Р Е Ш Е Н И
Е
Номер 26.04.2018г. гр.София
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІV-А въззивен състав, в публичното съдебно заседание
на двадесет и шести март през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТЕЛА КАЦАРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ТАШЕВА
СВЕТЛАНА АТАНАСОВА
при участието на секретар Снежана
Атанасова като разгледа докладваното от съдия Кацарова гр.д. № 15500 по описа
за 2017г., взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.196 и сл. ГПК/отм./ вр.
§2, ал.1 ПЗР на ГПК.
С решение от 23.09.2015г., гр.д.16293/06г., СРС, 44
с-в отхвърля предявените от Й.Ч.Г.
против С.К.Й., М.Й.Й., П.К.Й., О.С.П., О.А.Г., М.А.Г., К. А. Г.-П., С.И.С., Ц.С.С.,
А.Н..Х., действаща като ЕТ „А. – А.Х.“ и „П.-**-К.“ ЕООД иск с правно основание
чл.108 ЗС за предаване владението на апартамент № 1, находящ се в гр.София,
район „Лозенец“, ул. „*******от четириетажна жилищна сграда, състоящ се от две
спални, дневна, столова, кухненски бокс и обслужващи помещения, с площ 92.91
кв.м., заедно с мазе № 7 от 4.08 кв.м. и 8.68 % ид.ч. о.ч. от сградата и
правото на строеж върху мястото – УПИ / парцел IV-448 по плана на гр.София, м. „Лозенец“; иск по чл.59,
ал.1 ЗЗД за сумата 2 133.33 щ.д., част от общо вземане за 12 800
щ.д., с което ответниците са се обогатили, ведно със законна лихва, считано от
27.07.2006г. и иск по чл.86, ал.1 ЗЗД за сумата 746.66 щ.д. – обезщетение за
забава през периода 03.11.2003г. – 27.07.2006г., отхвърля предявения от Й.Ч.Г.
против „П.-**-К.“ ЕООД иск по чл.109 ЗС за привеждане в първоначалното
архитектурно разположение на същия имот, а именно във вида, в който се е
намирал преди преустройството и по начина, описан в нот. акт № 113, том I, рег. № 2090, д.92/14.03.2002г., като възлага в
тежест на ищеца разноски.
С решение от 09.05.2017г. се допълва на основание
чл.193 ГПК/отм./ първоначалното решение от 23.09.2015г., като се отхвърля иска
по чл.108 ЗС за признаване правото на собственост на ищеца върху имота и се
отхвърля неговата молба от 20.11.2015г. в останалата част.
Срещу двете решения постъпват въззивни
жалби от ищеца Й.Ч.Г.. Иска се отмяна на решенията и постановяване на друго, с
което да се уважат исковете.
Въззиваемите – ответниците С.К.Й., М.Й.Й.,
П.К.Й., О.С.П., О.А.Г., М.А.Г., К. А. Г.-П., С.И.С., Ц.С.С., А.Н..Х., действаща
като ЕТ „А. – А.Х.“ и „П.-**-К.“ ЕООД оспорват жалбите.
Софийският
градски съд, ІV-А с-в, след съвещание и
като обсъди по реда на чл.188, ал.1 от ГПК/отм./ събраните доказателства и
доводите на страните, приема за установено от фактическа и правна страна следното:
Въззивните жалби са допустими като подадени
в срока по чл.197 от ГПК/отм./ от надлежна страна, а разгледани по същество са неоснователни.
Предявени са искове с правно основание чл.108 ЗС, 109
ЗС, чл.59, ал.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД.
С договор за учредяване на
право на строеж срещу задължение за построяване на жилища и гаражи от
30.03.1994г., обективиран в нот.акт № 165, н.д.6945/1994г., н-с при СРС, съсобствениците
на дворно място в гр.София, район
„Лозенец“, ул. „*******, представляващо парцел IV-448, кв.126 (сега УПИ IV-448,
м. „Лозенец“) по плана на гр.София, взаимно си
учредяват право на строеж относно четириетажна жилищна сграда, учредяват същото
ограничено вещно право в полза на А.С.В., от което всеки от учредителите
запазва спрямо конкретни бъдещи самостоятелни обекти, които следва да бъдат
изградени от суперфициаря до степен годна за обитаване в напълно завършен вид.
Така учреденото суперфициарно право, само в частта относно
процесния апартамент № 1, находящ се в гр.София, район „Лозенец“, ул. „*******от
четириетажна жилищна сграда, състоящ се от две спални, дневна, столова,
кухненски бокс и обслужващи помещения, с площ 92.91 кв.м., заедно с мазе № 7 (8) от
4.08 кв.м. и 8.68 % ид.ч. о.ч. от сградата и правото на строеж върху мястото, последователно
е предмет на разпоредителни сделки както следва: С договор от 15.06.1995г.,
оформен с нот. акт № 31, н.д.10548/1995г., н-с при СРС, първоначалният суперфициар
А.В. го продава на Р.П.Н.. Приобретателката го продава на ищеца Й.Ч.Г. по
силата на договор за покупко-продажба от 24.08.1995г., оформен с нот. акт № 169,
н.д.15410/1995г., н-с при СРС. Той от своя страна го прехвърля на майка си В.Й.Г.чрез
договор за дарение от 28.05.1997г. по нот. акт № 32, н.д.12355/1997г., н-с при
СРС. Същата впоследствие сключва със сина си – ищеца договор за дарение на
правото на строеж от 14.03.2002г., обективиран в нот. акт № 113, т.I, н.д.92/2002г., н-с рег. № 053 НК.
С влязло в сила на 17.06.2000г. решение от
11.05.2000г., гр.д.827/2000г., СРС, 33 с-в разваля договора за учредяване на право на строеж от 30.03.1994г. по нот.акт №
165/1994г. поради неизпълнение от строителя А.В. на задължението по пункт II.4
от договора в срок от 24 месеца след издаване на протокола за строителна линия
и ниво (издаден под № 46/30.06.1995г.) да завърши строежа.
Дарението извършено през
1997г. от ищеца в полза на майка му Венета Големинова, предхожда предявяването
и вписването на исковата молба, с която се иска разваляне на договора от
1994г., поради което придобитите й права се запазват към момента на сделката
съгласно чл.88, ал.2 ЗЗД. Разпоредбата предвижда, че развалянето на договори,
които подлежат на вписване, не засяга правата, придобити от трети лица, преди
вписване на исковата молба. Приема се, че след вписване на исковата молба,
третите лица вече са предупредени, че купуват на риск. Вписването на исковата
молба за разваляне по чл.87, ал.3 ЗЗД е изрично предвидено в чл.11, б. „а”,
пр.1 от Правилника за вписванията. Така попада сред изчерпателно изброените в
същия чл.11 съдебните спорове, от които не могат да бъдат засегнати правата на
трети лица, придобити преди вписване на исковите молби. Извършването му
произвежда не само оповестителна функция, но и преграждащо, защитно
действие по силата чл.114, ал.2, изр.1
ЗС вр. чл.88, ал.2 ЗЗД. От момента на вписването в публичния регистър, искова
молба по чл.87, ал.3 ЗЗД разпростира само за в бъдеще своето
оповестително-защитното действие, специално предвидено за нея в чл.88, ал.1 ЗЗД. Затова, от една страна, развалянето е непротивопоставимо за Венета
Големинова. От друга страна, обаче по аргумент на противното основание, черпен
от чл.88, ал.2 ЗЗД, същото разваляне е противопоставимо на ищеца като
приобретател по договора за дарение от 2002г. на суперфициарните права върху
процесния имот, сключен след вписване на исковата молба за разваляне. Отделно,
въпреки непротивопоставимостта на развалянето спрямо праводателката на ищеца –
Венета Големинова, същата придобива суперфициарни права от първоначалния
суперфициар, в резултат на обсъдените последователни разпореждания, поради
което не може да бъде в по-благоприятно положение от него и да притежава повече
права. Предвид отпадналото по съдебен ред с обратна сила, съгласно чл.88, ал.1,
предл.1 ЗЗД, правно действие на договора, с който собствениците на земята
учредяват право на строеж в полза на строителя, правото на строеж се
възстановява в правната сфера на собствениците на земята, заедно с евентуално новопостроеното
по приращение - чл.92 ЗС, като отпада за първоначалния суперфициар и последващите
приобретатели. Затова настоящият ищец не се легитимира като титуляр на това
суперфициарно право, което впоследствие да се е трансформирало в право на
собственост върху новоизградения процесен обект.
Този извод се налага и
предвид основателното възражение на ответниците за погасяване по давност на
правото на строеж, учредено през 1994г. Съобразно чл.67 ЗС, правото
да се построи сграда върху чужда земя (чл. 63, ал. 1 ЗС) се погасява в полза на собственика на
земята по давност, ако не се упражни в продължение на 5 години. Суперфициарното
право е уредено като срочно упражняващо се, т.к. съществуването му неопределено
във времето без да бъде упражнено създава неяснота в отношенията между
собственика и суперфициаря и ограничава правото на собственост. Съобразно задължителните
постановки на т.1 от ТР № 1/04.05.2012г., ОСГК на ВКС „упражняване на правото на строеж“, когато е учредено с единен договор
за част от обектите в сграда, състояща се от множество самостоятелни обекти
включително и при последващо прехвърляне на правото на строеж на други лица (каквато именно е настоящата хипотеза) представлява изграждането на грубия строеж на
сградата или съответния етап, за който е издадено разрешението за строеж. В
случая, разрешение за строеж № 290/01.12.1994г. е издадено за цялата жилищна
сграда съобразно одобрените проекти. Според първоначалната съдебно-техническа
експертиза, архитектурният проект към договора от 1994г. не е представен по
делото, но е възпроизведен от вещото лице Чапанов по друго адм.д.2160/04г.,
СГС, III-Д отд. в частта за процесния апартамент. Видно от
скицата и волята на учредителите при договарянето е завършване на сградата до
степен годна за обитаване и в напълно завършен вид. С оглед предвиждането,
бъдещите самостоятелни обекти в сградата да са собственост на различни лица, с
построяването им ще следва да възникне режим на етажна собственост. Спрямо нея,
правото на строеж се счита реализирано отново при завършване на грубия строеж
на цялата сграда, а не на отделните обекти и без довършени общи части. Само при
наличие на строително разрешение за поетапно застрояване на отделни части от
строежите, които могат да се изпълнят или използват самостоятелно или на
отделни етажи от жилищна сграда, нереализирането на правото на строеж за
предходния етап е фактическа невъзможност за изграждане на обектите от
следващия етап, какъвто не е настоящия случай.
Според т.2 от ТР № 1/04.05.2012г., ОСГК на ВКС,
давностният срок по чл.67 ЗС започва да тече от момента, когато договорът за суперфиция
породи действие, независимо от всякакви последващи прехвърляния. Ако
собствениците на земята недобросъвестно са създавали пречки за реализирането на
правото на строеж, те не могат да се ползват от своята недобросъвестност. В
случая, намира приложение първото предложение от т.2 на ТР, щом като не се
установява изрична уговорка относно момента, когато договорът за суперфиция от
1994г. произвежда правно действие, различно от датата на подписването. Не се
установява и договаряне, собствениците на земята да поемат задължение за
извършване на конкретни фактически или правни действия, необходими за
започването или извършването на строежа. Не се доказва с оглед естеството на
учредените права за суперфициаря, той да не може да предприеме някое от
необходимите действия по строителството без съдействието на собствениците на
земята, каквото при това да е поискано и да не е оказано – чл.95, предл.2 ЗЗД.
Няма доказателства, някой от тях недобросъвестно да се противопоставя на
предприети от суперфициаря действия.
С
оглед квалификацията в чл.67 ЗС на срока като давностен, по отношение на
неговото спиране и прекъсване намират приложение общите правила на чл.115 и
чл.116 ЗЗД. Спирането на строителните работи не е сред изчерпателно изброените
хипотези на тези разпоредби, а и в случая подобни актове са издадени след
изтичане на 5-годишния давностен срок на 30.03.1999г. След тази дата са
заведени съдебните производства по обсъденото гр.д.827/2000г., СРС, 33 с-в и по
адм.д.2160/04г., СГС, III-Д отд. Промяната в субекта поради прехвърляне на част или
цялото право на строеж от първоначалния супефициар, също не е сред основанията,
които поставят начало на нов давностен срок.
Релевантно
е изграждането на сградата в груб строеж (карабина) с
ограждащи стени и покрив съгласно легалната дефиниция на § 5, т.46 от ДР на ЗУТ,
независимо от степен на изпълнение на довършителни работи. Не се установява с
категоричност реалното построяване на сградата до тази степен на завършеност
към 30.03.1999г. Напротив, според влязлото в сила съдебно решение от
11.05.2000г., имено неизпълнението от строителя на задължението за построи
жилищната сграда е основание за уважаване на иска по чл.87, ал.3 ЗЗД. Довод в
тази насока са издадените нови строителни книжа едва след 2002г. - разрешение
за строеж № 410/23.07.2002г. относно цяла жилищна сграда по смисъла на чл.152,
ал.1 ЗУТ, протокол за строителна линия и ниво от 23.06.2003г., протокол за
откриване на строителна площадка от 06.06.2003г. одобрен архитектурен проект от
30.07.2003г. и одобрен инвестиционен проект от 22.02.2002г. Дори да се приеме,
че процесния апартамент с прилежащо мазе са изградени в груб вид в рамките на
давностния срок, недопустимо е разкъсване на правомощията от правото на строеж,
като се приеме за упражнено, преди довършването на всички останали
самостоятелни обекти и общи части от сградата, от когато именно възникват
самостоятелни обекти на абсолютното вещно право на собственост. В резултат,
отстъпеното право на строеж е погасено с изтичане на петгодишния срок по чл.67
ЗС, считано от сключване на договора за суперфиция на 30.03.1994г. до
30.03.1999г.
Към момента на погасяване на суперфициарното право,
ищецът вече не е негов титуляр относно процесния имот, предвид разпоредителната
му сделка по нот. акт № 32/1997г. По-късно сключеният в негова полза договор за
дарение по нот. акт № 113/2002г. на това вече погасено ограничено вещно право,
което прехвърлителката е изгубила по смисъла на чл.99, предл.1 ЗС, не е годен
да произведе вещноправен транслативен ефект.
Тезата на ищеца,
че по нот. акт № 113/2002г. придобива право на строеж за обект от вече
построена сграда е неоснователна освен като недоказана, но и като твърдение. Съгласно
чл.181, ал.1 и ал.2 ЗУТ правото на строеж на сграда или на част от нея може да
бъде предмет на прехвърлителна сделка от момента на учредяването му до
завършване на сградата в груб строеж. След това разпореждането се извършва с
цялата сграда или със самостоятелни части от нея.
Впоследствие, собствениците на земята сключват нови
договори за учредяване на право на строеж срещу задължение за построяване на
жилищна сграда от 03.11.2003г., обективирани в нот. акт № 092, н.д.826/03г.,
нот. акт № 093, н.д.827/03г. и нот. акт
№ 095, н.д.829/03г., всички на н-с рег. № 258 НК. Ищецът не доказва да
придобива отново ограничено или абсолютно вещно право върху имота или отделни
обекти от сградата – бъдещи или съществуващи, поради което и на това основание
не се легитимира като собственик на процесните апартамент и мазе.
Искът по чл.108 ЗС за признаване на
ищеца за собственик и осъждане на ответниците да предадат владението на
процесния имот е неоснователен, не само поради недоказана активна
материалноправна легитимация на ищеца като собственик. Недоказана е и пасивната
материалноправна легитимация на всички ответници – физически лица и търговци,
които без правно основание да упражняват фактическа власт към настоящия момент.
Искът по чл.109 ЗС за привеждане на имота съобразно архитектурното
предвиждане по нот. акт № 113/2002г. е
неоснователен както поради недоказана активна материалноправна легитимация на
ищеца като собственик на процесните обекти, така и поради недоказана пасивна
материалноправна легитимация на ответника „П.-**-К.“ ЕООД. Не се
установяват конкретни обективирани в действителността действия или бездействия
на този ответник, с които необосновано и реално
въздейства върху имота, поддържа това състояние и създава за ищеца пречки да го
използва и възстанови в предишно състояние, което пречене да е по-голямо от
обикновеното - чл.50 ЗС, в каквато насока са разясненията на т.3 от ТР № 4/06.11.2017г.,
ОСГК на ВКС.
Неоснователен е искът по чл.59, ал.1 ЗЗД за сумата
2 133.33 щ.д., част от общо вземане за 12 800 щ.д. Действително сумата
12 800 щ.д., като равностойност на сумата 13 600 лв., представляваща
цена на продаденото право на строеж по нот. акт № 169/1995г. е заплатена от
ищеца като купувач на праводателката му Райна Начева към момента на сделката,
видно от вписването в нотариалния акт. Плащането е извършено на валидно правно
основание в изпълнение на същественото договорно задължение на купувача да
заплати цената – чл.200, ал.1, предл.1 ЗЗД. Затова няма неоснователно
обедняване на ищеца, нито необосновано обогатяване на ответниците за негова
сметка чрез спестяване на разходи, а още по-малко твърдяното обедняване и
обогатяване произтичат от един или няколко общи факти. Няма нарушено
имуществено равновесие, което по реда на чл.59, ал.1 ЗЗД да подлежи на
възстановяване от ответниците.
Поради неоснователност на главното вземане по чл.59,
ал.1 ЗЗД, неоснователен е акцесорният иск по чл.86, ал.1 ЗЗД за сумата 746.66
щ.д. – обезщетение за забава през периода 03.11.2003г. – 27.07.2006г.
Останалите доказателства по делото не са необходими и
относими за изхода на спора, поради което не се налага обсъждане на
оспорванията им, нито по тях се дължи произнасяне с нарочен диспозитив.
Крайните изводи на двете съдебни
инстанции съвпадат. Обжалваните първоначално решение от 17.03.2009г. и
допълнително решение от 29.12.2009г. по арг. на чл.208, ал.1 ГПК/отм./ следва
да се оставят в сила.
Пред настоящата инстанция, въззиваемият
С.К.Й. установява направени разноски от 1 000 лв. – платено в брой
адвокатско възнаграждение, а въззиваемата К. А. Г.-П. установява 3 000 лв.
- платено в брой адвокатско възнаграждение, които се дължат. Неоснователно е
възражението за тяхната прекомерност. Възнагражденията са уговорени под
минимума по чл.7, ал.2, т.4 от Наредба № 1/2004г. МРАВ, определен на база
материалния интерес по двата иска за собственост и двата облигационни иска,
като отделно делото се отличава с фактическа сложност по смисъла на чл.64, ал.4 ГПК/отм./.
Останалите въззиваемите не претендират и не
установяват реализирани разноски, поради което такива не се дължат.
По изложените съображения, Софийският градски съд, ІV-А с-в
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ
В СИЛА решение от 23.09.2015г., гр.д.16293/06г., СРС, 44 с-в и решение от 09.05.2017г. по същото
дело, постановено по реда на чл.193, ал.1 ГПК/отм./.
ОСЪЖДА
Й.Ч.Г., ЕГН **********,*** да заплати на
С.К.Й., ЕГН **********, с адрес: гр.София, кв. „Л.“, ул. „******* сумата 1 000 лв. – разноски
за въззивна инстанция.
ОСЪЖДА Й.Ч.Г., ЕГН **********,*** да заплати на К. А. Г.-П., ЕГН **********, с
адрес: *** сумата 3 000 лв. – разноски за въззивна инстанция.
Решението подлежи на касационно обжалване пред
Върховния касационен съд в едномесечен срок от връчването на преписа на
страните в частта за исковете по чл.108 ЗС и чл.109 ЗС, а в останалата част е
окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.