Р Е Ш Е Н И
Е № 260034
гр. Пловдив, 02.02.2022 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ
ОКРЪЖЕН СЪД, търговско
отделение, ХІІІ състав, в публично съдебно заседание на 26.01.2022г, в състав:
ОКРЪЖЕН СЪДИЯ: ПОЛИНА БЕШКОВА
при секретаря Боряна Козова, като разгледа
докладваното от съдията т. д. № 684 по описа на съда за 2020г., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Предявени
са обективно съединени искове с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл. 430 ТЗ и
чл. 86 ЗЗД.
Подадена е искова молба от „Банка ДСК“ АД, с
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, р-н Оборище, бул.
„Московска“ № 19, представляван от главен юрисконсулт Й.П., против Г.П.Б., с
ЕГН **********. Твърди, че между него и ответника е сключен Договор за кредит
за текущо потребление от 24.08.2012 г., обезпечен със залог за вземане по
сметка от същата дата, по силата на който банката е предоставила на
кредитополучателя кредит в размер на 40 000 /четиридесет хиляди/ лева със срок
за издължаване 120 месеца, считано от датата на усвояването му. Средствата били
изразходвани изцяло от разплащателна сметка: IBAN:
***, разкрита на името на Г.П.Б.
при „Банка ДСК“ АД, което било видно от предоставеното към настоящата искова
молба извлечение от сметка. Представеният кредит се олихвявал с лихвен процент,
който към датата на сключване на договора бил 9.00 % годишно или 0.02 % на ден.
На 24.01.2017 г. между страните било подписано допълнително споразумение към
договора за кредит, с който преуредили отношенията си, като установили
актуалните размери на остатъка на кредита, в това число на дължимата главница,
договорна и наказателна лихва, като бил изменен съответният брой и размер на
погасителните вноски. Към остатъка от главницата по кредита в размер на
30 167.13 лева е капитализирана сума в размер на 3 070.87 лева – договорна лихва. Така
размерът на капитализираната главница възлиза на 33 238, 00 лева. В чл. 2 от споразумението лихвеният процент е заместен от
два компонента, като променливата е установена като пазарен индекс (6 - месечен
SOFIBOR), а към него е фиксираната
надбавка 8.674 %, като по отношение на промяната на лихвения процент е
препратено към общите условия, подписани към допълнителното споразумение. На
26.11.2019 г., поради забава в погасяване на задълженията по договора,
кредиторът „Банка ДСК“ АД обявил кредита за предсрочно изискуем. Дружеството
изпратило на длъжника нотариална покана с изх. № 09-20-02245/28.08.2019 г. на
нотариус Веселина Бойчева Благоева за обявяване на предсрочната изискуемост на
кредитното задължение. Видно от удостовереното от съставена разписка към
нотариалната покана, същата е връчена при условията на чл. 47 от ГПК. Отразено
е, че адресатът е посетен на 10.09.2019 г., 21.09.2019 г. /събота/, 02.10.2019
г. и на 11.10.2019 г. на регистрирания му постоянен и настоящ адрес, като не е
бил открит, нито е било намерено лице, което да получи поканата. Освен това, на
13.09.2019 г. безуспешно бил посетен и адресът по месторабота на ответника. На 28.11.2019 г.
„Банка ДСК“ АД подало заявление за издаване на заповед незабавно изпълнение въз
основа на документ по реда на чл. 417 от ГПК, въз основа на което е образувано
ч.гр.д. № 19501/2019 г. по описа на Районен съд – Пловдив, IV гр.
състав. По подаденото заявление била издадена заповед за изпълнение № 10465 от
02.12.2019 г. и изпълнителен лист № 10811 от 03.12.2019 г. срещу Г.Б., от
когото в срок постъпило възражение. Последното, както и неизпълнението на
задълженията на ответника по договора, пораждал правния интерес на ищеца да
предяви настоящия иск. Твърди, че към датата на
подаване на исковата молба са налице 8 месечни непогасени вноски с падежи от
24.04.2019 г. до 24.11.2019 г. включително. Моли съда да постанови
решение, с което да приеме за установено по отношение на Г.Б., че има
задължение към „Банка ДСК“ АД, произтичащо от Допълнително споразумение към
договор за кредит за текущо потребление от 24.08.2012 г., в размер на 30 200, 52 лв. (тридесет хиляди и
двеста лева и петдесет и две стотинки) лева, от които: 28 337.15 лв.
(двадесет и осем хиляди триста тридесет и седем лева и петнадесет стотинки) –
главница, ведно със законната лихва, считано от 28.11.2019 г. до окончателно
изплащане на задължението; 1 667.88
лв. (хиляда шестстотин шестдесет и седем лева и осемдесет и осем стотинки)
– договорна лихва за периода от 24.04.2019 г. до 25.11.2019 г.; 59.75 лв.
(петдесет и девет лева и седемдесет и пет стотинки) – наказателна лихва за периода
от 23.10.2018 г. до 25.11.2019 г.; 15.74 лв. (петнадесет лева и
седемдесет и четири стотинки) – обезщетение за забава за периода от 26.11.2019
г. до 27.11.2019 г.; 120 лв. (сто и двадесет лева) – заемни такси.
Претендира сторените разноски в настоящото производство.
В двуседмичния срок по чл. 367, ал. 1
от ГПК ответникът Г.П.Б., чрез адв. Е.И., със съдебен адрес:***, е депозирал
отговор за исковата молба, в който изразява становище, че искът е допустим, но
неоснователен. Твърди, че са налице нищожни клаузи от сключения договор, даващи
право на банката да променя едностранно погасителните вноски. Основава
твърдението си на разпоредбите на чл. 10, ал. 2 и ал. 3, чл. 26 от Закона за
задълженията и договорите и на чл. 143, т. 3, т. 9, т. 10, т. 12, т. 13 и т. 18
от Закона за защита на потребителите, в които е транспонирана Директива № 93/13
на ЕИО от 05.04.1993 г. Ответникът счита, че е потребител по смисъла на §13, т.
1 от ДР на ЗЗП, поради което се полза от защитата, предоставена му в качеството
на потребител по ЗЗП. Посочва, че клаузите, чиято нищожност релевира,
осъществяват елементите на фактическия състав на чл. 143 от ЗЗП, тъй като са
уговорени във вреда на потребителя, поради запазеното право от страна на
банката да увеличава едностранно и неограничен брой пъти лихвения процент по
кредита до размери, чиято методика на определяне е неясна. Това не отговаря на
изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата
и задълженията на търговеца и потребителя. Поради невключването в договора на
конкретни компоненти, формиращи базовия лихвен процент и математически
алгоритъм, формулиращ тежестта на всеки един от факторите, обуславящи промяна
на лихвата, страните не са създали правна връзка, обвързваща ги с промяната на
базата на лихвата.
Посочва, че са налице хипотезите на чл. 143, т. 3, т. 9,
т. 10, т. 12, т. 13 и т. 18 от
ЗЗП, тъй като промяната на базисния лихвен процент на банката било
условие, чието изпълнение зависи единствено от нейната воля; клаузите били
наложени, без да му бъде предоставена възможност да се запознае със
съдържанието им преди сключването на договора и да ги договаря индивидуално;
банката имала право да променя условията на договора въз основа на непредвидено
в него основание - използвана е неясна методика за определяне на БЛП и
основанието за такава промяна се характеризира с неяснота и неопределеност.
Същевременно възприетата методология за определяне на годишния лихвен процент
била твърде обща, недостатъчно ясно определена нито в самите правила,
установени от банката, нито е определяема по някакъв точен начин и в крайна
сметка не дава възможност да се предвиди кой точно икономически показател ще
съобрази банката при промяна на пазарните условия. Това създало възможност
банката да определя абсолютно произволно по какъв начин ще изчисли стойността
на банковия си ресурс и така едностранно да определи съдържанието на договора,
което съставлява нищожност на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД. Това
обстоятелство не позволявало на потребителя да прецени икономическите последици
от сключването на договора.
Предоставено било и право на банката да
увеличава цената по кредита – възнаградителната лихва, без потребителят да има
възможност в тези случаи да се откаже от договора, ако окончателно определената
цена е значително завишена в сравнение с цената, уговорена при сключването на
договора.
Възразява, че определянето на
лихвения процент по горепосочения начин противоречи и на императивните
разпоредби на чл. 10, ал. 2 и ал. 3 от ЗЗД, като определянето на цената на
банковия ресурс в договора за кредит не се формира въз основа на лихвения
процент до размер, определен в постановление на МС или разпоредба на БНБ, а
включвал необективни фактори и величини, определяни единствено от ответната
банка.
Едновременно с това било налице и
нарушение на императивната норма на чл.2, ал. 1 от Закона за кредитните
институции, която повелява банката да извършва дейността по отпускане на
кредита за своя сметка и на свой риск. Вместо това ищецът е прехвърлил изцяло
риска по договора при промяна на пазарните условия на ответника, като е
променил условията на сключения договор без съгласието му, нарушавайки
правилата за добросъвестност и добрите нрави по смисъла на чл. 26 ал.1 от ЗЗД.
Наред с горното, счита, че договорът
за банков кредит е сключен и при използване на заблуждаваща търговска практика
по смисъла на чл. 68 е, ал. 2, предл. 1 и 3 във връзка с чл. 68 д, ал. 2, т. 4
и чл. 68 г, ал. 4 от ЗЗП, поради това, че банката е „премълчала и прикрила“
съществена информация за параметрите на кредита от значение за взимане на
информирано решение за сключвания от кредитополучателя договор. Нарушени били
изискванията, предвидени в чл. 5 от Директива 93/13 на Съвета от 5 април 1993
г. относно неравноправни клаузи в потребителски договор, чл. 58, ал. 1, чл. 59,
ал. 2 от ЗКИ и чл. на чл. 147, ал. 1 във вр. с чл. 143, т. 18 от ЗЗП, които
постановяват, че при отпускане на кредит банката предоставя безплатно и в
писмена форма на клиента своите условия по кредитите, които трябва да съдържат
релевантни данни за кредита, чиито условия и клаузи на предлаганите „трябва
да бъдат съставени по ясен и недвусмислен начин". Твърди, че промяната
на първоначално уговорената лихва е допустима съгласно чл. 58, ал. 1, т. 2 от
ЗКИ, но само, ако в договора или в общите условия към него са ясно посочени
обстоятелствата, при чието настъпване могат да бъдат изменени и разбираемо и
подробно изяснена методиката за промяна, чрез посочване на количествените
/математическите/ зависимости между изменението на отделните компоненти за
формиране на възнаградителната лихва и дължимата такса.
С оглед на гореизложеното,
цитираните клаузи от процесния договор, които позволяват на банката да
накърнява договорното равноправие и едностранно да променя лихвения процент по
кредита, а оттам и значително да завишава дължимите от ответника анюитетни
вноски, са нищожни.
При условията на евентуалност, ако
съдът счете аргументите за нищожност на договорните клаузи за неоснователни, то
счита, че ответната банка не е имала право да получава увеличен размер
възнаградителна лихва, поради ненастъпване на условията за увеличаване на
цената на финансовия ресурс, предвидени в договора за кредит и по-конкретно
поради несъобразяване с намаленията на пазарния индекс СОФИБОР, договорен като
критерий за определяне на цената на предоставения кредит.
Паралелно с това посочва, че уговореният
размер на наказателната лихва за забава, имаща характера на неустойка, е в
противоречие с добрите нрави, поради което е нищожна на основание чл. 26, ал. 1
от ЗЗД. В подкрепа на това излага съображения, че начинът на формиране на
размера на неустойката - като процент от цялата непогасена предоставена в заем
сума, а не само върху неизплатената месечна вноска, излиза извън пределите на присъщата
й обезщетителна, обезпечителна и санкционна функция, тъй като предвижда
заплащане на обезщетение не само на вредите от неизпълнението, но и създава
предпоставки за неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на
заемополучателя.
На следващо място,
ответникът твърди, че в договора е предвиден анатоцизъм посредством предвидена
възможност да бъдат капитализирани просрочени задължения за лихви и такси към
главницата, който е недопустим в отношенията между търговци и граждани. Поради
това счита, че до момента на преустановяване на плащанията от негова страна,
ищцовата банка е надвзела неправомерно възнаградителна и наказателна лихва.
Освен
това, оспорва твърдяната настъпила предсрочна изискуемост
на договора, тъй като липсва надлежно уведомление на банката до
длъжника, с което обявява предсрочна изискуемост на вземането по заповедта за
изпълнение. Счита, че приложената процедура по чл. 47 от ГПК за връчване чрез
залепване на уведомление, е нередовна
предвид това, че не са спазени стриктно изискванията на разпоредбата. В
конкретния случай прилагането й е било извършено, без да са били изчерпани
възможностите книжата да се връчат лично на лицето или да се ползва редът,
предвиден в чл. 46 от ГПК. Посочва се тълкувателна практика на ВКС в този
смисъл.
По
изложените съображения моли така предявения иск да бъде отхвърлен. Претендира
разноски.
В срока по чл.
372, ал. 1 от ГПК ищецът, чрез процесуалния си представител гл. юрисконсулт Й.П.,
депозира допълнителна искова молба, с която оспорва направените с отговора на
исковата молба твърдения на ответника и възразява, че претенциите му са
погасени по давност. Оспорва възражението за недействителност на клаузите на
договора поради неравноправност, тъй като попадат в приложното поле на
изключението по чл. 144, ал. 3, т. 1 от ЗЗП, при което изменението на цената се
дължи на външни причини, които не зависят от доставчика на финансови услуги, а
са породени от въздействие на свободния пазар – БЛП, който влияе върху размера
на лихвения процент на договора, който се формира на основата на обективни
критерии, независими от волята на страните. Посочва, че процесните изменения
на БЛП са извършени въз основа на надлежно взети решения в протоколи на КУАП на
банката, с конкретно и точно визирани предпоставки и обстоятелства, обуславящи
промените. На следващо място излага, че оспорените клаузи не са уговорени във
вреда на потребителя, тъй като самият ЗПК, уреждащ обществени отношения с
по-голям интензитет на защита на икономически по-слабата страна, допуска възможността
за едностранна промяна на лихвения процент от страна на кредитор, без да е
необходимо потребителят да има право да се откаже от договора. По отношение на
противоречието със ЗЗД излага подробни съображения, че обсъжданите договорни
клаузи не противоречат на добрите нрави. Претендира, че уведомлението за
предсрочна изискуемост на кредита е връчено надлежно на ответника на 28.10.2019
г., като нотариална покана е изпратена, както на постоянен/настоящ адрес, така
и на адреса на осъществяване на стопанската му дейност/месторабота.
За
прецизност следва да се посочи, че в т. 6 от молбата на ищеца се твърди, че „предявеният иск с правно основание чл. 55,
ал. 1 от ЗЗД е неоснователен и като такъв следва да бъде отхвърлен в цялост“,
а в т. 7, че, „доколкото задължението за
лихва е акцесорно, а главните искове са неоснователни, считаме, че и исковете
за наказателни лихва следва също да бъдат отхвърлени като неоснователни“.
Доколкото насрещни искове на ответника против ищеца не са предявени и приети за
съвместно разглеждане в настоящото производство, очевидно е, че се касае за
допуснати от ищеца технически грешки, които не обвързват съда.
Ответникът е подал
отговор на допълнителна искова молба, с който заявява, че поддържа изцяло вече
заявените от него възражения, като в тяхна подкрепа посочва практика на ВКС и
на Съда на ЕС.
Съдът, от събраните доказателства и фактите, които се установяват с тях,
прие следното:
По допустимостта:
Видно
от приложеното ч.гр.д. в полза на ищеца е издадена заповед за изпълнение по чл.
417 ГПК за исковата сума срещу ответника. В срока по чл.414 ГПК длъжникът е възразили
срещу заповедта. В предоставения на ищеца от съда 1-месечен срок за това е
подадена настоящата искова молба. Налице е идентичност между предмета на
заповедното производство и исковото. Поради това предявеният по реда на чл. 422 ГПК установителен иск е допустим.
По същество:
Съдът е указал на страните, че доказателствената
тежест в процеса се разпределя по следния начин: Всяка от тях дължи доказване
на заявените от нея позитивни факти. Така, ищецът следва да докаже, че е страна –
кредитодател по валидно сключен договор за кредит с ответника, както и
конкретните размери на дълга – главен и акцесорни. В тежест на ответника е да
установи направените от него правоизключващи възражения в т.ч. възраженията си
за нищожност на цитираните клаузи от договора на наведените основания.
По делото няма спор, като това се установява и от събраните
доказателства, че на 24.08.2012г
между ищеца
в качеството на кредитор и ответника в качеството на кредитополучател е сключен
Договор
за кредит за текущо потребление, обезпечен със залог на вземане по сметка от
същата дата, по силата на който банката се е задължила да предостави на
кредитополучателя кредит в размер на 40 000 лева със срок за издължаване 120
месеца, считано от датата на усвояването му.
Установява се също, че впоследствие между страните е
подписано допълнително споразумение, с което облигационната връзка е преуредена
по
отношение актуалните размери на остатъка от кредита, в това число главница,
договорна и наказателна лихва, брой и размер на погасителните вноски.
Ищецът не е оспорил подписа си под договора,
споразумението към него и отделните им страници. Следователно касае се за
автентични документи с категорично установена формална доказателствена сила –
че подписите са на лицата, които се сочат за техни автори. Последното на свой
ред означава, че макар и частни диспозитивни документи, договорът за кредит и
споразумението към него имат материална доказателствена сила спрямо ответника
за признатите с него неизгодни факти. Т.е. противопоставим му е и надлежно
удостоверява възникнало между страните по делото правоотношение по договор за банков
кредит по смисъла на чл. 430 ТЗ със съдържанието, посочено в исковата молба и
удостоверено в писменото съглашение.
Отделно от горното от заключението на СсчЕ, което
съдът възприема като обективно и професионално изготвено, а и неоспорено от
страните, се установява, че кредитът е усвоен – сумата е постъпила по сметка на
ответника, т.е. банката е изпълнила насрещното си задължение, за да възникне
това на ответника. Има и частично
плащане по договора, което само по себе си е извънсъдебно признание на
неизгодния за ответника факт, че облигационната връзка е породила целеното си
правно действие.
Неравноправните клаузи в потребителски договори са
уредени в гл.VІ от Закона за защита на потребителите. В чл.143 е дадена
дефиниция на неравноправна клауза и са изброени хипотези, при които една клауза
в договор следва да се счита за такава. Според посочената разпоредба
неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова
вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и
потребителя. Изброяването на хипотезите, при които една уговорка в договора се
явява неравноправна, не е изчерпателно, поради което във всеки един случай
следва да се прецени дали не са налице общите критерии, дадени в чл.143 ЗЗП,
дори и клаузата да не попада в нито един от примерно посочените случаи на т.1
до т.17 от цитираната норма. Преди да се обсъдят предпоставките по чл.143 ЗЗП
обаче следва да бъде извършена преценка за това дали клаузите не са
индивидуално уговорени, тъй като съгласно чл.146, ал.1 ЗЗП неравноправните
клаузи в договорите са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално или
индивидуално уговорените клаузи не са нищожни, макар и да попадат в хипотезите
по чл.143 ЗЗП. В ал.2 е дадена дефиниция на индивидуално уговорени клаузи чрез
метода на изключването, според която не са индивидуално уговорени клаузите,
които са били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал
възможност да влияе върху съдържанието им, особено в случаите на договор при
общи условия.
В конкретния случай с допълнителното споразумение,
преуреждащо договора за кредит, страните индивидуално са определили вида,
размера и начина на изчисляване на лихвите за съответните лихвени периоди, вкл.
възнаградителната лихва и лихвите при просрочие. Следователно тези клаузи са
индивидуално уговорени, а не предварително изготвени като част от универсални
общи условия, поради което ответникът не може да се позове на евентуална тяхна
неравноправност, респ. нищожност. Дори под условие да се приеме друго,
неравноправна по смисъла на чл.143 ЗЗП е клауза, в която е предвидена
възможност за кредитора да променя лихвения процент едностранно в случаите,
когато липсва яснота относно методиката и математическия алгоритъм за начина на
формиране на едностранно променената лихва или когато изменението само формално
е обвързано от посочен в договора индекс (EUROBOR, SOFIBOR и пр.) и липсва
обвързаност на конкретния размер на повишението на лихвата с размера на
покачване на индекса. В настоящия договор лихвата е обвързана от конкретни
критерии /SOFIBOR/, свързани с обективния банков и финансов пазар, поради което
не може да се приеме, че липсва яснота и методика, съответно математически
алгоритъм, уговорен от двете страни, за начина и случаите на изменение на
лихвата, като изменението може да е в посока намаляване на лихвения процент.
При този начин на договаряне на ацесорните вземания на банката няма основание
да се приеме, че те са във вреда на кредитополучателя, че не отговарят на
изискването за добросъвестност или че водят до значително неравновесие между
правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. Т.е. клаузите
не са неравноправни по смисъла на чл.143 ЗЗП, съответно нищожни и надлежно
пораждат правното си действие в отношенията между страните. Нещо повече, конкретната
обвързаност на лихвата от определени обективни критерии, уговорени в полза и на
двете страни, е без значение в разглеждания казус, тъй като от заключението на
ССчЕ, което каза се вече съдът възприема като професионално и обективно
изготвено, а и неоспорено от страните, се установява, че не само няма едностранно увеличение на лихвения
процент по кредитната експозиция, но индексът на 6 – месечния SOFIBOR е
намалявал, като с тази промяна в полза на кредитополучателя банката е
коригирала лихвения процент от договорената на по – малка величина. Т.е. в
случая не се е стигнало до фактическа
хипотеза на значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и
потребителя, обосноваваща неравноправност по смисъла на чл.143 ЗЗП, нито до
едностранно увеличение на лихвата в полза на кредитодателя за сметка на правата
и законните интереси на кредитополучателя, които напротив – били са охранени,
както от стойността на избрания обективен индекс, независещ от поведението на
банката, така и от реалното начисляване на по – малки стойности в резултат на
намалението му в хода на правоотношението.
Следователно, неоснователни са възраженията на
ответника, че цитираните от него договорни клаузи са нищожни, тъй като
позволявали на банката да накърнява договорното равноправие и едностранно да
променя лихвения процент по кредита, а оттам и значително да завишава дължимите
от ответника анюитетни вноски, както и тези, че банката нямала право да
получава увеличен размер възнаградителна лихва поради ненастъпване на условията
за увеличаване на цената на финансовия ресурс, предвидени в договора за кредит
и по-конкретно поради несъобразяване с намаленията на пазарния индекс СОФИБОР,
договорен като критерий за определяне на цената на предоставения кредит –
напротив, обратното се установява от експертните изводи за правилно приложение
на индекса, вкл. чрез корекцията му в полза на ответника.
Не се споделя и възражението, че уговореният
размер на наказателната лихва за забава, имаща характера на неустойка, е в
противоречие с добрите нрави, поради което е нищожна на основание чл. 26, ал. 1
от ЗЗД.
В случая страните са
се уговорили, че при забава плащането на месечната вноска, частта от вноската,
представляваща главница, се олихвява с договорения лихвен процент, увеличен с
надбавка за забава в размер на 10 процентни пункта. Ако кредитополучателят погаси дължимата месечна вноска до седмия ден
след падежната дата, надбавката за забава не се прилага. Така, в резултат
на забавата и според заключението на вещото лице ответникът дължи 59.75 лв. – наказателна лихва
за периода от 23.10.2018 г. до 25.11.2019 г. и 15.74 лв. – обезщетение за забава за периода от 26.11.2019 г. до
27.11.2019г.
Категорично в случая не са налице условия за
неоснователно обогатяване на кредитора, доколкото,
ако длъжникът съобразява поведението си с договореното, вземане за
неустойка не би възникнало. Същевременно напълно
е възможно размерът на неустойката да превишава реално претърпените вреди именно, за да
стимулира длъжника да не допусне пълно или частично
неизпълнение на задължението си. Страните свободно определят размера на превишението,
което би могло да противоречи на добрите нрави само ако към момента на сключване на договора то е така определено, че
да не зависи от поведението на длъжника и по този начин да създава
възможност за кредитора да има изгода повече от забавеното плащане, отколкото
от реалното изпълнение. В случая обаче в договорната клауза не може да се говори за
неопределяемост на срока, за който се дължи обезщетението, тъй като то е уговорено в определяем размер, а възникването му
зависи от определени условия, свързани с
поведението на длъжника, а не с това на кредитора. Нещо повече, при
определени условия, свързани само и единствено с поведението на
кредитополучателя, „надбавка за забава“ изобщо не би се начислила.
Неоснователно е и възражението, че в
допълнителното споразумение бил предвиден недопустим анатоцизъм чрез
договорената възможност да бъдат капитализирани просрочени задължения за лихви
и такси към главницата.
Действително в задължителната практика на
ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК
/напр. Решение №
66/29.07.2019 г. по т. д. № 1504/2018 г. на ВКС, II т. о., Решение № 30/20.05.2020 г.
по т. д. № 739/2019 г. на ВКС, I т. о. и др./, е разяснено, че уговорката в
допълнителните споразумения към договор за кредит за прибавяне към размера на
редовната главница на просрочени
задължения за лихва, представлява анатоцизъм по смисъла на чл. 10, ал. 3 ЗЗД,
който е допустим само при уговорка между търговци на осн. чл. 294, ал. 1 ТЗ.
Преструктурирането по чл. 13 от Наредба
№ 9/03.04.2008 г. за оценка и класификация на рисковите експозиции на банките и
установяване на специфичните провизии за кредитен риск (отм.) не
представлява предвидена в наредба на БНБ възможност за олихвяване на изтекли лихви по чл. 10, ал. 3 ЗЗД.
Т.е. при липса на законова уредба, предвиждаща възможност за олихвяване на изтекли лихви, прибавянето им в
сключените допълнителни споразумения, по които страна е физическо лице -
потребител, за увеличаване на главницата чрез прибавяне на изтекли лихви и начисляване върху тях на възнаградителни лихви, са
нищожни на основание чл. 26, ал. 4,
във вр. с чл. 10, ал. 3 ЗЗД.
В случая обаче видно от текста на
споразумението капитализираната към главницата начислена редовна лихва не е
просрочената до момента, т.е. касае за прибавяне към остатъка от главния дълг
на лихви, които не са просрочени, поради което не се касае до недопустим анатоцизъм
по смисъла на задължителната практика на ВКС. Освен това от заключението на
СсчЕ се установява, че начислената лихва по първоначалния погасителен план е
17 718 лв, а съобразно уговорките в допълнителното споразумение –
17 187.33 лв, т.е. с 531.19 лв по – малко. Или разликата е в посока
намаление на начислената лихва след капитализация с 531.19 лв, което е в полза
на потребителя, а не в негов ущърб.
Съгласно т.18 от Тълкувателно решение №4/18.06.2014 г.
на ВКС, ОСГТК, в хипотезата на предявен иск по чл.422, ал.1 ГПК вземането,
произтичащо от договор за банков кредит, става изискуемо, ако кредиторът е
упражнил правото си да направи кредита предсрочно изискуем. Правото на
кредитора следва да е упражнено преди подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение, като кредиторът трябва да е уведомил длъжника за
обявяване на предсрочната изискуемост на кредита. Волеизявлението на банката –
кредитор следва да е обективирано в писмен документ и да съдържа ясно изразено
позоваване на обстоятелствата по чл.60, ал.2 на Закона за кредитните институции
или на обстоятелства, уговорени в договора, които дават право на кредитора да
упражни правото да обяви предсрочна изискуемост на кредита. В писмения документ
кредиторът може да определи и срок за изпълнение на задължението от длъжника,
но във всички случаи волеизявлението за обявяване на предсрочната изискуемост
следва да е изрично и недвусмислено. Предсрочната изискуемост на вземането
настъпва от датата на връчване на длъжника на документа, съдържащ
волеизявлението на кредитора, ако към този момент са били налице обективните
предпоставки, обуславящи изискуемостта.
В аспекта на горното от приложената по делото нотариална
покана до кредитополучателя се установява, че кредиторът е
упражнил правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем – уведомил е
писмено длъжника за това си намерение и за наличието
на предвидените в договора предпоставки, които го обосновават, като е посочил и
размера на дълга с всички негови компоненти.
Посочил е в поканата, че ще счита кредита за предсрочно изискуем, считано от датата
на получаване на поканата. В частта относно удостоверените от нотариуса дати на
посещения на адреса и констатирани при тях обстоятелства, поканата е официален
свидетелстващ документи с обвързваща съда и страните материална доказателствена
сила – че удостоверените от компетентното длъжностното лице факти са
верни. Въз основа на тях се установява,
че нотариалната покана е надлежно връчена при условията на чл. 47 от ГПК с отразяване, че адресатът е посетен на 10.09.2019 г., 21.09.2019 г.
/събота/, 02.10.2019 г. и на 11.10.2019 г. на регистрирания му постоянен и
настоящ адрес, като не е бил открит, нито е било намерено лице, което да получи
поканата. Освен това, на 13.09.2019 г. безуспешно е посетен и адресът му по
месторабота, с което процесуалните способи са връчване на книжа по ГПК, приложими и при връчване чрез нотариус, са изчерпани
при правилно и законосъобразно приложение на предвидения в тях фактически
състав – залепено е уведомление на предвидените в закона места, като невъзможността
за намиране на длъжника по смисъла на чл. 47, ал. 1, изр. трето ГПК, е надлежно
удостоверена чрез обективираните посещения в предвидените от закона времеви
интервали, като включително едно от тях е в неприсъствен ден.
Следователно,
субективното право на кредитора е
упражнено преди подаване на заявлението, считано от 26.11.2019
г. Т.е. от тази дата са изискуеми
всички вноски с ненастъпил до този момент падеж, като договорни
/възнаградителни/ лихви след този момент не се дължат, само наказателни за
забава. В случая присъдената със заповедта главница се дължи изцяло, тъй като
предсрочната изискуемост е надлежно обявена преди подаване на заявлението. Същото
важи и за договорната /възнаградителна/ лихва, която спира да се дължи след
настъпване на предсрочната изискуемост, а в случая се претендира такава преди
този момент и на общо основание се дължи. Дължи се и обезщетение за забава
/лихви за просрочие/, тъй като забавата е безспорно установен по делото факт, а
клаузите за лихви съобразно казаното по – горе не са неравноправни.
От заключението на ССче се установява, че
дължимият остатък от главница и лихви са в сочения от ищеца размер. При
разработването на вариант на заключението вещото лице е посочило, че
действително платените лихви са с 158.47 лв повече от начислените, но това
обстоятелство е без значение по две причини. Първо, ответникът не е предявил
против ищеца чрез насрещен иск или възражение за прихващане свое насрещно
вземане за връщане на недължимо платено. Второ, при устния си доклад в с.з.
експертът уточнява, че соченото обстоятелство не се отразява на дължимостта на
сумите така, както се претендират от ищеца.
Ето защо установителната претенция е изцяло
основателна и ще се уважи.
При този изход на делото и претенцията за това ищецът
има право на разноски. В заповедното производство банката е направила разноски
за държавна такса в размер 604.01 лв. и й е присъдено юрисконсултско
възнаграждение в размер на 50 лв.
За исковото производство ищецът е направил разноски за
ДТ в същия размер, депозит за вещо лице в размер на 200 лв и му се дължи
юрисконсултско възнаграждение в размер на 450 лв, определен по реда на чл. 25, ал. 2, предложение второ вр. ал. 1
от Наредбата за заплащането на правната помощ съобразно материалния интерес по
делото на основание чл. 78, ал. 8 ГПК, който препраща към чл. 37 ЗПП, а
последният – към Наредбата за заплащането на правната помощ/. Така
общият размер на разноските на ищеца за заповедното и за исковото производство
е 1 908.02 лв, която сума му се
дължи изцяло. В предоставения им 5 – дневен срок страните не представят
доказателство за внесена по набирателната сметка на ПОС сума от по още 200 лв –
увеличен депозит на вещото лице, поради което с настоящия съдебен акт следва да
бъдат осъдени да я внесат.
По
изложените съображения, съдът
Р Е Ш И :
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, че Г.П.Б., с ЕГН **********
*** дължи на „Банка ДСК“ АД, с ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, р-н Оборище, бул.
„Московска“ № 19, следните суми, предмет на Заповед за изпълнение на парично
задължение №
10465 от 02.12.2019 г., издадена по ч.гр.д. № 19501/2019 г. по описа на Районен
съд – Пловдив, IV гр. състав и произтичащи от Договор за кредит за текущо
потребление от 24.08.2012 г. и допълнително споразумение към него от 24.01.2017
г.: 28 337.15 лв. (двадесет и осем хиляди триста тридесет и седем лева и
петнадесет стотинки) – главница, ведно със законната лихва, считано от
28.11.2019 г. до окончателно изплащане на задължението; 1 667.88 лв. (хиляда шестстотин
шестдесет и седем лева и осемдесет и осем стотинки) – договорна лихва за
периода от 24.04.2019 г. до 25.11.2019 г.; 59.75 лв. (петдесет и девет
лева и седемдесет и пет стотинки) – наказателна лихва за периода от 23.10.2018
г. до 25.11.2019 г.; 15.74 лв. (петнадесет лева и седемдесет и четири
стотинки) – обезщетение за забава за периода от 26.11.2019 г. до 27.11.2019 г.;
120 лв. (сто и двадесет лева) – заемни такси.
ОСЪЖДА Г.П.Б., с ЕГН **********
*** да заплати на Банка ДСК“ АД, с ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, р-н Оборище, бул.
„Московска“ № 19 сумата от общо 1 908.02 лв – разноски в заповедното и исковото
производство.
ОСЪЖДА Банка ДСК“ АД, с ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, р-н Оборище, бул.
„Московска“ № 19 да внесе по набирателната сметка на ПОС сумата от 200 лв – увеличен
депозит за вещо лице.
ОСЪЖДА Г.П.Б., с ЕГН **********
*** да внесе по набирателната сметка на ПОС сумата от 200 лв – увеличен
депозит за вещо лице.
Решението
подлежи на обжалване пред АС Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на
страните.
ОКРЪЖЕН СЪДИЯ: