№ 5507
гр. С., 27.03.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 56 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и седми февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Н. Д. С. М.
при участието на секретаря П. Н. Н.
като разгледа докладваното от Н. Д. С. М. Гражданско дело №
20231110155386 по описа за 2023 година
Производството е образувано по искова молба от „Т. С.” ЕАД срещу Т. Н. Н., с
която са предявени по реда на чл. 422 ГПК обективно кумулативно съединени
положителни установителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД във вр.
с чл. 150 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Ищцовото дружество твърди, че е налице облигационно правоотношение с
ответницата, възникнало въз основа на договор за продажба на топлинна енергия при
Общи условия, чиито клаузи съгласно чл. 150 ЗЕ са обвързали потребителите без да е
необходимо изричното им приемане по отношение на топлоснабден имот с адрес гр.
С., ж.к. „М. 2“, бл. 234, вх. 2, ет. 5, ап. 12, аб. № 120***. Поддържа, че съгласно тези
ОУ е доставял на ответницата за процесния период топлинна енергия, за която не е
заплатена дължимата цена. Иска се от съда да постанови решение, с което да признае
за установено, че ответницата му дължи следните суми: сумата от 4466,56 лв.,
представляваща стойността на незаплатената топлинна енергия за периода от
01.05.2020 г. – 30.04.2022 г., ведно със законната лихва за забава от 05.06.2023 г. до
изплащане на вземането, сума в размер на 540,34 лв., представляваща мораторна лихва
за забава върху главницата за реално доставена топлинна енергия, начислена за
периода от 15.09.2021 г. до 15.05.2023 г., сума в размер на 68,12 лв., представляваща
главница за дялово разпределение за периода 01.05.2020 г. – 30.04.2022 г., ведно със
законната лихва за забава от 05.06.2023 г. до изплащане на вземането, както и сумата в
размер на 13,80 лв., представляваща мораторна лихва за забава върху главницата за
дялово разпределение, начислена за периода от 16.07.2020 г. до 15.05.2023 г ., за които
вземания е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по реда на чл. 410
ГПК от 19.06.2023 г. по ч.гр.д. № 30563/2023 г. по описа на СРС, 56 състав.
Ответницата в отговора на исковата молба оспорва иска по размер. Признава
наличието на облигационно правоотношение с ищеца спрямо ½ идеална част от имота,
1
като твърди, че върху другата ½ идеална част е запазено пожизнено право на ползване
на трето по делото лице, поради което счита, че не следва да отговаря за пълния
претендиран размер.
Третото лице помагач на страната на ищеца – „Т. С.“ ЕООД, изразява становище
за основателност на исковете.
Съдът, като обсъди доводите и възраженията на страните и събраните по
делото доказателства, преценени поотделно и в тяхната съвкупност, намира за
установено от фактическа и правна страна следното:
По исковете с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 150 ЗЕ:
Допустимостта на предявените искови претенции по установителните искове,
предвид релевирането им по реда на чл. 422 ГПК, се обуславя освен от наличието на
общите процесуални предпоставки, още и от подаването на възражение от длъжника в
срока по чл. 414 ГПК, респективно при наличие на предпоставките по чл. 415, ал. 1, т.
2 ГПК – както е в случая, предявяването на установителен иск в едномесечен срок от
уведомяването на кредитора, както и от тъждество между вземането по заповедта за
изпълнение и претендираното в исковото производство. Така посочените предпоставки
са налице, което обуславя разглеждане на исковите претенции по същество.
Основателността на предявените искове за установяване, че ответникът дължи
претендираната цена по договор за продажба на доставена топлинна енергия и за
дялово разпределение се обуславя от кумулативното наличие на следните
предпоставки: валидно правоотношение по договор за доставка на топлинна енергия,
извършена от ищеца реална доставка на топлинна енергия в твърдяния обем през
процесния период и на претендираната стойност, изискуемост на задължението за
плащане на продажната цена. Съобразно правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК в тежест на
ищеца е установяване на горните предпоставки при условията на пълно и главно
доказване. Липсата на една от предпоставките води до неоснователност на
претенцията. В случай, че ищецът установи посочените по-горе обстоятелства,
ответната страна следва да докаже опровергаващия довода за неизпълнение факт –
точно във времево и количествено отношение изпълнение на задължението за плащане
на потребената топлинна енергия за процесния период.
При така разпределелната доказателствена тежест, съдът намира, че главният
иск за стойността на доставена топлинна енергия е частично основателен.
Съображенията за това са следните:
Първото релевантно по делото обстоятелство касае установяване налиието на
облигационно правоотношение между страните за доставка на топлинна енергия.
Правната регламентация на правоотношението по продажба на топлинна
енергия се съдържа освен в общата уредба по чл. 183 и сл. Закон за задълженията и
договорите (ЗЗД), още в специалния Закон за енергетиката (ЗЕ). Съгласно последния
правоотношението по продажба на топлинна енергия е договорно, сключвано при
публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и
2
одобрени от Комисията за енергийно и водно регулиране (КЕВР) - чл. 150, ал. 1 ЗЕ.
Предвидена е писмена форма на договора, която не е форма за действителност, а за
доказване. Тези общи условия се публикуват най-малко в един централен и в един
местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след
първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от
потребителите (чл. 150, ал. 2 ЗЕ), в отклонение от правилото на чл. 16, ал. 1 ЗЗД.
Характерна особеност за правоотношението по продажба на топлинна енергия е
обстоятелството, че за възникването на договорната връзка не е необходимо изрично
волеизявление, като същото следва по силата на законовата презумпция на чл. 153, ал.
1 от Закона за енергетиката, в приложимата за процесния период редакция, съгласно
която всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда в режим на
етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно
самостоятелно отклонение, са клиенти/потребители на топлинна енергия и са длъжни
да монтират средства за дялово разпределение на отоплителните тела в имотите си и да
заплащат цена за топлинна енергия при условията и по реда, определени в съответната
наредба. Следователно, за да се приеме, че ответната страна има качеството
потребител на топлинна енергия, то достатъчно е да се установи, че същата е
собственик/ползвател на недвижим имот и е налице решение на Общото събрание на
етажните собственици за присъединяване към топлопреносната мрежа. Предоставяйки
съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на
ограниченото вещно право на ползване са подразбирани клиенти на топлинна
енергия за битови нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР публично
оповестени общи условия на топлопреносното предприятие. В това си качество на
клиенти на топлинна енергия те са страна по продажбеното правоотношение с
топлопреносното предприятие с предмет - доставка на топлинна енергия за битови
нужди (чл. 153, ал. 1 ЗЕ) и дължат цената на доставената топлинна енергия.
В константната и задължителна съдебна практика безпротиворечиво е изведено,
че изброяването в нормата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ на собствениците и титулярите на
ограниченото вещно право на ползване като клиенти (потребители) на топлинна
енергия за битови нужди и страна по продажбеното правоотношение с
топлопреносното предприятие, не е изчерпателно. Клиенти (потребители) на топлинна
енергия могат да бъдат и правни субекти, различни от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ,
ако ползват топлоснабдения имот със съгласието на собственика, респективно
носителя на вещното право на ползване, за собствени битови нужди, и същевременно
са сключили договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за този имот
при публично известните общи условия директно с топлопреносното предприятие. В
тази хипотеза третото ползващо лице придобива качеството „клиент“ на топлинна
енергия за битови нужди („битов клиент“ по смисъла на т. 2а, пар. 1 ДР от ЗЕ) и като
страна по договора за доставка на топлинна енергия дължи цената на
топлопреносното предприятие. В този смисъл са мотивите към т. 1 от Тълкувателно
решение № 2/17 г. по т. д. № 2/17 г. на ОСГК на ВКС.
В случая правото на собственост на ответника върху процесния имот се
установява от следните писмени доказателства:
От приложен по делото Договор за продажба на държавен недвижим имот от
военно-жилищния фонд по реда на Наредбата за държавните имоти от 07.05.1991 г. се
установява, че Н. Х. Н. и Л. К. Л. са придобили правото на собственост върху
апартамент № 12, находящ се в гр. С., ж.к. „М. 2“, в бл. 228, вх. 9.
От приложено по делото удостоверение за наследници на Л. К. Л. /л. 18/ се
3
установява, че същата е разведена, като е оставила за свой единствен наследник
ответницата и нейна дъщеря Т. Н. Н..
От приложен по делото Нотариален акт за дарение на недвижим имот /л. 58 – 59/
се установява, че Н. Х. Н. е дарил на дъщеря си Т. Н. Н. собствената си ½ ид.ч. от
апартамент № 12, находящ се в гр. С., ж.к. „М. 2“, в бл. 228, вх. 9, ет. 5, като
същевременно си е запазил пожизнено право на ползване върху ½ ид. част от същия.
От удостоверение, издадено от Столична община /л.22/ се установява, че блок със
строителен номер 228, вп. З, И, К, Л, М, Н – в цифри – 8,9, 10, 11, 12 и 13 – в ж.к. „М.
4“ в гр. С., има граждански номер 234, вх. 1, 2, 3, 4, 5 и 6.
Следователно от така посочените писмени доказателства се установява, че
ответницата притежава в изключителна собственост процесния недвижим имот, като
върху ½ ид.ч. от същия е запазено пожизнено право на ползване на баща й.
Установено е по делото също така, че по отношение на притежавания от
ответната страна недвижим имот, намиращ се в сграда в режим на етажна собственост,
е налице и решение на етажната собственост за присъединяване на сградата към
топлопреносната мрежа. В случая обстоятелството е доказано от приложения по
делото договор за извършване на услугата „топлинно счетоводство“ и протокол от
проведено Общо събрание на собствениците на ЕС, находяща се в гр. С., ж.к. „М. 2“,
бл. 234, вх. 2, с което етажните собственици са взели решение да се сключи договор с
дружество, извършващо услугата дялово разпределение на топлинна енергия в
сградата в режим на етажна собственост.
В доклада по делото на основание чл. 155 като служебно известно и ненуждаещо
се от доказване е отделено обстоятелството, че общите условия на ищеца за продажба
на топлинна енергия за битови клиенти са влезли в сила.
Въз основа на така очертаната нормативна уредба и гореизложените аргументи се
обосновава извод за наличието на правоотношение по продажба на топлинна
енергия при публично известни общи условия по отношение процесния обект и
ответника като собственик на същия.
Като неоспорени от ответника в доклада по делото на основание чл. 146, ал. 1, т. 4
и чл. 155 ГПК са отделени обстоятелствата, че процесният имот е топлоснабден през
релевирания период, както и че количеството и стойността на доставената до същия
топлинна енергия, за услугата дялово разпределение и за начислените лихви възлизат
на сумите, посочени в исковата молба. Ответницата оспорва обема на отговорността
си, позовавайки се на запазеното пожизнено право на ползване върху ½ идеална част
от процесния имот.
При учредено вещно право на ползване титулярът на това право ползва вещта и
извлича ползите от същата, като на основание чл. 57, ал. 1 ЗС той е длъжен да плаща
разноските, свързани с ползването. Заплащането на доставената в топлоснабдения
имот топлинна енергия представлява разход, произтичащ от ползването на този имот.
Собственикът на процесния апартамент Т. Н. притежава т. нар. "гола собственост"
върху ½ идеална част, и правото на собственост, необременено с вещни права – по
отношение на останалата ½ ид.ч. от имота. Докато съществува правото на ползване на
вещния ползвател, както ответницата, така и вещния ползвател имат правото да
ползват вещта при зачитане правата на другия. По съдържание упражняване на
вещното право на ползване от ползвателя не се различава от това на собственика на
имота, учредил правото и следва да се разбира не само като постоянно обитаване на
жилището (недвижимия имот), а като всяка форма на фактическо и правно използване
4
на имота като постоянно или временно пребиваване, място за съхранение на лични
вещи, за извършване на дейности, свързани с ежедневния бит, стопанска дейност и др.
Ползвателят може да предостави ползването на имота на друго лице под формата на
наем (арг. чл. 60 ЗС), както и под формата на заем за послужване и съответно да
упражнява правото си чрез другиго.
По делото не се навежда довод относно погасяване по право на запазеното
пожизнено право на ползване, нито са ангажирани доказателства в тази насока. Не е
оспорено и упражняване на правото на ползване от вещния ползвател. Ето защо и на
основание чл. 57, ал. 1 ЗС вещният ползвател е длъжен да плаща разноските, свързани
с ползването до размера, за който е притежава запазено право на ползване – за ½ ид.ч.
от имота. По делото няма ангажирани доказателства за сключен договор за заем за
послужване между вещния ползвател и ответницата, негова дъщеря и собственик на
целия имот, по отношение на ½ ид.ч. от имота, за която част е било запазено правото
на ползване. Формиране на такъв извод би представлявало предположение, а е
недопустимо съдебните решения да почиват на предположения.
По гореизложените аргументи съдът намира, че ответницата следва в качеството
си на собственик да отговаря за разходите, свързани с ползване на вещта, до размера,
за който няма учредено право на ползване – за ½ ид.ч., а за останалата част
отговорността следва да се понесе от вещния ползвател.
Следователно искът с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД във вр. с чл. 150
ЗЕ за заплащане на цената за доставена топлинна енергия за подгряване на топла вода
се явява доказан по основание за сумата от 2233,28 лв., представляваща стойността на
незаплатената топлинна енергия за периода от 01.05.2020 г. – 30.04.2022 г., ведно със
законната лихва за забава от 05.06.2023 г. до изплащане на вземането, до който размер
следва да се уважи, като за разликата над сумата от 2233,28 лв. до пълния предявен
размер от 4466,56 лв. искът подлежи на отхвърляне като неоснователен.
По делото ищецът претендира от ответника и вземане за възнаграждение за
дялово разпределение в размер на 68,12 лв., представляваща главница за дялово
разпределение за периода 01.05.2020 г. – 30.04.2022 г., ведно със законната лихва за
забава от 05.06.2023 г. до изплащане на вземането.
За основателността на иска следва да се установи от ищеца, че през процесния
период е извършил услугата дялово разпределение в процесния имот, поради което в
тежест на ответника е възникнало задължение за плащане на дължимото
възнаграждение.
При така разпределената доказателствена тежест, съдът намира, че искът е
основателен. Съображенията за това са следните:
Съгласно чл. 22, ал. 1 от Общите условия на ищеца от 2016 г. дяловото
разпределение на топлинна енергия се извършва възмездно от продавача по реда на чл.
61 и сл. от НТ или чрез възлагане на търговец, избран от клиентите в СЕС, като
съгласно ал. 2 на чл. 22 от ОУ клиентите заплащат на продавача стойността на
услугата „дялово разпределение”, извършвана от избрания от тях търговец. В случая
по делото предвид изготвеното и прието заключение по СТЕ се установи, че дяловото
разпределение е извършвано от ищеца. Ето защо, ищецът е материалноправно
легитимиран да получи претендираното възнаграждение за дялово разпределение.
Предвид отделеното като безспорно обстоятелство относно стойността на
начислената сума за услугата дялово разпределение и по гореизложените съображения
относно обема, до който отговаря ответницата за задълженията, свързани с ползване на
5
процесния имот, съдът намира, че искът следва да се уважи за ½, а именно за сумата от
34,06 лв., представляваща главница за дялово разпределение за периода 01.05.2020 г. –
30.04.2022 г., ведно със законната лихва за забава от 05.06.2023 г. до изплащане на
вземането. За разликата над сумата от 34,06 лв. до пълния предявен размер от 68,12 лв.
искът подлежи на отхвърляне като неоснователен.
По исковете с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД:
Основателността на иска предполага наличие на главен дълг и забава в
погасяването му. Моментът на забавата в случая се определя съобразно уговореното от
страните.
По отношение на релевирания период приложими са Общите условия за
продажба на топлинна енергия „Т. С.“ ЕАД на битови клиенти в гр. С., в сила от
12.08.2016 г. Съгласно чл. 33, ал. 2 от същите, клиентите са длъжни да заплащат
стойността на фактурата по чл. 32, ал. 2 и 3 за потребеното количество топлинна
енергия за отчетния период, в 45 - дневен срок след изтичане на периода, за който се
отнасят. В чл. 33, ал. 4 от същите Общи условия е предвидено, че продавачът
начислява обезщетение за забава в размер на законната лихва само за задълженията по
чл. 32, ал. 2 и ал. 3, ако не са заплатени в срока по ал. 2. Следователно предвид
наличието на уговорен срок за плащане, задължението за заплащане на обезщетение за
забава възниква при реализиране на условието – неплащане на задълженията по
общата фактура в срока по чл. 33, ал. 2 ОУ. Основата, върху която се изчислява
лихвата е неплатената част от реално дължимата сума, а именно неплатената част от
задълженията по общата фактура. Ето защо, купувачът дължи лихва за забава само
върху сумата по окончателната фактура за отчетния период. Тъй като срокът за
плащане на задълженията по общите фактури е определен в Общи условия от 2016 г.
/чл. 33, ал. 2/, то не е необходима покана, за да бъдат поставени ответниците в забава
/арг. от чл. 84, ал. 1 ЗЗД/.
Предвид отделеното като безспорно обстоятелство относно стойността на
начислената сума за лихва и по гореизложените съображения относно обема, до който
отговаря ответницата за задълженията, свързани с ползване на процесния имот, съдът
намира, че искът следва да се уважи за ½, а именно за сумата от 270,17 лв.,
представляваща мораторна лихва за забава върху главницата за реално доставена
топлинна енергия, начислена за периода от 15.09.2021 г. до 15.05.2023 г., като за
разликата над сумата от 270,17 лв. до пълния предявен размер от 540,34 лв. искът
подлежи на отхвърляне като неоснователен.
Искът за мораторна лихва за сумата от 13,80 лв., представляваща мораторна
лихва за забава върху главницата за дялово разпределение, начислена за периода от
16.07.2020 г. до 15.05.2023 г ., следва да се отхвърли като неоснователен по следните
съображения:
Макар по делото да се установи наличието на главен дълг, не е доказана втората
предпоставка за уважаване на иска, а именно – моментът, от който ответникът е
изпаднал в забава в погасяването на процесната сума. Това е така, тъй като по делото
не са ангажирани от ищеца доказателства, от които да се установява какъв е бил
уговореният срок за плащане на услугата дялово разпределение, за да може да се
определи от кой момент ответникът е изпаднал в забава в погасяването на процесната
сума за дялово разпределение, респ. ако не е бил уговорен такъв срок, то не са
ангажирани от ищеца доказателства за отправена и получена покана от ответника (арг.
6
от чл. 84, ал. 2 ЗЗД).
По разноските:
При този изход на спора право на възнаграждение има както ищецът, така и
ответната страна.
Ищецът претендира разноски, от които в исковото производство възлизат на
сумата от 201,78 лв. (101,78 лв. държавна такса, като следва на основание чл. 78, ал. 8
ГПК да бъде признато и правото на юрисконсултско възнаграждение в размер на 100
лв.), и 151,78 лв. в заповедното производство (101,78 лв. държавна такса и 50 лв.
юрисконсултско възнаграждение).
Предвид изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът следва да
бъде осъден да заплати на ищеца сумата от 100,63 лв., представляваща дължими
разноски по исковото производство и 75,69 лв. разноски по заповедното производство
съразмерно на уважената част от исковете.
Ответницата е претендирала присъждане на разноски, като представя
доказателство за заплащане на сумата от 800 лв., представляваща платено адвокатско
възнаграждение. С оглед изхода на спора ищецът следва да бъде осъден да заплати на
ищеца сумата от 401,05 лв.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, че Т. Н. Н., ЕГН
********** дължи на „Т. С.“ ЕАД, ЕИК: ********* следните суми:
- на основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 150 ЗЕ сумата от 2233,28 лв.,
представляваща стойността на незаплатената топлинна енергия за периода от
01.05.2020 г. – 30.04.2022 г., ведно със законната лихва за забава от 05.06.2023 г. до
изплащане на вземането,
- на основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 150 ЗЕ сумата от 34,06 лв.,
представляваща главница за дялово разпределение за периода 01.05.2020 г. –
30.04.2022 г., ведно със законната лихва за забава от 05.06.2023 г. до изплащане на
вземането;
- на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от 270,17 лв., представляваща
мораторна лихва за забава върху главницата за реално доставена топлинна енергия,
начислена за периода от 15.09.2021 г. до 15.05.2023 г.,
които вземания се отнасят до топлоснабден имот с адрес гр. С., ж.к. „М. 2“, бл.
234, вх. 2, ет. 5, ап. 12, аб. № 12040, и за които е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение по реда на чл. 410 ГПК от 19.06.2023 г. по ч.гр.д. № 30563/2023 г.
по описа на СРС, 56 състав.
ОТХВЪРЛЯ предявения по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Т. С.“ ЕАД, ЕИК:
********* срещу Т. Н. Н., ЕГН ********** искове, както следва:
иск с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 150 ЗЕ за разликата над
сумата от 2233,28 лв. до пълния предявен размер от 4466,56 лв., претендиран като
стойност на незаплатената топлинна енергия за периода от 01.05.2020 г. –
7
30.04.2022 г., като неоснователен;
иск с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 150 ЗЕ за разликата над
сумата от 34,06 лв. до пълния предявен размер от 68,12 лв., претендиран като
главница за дялово разпределение за периода 01.05.2020 г. – 30.04.2022 г., като
неоснователен.
иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за разликата над сумата от 270,17 лв. до
пълния предявен размер от 540,34 лв., претендиран като мораторна лихва за
забава върху главницата за реално доставена топлинна енергия, начислена за
периода от 15.09.2021 г. до 15.05.2023 г., като неоснователен;
13,80 лв., представляваща мораторна лихва за забава върху главницата за дялово
разпределение, начислена за периода от 16.07.2020 г. до 15.05.2023 г ., като
неоснователен,
които вземания се отнасят до топлоснабден имот с адрес гр. С., ж.к. „М. 2“, бл.
234, вх. 2, ет. 5, ап. 12, аб. № 12040, и за които е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение по реда на чл. 410 ГПК от 19.06.2023 г. по ч.гр.д. № 30563/2023 г.
по описа на СРС, 56 състав.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, Т. Н. Н., ЕГН ********** да заплати
на „Т. С.“ ЕАД, ЕИК: ********* сумата от 100,63 лв., представляваща дължими
разноски по исковото производство и 75,69 лв., представляваща разноски по
заповедното производство съразмерно на уважената част от исковете.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, „Т. С.“ ЕАД, ЕИК: ********* да
заплати на Т. Н. Н., ЕГН ********** сумата от 401,05 лв., представляваща разноски
съразмерно на отхвърлената част от исковете.
Решението е постановено при участието на трето лице помагач на страната на
ищеца – „Т. С.“ ЕООД.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в 2 – седмичен
срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
8