Р Е Ш Е Н И Е
Гр. София,09 .12.2020г.
В И М
Е Т О Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, НО, V въззивен състав, в открито съдебно
заседание на двадесет и трети ноември, две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕРА ЧОЧКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ТОНИ ГЕТОВ
АДРИАНА А.А
При участието на
секретаря Пенка Цанкова в присъствието на прокурора Димитър Хаджийски, след
като разгледа докладваното от ПРЕДСЕДАТЕЛЯ ВНОХД № 3727 по описа за 2020
година, намери за установено следното:
Производството е по реда
на глава ХХІ от НПК.
С присъда от 25.06.2020 г., постановена по НОХД № 4063/2019г. на СРС, НО, 19-ти
състав е признал подсъдимия В.В.Р. за виновен в извършването на престъпление по
чл.129 ал.2 вр. ал.1 вр.чл.63 ал.1 т.3 вр.чл.55 ал.1 т.2 б. Б от НК, поради
което го е осъдил на наказание обществено порицание. В тежест на подсъдимия са
възложени направените по делото разноски.
Против присъдата, в
законоустановeния срок е постъпила жалба
от подсъдимия, с която се оспорва правилността на първоинстанционния съдебен
акт в неговата цялост. Постъпило е допълнение към въззивната жалба, в което се
развиват съображения за липса на мотиви предвид липса на отговор от районния
съд на наведените в хода на съдебните прения възражения, за допуснати
съществени процесуални нарушения при изготвяне на мотивите, оспорва се направения
от първата инстанция доказателствен анализ.
Пред въззивната инстанция
защитникът на подсъдимия поддържа жалбата и допълнението към нея. Твърди, че
съдът неправилно е допуснал изменение на обвинението, с което правата на
подсъдимото лице са накърнени, като се излагат съображения в тази насока.
Преповтарят се доводите за неправилен доказателствен анализ, като се оспорва и
заключението на съдебномедицинската експертиза. В заключение се прави извод за
недоказаност по категоричен и несъмнен начин на вмененото деяние на подсъдимия Р.,
поради което се моли присъдата да бъде отменена и да бъде постановена нова
такава, с която подсъдимият да бъде признат за невиновен.
Представителят на
държавното обвинение намира жалбата и допълнението към нея за неоснователни,
поради което моли те да бъдат оставени без уважение, а присъдата да бъде
потвърдена като правилна.
В правото си на последна
дума подсъдимият Р. моли да бъде оправдан.
Софийски градски съд,
като прецени събраните по делото доказателства,
доводите и възраженията, направени в съдебното заседание и след като
извърши цялостна служебна проверка на първоинстанционната присъда, съобразно
изискванията на чл. 314 от НПК, намира за установено следното:
За да постанови
атакуваната присъда, първоинстанционният съд е приел следната фактическа обстановка:
Подсъдимият В.В.Р. е
роден на *** ***, български гражданин, основно образование, ученик в ПГ „Хенри
Форд“, специалност „Автомобилни мехатроника“, с адрес: гр. София, ж. к. „**********,
с ЕГН **********.
Същият е неосъждан и няма
данни за образувани възпитателни дела по ЗБППМН в Столични община, район
„Връбница“. Видно от справка характеристика, изготвена от ИДПС при 09 РУ-СДВР
е, че е бил известен на ИДПС и заведен на отчет в ДПС при 09 РУ - СДВР през
март 2014 г. по повод съучастие в кражба на емблеми от МПС-та и впоследствие е
снет от отчет в ДПС. Установява се от социалния доклад за В.В.Р., че след
развод на родителите му той живее с майка си и по-малкия си брат, като поддържа
контакти с баща си, познава и своята сестра, като твърди, че я обича, но не
посещава дома на баща си, има приятелска среда сред съучениците си, разбира се
много добре с брат си, приема съжителстващия с майка му мъж, по данни на класния
ръководител е буен, но не е конфликтен, има лидерски качества, пуши, но няма
данни за други зависимости, няма данни да дружи с по-големи от него или с
възрастни.
През пролетта на 2017 г.
подсъдимият В.В.Р. бил ученик в осми клас в ***СУ „Иван Богоров“, находящо се в
гр. София, ж. к.***. В същото училище учел и неговия брат Я., който е по-малък
от него. Преподавател в училището и библиотекар била майката на подсъдимия – И.Р..
В същото училище учили и
братята М., С.и Д.К.. Преди години М. учил в един клас с подсъдимия, но след
като се върнал след пребиваването му със семейството си в чужбина, бил в
по-долен клас.
Между братята Р.и К.имало
неразбирателство, изразяващо се в негативно отношение едни към други и
отправяне на обиди помежду им.
На 05.04.2017 г. свидетелката
Л.К.– майка на М. и С.К., решила да разговаря за проблема между синовете
ѝ и братята Р.с майката на последните – И.Р., тъй като предходния ден
отново имало конфликт между децата. М. и С.К.били споделили на майка им, че са
били гонени от В. и Я. Р.до входа на блока им, като били обиждани от последните
и заплашвани, че ще бъдат бити.
В изпълнение на взетото
решение на 05.04.2017 г., около 9:30 часа по време на голямото междучасие
свидетелката Л.К.отишла в училището на децата ѝ. Тя се срещнала със
синовете си, заедно с които бил и свидетелят А.Н., пред училището, пред
павилиона в близост до трамвайна спирка на трамвай №6. Към тях се приближил
брата на подсъдимия Я. Р., който започнал да се заяжда с М. К.. Свидетелката К.а
се учудила, че това става в нейно присъствие. Започнала разправия между тях. Я.
Р. бил предупреден от двамата братя и майка им да не се закача с тях. Към
групата се приближил подсъдимият Р. заедно със своя съученик свидетеля С.А.,
който поискал да разбере какво се случва. Разпрата не продължила дълго, като
свидетелите К.заедно със А.Н. се отправили към вътрешността на училището.
Малко преди 10:00 часа
свидетелката К.а влязла в училището и се запътила към библиотеката, където
работела майката на подсъдимия Р., за да разговаря с нея. Библиотеката се
намирала на първия етаж, като в близост до нея бил медицинският кабинет, където
работела по това време като медицинска сестра в училището свидетелката А.В.. На
същия етаж се намирали и класните стаи на предучилищните групи, като учители на
същите били свидетелите М.Н.и И.Е..
В библиотеката влезнала
свидетелката Л.К.заедно със синовете ѝ М. и С., но И.Р. казала на
момчетата да изчакат отвън. М. и С.останали пред вратата на библиотеката заедно
със свидетеля Н.. В същото време в училището влязъл и подсъдимият Р. заедно със
свидетеля А.. Подсъдимият се отправил към М. и започнал да вика и да обижда, като
впоследствие го ударил. Свидетелят С.К. тръгнал да отваря вратата на
библиотеката и в коридора излезли двете майки, за да видят какво се случва, тъй
като чули врява. В същия момент пострадалият М. К. и подсъдимият Р. си
разменили удари в коридора на училището пред библиотеката. Двете майки се
опитали да отделят децата си. Въпреки това свидетелят М. К. ударил подсъдимия с
ръка по главата. Подсъдимият Р.отскочил и след това успял да се покачил на
близката пейка в коридора откъдето отправил удар с крак към М., който се опитал
да се предпази с ръка и ударът от крака на подсъдимия попаднал в дясната му
ръка в областта преди китката. Свидетелят М. К. извикал от болка. Подсъдимият
продължил да рита, ритнал телефона на свидетелката К.а, който се разглобил.
По-късно се установило, че работи. Намесили се присъстващите включително
свидетелят А.. От близките стаи излезли учителите – свидетелките Е.и Н.а, които
чули крясъци. Свидетелката Е.видяла скупчване на група хора, но тъй като след
като излязла излезли и дечицата от класната стая се принудила да влезе и да
остане с тях. Свидетелката Н.а видяла
как подсъдимият и пострадалият
си разменяли удари с ръце.
Междувременно майките на
пострадалия и подсъдимия успели да преустановят конфликта, след което
свидетелката К.а подала сигнал за случилото се на тел. 112 и заедно със синовете
си отишли при директорката на училището, която в този момент се замествала от
свидетелката Я.. К.а обяснила, че М. е бит от В.Р., поради което била извикала
полиция. Свидетелката Я. се
опитала да ѝ обясни, че синът ѝ М. е с проблемно поведение. В това
време подсъдимият бил прибран от майка си, която била притеснена, като преди
това били посетили медицинския кабинет, където подсъдимият бил прегледан от
свидетелката В.– медицинска сестра.
На място за проверка на
сигнала били изпратени свидетелите П.К.и Д.Т., които установили лицето подало
сигнала – свидетелката К.а, както и участниците в конфликта. Разговаряли както
със свидетелите К., така и с подсъдимия и неговата майка, като предупредили всички
участници да не се саморазправят. Предложили да бъде извикана бърза помощ, тъй
като свидетелят М. К. видимо изпитвал болка, но свидетелката К.а отказала и
сама завела сина си в УМБАЛСМ „Н. И. Пирогов“.
В лечебното заведение М. К.
бил прегледан, извършена му била рентгенография на ръката и черепа. Не били
установени травматични или патологични промени по обхванатите кости на черепа,
установено било счупване на друга метакарпална кост (в основата на пета предкиткова
кост) на дясна ръка. Ръката била имобилизирана с гипсова шина за срок от 35
дни.
От заключението на
изготвената в хода на досъдебното производство съдебномедицинската експертиза
ведно с направените уточнения от вещото лице в открито съдебно заседание се
установява, че на свидетелят М. К. е причинено мозъчно сътресение, което поради
липса на данни за изпадане в безсъзнателно състояние е причинило на пострадалия
временно разстройство на здравето, неопасно за живота, с посочено
възстановяване за две-три седмици, а счупването на петата предкиткова кост е
причинило на пострадалия трайно затруднение в движенията на десен горен крайник
за период по-голям от 30 дни, възстановяването е за 1,5-2 месеца. Като механизъм
на причиняване на счупването вещото лице в съдебно заседание посочва, че се
касае за индиректна фрактура, която може да се получи по начина съобщен от прегледания
с пресрещане с ръка. Посочва, че ударът е един, като се касае за силен удар
върху костта и е налице въздействие върху самите кости, може да е над дланта
или да е пресрещнат предмет.
От заключението на СППЕ
спрямо подсъдимия Р. се установява, че същият не боледува от психично
заболяване и не се води на отчет в психиатрично заведение, няма интелектуален
дефицит, който да е пречка за правилна фактическа ориентация и адекватно на нея
отреагиране, като по време на инкриминираното деяние е могъл да разбира
свойството и значението на постъпките си и да ръководи действията си, не се
коментира лекомислие и увлечение, тъй като отричал деянието, можел да участва в
наказателно производство и е в състояние да дава адекватни обяснения по
обстоятелствата и фактите от съществено значение за досъдебното производство.
От заключенията на СППЕ
по отделно за свидетелите М. К., С.К. и А.Н. се установява, че те са психично
здрави и с адекватно за възрастта си психично развитие. По време на
инкриминираното събитие са могли да се ориентират правилно във фактическата
обстановка, могат да участва в наказателното производство като свидетели и са в
състояние при желание да дават адекватни показания по обстоятелства и факти от
съществено значение за досъдебното производство.
Въззивната инстанция
счита,че фактическите констатации на първоинстанционния съд са обосновани и
почиват на прецизен и правилен анализ на доказателствения материал. Оценката на
доказателствата, по отношение на фактическите обстоятелства, включени в
предмета на доказване, съобразно очертаните от обвинителния акт и от
извършеното в хода на съдебното следствие изменение на обвинението рамки, е
направена в съответствие с правилата на формалната логика. В мотивите на
постановената присъда решаващият съд по ясен и убедителен начин е обективирал
процеса на формиране на вътрешното си убеждение, като е извършил правилен
анализ на доказателствата и средствата за тяхното установяване. Контролираният
съд не е допуснал превратно тълкуване на събрания по делото доказателствен
материал, нито е игнорирал едни доказателства за сметка на други, като ясно е
посочил на кои доказателства се доверява и на кои не. Противно на доводите на
защитата СРС изчерпателно е отговорил в мотивите си и на възраженията,
изтъкнати в хода на съдебните прения. В тази връзка изводите на
първоинстанционния съд относно извършването на това деяние, авторството в
лицето на подсъдимия Р., квалификацията на деянието и относно приложението на
материалния закон са напълно обосновани и почиват на правилна интерпретация на
доказателствата по делото, които са от значение при формиране на вътрешното
убеждение досежно главния факт на доказване. Без да бъдат преповтаряни изводите
на СРС, настоящата инстанция намира за необходимо, с оглед на доводите и
възраженията във въззивната жалба, както и в съответствие със законово
вмененото му задължение за служебна проверка на правилността на присъдата в
цялост, да посочи следното:
Въззивната инстанция не
констатира визираните от защитата съществени процесуални нарушения в хода на
съдебното следствие пред първата съдебна инстанция. Следва да се отбележи, че
изложените доводи относно допуснати процесуални нарушения, свързани със
съдържанието на обвинителния акт, са преклудирани с оглед разпоредбата на чл.
248, ал. 3 и чл. 320, ал. 2 от НПК. Въпреки това, за пълнота на изложението
въззивният съд ще отбележи единствено, че посоченото от защитата несъответствие
в изписването на квалификацията в частта „чл. 63, ал. 1, т. 1 от НК“ вместо т.
3 в диспозитива касае техническа грешка.
Това е така, тъй като видно от цялостното изложение в обвинителния акт
навсякъде другаде е посочена т. 3 на визираната разпоредба. Освен това чл. 63
от НК касае правилата за замяна на наказанието за непълнолетните извършители и
е пряко свързано с предвиденото наказание за конкретния престъпен състав,
вменен на подсъдимия. Както в обстоятелствената част, така и в диспозитива
подсъдимият Р. е обвинен за извършено деяние по чл. 129, ал. 2 вр. ал. 1 от НК,
за което деяние в Особената част на НК е
предвидено наказание „лишаване от свобода“ до 6 години, поради което
изначално е невъзможно замяната да бъде извършена по т. 1 на чл. 63, ал. 1 от НК.
На следващо място,
въззивният съд не може да се съгласи с изложените съображения относно
недопустимост на извършеното изменение на обвинението. С внесения обвинителен
акт подсъдимият Р. е обвинен в това, че е нанесъл удар с крак в областта на
лявата ръка на пострадалия в съответствие със заключението на СМЕ. Доколкото
прокурорът не разполага с експертните знания на вещото лице и взимайки предвид
именно тях, е повдигнал обвинението във вида, описан в обвинителния акт.
Същевременно в хода на първоинстанционното съдебно следствие е налице
новонастъпило обстоятелство, каквото е изявлението на вещото лице, че в
заключението на съдебномедицинската експертиза е допусната техническа грешка и
случаят касае нанесена телесна повреда на дясна, а не на лява ръка. Обстоятелството,
че се касае за телесна повреда на дясната ръка, се изяснява изцяло в хода на
първоинстанционното съдебно следствие, поради което законосъобразно прокурорът
се е възползвал от правомощията си по чл. 287, ал. 1, пр. 1 от НПК. Изменението
на обвинението е процесуален способ, даващ възможност на прокурора да приведе
първоначално повдигнатото обвинение в съответствие със събрания в хода на
съдебното следствие доказателствен материал, поради което представителят на
държавното обвинение, констатирайки съществено изменение на фактическите
констатации, касаещо съставомерен елемент на вмененото на подсъдимия Р. деяние,
обосновано е направил искане за изменение на обвинението и правилно то е
допуснато от районния съд.
Неоснователни се явяват и
последващите възражения, че допускайки изменението на обвинението се е стигнало
до противоречие между обстоятелствената част и диспозитив на обвинителния акт. Прокурорът
изрично е посочил основанието за изменение на обвинението, касаещо съществено
изменение на обстоятелствената му част и впоследствие е формулирал новото
обвинението, включвайки в него установения в хода на съдебното следствие
елемент – а именно удар в областта на дясната ръка на пострадалия. Така допуснатото
изменение касае както описаните фактически положения в обстоятелствената част
на обвинителния акт, така и диспозитива. Това е така, тъй като „обвинението“ по
смисъла на чл. 287, ал. 1, пред. 1 от НПК не се приравнява единствено на
заключителната част на ОА, а обхваща всички съставомерни факти и обстоятелства,
описани в обстоятелствената част на обвинителния акт и впоследствие
инкриминирани в диспозитива на същия. Ето защо, отразеното изменение на
обвинението по първата хипотеза на чл. 287, ал. 1 от НПК в протокола от
съдебното заседание замества първоначално повдигнатото, както в
обстоятелствената част, така и в диспозитива на обвинителния акт. След
допуснатото изменение производството продължава по новото обвинение, а
първоначалното преустановява своето правно значение. Поради тези съображения не
са налице и съществени противоречия, каквито се твърдят от защитата.
Настоящата инстанция
намира за неоснователни и доводите на защитата за превратно тълкуване на
събрания и проверен по делото доказателствен материал. Правилно районният съд е
поставил показанията на свидетелите Л.К.а, М. К. и С.К. в основата на своите
фактически изводи. Същите са разгледани през призмата на тяхната евентуална заинтересованост
от изхода на делото, тъй като М. К. е пострадалото лица, а Л.К.и С.К. са негови
съответно майка и брат. Качеството на пострадало лице и роднинските връзки на
свидетелите сами по себе си не могат да обусловят категоричен извод за
недостоверност на показанията им, а единствено са основания за по-задълбочена и
внимателна оценка на споделените от тях разкази, на каквато са били подложени
от контролирания съд. Въз основа на прецизен доказателствен анализ районният
съд е достигнал до правилните изводи относно достоверност на показанията на
тримата свидетели. Подобно на него и настоящата инстанция намира, че показанията
на Л., М. и С.К.са високо информативни, непротиворечиви и темпорално
хронологични относно осъщественото
спрямо пострадалия деяние, както и касателно прехождащите и последващите го
събития. И тримата свидетели са еднопосочни относно датата и времето, когато
майката Л.К.е отишла в училището, както и касателно причината за посещението
ѝ. Същите са последователни и категорични за разговора на Л.К.с майката
на пострадалия Р. в библиотеката на училището, по време на който пострадалия М.,
С.и свидетелят А.Н. се намирали пред библиотеката. По-нататък показанията са
еднопосочни относно появата на подсъдимия Р., възникналия физически конфликт и
удара в областта на дясната ръка на М., причинен от Р., който качвайки се на
пейката в коридора на училището е ритнал пострадалия, както и касателно
последващия разговор със заместник-директора на училището, с полицейските
служители и посещението на УМБАЛСМ „Пирогов“. С оглед липсата на противоречия
между показанията на Л., М. и С.К.относно фактите, включени в предмета на
доказване, тяхната взаимна корелация и правдивост въззивният съд счита, че те
кореспондират на обективната истина по делото и отразяват реално възприети и
добросъвестно възпроизведени факти.
Същевременно в
действителност, както сочи защитата, свидетелката Л.К.в началото на своите
показания твърди, че синът ѝ е бил ударен в лявата ръка, а след това
посочва, че е била дясната. Така констатираното противоречие от защитата не е
от характер да обуслови недостоверност изцяло на споделения разказ от
свидетелката К.а или да постави под съмнение обвинителната теза относно удар в
дясната ръка на пострадалия. Всеки свидетели се отличава със своите индивидуални
способности да съхранява спомени относно конкретни събития. Съхраняването на
даден спомен и впоследствие възпроизвеждането му се улеснява, когато той е
свързан с по-дълготрайно във времето събитие. Такъв е и настоящият случай, тъй
като свидетелката Л.К.свързва счупването на ръката на сина ѝ М. с
невъзможността му да пише. Имобилизацията на ръката на свидетеля М. е
продължила относително по-дълъг период от време, докато ударът е била
инцидентно събитие, натоварено с отрицателен заряд и емоции. Поради това
житейски логично и правдиво е свидетелката К.а да посочи коя ръка е била
ударена, обвързвайки удара с последствията от него. Следователно свидетелката е
обективна и искрена, когато посочва, че синът ѝ е бил ударен в дясната
ръка, тъй като след инкриминирания случай М. не е могъл да пише. Съдът отчита и
че разпитът на свидетелката е осъществен преди допускане на изменение на
обвинението, което е пореден аргумент да се приеме за достоверно твърдението
ѝ относно удар в дясната ръка. Ако свидетелката имаше наклонност да даде
показания, обслужващи единствено обвинителната теза, то същата щеше да твърди
единствено, че ударът е бил в лявата ръка. С оглед гореизложеното правилно първоинстанционният
съд се е доверил на изложеното впоследствие от свидетелката, а възраженията на
защитата в тази насока се явяват неоснователни.
Въззивният
съд не може да се съгласи и с доводите на защитата относно недостоверност на
показанията на пострадалия М., тъй като същият не е добросъвестен относно
неговото поведение в училище. В действителност се установява, че той не е
спазвал дисциплината в училище, за което свидетелстват З.и Е., както и
заверените копия от училищния дневник.Поведението му, не може само по себе си
да бъде основание за дискредитиране изцяло на показанията му. Въззивният съд
приема, че той не е обективен относно безупречното си поведение, но това
обстоятелство не влече след себе си недостоверност на изцяло споделения разказ
от М.. По отношение на правно значимите факти неговите показания се намират в
пълна корелация с останалия доказателствен материал и разгледани съвкупно с
него не са налице пречки както за първата, така и за настоящата инстанция да се
довери на изложеното от него досежно главния факт на доказване.
На следващо място,
въззивният съд счита, че показанията на свидетелите К.кореспондират с останалия
доказателствен материал, като на първо място споделеният от тях разказ намира
пълна подкрепа в показанията на свидетеля А.Н.. Видно от СППЕ спрямо Н. той е с
със съхранени възприятно-представени възможности, няма когнитивни нарушения и е
в състояние да възпроизвежда възприетите в миналото събития и факти, поради
което същият е със съхранена свидетелска годност и възрастта му не е основание
показанията му да бъдат дискредитирани. Следва да се отбележи, че въпреки
малолетието си към инкриминираното деяние свидетелят е съхранил конкретни
спомени относно възникналия физически конфликт между подсъдимия Р. и
пострадалия К., които той възпроизвежда логично и последователно пред районния
съд. Липсата на спомени относно правно значими факти предвид изминалия дълъг
период от инкриминираното деяние до непосредствения му разпит е преодоляна с
частичното приобщаване на показанията му, депозирани пред разследващите органи.
Споделеният разказ в открито съдебно заседание, допълнен с частично прочетените
му показания от досъдебното производство, съответства напълно на споделеното от
свидетелите К.относно срещата на спирката на трамвая с майката на М., заедно с
която той, М. и С.се отправили към библиотеката на училището, където работела
майката на подсъдимия Р.. Свидетелят Н. е последователен касателно възникналия
физически конфликт и е конкретен, че именно подсъдимият Р. го е предизвикал и
той е ритнал пострадалия в областта на дясната ръка. Показанията на Н. косвено
подкрепят и твърдението, че дясната ръка на М. е била счупена, тъй като същият
споделя, че пострадалият е идвал гипсиран на училище. Единственото разминаване
между показанията на свидетелите Н. и К.е касателно мястото, където
първоначално е възникнал конфликта – вътре в самата библиотека или пред нея.
Така констатираното противоречие не е съществено, тъй като не се касае до
коренно различно местоположение на възникване на конфликта – например извън
сградата на училището. Следва да се отбележи, че единствено свидетелят Н.
посочва конфликтът да е започнал в самата библиотека, поради което в тази част
показанията му са изолирани и правилно първоинстанционният съд е игнорирал така
споделеното от Н.. От друга страна, за съставомерността на вмененото на
подсъдимия Р. деяние не е от значение, къде първоначално е възникнал конфликтът,
а къде и от кого е нанесено телесното увреждане, а по отношение на тези
обстоятелство показанията на К.и Н. са еднопосочни – в коридора, пред
библиотеката на училището от подсъдимия Р., който, качвайки се на пейка, е
ритнал пострадалия в областта на дясната ръка. Поради това и констатираното
противоречие не може да подкрепи тезата на защитата за недоказаност на
обвинението.
Не са произволни и
констатациите на първоинстанционния съд, че показанията на свидетеля А.
съответстват на споделеното от свидетелите К.. Предвид приобщените му изцяло
показания от хода на досъдебното производство правилно се явява решението на
районния съд да се довери предимно на споделеното от А. пред разследващите
органи. Разпитът в предходната фаза на процеса е бил проведен около три месеца
след инкриминираното деяние, когато спомените на свидетеля са били по-пълни,
ясни и конкретни. Следва да се отбележи, че районният съд не е кредитирал
изцяло показанията на А., а се е доверил единствено на споделеното от него,
което кореспондира с показанията на свидетелите К., а именно относно
обстоятелството, че е видял в голямото междучасие на спирката на трамвая свидетеля
М. К. заедно с майка му и брат му С.; относно физическия сблъсък между
подсъдимия Р. и пострадалия М. К., както и досежно факта, че пръв подсъдимият е
посегнал на пострадалия, и го е ритнал в ръката. В останалата част показанията
на А., вкл. относно твърдението му, че Р. само веднъж е ударил пострадалия, не
съответстват на останалия доказателствен материал, като свидетелите са
категорични, че е имало по-продължителен физически сблъсък, в който удари са си
разменяли и двамата участници – подсъдимият Р. и пострадалият К..
На следващо място,
неоснователни се явяват възраженията на защитата, че показанията на
полицейските служители К.и Т.не допринасят за разкриване на обективната истина.
Предвид служебните им ангажименти и изминалия период от време от
инкриминираните събития до непосредствения им разпит от съда, е обоснована
липсата им на спомени относно конкретни обстоятелства. Същата е законосъобразно
преодоляна от първоинстанционния съд, приобщавайки показанията на К./частично/
и на Т./в цялост/ на осн. чл. 281, ал. 4 вр. ал. 1, т. 2, пред. 2 от НПК.
Свидетелите са възприели пострадалия непосредствено след инцидента, като те са
категорични, че М. е изпитвал болка в областта на дясната ръка. Въпреки
установеното състояние на пострадалия М. К. непосредствено след деянието, свидетелите
Т.и К.не са извикали на място спешна медицинска помощ, не защото е нямало нужда
от такава, а защото, както споделя свидетелят К., такава им е била отказана. Показанията
им в тези части са първични доказателства и косвено потвърждават изложеното от
свидетелите К.относно нанесените удари, като свидетелката Л.К.е категорична и
относно отказа ѝ на място в училището да идва екип на Бърза помощ. На
следващо място, свидетелите К.и Т.възпроизвеждат споделения им разказ от Л.К.и
от М. К. при проведените разговори с тях. Независимо, че в посочената част
показанията на полицейските служители са източник на производни доказателства, споделеното
от тях се намира в пълна корелация с първичните доказателства по делото, поради
което не е налице пречка същите да бъдат използвани при формиране на вътрешното
убеждение на съда.
По-нататък показанията на
свидетелите Е., Н.а и Я. не допринасят съществено за разкриване на обективната
истина по делото. Споделеното от свидетелката Е.може да послужи единствено като
индиция за съществуващ конфликт, развил се в коридора на училището пред
библиотеката, но същата не е възприела участниците в него. Съдът се довери на
показанията на свидетелката М.Н.единствено относно твърдението, че участници в
конфликта са били свидетелят М. К. и подсъдимият В.Р.. Твърденията ѝ, че
по време на конфликта дошла свидетелката Я., а след нея и полицейските служители
не съответства на останалия доказателствен материал. А свидетелката Я., макар и
от показанията ѝ да проличава предубедеността ѝ към пострадалия
предвид концентрирания ѝ разказ за лошото поведение на М. в училище, потвърждава,
че свидетелката К.а заедно с двете ѝ деца – свидетелите М. и С.К., са
отишли при нея с оплакване, че М. е бил ударен от подсъдимия Р., както и че
била извикана полиция.
Обосновано първоинстанционният
съд не се е доверил на показанията на свидетелката В.относно състоянието на
подсъдимия Р. след инкриминираните събития. Данни по делото, освен нейните
показания, за огромен хематом на челото, признус /не може да си отваря устата/
и нистагъм /не може да пази равновесие/, не са събрани. Полицейските служители
свидетелите К.и Т.не споделят да са забелязали подобни външни белези по
подсъдимия, когато са провели разговор и с него. Самото обстоятелство, че са
разговаряли с Р. опровергава думите на В., че подсъдимият непосредствено след
деянието не е можел да си отваря устата и не е можел да говори. Свидетелите К.и
Т.не споделят да са забелязали и външни наранявания в областта на главата на
подсъдимия Р.. Твърдените от В.травматични увреждания не се установяват и от
СМУ спрямо подсъдимия Р., поради което и настоящата инстанция не се доверява на
свидетелката относно посочените обстоятелства.
Не на последно място,
неоснователни се явяват възраженията на защитата относно необосноваността на
съдебномедицинската експертиза. Твърдението, че по делото са приложени неверни
медицински документи, поради което изначално не може вещото лице да достигне до
вярно заключение, не отговаря на писмената документация. В обстоятелствената
част на съдебномедицинската експертиза вещото лице подробно е описало
документите, въз основа на които е направило своето заключение. Цялата
документация касае единствено пострадалия М. К., като личните данни на другите
пациенти са заличени при ксерокопирането на част от документите. Същата е
предявена и на вещото лице в съдебно заседание, което заявява, че в случая се
касае за травма на дясната ръка и ако е посочил в заключението, че травмата е
на лява ръка, то е допусната техническа грешка. Предвид еднопосочността на
медицинската документация относно установената травма на десен горен крайник на пострадалия
обосновано районният съд се е доверил на заявеното от вещото лице в открито
съдебно заседание. Останалите наведени доводи на защитата касаят травматичното
увреждане в областта на главата на пострадалия, което не е инкриминирано. В
действителност в СМУ е налице противоречие между обстоятелствената и
заключителната част, но само относно обстоятелството от коя страна на главата е
установена контузия. Тези констатирани наранявания в областта на главата,
независимо дали са били от дясната или лявата страна, са били причина за
посещението на пострадалия М. К. в неврохирургичен кабинет в УМБАЛСМ „Пирогов“.
Изводът следва от заявеното от вещото лице в съдебно заседание, че при травми в
областта на главата пациентът се преглежда от неврохирург или невролог. Под т.7
в обстоятелствената част на СМЕ, в която се твърди от защитата да е записана
грешна диагноза на пациента, е описан точно документът касаещ прегледа на М. в
неврохирургичния кабинет, който не е пряко свързан с инкриминираното телесно
увреждане. Доколкото контузията в областта на главата на пострадалия М. К. не е
инкриминирана от държавното обвинение, се явяват неоснователни възраженията на
защитата касаещи медицинската документация за това нараняване.
На следващо място,
заключението на съдебномедицинската експертиза потвърждава механизма на
причиняване на травмата в областта на дясната ръка на М. така както е посочен
от пострадалия и от останалите свидетели очевидци. В действителност вещото лице
пред районния съд споделя, че травмата може да се получи или чрез падане, или
при пресрещнат удар с крак. Доколкото свидетелите по делото са категорични, че
подсъдимият Р. е ритнал пострадалия К. в дясната ръка, която той вдигнал, за да
се предпази, правилно съдът е приел, че именно това е механизмът за причиняване
на телесната повреда, а не падане.
В заключение въззивният
съд намира, че с оглед гореизложения анализ неоснователни се явяват
възраженията за недоказаност на обвинителната теза. В хода на
първоинстанционното съдебно следствие е събран достатъчен по обем доказателствен
материал, от който се установят по категоричен начин фактите, свързани с
времето, мястото, причиненото на
пострадалия нараняване, механизма на извършване на деянието и неговото
авторство.
От обективна страна по
категоричен начин се установява, че подсъдимият Р. на 05.04.2017 г., около
10:00 часа, в гр. София, ж.к.***, в сградата на ***СОУ „*******, пред
библиотеката на училището, като непълнолетен, но разбиращ свойството и
значението на извършеното деяние и можещ да ръководи постъпките си, чрез
нанасяне на удар с крак в областта на дясната ръка, причинил на М. Л.К., средна
телесна повреда, изразяваща се в закрито неразместено счупване на петата
предкиткова кост на дясната ръка, което увреждане е реализирало,
медикобиологичния признак на трайно затруднение в движението на десен горен
крайник.
Подсъдимият Р. не е
осъществил деянието поради лекомислие или увлечение – доказателства в тази
насока липсват, същият е бил вменяем към инкриминирания момент, поради което се
явява наказателноотговорно лице.
Същият е осъществил
изпълнителното деяние чрез действие, като качвайки се на пейка в коридора на
училището ударил с крак в областта на дясната ръка пострадалия К., който в този
момент я вдигнал, за да се предпази. Реализираните действия от подсъдимия Р. се
намират в пряка причинно-следствена връзка с настъпилия противоправен резултат,
който се изразява в причинено закрито неразместено счупване на петата предкиткова
кост на дясната ръка. Поради телесното увреждане горният десен крайник на
пострадалия бил имобилизиран за срок от 35 дни, в който свидетелят М. К. не е
имал възможност да извършва движения с ръката си в пълен обем. Според
константата съдебна практика „трайно“ съгласно чл. 129, ал. 2 от НК е
затруднението в движението на крайниците, когато то е продължило повече от 30
дни, какъвто е настоящият случай. Поради това медикобиологичният признак
правилно е субсумиран под състава на средната телесна повреда.
Правилни са изводите на
районния съд, че деянието е осъществено от подсъдимия Р. умишлено при форма на
вината пряк умисъл. Същият е осъзнавал
общественоопасния характер на извършеното от него деяния и е целял
настъпването на противоправните последици. Цялостното поведение на подсъдимия Р.
– първоначалното посягане спрямо пострадалия М. К., многократността на ударите
/ударът с крака в областта на дясната ръка не е бил единствен/, както и
необходимостта други лица да се намесят, за да предотвратят физическия сблъсък,
ясно показват желанието на подсъдимия да нанесе телесна повреда. Същевременно
той не е осъзнавал какъв ще бъде интензитетът и тежестта на причиненото
увреждане, но за този вид престъпления е характерна алтернативността на
умисъла, т.е. т.е. деецът цели последици от даден вид, с неконкретизирано
съдържание. Ето защо, подсъдимият Р., качвайки се на пейката и отправяйки удар
с крак към пострадалият, е осъзнавал, че интензитетът на удара ще бъде
достатъчен, за да нанесе някакъв вид телесно увреждане и е целял именно
накърняване телесния интегритет на М., поради което е налице пряк умисъл за
нанесената средна телесна повреда.
Въззивната инстанция не
констатира основания за ревизиране на обжалваната присъда и в нейната
санкционна част. Първоинстанционният съд е отчел всички смекчаващи вината
обстоятелства, а именно чистото съдебно минало на Р., доброто му процесуално
поведение, младата възраст, факта, че продължава да учи, както и относително
дългия период на разглеждане на наказателното производство. С оглед
многобройността на така отчетените обстоятелства и най-ниското предвидено в
закона наказание – лишаване от свобода за срок от три месеца (с оглед
разпоредбата на чл. 129, ал. 1 вр. чл. 63, ал. 1, т. 3 и чл. 39, ал. 1 от НК)
се явява несъразмерно тежко, поради което правилно съдът е приложил чл. 55,
ал.1, т. 2. б „б“ от НК. Разпоредбата на чл. 55 от НК в посочената хипотеза
предвижда замяна на наказанието за непълнолетни с пробация или обществено
порицание. Измежду двете алтернативно предвидени наказания правилно районният
съд е преценил за съответно и справедливо наказанието „обществено порицания“. В
конкретния случай въззивният съд не констатира отегчаващи обстоятелства, които
да повишат обществената опасност на извършеното от подсъдимия Р. деяния или
неговата лична такава. Дори напротив – подсъдимият се отличава с ниска лична
обществена опасност. Процесното деяние е инцидентна проява в живота му, т.е.
той не е личност с изградени престъпни навици, поради което въззивният съд счита,
че най-ниското предвидено наказание е от характер да постигне предвидените в
закона цели. Спрямо непълнолетните извършители нашето законодателство е
предвидено, че наказанието се налага предимно, за да бъдат те превъзпитани към
спазване на установените обществени правила и ред. Общественото порицание,
което да бъде изпълнено чрез прочитане на присъдата в училището, в което учи
подсъдимият Р., ще спомогне за постигане предимно за
корекционно-превъзпитателната цел, но и ще въздейства предупредително върху останалите
членове на обществото.
Предвид крайния изход на
делото и с оглед разпоредбата на чл. 189, ал. 3 НПК, законосъобразно
направените по делото разноски са възложени в тежест на подсъдимия Р..
При извършената цялостна
служебна проверка на правилността на атакуваната присъда и съобразявайки
изложеното дотук, въззивната инстанция не констатира наличието на основания,
налагащи изменението или отмяната ѝ, поради което и въззивната жалба следва
да бъде оставена без уважение като неоснователна, а първоинстанционната присъда
– потвърдена като законосъобразна, обоснована
и справедлива.
Така мотивиран и на
основание чл.338 вр. чл.334, т. 6 от НПК Софийският градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА присъда от 25.06.2020 г., постановена по НОХД № 4063/2019г.
по описа на СРС, НО, 19-ти състав.
РЕШЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.