13.10.2016 год. и №1188 от 13.10.2016 год.
Впоследствие въз основа на посочения изпълнител лист е било образувано
изпълнително дело №20187810400231 по описа на частен съдебен изпълнител Г.Д., с
рег.№781 на КЧСИ, по което на 22.04.2019 год. като взискател е било
конституирано ищцовото дружество /виж удостоверение на л. 104 от
първоинстанционното дело/.
Безспорно е също така, чеВ.К.Н.и
В.К.Е. са предявили срещу „Б.З.“ АД /цесионер по договор за цесия от 28.03.2007
год., сключен с „Х.И.-95“ ЕООД и имащ за предмет вземанията, за които е бил
издаден горепосочения изпълнителен лист/ искове с правно основание чл. 254 ГПК
/отм./, като в тази връзка е било образувано гр.дело №4914/2007 год. по описа
на СГС, ГО, 1 с-в. С определение по посоченото дело от 16.11.2010 год. и на
основание чл. 120 ГПК /отм./ на мястото на починалата в хода на процеса
първоначална ищца В.К.Е. са били конституирани нейните правоприемници К. Д.Д.и Д.Д.П.,
а с решение от 18.04.2011 год. исковете са били отхвърлени. Срещу така
постановения съдебен акт е била подадена въззивна жалба от ответниците В. К.Н.,
Д.Д.П. и К.Д.Д., като с решение от 30.12.2011 год., постановено по в.гр.дело
№2427/2011 год. по описа на САС, ГК, ІV с-в, първоинстанционното решение е било
отменено, а исковете – уважени. С решение №143 от 17.06.2015 год. на ВКС по
т.дело №371/2012 год., ІІ т. о., ТК, въззивното решение е било отменено, а
исковете по чл. 254 ГПК /отм./ – отхвърлени.
Въззивният съд приема, че
ищецът е установил в процеса качеството си на кредитор на наследодателката на
ответниците и в този смисъл има правен интерес от търсената защита. Достатъчно
доказателство в тази насока са представените изпълнителен лист и договор за
цесия, който има действие по отношение на ответниците, тъй като несъмнено им е бил
съобщен /поради което и достоверността на датата на договора за цесия няма
значение – виж чл. 99, ал. 4 ЗЗД/. Не следва да бъдат представяни други
доказателства и по-специално данни за образувано изпълнително производство по
този изпълнителен лист, поради което и възражението на ответниците за
недопустимост на предявените искове, респ. на първоинстанционното решение, се
явява неоснователно.
Основният спорен между страните
въпрос е свързан с това дали действията на ответниците, като призовани към
наследяване, изразяващи се в конституирането и участието им в съдебен процес по
предявен иск по чл. 254 ГПК /отм./, в който техният наследодател е бил ищец, обективират
приемането на наследството, респ. предполагат намерение за приемането на
наследството, съгласно чл. 49, ал. 2 ЗН.
Приемането на наследството е едностранен акт, с който наследникът изявява
волята си да го придобие. Съгласно разпоредбата на чл. 49, ал. 2 ЗН, мълчаливо приемане
има, когато наследникът извършва действия, които несъмнено предполагат
намерението му да приеме наследството и които той не би имал право да извърши,
освен в качеството си на наследник. Тези фактически или правни действия на
наследника могат да са различни по вид и във всеки конкретен случай съдът
извършва преценка дали те са израз на волята на наследника да приеме
наследството /в този смисъл Решение № 395 от
4.11.2010 г. на ВКС по гр. д. № 309/2010 г., II г. о., ГК, Решение № 535 от 2.09.2011 г. на ВКС по гр. д. № 92/2010 г., II г. о., ГК/. Същевременно, в практиката се извършва
разграничение между действията по мълчаливо приемане на наследството от
действията по временно управление на чуждо имущество и действията по обикновено
управление на наследствените имоти, целящи запазването им /чл. 58 ЗН/.
Приемането на наследството следва да се изрази в активни действия, които водят
до промяна в наследственото имущество – прехвърляне, изменение, ограничаване,
погасяване или прекратяване на права и задължения на наследодателя /виж и Тълкувателно решение №
91 от 1.X.1974 г. по гр. д. № 63/74 г., ОСГК/. Приемането на наследството не се
предполага, а трябва да е безспорно установено, дори когато е мълчаливо.
Конклудентните действия трябва да са такива, че да сочат несъмнено на наличието
на воля у наследника за приемане на наследството. Ако действията са двусмислени
и от тях е възможно да бъдат направени различни изводи, няма приемане на
наследството – виж Решение № 64 от 24.02.2010
год. на ВКС по гр. дело № 3838/2008
г., IV г. о., ГК и Решение № 596 от 12.06.1991 г. На ВКС по гр. дело №
353/91 г., I г. о.
Когато наследството бъде открито в хода на съдебен процес, в който
наследодателят е бил страна, производството по делото, ако има за предмет
наследими права и задължения /както е в частност/, продължава с участието на
правоприемника – чл. 120 ГПК /отм./, респ. чл. 227 ГПК. Процесуалните действия,
осъществени от призованите наследници следва да се преценяват в контекста на
чл. 49, ал. 2 ЗН. В разглеждания случай въззивният съд счита, че действията на Д.Д.П.
и К.Д.Д., като призовани наследници на първоначалната ищца в производството по предявения
иск с правно основание иск чл. 254 ГПК /отм./ гр.дело №4914/2007 год. по описа
на СГС, ГО, 1 с-в, изразяващи се в подаването на въззивната жалба срещу
постановеното по посоченото дело решение, както и тези на Д.Д.П., изразяващи се
в подаването на отговор на касационната жалба, обективиращи и изявленията им,
че поддържат претенцията, манифестират волята им за приемане на наследството при
условията на чл. 49, ал. 2 ЗН /виж и Решение № 83 от 21.03.2016
г. на ВКС по гр. д. № 5570/2015 г., IV г. о., ГК/. Продължаването на
делото от призованите наследници в частност не може да се тълкува като
управление на наследственото имущество, целящо неговото съхраняване по смисъла
на чл. 58, пр. 1 ЗН, както е приел първоинстанционният съд, тъй като активните
действия по защита чрез поддържане на отрицателния установителен иск, че
вземането по процесния изпълнителен лист не съществува, целяща прекратяване на
принудителното изпълнение, са насочени към освобождаване от пасив /задължение/,
обременяващ наследството и в този смисъл засягат пряко обема и размера на
наследствената маса и могат да бъдат приравнени с обратен знак на разпореждане
с наследственото имущество, което несъмнено представлява приемане на
наследството по конклудентен начин.
Следователно доколкото е несъмнено
установено проявлението на активни действия от страна на ответниците, от които
следва, че те са приели наследството, останало след смъртта на В.К.Е., то
настоящият съдебен състав приема, че вписаните впоследствие откази от
наследство за недействителни, поради което и релевираните претенции се явяват
основателни.
Ето защо решението на СРС
следва да бъде отменено, а исковете по чл. 124, ал. 1 ГПК вр. с чл. 44 вр. с
чл. 26, ал. 2, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 54 ЗН – уважени.
По отношение на разноските:
С оглед изхода от спора и на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответниците следва да бъдат осъдени да заплатят на
жалбоподателя /ищеца/ направените разноски в първоинстанционното производство
за държавна такса в размер на 30 лв. и за възнаграждение за един адвокат в
размер на 500 лв., както и направените разноски във въззивното производство в
размер на 20 лв.
Предвид изложените съображения,
съдът
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решението от 21.08.2019 год.,
постановено по гр.дело №15930/2017 год. по описа на СРС, ГО, 66 с-в, като
вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ПРОГЛАСЯВА НИЩОЖНОСТТА на
извършения от К.Д.Д. отказ от наследството на В.К.Е., починала на 20.07.2009
год., вписан в специалната книга на СРС под №1187 от 13.10.2016 год. и извършения
от Д.Д.П. отказ от наследството на В.К.Е., починала на 20.07.2009 год., вписан
в специалната книга на СРС под №1188 от 13.10.2016 год., поради невъзможен
предмет, по предявените от „Б.2.“ ЕООД, ЕИК ********, със седалище и адрес на
управление:***, ресторант Е.Л., срещу К.Д.Д. с ЕГН ********** и Д.Д.П. с ЕГН **********,
и двамата с адрес: ***, искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК вр. с чл. 44 вр. с чл. 26, ал. 2, пр.
1 ЗЗД вр. с чл. 54 ЗН.
ОСЪЖДА К.Д.Д. с ЕГН **********
и Д.Д.П. с ЕГН **********, и двамата с адрес: ***, да заплатят на „Б.2.“ ЕООД,
ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:***, ресторант Е.Л., на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски
в първоинстанционното производство за държавна такса в размер на 30 лв. и за
възнаграждение за един адвокат в размер на 500 лв., както и направените
разноски във въззивното производство в размер на 20 лв.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд
при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/