Решение по дело №130/2019 на Окръжен съд - Перник

Номер на акта: 133
Дата: 22 април 2019 г. (в сила от 18 юни 2019 г.)
Съдия: Димитър Михайлов Ковачев
Дело: 20191700500130
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 27 февруари 2019 г.

Съдържание на акта

РЕШЕНИЕ

133

22.04.2019г.   град Перник

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

Пернишкият окръжен съд в открито съдебно заседание на 02.04.2019г., в следния състав :

                                                                       Председател : Методи Величков

Членове : Димитър Ковачев 

                                                                                   Мл. с-я Симона Кирилова

При участие на секретаря Емилия Павлова като разгледа докладваното от съдия Ковачев въззивно гражданско дело № 130 по описа за 2019г., за да се произнесе взе предвид следното :

Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивни жалби от М.С.А. и „Автомобилни превози-Радомир“ООД срещу Решение № 129 от 01.11.2018г., постановено по гр. д. № 219/2018г. по описа на Радомирски районен съд.

 „Автомобилни превози-Радомир“ООД обжалва решението в частта, с която е отхвърлен за сумата 7542,00 лева, предявеният от дружеството обратен иск срещу М.С.А.-съгласно уточнение в открито съдебно заседание от 02.04.2019г.

М.А. обжалва решението в частта, с която е уважен предявеният срещу него обратен иск на  „Автомобилни превози-Радомир“ООД за сумата от 958,00 получени без основание.

И двамата жалбоподатели обжалват и в частта по разноските.

„Автомобилни превози-Радомир“ООД иска отмяна на решението в обжалваната част и уважаване в пълен размер на предявения обратен иск.

М.А. иска отмяна на решението в частта за уважаване на обратния иск.

Постъпили са отговори от страните по делото на подадените жалби. Ищецът по първоначалните искове Ф.Ф. оспорва само жалбата на ответника по тези искове - „Автомобилни превози-Радомир“ООД, който от своя страна оспорва жалбата на М.А.. М.А. оспорва жалбата на „Автомобилни превози-Радомир“ООД.

В жалбата си „Автомобилни превози-Радомир“ООД излага оплаквания срещу решението в частта за отхвърляне на обратния иск като оспорва изводите на ПРС за даден от М.А. заем на дружеството. Излага оплаквания за неправилна преценка на писмените доказателства (ПКО и квитанции) като счита, че с тях не се доказва заем от А. в полза на дружеството, а само вноски в касата, които счита, че били от дейността на дружеството, което се подкрепяло от свидетелски показания. Посочва, че приходните ордери за сумите от 1360,00 лева и за 3800,00 лева не носели необходимите реквизити и не посочват основание за внасяне на суми, не са подписани, при което липсвал документ установяващ параметри на заемния договор и нямало основание за осчетоводяване на сумите като заем даден от А.. Представените квитанции към ПКО от м.01.2012, м.01.2013г. и м. 12.2013г. за сумите не установявали даден заем.  Липсвал и приходен ордер за сумата 6274,00 лева по квитанцията от м.01.2013г., поради което счетоводните записвания били недействителни.

М.А. обжалва решението с аргументи, че е дал заем и той не му е изцяло възстановен и това е констатирано от вещото лице, но РРС го осъдил да плаща и не е ясно защо.

В частта по главните искове на Ф.Ф. срещу жалбоподателя „Автомобилни превози-Радомир“ООД-ищец по обратния иск решението не е обжалвано и е влязло в сила.

ПОС след проверка по чл. 269 ГПК намира  решението за валидно и допустимо.

Относно неговата правилност ПОС е ограничен до оплакванията в жалбите и императивните материални норми.

От фактическа страна се установява, че дружеството жалбоподател е предявило като обратен иск по чл. 55, предл. 1 от ЗЗД. Твърдяло е, че с РКО от 03.12.2015г.; 07.12.2015г.; 16.12.2015г.; 23.12.2015г. и 08.11.2016г. е изплатило на ответника А. общо 8500,00 лева при липса на основание. РКО са представени и приети без оспорване по делото (л. 31;л.32;л.33;34;л. 37 от делото на РРС). В РКО като основание за разхода е вписано „възст. заем“. Относно сумата от 250 лева по РКО на л. 37 от делото на РРС не се спори, че А. я е получил вместо ищеца по главния иск.

Ответника А. не оспорва да е получил сумите по тези РКО, но твърди, че ги е получил като връщане на дадени от него лично заеми на дружеството. Твърди да е дал заем през м.01.2012г. за 3800,00 лева, през м.01.20134г. за 6274,00 лева; през м. 12.2015г. за 1360,00 лева. Представил е три квитанции към ПКО за същите суми с вписано основание „даден заем“, които квитанции не са оспорени по реда на чл. 193 ГПК.

Твърди че предаването и възстановяването на сумите било надлежно осчетоводено от дружеството. Нямал копия на ПКО, а само квитанциите, нямало как да представи ПКО за дадените в заем от него суми, защото били в офиса на дружеството. Представя и извлечения от счетоводните книги на дружеството с дата 08.08.2017г. :“Салда по контрагенти“.

Дружеството жалбоподател е оспорило тези твърдения на А. като е възразило, че паричните средства не са били лични на А., а са били от дейността на дружеството и не се касаело за предоставени заеми.

От адвоката на ищеца по обратния иск (дружеството жалбоподател) са представени и приети като доказателства в ОСЗ от 18.09.2018г. заверени копия на два броя ПКО (л. 84 от делото на РРС) от дати 30.12.2015г. с номер 47 за сумата от 1360,00 лева и от 13.01.2012г. с номер 20 за сумата от 3800,00 лева. В ПКО от 30.12.2015г е посочено, че се приема от А. сумата от 1360,00 лева без посочено основание за внасянето. В другия ПКО от 13.01.2012г. е посочено, че сумата е „заем“. По отношение на сумата 6274 лева се твърди да няма такъв ПКО. Такъв не е представен и от ответника по обратния иск.

И двата ордера не съдържат име и подпис на касиер, вносител или счетоводител

Според приетата СЧЕ дружеството води счетоводно два получени заема от Ф.Ф. (ищец по главния иск) и от М.А. (ответник по обратния иск). Вещото лице е посочило в СЧЕ, че е проверило всички РКО за 2016г., ПКО, платежни нареждания, касовата книга за 2012,2013 и 2015г., счетоводните записвания на ответника. В счетоводството възстановените на Ф. и на А. суми били отразени в сметка 499-други кредитори.

За сумите дадени от А. били предоставени на вещото лице в счетоводството на ответника (ищеца по обратния иск) три броя ПКО с дати от 12.01.2012, 21.01.2013 и 29.12.2015г. общата сума по тях била 11884 лева и била заприходена в касовата книга. При изслушване на заключението вещото лице е посочило, че извода за внесените от А. суми бил направен не въз основа на оригинали на ПКО, а въз основа на квитанциите към ПКО и счетоводните записвания по прихода в сметка 501 „каса в дружеството“ където сумата е записана като приход в касата.

При изслушването на заключението в ОСЗ вещото лице е посочило, че в офиса на самото дружество „..не са и предоставили документи“, а от счетоводната къща към която била препратена също твърдяли, че са върнали документите на самото дружество.

Посочило е, че ПКО представени от ищеца по обратния иск (л. 84 от делото) не са били предоставени на нея при изготвяне на експертизата. Посочила е, че заключението е изготвено само по счетоводните записвания в касовата книга, която проверило в оригинал. Посочило е, че към касовата книга по принцип се прилагат първичните документи-касови ордери. В книгата нямало зачерквания поправки добавки. Записванията са въз основа на първичните документи.

По реда на чл. 176 ГПК А. е заявил, че не е декларирал пред данъчните органи дадените от него на дружеството заеми.

При така установените факти ПОС намира изводите на РРС за частична основателност на предявения иск по чл. 55 ЗЗД са правилни.

Квитанциите към приходни ордери, представени в оригинал от М.А. и неоспорени от ответника са документи, изходящи от дружеството-ищец по обратния иск, имащи характеристиката на първични счетоводни документи. В тях изрично е посочено, че се касае за суми, които А. е предоставил на дружеството като заем. В подкрепа на този извод е и заключението на вещото лице, което е посочило, че сумите са заприходени в касата на дружеството, а получените средства дружеството води счетоводно като заем от А. по сметка 499 други кредитори и освен това в касовата книга проверена в оригинал няма зачерквания, прибавки и др. нередовности. Отделно в представените по делото от дружеството разходни касови ордери за изплатени на А. суми също е вписано основание възстановяване на заем. Извод, че сумите са предоставени в заем (най-малко за сумата от 3800,00) лева следва дори от представения от ищеца по обратния иск ПКО на л. 84 от делото, който макар и неподписан според изявленията на адвоката на ищеца в ОСЗ от 18.09.2018г. е бил в счетоводството на дружеството, както и другия ПКО на същият лист от делото.

Неоснователно е възражението, че квитанциите не доказват даване на заем. В Решение № 142 от 7.10.2016 г. на ВКС по т. д. № 1601/2015 г., II т. о., ТК, е прието, че :“…Предвид реалния характер на договора за заем за потребление по чл. 240, ал. 1 ЗЗД издадената от заемателя разписка или квитанция към приходен ордер, в която е удостоверил получаване на определена сума, служи като доказателство за сключването на договора за заем и за изпълнение на задължението на заемодателя да предостави на заемателя определена парична сума. Обективираното в квитанциите към приходни касови ордери изявление, че при подписването им лицето, което ги е издало /заемател/, е получило посочените в тях суми като заем, може да се приеме като достатъчно доказателство, че ищецът е провел пълно главно доказване на факта на реалното им предаване по договор за заем. Ако ответникът е релевирал в срока по чл. 131 ГПК правоизключващо възражение, че получаването на сумите е на друго основание, различно от удостовереното в квитанциите към ПКО, и е представил доказателства, удостовереното в квитанциите към приходните касови ордери обстоятелство за получаване на сумите като заем следва да бъде обсъдено заедно с всички събрани по делото доказателства.“

В случая дружеството е твърдяло друго основание на получаването на сумите (собствени средства на дружеството от дейността му), но не е представило доказателства в тази насока и следва да се приеме, че е налице даден от А. заем.

Вярно е, че през периодите посочени в счетоводните документи А. е бил управител на дружеството, но това не води до автоматичен извод за извършвани от негова страна действия по фиктивно задължаване на дружеството. Показанията на разпитания свидетел също не сочат на това. Свидетеля е служител в дружеството до 2012г., а заемите са предоставени от началото на 2012г и през 2013 и 2015г., в които периоди свидетеля не е работил в дружеството, а е бил негов контрагент (наемател) и преки впечатления не би могъл да има относно воденето на счетоводството на дружеството и действията на управителя.. Това, че не са представени ПКО от А. не води до друг извод, защото поначало ПКО остава за дружеството, а квитанцията към него се предава на вносителя на сумата, койот не би могъл да разполага със самия ПКО и квитанцията е достатъчно доказателство съгласно посочената практика на ВКС. А и самият ищец е представил два ПКО (в ОСЗ на 18.09.2018г) за които е твърдял, че били в счетоводството, което противоречи на твърдението му от същото заседание, че липсвали такива.

Предвид неоспорените писмени доказателства и приетата експертиза и липсата на други доказателства които да ги опровергават следва извод, че ответника А. е предоставял заеми на дружеството в размерите посочени в трите представени в оригинал квитанции като последния такъв е от 29.12.2015г за сумата 1360,00 лева според вещото лице.

Общият им размер е установен от вещото лице на 11884 лева. Следователно е било налице  правно основание на което А. е получил част сумите по РКО на 31;л.32;л.33;34.

От тези РКО и от експертизатата се установява, че до 23.12.2015г. на А. са възстановени 11482,00 лева.

Същевременно обаче се установява, че до 23.12.2015г. сумите предоставени от А. на дружеството са общо 10524,00 лева (3800,00 лева на 12.01.2012г. и 6724,00 лева на 13.01.2013г.).

Тоест на А. към 23.12.2015г. са предоставени повече средства от тези които е дал в заем към тази дата. Разликата е 958,00 лева. За тези 958,00 лева липсва основание за получаването им от А. към датата на която са получени и те подлежат на връщане от него на дружеството, както правилно е приел РРС. Останалите получени от него суми са получени на правно основание и не подлежат на връщане.

Възраженията на А., че имал още да взема от дружеството, а бил осъден са неоснователни.

Действително според експертизата той има да получава още 402,00 лева, но тези изводи на СЧЕ са направени при съобразяване на последния даден от него заем на 29.12.2015г., а към 23.12.2015г. той вече е получил повече пари отколкото е дал в заем както се посочи по-горе, а за уважаване на иска е релевантно дали към датата на разместване на имущественото благо е имало основание затова. По делото няма направено възражение за прихващане между сумите които е получил в повече А. от дружеството със сумата, която дружеството следва да му възстанови по последния заем за 1360,00 лева, при което правилно РРС е уважил частично иска за сумата 958 лева тъй като се установява, че най-късно към 23.12.2015г (преди последния заем) А. я е получил без да е налице доказано основание за получаването ѝ.

Предвид гореизложеното и двете жалби са неоснователни, а решението следва да бъде потвърдено, вкл. в частта му по разноските.

За въззивното дело на страните не се дължат разноски поради отхвърлянето и на двете жалби, а няма и доказателства да са плащани адвокатски хонорари.

Водим от гореизложеното съдът

РЕШИ   :

 

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 129 от 01.11.2018г., постановено по гр. д. № 219/2018г. по описа на Радомирски районен съд.

Настоящото решение подлежи на обжалване пред Върховен касационен съд в едномесечен срок от връчването му на страните.

 

 

Председател:                     Членове:  1.                                     2.