РЕШЕНИЕ
№ 73
гр. Пловдив, 16.01.2020г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД
- ПЛОВДИВ, Гражданско
отделение, IX въззивен
състав в открито
съдебно заседание на седемнадесети декември през
две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:ВИОЛЕТА
ШИПОКЛИЕВА
ЧЛЕНОВЕ:ФАНЯ
РАБЧЕВА
СВЕТОСЛАВ УЗУНОВ
при
участието на секретаря Ангелина Костадинова, като разгледа докладваното от мл.
съдия Светослав Узунов въззивно гражданско дело № 2668 по описа за 2019г., за
да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба от “ДЛВ-СИ“ ООД, против
решение № 2586/20.06.2019 г., постановено по гр.д. № 6648/2018 г., по описа на Пловдивски районен
съд, ХVІІ гр.с., с което е бил отхвърлен предявеният от дружеството против „М.“ ООД иск с правна квалификация чл. 422 от ГПК, вр. чл. 372 вр. с 367 от ТЗ вр. с чл. 79 ЗЗД за признаване
за установено, че ответникът дължи присъдената със заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 от ГПК по частно гр. дело № 780/ 2018 г. на Районен съд - Пловдив, IV бр. с. сума от 5
304,67 лева – главница, представляваща цена за извършени
транспортни услуги – превоз на пшеница, за която
сума е издадена фактура от 15.09.2014 г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на постъпване на
заявлението в съда – 15.01.2018 г. до окончателното изплащане.
Във възивната
жалба се посочва, че обжалваното решение е неправилно и незаконосъобразно,
постановено в нарушение на процесуалния и материалния закон, в разрез с практиката на Върховен касационен
съд и е необосновано. Твърди се, че в производството пред първата инстанция
безспорно е установено, че ищецът е извършил превоз на различни количества
пшеница от с. М., България до гр. А., Гърция и обратно, като превозът е бил
извършен на три пъти – първият и вторият път на 23.07.2014 г., а третият – на
24.07.2014 г., като за превозите са били съставени три броя товарителници с изпращач „М.“ ООД и получател гръцко
дружество. Сочи се, че гръцкото дружество е отказало доставките и те са били върнати на „М.“ ООД.
За така извършените транспортни услуги ищецът е издал надлежно процесната
фактура като първоинстанционният съд неправилно е приел, че трите броя превози
са предмет на трайно установена търговска практика и същите е следвало да се заплатят от гръцкото
дружество. Посочва се, че процесните превози са излизали извън рамката на така
утвърдената между трите дружества търговска практика, тъй като гръцкото
дружество не е приело стоката и същата е върната на ответника, който се явява и
получател на превозваната стока. Твърди се, че по делото безспорно е било
установено, че „М.“ ООД е подписал всяка от процесните товарителници без
забележки, с което ответникът се е съгласил с така извършената услуга. Счита
се, че е напълно безпредметен фактът, че гръцкото дружество не е отбелязало, че
цената на превоза не е платена от него. Твърди, че изводите на
първоинстанционния съд относно неосчетоводяването на процесната фактура са
неправилни, както и че съдът неправилно
е приел неосчетоводяването на процесната
фактура за сключване на неформален договор за превоз.
Моли се да бъде отменено обжалваното решение и вместо
него да се постанови ново, с което да се установи съществуването на вземане в полза на „ДЛВ-СИ“
ООД в размер на 5304,67 лв. от „М.“ ООД, представляващо дължима и незаплатена
от „М.“ ООД цена за транспортни услуги, подробно описани в исковата молба,
както и да се осъди „М.“ ООД да заплати на жалбоподателя дължимата законна
лихва върху това вземане от момента на подаване на процесното заявление, до
окончателното изплащане на задължението. Претендират се разноски.
По делото не е постъпил отговор на въззивната жалба. В
съдебно заседание процесуалният представител на въззиваемото дружество адв. Х.
оспорва жалбата като неоснователна и моли да бъде оставена без уважение.
Претендира разноски.
Окръжен съд - Пловдив, след преценка на събраните по
делото доказателства и становищата на
страните, приема за установено следното:
Жалбата е подадена в предвидения в закона срок от
лице, имащо право на жалба, срещу акт, подлежащ на обжалване и е процесуално
допустима. Разгледана по същество, жалбата е основателна.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните основания в
жалбата.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо -
постановено е в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по
граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за
съдебна защита. При
извършената проверка за правилност съгласно релевираните основания в жалбата,
съдът установи, че решението е неправилно, а въззивната жалба е основателна,
поради следните съображения:
Съдът е бил сезиран с иск за признаване за безспорно
съществуването на вземане в полза на жалбоподателя в размер на 5304,67 лв. с
включен ДДС от въззиваемото дружество, представляващо дължима и незаплатена
цена за извършени от жалбоподателя транспортни услуги във връзка с превоз на
пшеница, извършени на 23.07.2014г., 23.07.2014г. и 24.07.2014г., по
направлението с. М., България – гр. А., Гърция – с. М., България, за които е
издадена фактура № **********/15.09.2014г., ведно със дължимата законна лихва
върху вземането от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 от ГПК – 15.01.2018г., до окончателното изплащане на
задължението.
В производството пред въззивната инстанция никоя от
страните не оспорва приетото от съда от фактическа страна, а именно, че
жалбоподателят е извършил превоз на различно количество пшеница от с. М. до гр.
А. (Гърция), като е осъществил три превоза, от които първият и вторият път на
23.07.2014г. е превозил съответно 24 660 кг. пшеница и 25 880 кг, а третият път
на 24.07.2014 – е превозил 24 800 кг. пшеница. За превозите са били съставени
три броя товарителници – CMR с изпращач „М.“ ООД, получател -
гръцко дружество Flour Mills Thrakis и превозвач – „ДЛВ-СИ“ ООД, като съгласно
товарителниците и трите доставки на пшеницата – 24 600 кг, 25 880 кг
и 24 800 кг. са получени обратно от ответника съответно на 23.07.2014г. и
на 24.07.2014г. – графа 24 от товарителниците. Отбелязано е в графа 13 от
товарителниците, че получателят - гръцкото
дружество е отказало получаването на стоката, като впоследствие, след отказа на
чуждестранното дружество да получи стоката, ищецът е върнал превозваното
количество пшеница на ответника в с. М.. Тези обстоятелства не са били
оспорвани и в първоинстанционното производство и настоящият състав не може да
ги преразглежда, поради което ги приема за установени.
Въз основа на така установеното от
фактическа страна, от правна страна настоящият състав приема следното:
Случая касае извършването на превоз
на стоки от България до Гърция, поради което на основание чл. 1, пар. 1 от Конвенцията
за договора за международен автомобилен превоз на стоки (CMR) е приложима с
приоритетно действие Конвенцията, като за неуредените в нея въпроси се прилагат
правилата на вътрешното право – в този смисъл решение № 143/12.05.2016 г. по
т.д. № 1234/2014, ВКС, II т.о.
Съгласно чл. 4 от Конвенцията CMR, договорът за
превоз се установява с товарителница. Съгласно чл. 9, пар. 1 от Конвенцията CMR, товарителницата
удостоверява, до доказване на противното, условията на договора и получаването
на стоката от превозвача.
В случая договори за превоз
съществуват, като доказателство за това са представените три броя товарителници
(л. 6, 7 и 8 от първоинстанционното дело). Съгласно условията на
товарителниците, изпращач е бил „М.“ ООД, получател - гръцко дружество Flour Mills Thrakis и превозвач – „ДЛВ-СИ“ ООД. Не се спори и че превозът на стоки е бил
извършен от жалбоподателя. Ответникът не е оспорил и подписите в
товарителниците. По отношение на заплащането на цената, в товарителниците не е
било уредено кой дължи заплащането (съгласно липсата на посочване в графа 20 и
в графа 15 от товарителниците). Поради тази причина приложими са диспозитивните
правила на закона.
В Конвенцията CMR не е
уредено кой дължи заплащането на цената на превоза, когато това не е уредено в
товарителниците съгласно чл. 6, ал. 1, б. „и“ от Конвенцията. Поради което и в
настоящия случай е приложима нормата на чл. 372 от ТЗ. Съгласно чл. 372, ал. 1
от ТЗ товародателят плаща възнаграждението при сключването на договора, освен
ако е уговорено друго. В случая, с оглед на трайните търговски отношения между
страните, установени по делото, при предходните и последващите доставки е била
приложима разпоредбата на чл. 372, ал. 2 от ТЗ, съгласно която ако
възнаграждението не е платено от товародателя, то се плаща от получателя при
приемане на товара. Тоест уговорката между дружествата е била не товародателят
да заплаща възнаграждението, а получателят при приемането на товара, поради
което и гръцкото дружество е заплащало цената на превоза. В процесния случай
обаче получателят не е приел товара, като обстоятелствата, поради което не е
била приета стоката са ирелевантни в настоящия процес и не касаят превозвача.
Отказът да се приеме товарът е установен в графа 13 от товарителниците.
Съгласно чл. 15, пар. 1 от
Конвенцията CMR, когато, след
пристигане на стоката в местополучаването, се появят пречки за предаване,
превозвачът иска нареждания от изпращача. Ако получателят откаже стоката,
изпращачът има право да се разпорежда с последната, без да е необходимо да
представи първия екземпляр от товарителницата. В случая ищецът е следвало след
отказа на получателя да поиска указания от ответника, които да впише в графа 13
от товарителниците „Указания на изпращача“. По делото няма твърдения от страна
на ищеца да е поискал и получил указания от ответника-изпращач, а такива не се
установяват и в представените по делото товарителници. Въпреки това, безспорно
е между страните, че ищецът е върнал стоката на ответника в с. М., България,
който е удостоверил това с подпис и печат в графа 24 „Стоките получени“ от
товарителниците. В тази връзка следва да се посочи, че ответникът е приел
извършените действия от превозвача.
С оглед на посоченото, отношенията
между страните по заплащането на превозната цена, с оглед трайно установената
им търговска практика, са се уреждали съгласно чл. 372, ал. 2 от ТЗ –
изпращачът не е заплащал цената на превозното възнаграждение при товаренето на
стоката, превозвачът е извършвал превоза и е получавал възнаграждението от
получателя след приемането на товара. С отказа на получателя да получи стоката
обаче, той не е приел товара, поради което и не дължи превозното възнаграждение
тъй като не се е осъществила хипотезата на нормата – не е била приета стоката. В
тази връзка и съгласно чл. 372, ал. 1 от ТЗ в отношенията между превозвача от
една страна и изпращача и получателя от друга страна, превозното възнаграждение
за извършените превози в настоящия случай е дължимо от изпращача на товара,
който се явява ответника по иска. По делото няма доказателства за наличие на
някаква друга уговорка, която изпращачът и получателят да са имали с
превозвача.
Следва да се отбележи, че съгласно посоченото от
ответника в отговора на исковата молба, той е имал сключен договор за продажба
на пшеница с гръцкото дружество Flour Mills Thrakis, VAT ***, съгласно който всички разходи по
транспортирането на стоката, в това число и връщане на част от нея на
продавача, са за сметка на купувача, т.е. на гръцкото дружество. По делото не е
представен такъв договор с тези уговорки, но индиция за съществуването му е
установеното по делото извършено заплащане на превоза от страна на гръцкото
дружество при предходните и следващите доставки за периода юли-ноември 2014г.
Дори и такава договорка между двете дружества да съществува обаче, тя не е
противопоставима и не касае превозвача, който не е страна по тази сделка –
съгласно чл. 21, ал. 1 от ЗЗД. В тази връзка, правото на превозвача да иска
заплащането на извършения превоз от ответника в настоящия случай е доказано,
като при наличие на посочената в отговора на исковата молба уговорка между
ответника и гръцкото дружество, той би могъл да иска от него връщане на цената
на заплатения превоз.
По отношение на наведения довод от
процесуалния представител на въззиваемата страна за злоупотреба с права на
жалбоподателя при съставянето на процесната фактура, действително процесните превози
са били извършени през юли 2014г., а фактурата е била издадена през септември
2014г. Това обстоятелство обаче би било от значение за ангажиране на
административнонаказателната отговорност на жалбоподателя в случай, че се
констатира нарушение на задълженията му по данъчните закони, и не е предмет на
настоящото производство. Дължимостта на претенцията произлиза от облигационното
отношение между страните, а фактурата в настоящия случай не представлява
доказателство за съществуването му, тъй като е установено по делото, че е
едностранно подписана от ищеца и не е била осчетоводявана от ответника
(съгласно заключението на приетата по делото ССчЕ). В тази връзка и доказването
на съществуването на договора за превоз се осъществява чрез съставените
товарителници, а не чрез издадената фактура. Следва да се отбележи, че размерът
на ищцовата претенция по договорите за превоз, а именно – общо сума в размер на
5304,67 лв., е обективиран единствено в издадената фактура, но той не е бил
оспорван от ответника нито в хода на първоинстанционното производство, нито във
въззивното дело.
Въз основа на изложеното, първоинстанционното решение
е неправилно и следва да бъде отменено изцяло, като вместо това се постанови
ново, с което да се признае за установено, че ответникът дължи посочените в
исковата молба суми на ищеца на основание извършения превоз на стоки.
По разноските:
С
оглед изхода на спора следва въззиваемата страна да бъде осъдена да заплати на
жалбоподателя сторените разноски, включващи заплатената държавна такса в
заповедното производство в размер на 106,10 лв., държавната такса в
първоинстанционното производство в размер на 106,10 лв., държавната такса във
въззивното производство в размер на 106,09 лв. и сторените разноски за ССчЕ в
първоинстанционното производство в размер на 180 лв. или общо сума в размер на
498,29 лв. Претендира се и заплатено адвокатско възнаграждение за всяка една от
инстанциите, но по делото не са представени доказателства за заплащането на
такова нито в първоинстанционното, нито във въззивното производство, поради
което и такива разноски са недължими.
Мотивиран
от горното, съдът
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ изцяло решение № 2586/20.06.2019 г., постановено по гр.д.
№ 6648/2018 г., по описа на Пловдивски
районен съд, ХVІІ гр.с., като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО, че „М.“ ООД с ЕИК ********* със седалище и
адрес на управление: гр. Пловдив, ул. Васил Левски № 52, вх.А, ет.2 дължи на „ДЛВ-СИ” ООД, ЕИК *********
със седалище и адрес на управление: гр. Перник, ул. Кралевски път № 1, сумата
от 5304,67 лв., представляващи
дължима и незаплатена от „М.“ ООД цена за извършени от „ДЛВ-СИ“ ООД транспортни
услуги по неформален договор за транспорт на пшеница от село М., България, до
град А., Гърция, за която сума „ДЛВ-СИ“ ООД е издало фактура № **********/15.09.2014г.
и за която сума е издадена Заповед № 1830 за изпълнение на парично задължение
по чл. 410 от ГПК от 23.02.2018г. по ч.гр.д. № 780/2018г. на РС-Пловдив, IV бр.с., ведно
със законната лихва върху това вземане от датата на подаването на заявлението
за издаване на заповедта за изпълнение по чл. 410 от ГПК – 15.01.2018г., до
окончателното изплащане на задължението.
ОСЪЖДА „М.“ ООД с ЕИК ********* със
седалище и адрес на управление: гр. Пловдив, ул. Васил Левски № 52, вх.А, ет.2 ДА ЗАПЛАТИ на „ДЛВ-СИ” ООД, ЕИК ********* със седалище и адрес на управление:
гр. Перник, ул. Кралевски път № 1, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата в
размер на 498,29
лв. – сторени разноски в заповедното, първоинстанционното и въззивното
производство.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване на
основание чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.