Р Е
Ш Е Н
И Е
№
град С., 06.01.2016 година
В ИМЕТО
НА НАРОДА
Софийски градски съд, Гражданска колегия, І отделение, 1
състав, в публично заседание на двадесет и втори ноември през две хиляди и шестнадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АСЕН
ВОДЕНИЧАРОВ
при секретаря В.С., като разгледа докладваното от съдия
Воденичаров гр. дело № 10231 по описа за 2013 година и за да се произнесе, взе
предвид следното:
Предявени
са обективно и субективно съединени искове с правна квалификация чл. 26, ал. 1,
пр. 1 ЗЗД, чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД.
Производството
по делото е образувано по предявени от Р.В.М., ЕГН ********** и Р.А.М., ЕГН **********
против “Ю.И Е.Д..Б.” АД искове по пункт І от исковата молба - с правно
основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД във вр. с чл. 143 вр. чл. 144 вр. чл. 146 и чл. 147 ЗЗП за обявяване
нищожността на следните клаузи от Договор за кредит за покупка на недвижим имот
HL 42178/11.08.2008г. – чл. 3, ал. 1,
чл. 3, ал. 5, чл. 6, ал. 3, чл. 12, ал. 1, както и чл. 23, ал. 1 и ал. 2,
както и по пункт ІІ - искове с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за
солидарно осъждане на ответника да им заплати сумите от 5683.77 швейцарски
франка /с левова равностойност 9 229.14 лв./, представляваща недължимо платена
сума при начална липса на основание и представляваща разлика от предварително
договорените анюитетни вноски и заплатените от тях за 43 месеца завишени такива
в резултат на едностранна промяна на лихвата от страна на Банката за периода от
подписване на договора – 11.08.2008 г. до датата на завеждане на исковата молба
в съда – 03.04.2012 г., както и сумата от 40 швейцарски франка /с левова равностойност – 64.96 лв./ платена без
основание и представляваща надплатена сума за месечна такса за управление на
кредита за същия период, ведно със законната лихва върху посочените суми от датата
на завеждане на исковата молба в съда до окончателното им изплащане.
На следващо
място по пункт ІІІ от исковата молба, в условията на евентуалност по отношение
на иска по пункт ІІ /съобразно дадени уточнения от процесуалния представител на
ищците на 08.04.2014
г. на л. 134 от делото/ е предявен и иск за заплащане на сумата от 100
швейцарски франка – представляващи надплатено, поради неправилно изчисляване на
лихвата от Банката за периода от 11.08.2008 г. до датата на завеждане на
исковата молба в съда, ведно със законна лихва върху тази сума от датата на
исковата молба до окончателното й изплащане.
В
допълнителна искова молба, депозирана по реда на чл. 372 ГПК е направено и искане
за обявяване нищожността и на клаузите по чл. 2, ал. 1 и чл. 6, ал. 2 от Договора
за кредит за покупка на недвижим имот HL 42178, поради това, че същите са
неравноправни което искане, съдът намира, че е допустимо и следва да бъде
разгледано в настоящото производство. Това е така, тъй като съдът има служебни
правомощия да преценява наличието на неравноправни клаузи, в договорите,
сключени с потребители.
По
отношение на предявения в допълнителната искова молба с допълнителен петитум осъдителен
иск с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД за солидарно осъждане на ответното
дружество да заплати сумата от 100 швейцарски франка /впоследствие изменен на
5 563.68 щв.франка/, представляваща надплатена сума поради валутна разлика
между швейцарския франк и еврото, тъй като ищците не е следвало да връщат
месечните си вноски в щвейцарски франкове, а в евро, ведно със законната лихва
върху тази сума, съдът намира, че същият е недопустим. Основание за това е, че така
заявената претенция по своята същност представлява предявяване на нов иск, а не
уточнение, пояснение или изменение на първоначално предявявените искове, което
е недопустимо в настоящия процес с оглед разпоредбата на чл. 372, ал. 2 ГПК.
Във връзка с изложеното, съдът намира, че така предявения иск следва да се
остави без разглеждане като недопустим, а производството по него следва да бъде
прекратено.
В исковата молба ищците
твърдят, че на 11.08.2008 г. са сключили с ответното дружество Договор за
кредит за покупка на недвижим имот, по силата на който като кредитополучатели са
получили кредитен лимит в швейцарски франкове, в размер на равностойността в
швейцарски франкове на 126 000 евро, като кредитът е бил обезпечен с ипотека. Месечната
анюитетна вноска била определена на 1268,03 швейцарски франка, но след няколко
месеца, същата е била променена едностранно от страна на Банката на 1403.56
щвейцарски франка, т.е. с 135.53 швейцарски франка повече от първоначално
договореното. Въпреки несъгласието си с променената вноска, те продължили да
изплащат точно сумите по кредита под страх от инициране на производство по чл.
417 ГПК. Поддържат, че разликата между действително договорената месечна
анюитетна вноска и платената реално цена е недължимо платена, тъй като се
основава на недействителни клаузи от договора, даващи право на ответника да
коригира погасителните вноски. По тази причина е била завишена и годишната
такса за управление на кредита, в сравнение с първоначално договорената, поради
което разликата между реално договорената и действително заплатената такса също
подлежи на връщане като недължимо платена. Причината за това е, че се касае за
нищожни клаузи от процесния договор, а именно - чл. 3, ал. 1, чл. 3, ал. 5, чл.
6, ал. 3, чл. 12, ал. 1 и чл. 23, ал. 1 и ал. 2, които позволяват на ответника
да накърнява договорното равноправие и едностранно да променя лихвения процент
по кредита, а оттам и значително да завишава анюитетните вноски.
Ищците
твърдят, че горепосочените клаузи попадат под приложното поле на чл. 143 от ЗЗП. На първо място считат, че е
налице фактическият състав на чл. 143, т. 3, съгласно който нервавноправна клауза е
тази, която “поставя изпълнението на задълженията на търговеца или доставчика в
зависимост от условие, чието изпълнение зависи единствено от неговата воля”. В
тази връзка сочат, че съгласно клаузите на договора Банката е имала задължение да
предостави швейцарски франкове на кредитополучателите и същият да бъде усвоен
от тях в тази валута. Механизмът на усвояване на кредита, обаче се осъществява чрез
блокирана сметка на кредитополучателите, до която същите реално са нямали
достъп като са получили сумите по отпуснатия кредит в евро. В тази връзка твърдят, че те не са получавали и никога не са
разполагали с швейцарски франкове. Посочват, че причината за това е, че
Банката е поставила изпълнението на единственото си задължение да отпусне
швейцарски франкове в собствената си воля, тъй като блокираната сметка е
едностранно условие на Банката. По този начин ищците излагат, че са били лишени
от възможността и правото да ползват швейцарски франкове, въпреки че съгласно
договора са задължени да връщат именно в тази валута.
На следващо
място считат, че процесните клаузи са неравноправни по смисъла на чл. 143, т.
10 от ЗЗП, тъй като същите съдържат условието и на този текст, а именно - възможна промяна от страна на Банката на
лихвения процент при непредвидени в договора основания. В този смисъл излагат,
че посочването само на БЛП на Банката се характеризира с неопределеност, която
навежда на извод, че изцяло в нейната власт е да преценява наличието от една
страна на причина и от друга основателност на тази причина за вдигане на
лихвения процент. Методиката, по която се изчислява БЛП е неясна за тях като
потребители, като същата е поставена изцяло във властта на ответника. На трето място, посочват, че клаузите
са неравноправни и по смисъла на чл. 143, т. 12 от ЗЗП, съгласно, който
неравноправна клауза е тази, която дава право на търговеца или доставчика да
увеличава цената, без потребителя да
има право в тези случаи да се откаже от договора, ако окончателно
определената цена е значително завишена в сравнение с цената, уговорена при
сключването на договора. В настоящия случай, цената на услугата, т.е. лихвата,
която следва да заплатят за срока до края на договора е завишена многократно -
с около 65 463,47 швейцарски франка, а за ищците като потребители не е
уговорена в договора нарочна възможност
при тази хипотеза да се откажат от него.
На следващо
място ищците излагат, че посочените клаузи от договора за кредит са
неравноправни и по смисъла на чл. 146, ал. 2 ЗЗП, тъй като не са индивидуално
уговорени. В тази връзка считат, че съгласно чл. 146, ал. 1 ЗЗП посочените клаузи следва да бъдат обявени за
нищожни. Ищците излагат, че в случая разпоредбите на чл. 144, ал. 2, т. 1 и т.
2 не дерогират посочените клаузи, а също така е неприложима и разпоредбата на
чл. 144, ал. 3 ЗЗП като излагат съображения и в тези насоки. Ищците сочат, също
така, че процесните клаузи противоречат и на Дирекитва 93/13/ЕИО на Съвета относно
неравноправните клаузи в потребителските договори.
Във връзка с изложеното считат, че е налице
фактическият състав на чл. 55, ал. 1 от ЗЗД, тъй като те са заплатили на
Банката – ответник парични суми, които не дължат, поради неправомерно вдигане
на лихвения процент, като излагат, че липсва основание още при самото
престиране на сумите. В тази връзка молят съда да прогласи на основание чл. 26,
ал. 1 ЗЗД за нищожни процесните клаузи от договора, тъй като противоречат на
закона и са неравноправни, както и да осъди ответника по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД да им заплати солидарно сумите горепосочените суми. Претендират и
направените по делото разноски.
Ответникът „Ю.Б.“ АД оспорва
предявените искове като неоснователни. На първо място счита, че когато
договорът е обезпечен с ипотека, както в процесния случай, същият не се регламентира от ЗПК,
поради което този договор не се третира от законодателя за потребителски по см.
на ЗПК, респ. на ЗЗП, а това означава, че физическото лице по такъв договор
губи качеството на потребител. В тази връзка и по аргумент за противното съгласно чл. 24 ЗПК, счита, че процесният
договор не е между неравноправни страни и кредитополучателят не се нуждае от
специалната защита по посочените два закона. На следващо място ответникът оспорва
твърденията на ищците, относно неравноправността на атакуваните договорни
клаузи поради попадането им в приложното поле на чл. 143 ЗЗП. Твърди, че неоспорено
е от ищците обстоятелството, че са приели условията на процесния договор за
предоставяне на кредитен лимит в швейцарски франкове в размер на
равностойността в швейцарски франкове на 126 000 евро по курс „купува“ за
швейцарския франк към евро/евро на ответното дружество в деня на усвояване. Твърди,
че с полагането на подписи върху всяка страница от договора, ищците са удостоверили
постигането на общата воля за условията по договора. Оспорва твърденията на
ищците за нищожност на процесните клаузи поради противоречие с чл. 143, т.3, т.10
и т.12 като неоснователни, доколкото счита, че цитираните клаузи от договора
нямат характер на неравноправни такива като излага съображения в тази насока.
На следващо място, оспорва твърденията, че процесните клаузи са неравноправни
по смисъла на чл. 146, ал. 2 ЗЗП тъй като не са индивидуално уговорени. В тази
връзка твърди, че посочените клаузи са уговорени индивидуално с ищците,
вследствие на проведени предварителни преговори. Излага, че договорът е бил сключен по искане на ищците и при пълното му
индивидуално разглеждане от Банката, съобразявайси се с желанията и
възможностите им. В тази връзка посочва, че те са имали възможност да се
запознаят с клаузите на договора,
да предоставят на
ответника своите предложения по текстовете, които не приемат, да зададат конкретни въпроси
относно неясноти в приложимата методология за
определяне на лихвата, да възразят срещу извършеното
превалутиране, а също така и да откажат да сключат
договора. Ответникът твърди, че не са
налице и условията на чл. 144, ал. 2, т. 1 ЗЗП, а са налице условията за прилагане на чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП. На следващо място излага, че ищците сами са избрали и са се съгласили с
валутата и с възможността за превалутирането й, като същото е извършено със
знанието и съгласието им, поради което счита, че рисковете от курсовите разлики
следва да се понесат от тях. Във връзка с изложеното счита, че исковите
претенции за прогласяване нищожността на посочените клаузи от договора се
неоснователни и следва да се оставят без уважение. Оспорва и основателността на
предявените осъдителни искове по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД като предявени въз
основа на неоснователен иск по чл. 26 ЗЗД. При условията на евентуалност прави
възражение за изтекла погасителна давност на основание чл. 111 ЗЗД. Оспорва и
претенцията за присъждане на законна лихва. Прави възражение за прекомерност на
претендиратното адвокатско възражение на ищцовата страна на основание чл. 78,
ал. 5 ГПК. Претендира разноски.
Съдът като прецени събраните по
делото доказателства и доводите на страните, съобразно разпоредбата на чл. 235,
ал. 2 от ГПК, намира за установено от фактическа страна следното:
На 11.08.2008 г. е сключен Договор
за кредит за покупка на недвижим имот HL 42178, с който „Ю.И Е.Д..Б.” АД
предоставя на Р.В.М. и Р.А.М. като кредитополучатели, кредитен лимит в
швейцарски франкове в размер на равностойността в швейцарски франкове на 126 000
евро по курс „купува” за швейцарския франк към евро на Банката в деня на
усвояване на кредита, както следва: 1. равностойността в швейцарски франкове на
18 000 евро по курс “купува” за швейцарския франк към евро на Банката в деня на
усвояване на кредита за покупка на следния недвижим имот - АПАРТАМЕНТ № 4, находящ се в гр. С., ул. “********,
със застроена площ от 58.31 кв.м. ведно с прилежащите идеални части от общите
части на сградата и от правото на строеж върху държавно място, съгласно
Нотариален акт № 74, том LLXXXІІ, дело № 25888 от 1997 г. на нотариус К.
Белазелкова, както и 2. равностойността нав швейцарски франкове на 108 000 евро
по курс “купува” за щвейцарския франк към евро на Бнката в деня на усвояване на
кредита, за други разплащания, срещу задължението на кредитополучателите да
върнат кредита, заедно с дължимите лихви, в сроковете и при условията на
договора.
В чл. 1, ал. 2 е договорено, че общият
размер на предоставените суми по кредита в швейцарски франкове не може да
надвишава максималния размер на кредита по чл. 1, ал. 1 от договора, а в ал. 3
е предвидено, че в деня на усвояване на кредита страните подписват приложение №
1, представляващо неразделна част от него, в което посочват приложимия към
същата дата курс „купува“ за швейцарския франк на „Ю.И Е.Д..Б.“ АД, както и
конкретно определения съобразно този курс размер на кредита в швейцарски
франкове. В чл. 2, ал. 1 от договора страните са уговорили, че разрешеният
кредит се усвоява по блокирана сметка на кредитополучателя Р.М. в швейцарски
франкове. В чл. 2, ал. 4 е предвидено, че усвоеният кредит в швейцарски
франкове по сметката по ал. 1 се превалутира служебно от Банката в евро по
търговски курс „купува” на швейцарския франк към евро на Банката за съответната
валута в деня на усвояването, като се превежда по открита в Банката сметка нa
кредитополучателя в съответната валута, както и че с подписване на договора
кредитополучателят дава своето безусловно и неотменимо съгласие и оправомощава
Банката за служебното извършване на описаните действия. В чл. 3, ал. 1 от
договора страните са постигали съгласие, че за усвоения кредит кредитополучателят
дължи на Банката годишна лихва в размер на сбора на Базовия лихвен процент на „Ю.И
Е.Д..Б.” АД за жилищни кредити в швейцарски франкове /БЛП/, валиден за
съответния период на начисляване на лихвата плюс договорна надбавка от 1 пункт.
Към момента на сключване на договора БЛП на „Ю.И Е.Д..Б.” АД за жилищни кредит
в швейцарски франкове е в размер на 5 %. В чл. 3, ал. 5 е предвидено, че действащият
БЛП на Банката за швейцарски франкове не подлежи на договаряне и промените за
него стават незабавно задължителни за страните. Банката уведомява
кредитополучателя за новия размер на БЛП за швейцарски франкове и датата, от
която той е в сила чрез обявяването им на видно място в банковите салони, като
договорената в договора надбавка не се променя. Съгласно чл. 6, ал. 2 от
договора погасяването на кредита се извършва във валутата, в която същият е
разрешен и усвоен – швейцарски франкове. В чл. 6, ал. 3 от е предвидено, в
случай, че по време на действието на договора Банката промени БЛП, то размерът
на погасителните вноски се променя автоматично в съответствие с промяната, за
което кредитополучателят с подписване на договора дава своето неотменяемо и
безусловно съгласие. В чл. 12, ал.1 е договорено, че Банката запазва правото си
по време на действие на договора да променя Тарифата за условията, лихвите,
таксите и комисионните, които „Ю.И Е.Д..Б.” АД прилага при операциите си, както
и приложимите лихви по кредита в швейцарски франкове или друга валута при
евентуалното му превалутиране по реда на чл. 21. Измененията в Тарифата и/или
влизат в сила от деня на приемането им от компетентните банкови органи и са
задължителни за страните по договора. В чл. 12, ал. 2 е предвидено, че за
промените по чл. 12, ал. 1 Банката уведомява кредитополучателя чрез съобщения в
банковите салони и на интернет страницата й. Съгласно чл. 21, ал. 1 от договора
кредитополучателят има право да поиска от Банката да превалутира предоставения
му кредит в швейцарски франкове съответно в евро/лева, като за услугата се
съгласява да заплати съответната комисионна съгласно действащата към датата на
превалутирането Тарифа на Банката. В чл. 21, ал. 2 е предвидено, че с
подписването на договора кредитополучателят се съгласява, в случаите по ал. 1,
Банката да превалутира кредита в евро по обявения курс „купува“ на Банката за
швейцарски франкове за датата на
превалутирането, както и да прилага по отношение на превалутирания кредит
лихвените проценти, обявени от Банката по реда на чл. 12, ал. 2 за съответната
валута и вид на кредита. Съгласно чл. 22 превалутирането се определя като
промяна на валутата, в която се изчислява стойността на задължението, при което
следва да се приложи съответния лихвен процент, приложим за новата валута на
кредита при изчисляване на лихвата по същия. В чл. 23, ал. 1 от договора кредитополучателят
декларира, че е запознат и съгласен с обстоятелството, че промяната на обявения
от банката курс купува и/ или продава на швейцарския франк към евро/ лева,
както и превалутирането по чл. 21 от договора може да има за последица,
включително в случаите по чл. 6, ал. 2, повишаване на размера на дължимите
погасителни вноски по кредита изразени в евро/ лева, като напълно приема да
носи за своя сметка риска от такива промени и повишаване, както и че е съгласен
да поеме всички вреди /включително и пропуснати ползи/, произтичащи от
промяната на валутните курсове и новите лихви, приложими по превалутирания
кредит. В чл. 23, ал. 2
кредитополучателят декларира, че е изцяло запознат и разбира икономическия
смисъл и правните последици на разпоредбите на чл. 6, ал. 2 и чл. 21-23 от
договора, както и че е съгласен с настъпването им. Към договора е приложен и
погасителния план, който е неразделна част към него, като от същия се
установява, че датата на усвояване на кредита е 15.08.2008 г. като дължимата
медечна вноска към тази дата е в размер на 1268.03 швейцарски франка.
Представено е и Приложение № 1
към договора за банков кредит HL 42178/11.08.2008 г., с което
кредитополучателите Р.М. и Р.М. са удостоверили, че датата на усвояване на
кредита е 15.08.2008 г., като към тази дата приложимия курс “купува” за
швейцарския франк на “Ю.И Е.Д..Б.” АД към евро е 1.6579236 като определения
съобразно този курс размер на предоставения и усвоен от кредитополучателя
кредитен лимит в швейцарски франкове по чл. 1 от договора е 208 899 швейцарски
франка.
По делото е приложен и
Нотариалния акт за покупко-продажба на недвижим имот № 187, том V, рег. №
14135, дело № 905 от 2008 г. на нотариус В. Ивчева, видно от който ищците са
придобили правото на собственост върху гореописания недвижим имот от продавача Е.
П. С.. Представен е и нотариалния акт за учредяване на договорна ипотека № 188,
том V, рег. № 14316, дело № 906 от 2008 г., видно от който ищците по делото Р.В.М.
и Р.А.М. са учредили в полза на кредитора – “Ю.И Е.Д..Б.” АД ипотека върху
собствения си недвижим имот, описан по-горе.
По делото не се спори, а и от
представените по делото писмени доказателства се установява, че от 15.11.2008г.
ответникът – “Ю.Б.” АД е увеличил базовия лихвен процент едностранно.
От заключението на изслушаната
съдебно-счетоводна експертиза по делото се установява, че първоначално
договорената анюитетна месечна вноска е била в размер на 1 268,03 шв. франка
(главница и лихва), съгласно погасителния план към Договор за кредит за периода
от 15.09.2008 г. до 15.03.2012 г. /43 месеца/, като общата сума на вноските е
трябвало да бъде в разме на 54 525,29 шв. франка. Съгласно експертизата за
периода от 15.08.2008г. до 03.04.2012 г. са осчетоводени 43 месечни вноски в
общ размер 60 088,97 шв. франка. Надплатената сума, изчислена като разлика от
общия размер на осчетоводените по сметката 43 бр. месечни вноски за погасяване
на задължения и общия размер на същия брой вноски по първоночално договорената
месечна анюитетна вноска (1 268,03 шв.фр.) от сключване на договора -
11.08.2008г. до завеждане на исковата молба - 03.04.2012 г. вкл. е в размер на
5 563,68 шв.франка. От заключението
се установява, че разликата между платените от ищците такси и таксите, които е
трябвало да бъдат платени по първоначално определените месечни вноски, при
отчитане промяната в съотношението между главницата и лихвата за периода от
11.08.2008 г. до 03.04.2012 г. е в размер на 9.54 швейцарски франка.
В експертизата е посочена и Методиката
за изчисляване на БЛП на Банката – ответник към момента на сключване на
процесния договор, както и начина на функциониране на БЛП. Съгласно нея като референтен
лихвен процент се използва БЛП, който се определя като сбор от два компонента -
трансферна цена на ресурса и буферна надбавка. В методологията е посочено какво
представляват тези два компонента и кои фактори влияят върху формирането им. От
експертизата се установява, че промяната на БЛП става при промяна на един или
повече от изброените по-горе компоненти и в този случай е налице основание за
актуализация на БЛП, като при промяна Банката уведомява клиентите по
установените от закона начин. Органът на Банката, коййто отговаря за определяне
на БЛП е Комитета по управление на активите и пасивите /КУАП/, като същият е отговорен
за първоначалното определяне и последващи промени в размера на БЛП. Нивата на
БЛП се разглеждат и при необходимост се актуализират при всяко заседание на КУАП.
Методиката за определяне на БЛП е приета от АЛКО на „Ю.Б.“ АД.
Според методиката на банката
месечната анюитетна вноска за периода от 11.08.2008г. до завеждане на исковата
молба - 03.04.2012 г. е трябвало да бъде в размер (главница и лихва), както
следва: за периода от 15.09.2008г. до 15.10.2008г. - 1 268,03 шв.фр., а за
периода от 15.11.2008г. до 15.03.2012г. – 1573,54 шв.фр. Съгласно изводът на
вещото лице методиката на Банката е била спазена и съответно изчисляването на
лихвата по кредита за посочения период.
От експертизата се установява
също така, че в съответствие с чл.1 ал.1
от Договора за кредит Банката е предоставила на Кредитополучателя кредитен
лимит в швейцарски франкове, в размер на равностойността в швейцарски франкове
на 126 000,00 евро по курс „купува“ за швейцарския франк към евро на Банката в
деня на усвояване на кредита. Съгласно чл. 2, ал.1 от Договора по направената
валутна сделка тип „Арбитраж” са купени 208 898,38 шв.фр. в равностойност 126 000,00
евро, при курс „купува“ 1 шв.фр. = 1,657924 лв., които са постъпили по
блокираната сметка на кредитополучателя в „Ю.И Е.Д..Б.”АД. Във връзка с чл. 2, ал.4
от Договора усвоеният кредит в швейцарски франкове реално е превалутиран
служебно от Банката в евро по търговски курс „купува” на швейцарския франк към
евро на Банката в деня на усвояването, като е преведен по открита сметка на
Кредитополучателя. Видно от заключението, в резултат на плащането на
анюитетните вноски в швейцарски франкове надплатените суми за този период на
база първоначалния погасителен план са в размер 5 563,68 шв. франка, които по
курс купува са 3 355,81 евро (5 563,68 шв.фр. : 1,657924). Въз основа на това
вещото лице е посочило, че сумите, които са надплатили ищците вследствие на
това, че са плащали месечните анюитетни вноски в швейцарски франкове, а не в
евро за периода от 11.08.2008г. до 03.04.2012г. са 3 355,81 евро.
В съдебно заседание
съдебно-счетоводната експертиза е оспорена от ищцовата страна, поради което е
допусната повторна експертиза по делото. В заключението на същата изцяло се потвърждава,
че размерът на надплатената сума, която представлява разлика от общия размер на
осчетоводените 43 бр. месечни вноски и общият размер на тези вноски по
първоночално договорената месечна анюитетна вноска от 11.08.2008 г. до 03.04.2012
г. вкл. е 5 563,68 шв.франка. Размерът на надплатените такси за този период е
9.54 швейцарски франка. В повторната експертиза е посочено, че поради липса на
посочена формула за изчисляване на БЛП, по която може да се извърши
преизчисляване на неговата стойност не може да се отговори на въпроса дали е спазена
Методологията и съответно изчисляването на лихвата по процесния кредит за целия
исков период, както и дали е имало основание за намаляването на БЛП и с колко. В
заключението се потвърждава, че процесният кредит е бил усвоен от еврова
сметка, както и че сметката за швейцарския франк е била блокирана и ищците не
са могли да разполагат с тази валута.
По делото е допуснатото и допълнително
заключение на съдебно-счетоводна експертиза, от което се установява, че размерът
на дължимата сума в евро, в т.ч., лихва, главница и такси, при отчитане
действащите за кредити в евро БЛП за периода 15.09.2008 г. -15.03.2012 г.
възлиза общо на 36 540,33 евро – лихва; 4396,15 евро – главница и 1598.68 евро
– такса.
По делото прието и допълнителна заключение
към експертизата, от което се
установява, че стартовото ниво на БЛП за ипотечни кредити на Банката към
01.01.2006г. е 6,00%., като нивата на БЛП за периода от 2007 г. до 2014 г. са
посочени в Таблица 8 към заключението. Вещото лице сочи, че договорната
надбавка е величина, която се определя индивидуално за всеки кредитополучател,
тъй като изразява риска във връзка с неговата кредитоспособност към момента на
кандидатстване за кредита и е различна за всеки кредитополучател.
При така установена фактическа
обстановка, съдът приема от правна страна следното:
По делото не е спорно, а се
установява и от представените писмени доказателства, че между страните по делото съществува валидно
облигационно отношение, произтичащо от сключен на 11.08.2008 г. Договор за
банков кредит № HL 42178, чиято регламентация се съдържа в разпоредбите на чл.
430 – чл. 432 от ТЗ. По силата на
договора ответната страна „Ю.Б.“ АД е отпуснала на ищците кредитен лимит в
швейцарски франкове в размер на равностойността в швейцарски франкове на 126 000
евро по курс „купува” за швейцарския франк към евро на Банката в деня на
усвояване на кредита за покупка на недвижим имот срещу задължението на кредитополучателите да върнат главницата, заедно с
уговорената лихва по кредита.
Съдът намира за неоснователно
възражението на ответника за недопустимост на исковите претенции, поради това,
че процесният договор като обезпечен с ипотека не се регламентира от ЗПК,
поради което и не се третира от законодателя за потребителски по см. на ЗПК,
респ. на ЗЗП, което означава, че
физическото лице по такъв договор губи качеството на потребител, поради което и
не се нуждае от специална защита по реда на посочените закони. Настоящият съдебен състав
приема на първо
място,
че възникналите
облигационни отношения касаят физически лица, на които е предоставен банков
кредит, който не е предназначен за извършване на търговска или професионална
дейност, поради което и същите имат качеството на потребители по смисъла на §
13, т. 1 от ДР на ЗЗП, а Банката на търговец по смисъла на § 13, т. 2 от ДР на ЗЗП. Договорът за банков кредит е
търговска сделка от категорията банкови сделки, имащи за предмет предоставяне
на финансова услуга, свързана с дейността на кредитни институции, по смисъла на
пар.13, т.12 от ДР на ЗЗП, обн. в ДВ, бр. 99 от 09.12.2005 г., в сила от
10.06.2006 г. Като такъв вид търговска сделка за предоставяне на финансова
услуга, той попада в приложното поле на ЗЗП, вкл. нормите на чл.143 - 146 от
ЗЗП /по арг. от чл.144 от ЗЗП, уреждащ изключенията, при които е неприложимо
правилото за приемане за неравноправна клауза в договор, сключен с потребител/.
Процесният договор за банков ипотечен кредит е сключен на 11.08.2008 г., по
време на действието на горепосочения ЗЗП в редакцията му, публ. в ДВ бр.36 от
04.04.2008 г., приложима към процесното правоотношение и инкорпорирала нормите
на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните
клаузи в потребителските договори.
Съгласно чл.143 от ЗЗП
неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова
вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и
потребителя, при определени хипотези, регламентирани в цитираната правна норма,
измежду които: т. 3 - която поставя
изпълнението на задълженията на търговеца или доставчика в зависимост от
условие, чието изпълнение зависи единствено от неговата воля; т.9 - при
налагане на потребителя приемането на клаузи, с които той не е имал възможност
да се запознае преди сключването на договора; т.10 - при предвидена възможност
на търговеца да променя едностранно условията по договора въз основа на
непредвидено в него основание; т.11 - при възможност за търговеца да променя
едностранно без основание характеристиките на стоката или услугата и т.12 - при
предвиждане цената да се определя при получаването на стоката или услугата или
при предоставено право на търговеца или доставчика да увеличава цената, без
потребителят да има право в тези случаи да се откаже от договора, ако
окончателно определената цена е значително завишена в сравнение с цената,
уговорена при сключването на договора. Съгласно чл.145, ал.1 от ЗЗП
неравноправната клауза в договор с потребител се преценява, като се вземат
предвид видът на стоката или услугата - предмет на договора, всички
обстоятелства, свързани с неговото сключване към датата на сключването, както и
всички останали клаузи на договора или на друг договор, от който той зависи.
Неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако са уговорени
индивидуално /чл.146, ал.1 от ЗЗП/. Клаузи, които не са уговорени индивидуално,
са дефинирани в чл.146, ал.2 от ЗЗП - клаузи, изготвени предварително, при
които потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им и е
посочен пример за такива клаузи при договорите, сключвани при общи условия,
като изброяването не е изчерпателно. В чл.144 от ЗЗП са посочени изключенията,
при които определени хипотези, регламентиращи неравноправни клаузи в договори с
потребители, визирани в чл.143 от ЗЗП, са неприложими. Така според чл.144, ал.3
от ЗЗП нормите на чл.143, т.7, 10 и 12 не се прилагат спрямо сделки с ценни
книжа, финансови инструменти и други стоки или услуги, чиято цена е свързана с
колебанията /измененията на борсовия курс или индекс или с размера на лихвения
процент на финансовия пазар, които са извън контрола на търговеца или
доставчика на финансови услуги.
Следователно съобразно
разпоредбите на ЗЗП, действащ към момента на сключване на договор за кредит №
HL 42178/11.08.2008 г. и Директива 93/13/ЕИО НА СЪВЕТА от 05.04.1993 г.
неравноправна е всяка клауза в договор с потребител, която не е индивидуално
уговорена, води до нарушаване на принципа за добросъвестност и до значителна
неравнопоставеност между правата и задълженията, и е в ущърб на потребителя
като предпоставките следва да са налице кумулативно. Клаузата следва да
осъществява някой от фактическите състави на чл.143 от ЗЗП, като същевременно
не попада в някое от изключенията на чл.144 от ЗЗП. Освен това неравноправна е
и всяка клауза от договора, която не е съставена на ясен и разбираем език,
което означава, че същата е неправилна от формална и граматическа страна, не е
представена достатъчно информация на потребителя за условията по договора и
последиците от поемането на задължението, не е представен ясен механизъм за
осъществяване на промени в договора, които да могат да бъдат разбрани от
средния потребител и той да може да предвиди икономическите последици за себе
си от сключването на договора.
Съобразно заявеното с исковата
молба в предметния обхват на проверката за неравноправност по смисъла на ЗЗП са
клаузите на чл.3, ал.1, в частта, в която се твърди, че се съдържа възможност
за Банката да променя едностранно размера на лихвения процент по договора чрез
промяна на БЛП, чл. 3, ал. 5, чл. 6, ал. 3, чл. 12, ал. 1 и чл. 23, ал. 1 и ал.
2 от договора.
Настоящият съдебен състав намира,
че посочените клаузи от договора не се явяват индивидуално уговорени по смисъла
на чл. 146, ал. 2 ЗЗП, тъй като са част от стандартни, изготвени предварително
и типови условия на Банката и кредитополучателите не са имали възможност да
влияят върху съдържанието им. По делото липсват данни, че включването на
спорните клаузи в договора е в резултат на изричното им предварително обсъждане
и съгласие на потребителите по отношение на тяхното съдържание, а
доказателствената тежест в тази насока е била на Банката с оглед правилото на
чл. 146, ал. 4 ЗЗП. В този смисъл ищците могат да се ползват от защитата на
потребителите, предвидена в ЗЗП, в частта, касаеща регламентацията на
неравноправните клаузи в потребителските договори и разпоредбите на Директива
93/1 З/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 год. относно неравноправните клаузи в
потребителските договори. Кредитополучателят /потребителят/ е в положението на
по-слаба страна в отношенията си с Банката, както от гледна точка на позицията
му в преговорите, така и на степента на информираност - положение, което го
принуждава да се съгласява с установените предварително от Банката условия, без
да може да повлияе на съдържанието им. Клаузите на договорите за банкови
кредити /както и Общите условия към тях/ не следва да нарушават основни
принципи, в т.ч. и този на равнопоставеност, на който се основават отношенията
между банката и потребителя, както и императивни разпоредби на закона. Законът
за кредитните институции /ЗКИ/, при действието на който е сключен процесният
договор, въвежда редица задължения на кредитните институции в процеса на
отпускане на банкови кредити с оглед защита правата и задълженията на
длъжниците. Съгласно чл. 58 ЗКИ при отпускане на кредити Банката задължително
предоставя безплатно и в писмена форма на клиентите си своите условия по кредите,
които съдържат най-малко данни за общите разходи по кредита /такси, комисионни
и други разходи, пряко свързани с договора за кредит/ и за обективните
критерии, въз основа на които тези разходи могат да се изменят; лихвения
процент, изразен като като годишен лихвен процент, метода за изчисляване на
лихвата, както и условията, при които може да се променя лихвата до пълното
погасяване на кредита; допълнителните задължения, свързани с разплащанията и
условията и разходите при предсрочно погасяване на кредита. От събраните
доказателства по делото не се установяват факти, че страните по процесната
сделка са обсъждали, която и да било от клаузите по договора, като и да са
постигнали изрично съгласие по отношение на нея. Следователно, след като по
делото не е установено от страна на Банката, че оспорените клаузи са
индивидуално уговорени, то за същата са неблагоприятните последици от този факт,
поради което съдът приема, че клаузите на чл. 3, ал. 1, чл. 3, ал. 5, чл. 6,
ал. 3, чл. 12 и чл. 23, ал. 1 и ал. 2 от процесния договор за кредит са били
изготвени от Банката предварително и кредитополучателите не са имали възможност
да влияят върху съдържанието им при сключването му, поради и което същите не са
индивидуално определени. В тази връзка съдът намира, че е налице първият
критерий за обявяване на тяхната нищожност. На следващо място като
неиндивидуално уговорени, клаузите биха могли да са нищожни, ако са
неравноправни по смисъла на чл. 143-144 от ЗЗП и договорът не попада в
изключенията, предвидени в чл. 144, ал. 2 и ал. 3 ЗЗП.
По отношение на клаузата на чл.
3, ал.1, която гласи за усвоения кредит кредитополучателят дължи на банката
годишна лихва в размер на базовия лихвен процент на същата за жилищни кредити в
швейцарски франкове, валиден за съотвентия период на начисляване на лихвата,
който е 5 % плюс договорена надбавка от 1,00 пункт, съдът намира следното:
Тази клауза е част от основния
предмет на договора. С нея страните са постигнали съгласие, че
кредитополучателят наред с главницата, следва да заплаща на Банката и годишна
лихва, чийто размер се определя на базата на два компонента. Доколкото Банката
извършва действия по предоставяне на кредити на физически и юридически лица по
занятие, същата следва да получава насрещна престация за това от кредитополучателя,
а именно възнаграждение за времето, през което последният ползва предоставените
му парични средства, какъвто характер има договорната лихва, чиято дължимост е
уговорена между страните с чл. 3, ал. 1 от договора. Съществуването на
задължение в тежест на кредитополучателя да заплаща лихва по сключен договор за
банков кредит, е посочено като един от съществените елементи на този вид
търговска сделка и в закона - чл. 430, ал. 2 ТЗ. В тази връзка следва да се
приеме, че ищците в качеството им на кредитополучатели по сключения договор за
банков кредит са била обвързани със задължението да заплащат на ответника
възнаградителна лихва в размер на 6 %. Съдът намира, че посочената клауза от
договора не съдържа в себе си методика за едностранна промяна на възнаградителната
лихва. Такова право на Банката се съдържа в останалите процесни клаузи, но не и
в тази доколкото тя формира самата цена на сделката и начина на нейното
формиране.
Съгласно правилото на чл. 145, ал. 2 от ЗЗП
съдът може да разгледа налице ли е неравноправнаост на клауза, съдържаща
основания предмет на договора ( услуга - цена) само ако тя, освен че не е
индивидално уговорена, едновременно с това е неясна и неразбираема. Настоящият
състав намира, че посочените две
предпоставки, обаче не са налице, предвид което искането за обявяване на тази
клауза за неравноправна и съответно за нищожна като противоречаща на закона е
неоснователно. В разпоредбата на чл. 3, ал. 1 от договора ясно и разбираемо е
посочена самата цена за предоставяната услуга и начина на нейнотото формиране,
като към момента на сключване на договора (което е релевантния момент на
преценката) и двата компонента са точно фиксирани и известни на потребителя по
размер и съответно като краен икономически резултат в негова тежест. Доколкото
клаузата от основания предмет на договора е ясна и разбираема, тя не подлежи на
проверка по останалите параметри, посочени в ЗЗП, поради което се приема, че
същата е законосъобразна и отговаря на законовите изисквания като се отчита и
договорната свобода на страните по сделката.
На следващо място, обаче,
доколкото не се спори, че по време на действието на процесния договор Банката е
изменила едностранно размера на дължимата от кредитополучателите
възнаградителна лихва се поставя въпроса дали такава възможност е уговорена в
полза на Банката с валидна клауза в сключената между страните сделка. Видно от
съдържанието на сключения между страните договор, такова право – Банката
едностранно, без постигане на изрична уговорка за това с кредитополучателя да
променя размера на базовия лихвен процент и съответно на месечната анюитетна
вноска е предвидено в клаузите на чл. 3, ал. 5, чл. 6, ал. 3 и чл. 12, ал. 1 и
чл. 23, ал. 1 и ал. 2 от договора за кредит. Съдът намира, че доколкото с всяка
една от тези клаузите от договора се предвижда едно и също по своята същност
право на Банката да променя едностранно условията, касаещи увеличение на
лихвата от страна на Банката, то същите следва да бъдат разгледани заедно при
извършване на преценката дали са неравноправни по смисъла на чл. 143, т. 10 и
т. 12 ЗЗП.
По отношение на тези клаузи,
съдът намира следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 143,
т. 10 ЗЗП неравноправна е тази клауза в потребителски договор, която позволява
на търговеца или доставчика да променя едностранно условията на договора въз
основа на непредвидено в него основание, а според т. 12 – неравноправна е тази
клауза в потребителския договор, която дава право на търговеца да увеличава
цената без потребителят да има право в тези случаи да се откаже от договора,
ако окончателно определената цена е значително завишена в сравнение с
уговорената при сключване на договора. Съгласно разпоредбата на чл. 147 ЗЗП
неравноправна е и всяка клауза, която не е съставена на ясен и разбираем език,
като при съмнение същата се тълкува в полза на потребителя.
Съдът намира, че разпоредбите на
чл. 3, ал. 5, чл. 6, ал. 3, чл. 13 и чл. 23 от договора са неясни и
неразбираеми за средния потребител по смисъла на чл. 147 ЗЗП. На първо място, в
тях не е посочена методиката, по която ще се осъществи евентуална бъдеща
промяна, независимо дали тя ще е в посока понижаване или повишаване на
дължимата възнаградителна лихва. Постигнатото съгласие между страните в чл. 3,
ал. 1 от процесния договор е за променлива годишна лихва, представляваща сбор
от БЛП на Банката в размер на 5 % плюс договорна надбавка от 1.00 пункт, като в
чл. 3, ал. 5 е прието, че промените в БЛП не подлежат на договаряне и стават
незабавно задължителни за страните. Съдът намира, че никъде в договора не е
посочено как и по каква причина е допустимо изменението на БЛП. В договора не е
направена препратка към някакви правила или методология за определяне на БЛП,
не е посочено и от какви вътрешно институционални или външни признаци се влияе
този БЛП. Доколкото в договора не е посочено, че изменението на БЛП зависи от
фактори, които са извън контрола на търговеца или доставчика на финансови
услуги, то не може да се приеме, че е налице и изключението на чл.144, ал.3,
т.1 от ЗЗП. По делото е налице Методика, за която се твърди от ответника, че е
действаща към момента на сключване на договора, но не са представени никакви
доказателства от страна на Банката, че същата е предоставена на потребителя и
той се е запознал с нея. По този начин не би могло да се направи извода, че същият
е бил наясно с икономическите последици, които ще има за него сключването на
договора и съответно да може да направи извод дали при евентуална промяна би
могъл да си позволи тежестта на задълженията по кредита. Освен това дори и да
се приеме, че методиката е била предоставена на потребителя, това не променя
извода за неяснотата на клаузата доколкото от самата методика не може да се
направи извод за обвързаностите и отражението на промяната на всеки един от
посочените в нея фактори и конкретното процентно повишаване на лихвата
съответно намаляване, което от своя страна води до извода, че банката е
свободна по собствена преценка да определя какво да е увеличението на лихвата
съобразно собствените си интереси, без това да е обвързано с конкретика и
предвидимост на последиците спрямо потребителя. По отношение специално на чл. 23
от процесния договор съдът намира, че същият е неясен и неразбираем за средния
потребител доколкото последният не е запознат с икономическите фактори, водещи
до промяна на курса при обмен на валута на световно и/или локално ниво, което
от своя страна води до извода, че няма как реално да прецени иконимическата
тежест на поетото задължение да носи целия риск от тези промени.
Добросъвестното поведение от страна на банката в такъв случай би било да се
предостави на потребителя пълна информация за определянето на курсовете на
валутите и съответно за факторите, които влияят на определянето им, същата да
се разясни от специалист до нивото на средностатистически потребител и едва
след това последният да вземе решение какво да е поведението му въз основа на
договорната свобода. По делото обаче не са представени доказателства това да е
било направено от страна на банката, а е било в нейна тежест да го докаже.
Настоящият съдебен състав намира,
че разпоредбите на чл. 3, ал. 5, чл. 6, ал.3, чл. 12 от договора, дават
възможност на Банката, като икономически по- силната страна в договорното
правоотношение, едностранно да промени БЛП в посока повишаването му, без да се
позовава на ясно разписани в договора правила за това. Съгласно чл. 143, т. 10
от ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в
негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до
значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и
потребителя, като позволява на търговеца да променя едностранно условията на
договора въз основа на непредвидено в него основание. От съдържанието на
клаузите, отразени в чл.3, ал.5, чл. 6, ал. 3, чл. 12 от договора за кредит, се
установява, че с тях е предвидена възможност за Банката едностранно, без
постигане на изрична уговорка за това с кредитополучателя, да промени размера
на БЛП, таксите и комисионните, приложими към сделката, с оглед на което да
измени и размера на дължимата от ищеца възнаградителна лихва и съответно на
месечната анюитетна вноска. В нито една от оспорените договорни клаузи не са
посочени условията, при които банката ще извършва тази промяна на базовия
лихвен процент, представляващ един от компонентите при изчисляване размера на
дължимата от кредитополучателя годишна лихва. Твърденията на ответната страна
са, че основанията, при настъпване на които Банката извършва промяна на базовия
лихвен процент, са предвидени в Методологията за определяне на базисен лихвен
процент и стойностите на БЛП на „Ю.И Е.Д..Б.” АД, която е публикувана на
интернет страницата на Банката и всеки има свободен достъп до нея. Безспорно в
посочената от ответника Методология са определени кои компоненти влияят на
размера на базисния лихвен процент, като с нея е прието и това, че при промяна
на някой от тях е налице основание за неговата актуализация. Тези положения,
обаче, не са част от съдържанието на сключения с ищците договор за кредит, тъй
като не са възпроизведени в нито една негова клауза. Освен това по делото не са
представени и други доказателства за това, че към датата на сключване на процесния
договор кредитополучателите са били запознати с Методологията, на която се
позовава ответникът и която е едностранно издадена от него, както и че са
изразили съгласие условията, предвидени в нея, да станат част от съдържанието
на възникналите между страните облигационни отношения. Дори да се приеме, че
цитираната Методология, представлява по своята същност общи условия, при които
„Ю.Б.” АД сключва договори за кредит с физически лица, то съдът приема, че
доколкото в нея се съдържат отнапред установени от Банката условия, касаещи
определянето на размера на базовия лихвен процент и неговото изменение за срока
на действие на договора, то същата не може валидно да обвърже страните и да
стане част от съдържанието на сделката за банков кредит, сключена между тях.
Кредитополучателите не са търговци и следователно, за да станат задължителни за
тях общите условия, установени от Банката за сключваните от нея сделки, те
следва да заявят писмено, че ги приемат - чл. 298, ал. 1, т. 1 ТЗ. Още повече,
че договорът за банков кредит е формален ( в чл. 430, ал. 3 ТЗ е предвидена
писмена форма, като условие за неговата действителност) и следователно по
отношение на него намира приложение и императивната норма на чл. 298, ал. 2 ТЗ,
съгласно която, за да обвържат кредитополучателя, установените от търговеца
общи условия следва да са му били предадени при сключване на договора. В случая
не се доказа тази методология, която по своята същност представлява общи
условия, на която се позовава ответникът, да е предадена на ищците, нито те
писмено да са заявили, че я приемат, поради което и тя не може да ги обвърже.
След като клаузите, предвидени в Методология за определяне на базисен лихвен
процент, не представляват част от съдържанието на сключения между страните по
спора договор за кредит, то е без значение, че в тях са посочени условията, при
които Банката единствено може едностранно да промени базовия лихвен процент. За
да бъде една клауза в договор, сключен с потребител, равноправна съгласно
изричната норма на чл. 143, т. 10 ЗЗП, условието, при което за търговеца е
предвидена възможността едностранно да променя договора, трябва да е изрично
предвидено в самия договор, а не в друг акт на търговеца, който освен това не
се доказва да обвързва валидно потребителите. Освен това дори и да се приеме,
че Методиката е била предоставена на потребителя или е била оповестена по
подходящ начин и следователно известна на ищците и макар част от посочените в
този акт основания за изменение на възнаградителната лихва да са от обективно
естество, съдът намира, че това не променя извода за неяснотата на клаузата,
доколкото от самата методика не може да се направи извод за обвързаностите и
отражението на промяната на всеки един от посочените в нея фактори и
конкретното процентно повишаване на лихвата. Не е установен нито размерът на
промяната на БЛП при изменение на съответния обективен показател, нито е
предвидена правната възможност този БЛП да бъде намаляван при снижаване на
нефиксирания индекс /променлив компонент/, формиращ възнаградителната лихва.
Следователно Банката е обезпечила за себе си правото произволно да изменя БЛП,
която го увеличава със ставка, която счита за целесъобразна /право на автономна
преценка/, за постигане на своите стопански задачи, т. е. за реализиране на
търговска печалба като по този начин по собствена преценка определя какво да е
увеличението на лихвата съобразно интересите си, без това да е обвързано с
конкретика и предвидимост на последиците спрямо потребителя.
Съдът намира, че в резултат на
това се накърнява принципът на добросъвестност и е създадено значително
неравновесие между правата и задълженията на Банката и кредитополучателите и то
във вреда на последните, тъй като при неизвестни /респ. непрозрачни/ основания
те не биха могли да предвидят евентуалните промени на годишния лихвен процент.
Липсата на такава информация преди да бъде сключен договорът по принцип не може
да бъде компенсирана с това, че в хода на изпълнение на договора потребителите
ще бъдат уведомени по предвидения ред за промяната на лихвения процент и че при
поискване ще получат новия погасителен план, още повече че ако не искат да
приемат тази промяна те не биха могли да прекратят договора. Ето защо и
условията, предвидени в Методология за определяне на базисен лихвен процент, не
представляват част от съдържанието на сключения между страните по спора договор
за кредит, поради което е без значение, че в същата са посочени условията, при
които Банката единствено може едностранно да промени базовия лихвен процент.
На следващо място съдът намира, че
процесните клаузи от договора попълват и предпоставките, посочени в чл. 144,
т.12 ЗЗП, съобразно които неравноправна е тази клауза в потребителския договор,
която дава право на търговеца да увеличава цената без потребителят да има право
в тези случаи да се откаже от договора, ако окончателно определената цена е
значително завишена в сравнение с уговорената при сключване на договора.
В процесния договор за кредит не
са налице хипотезите и на чл. 144, ал. 2, т. 1 и т. 2 ЗЗП, тъй като няма
предвидена възможност за кредитополучателя да го прекрати незабавно при промяна
без предизвестие от Банката на лихвения процент по него. С клаузите на чл. 8 и
9 от договора не е уговорена такава възможност за потребителя да прекрати
неговото действие, каквато се изисква от нормите на чл. 144, ал. 2, т. 1 и т. 2
ЗЗП. Посочените уговорки уреждат единствено възможността за кредитополучателя
да изпълни задълженията си по сделката преди уговорения краен срок, т.е. да
изплатят предсрочно дълга си, което е в
съответствие и с разпоредбата на чл. 70 ЗЗД, т.е. те имат отношение към
определяне на времето за изпълнение на задълженията на кредитополучателя, но с
тях не е предвидена възможност за преустановяване на облигационната обвързаност
между страните занапред по волята на една от тях. В този смисъл несъмнено е, че
едностранното прекратяване на договора поради промяна в условията на сключване
не е равнозначно на прекратяване поради предсрочно изпълнение. На следващо
място, правото на потребителя едностранно да прекрати договора съгласно чл.
144, ал. 2, т. 1 ЗЗП налага прекратяването на договорната връзка да може да се
упражни свободно, без за потребителя да се пораждат насрещни неблагоприятни
последици, като заплащане на допълнителни такси, лихви, комисионни и т.н.,
каквато именно такса от 4 % върху размера на предсрочно погасената главница, в
частност е предвидена в чл. 8, ал. 2 от договора.
Следователно, съдът намира, че предвиждането
на възможност за Банката едностранно да измени стойността на възнаградителната
лихва, при неустановени в договора за кредит конкретни обективни показатели,
при положение, че потребителят на тази банкова услуга няма възможност да се
откаже безусловно от договора /без да дължи т. нар. такса, която по своето
естество представлява компенсаторна неустойка за неспазване на уговорения и в
полза на кредитора срок на договора - при т. нар. предсрочно погасяване на
кредита - арг. чл. 70, ал. 2 ЗЗД/, поставя ищците в неравноправно положение по
смисъла на чл. 143, т. 10 и т. 12 ЗЗП, поради което следва да се приеме, че
клаузите на чл. 3, ал. 1 и ал. 5, чл. 6, ал. 3 от процесния договор като
неравноправни са нищожни-чл. 146, ал. 1 ЗЗП.
Не е налице изключението по чл.
144 , ал. 3 т. 1 от ЗЗП, изключващо приложението на чл. 143 т.10 и 12, съгласно
което последните не се прилагат по отношение на сделките с финансови
инструменти (какъвто съгласно §13 т.12 от ДР на ЗЗП е договорът за кредит), чиято цена е свързана с
изменения в размера на лихвения процент на финансовия пазар, които са извън
контрола на търговеца или доставчика на финансови услуги. Въпросът за
приложението на чл. 144, ал.3 т.1 ЗЗП би бил относим към спора ако процесният
договор съдържаше допустима уговорка за увеличаване на възнаградителна лихва,
каквато, съгласно даденото в постановено по реда на чл.290 ГПК решение №
424/02.12.2015г. на ВКС, ІV ГО, по гр.д. № 1899/2015г. разрешение, е налице при
кумулативно наличие на следните изисквания: 1/ обстоятелствата, при чието
настъпване може да се промени лихвата трябва да са изрично уговорени в договора
или общите условия; 2/ тези обстоятелства следва да са обективни т.е. да не
зависят от волята на кредитора - тяхното определяне или приложение да не е
поставено под контрола на кредитора; 3/ методиката за промяна на лихвата да е
подробно и ясно описана в договора или общите условия т.е. да е ясен начинът на
формиране на лихвата; 4/ при настъпване на тези обстоятелства да е възможно
както повишаването, така и понижаването на уговорената лихва.
Процесният договор не отговаря на
изброените предпоставки, с изключение на точка 4. В него не е посочено
основанието за промяна на БЛП, съответно обективния характер на факта, който го
налага, нито методиката, по която се изчислява увеличението. Както вече бе
посочено, по делото не се установи Методиката да е била предоставяна и потребителят
да се е запознал с нея. Дори и да се приеме, че Методиката е била приложима, а
това трудно би могло да се установи от доказателствата по делото, предвид приетото
в заключението на вещото лице, че не може да се отговори дали е спазена
методологията и съответно въз основа на нея изчисляването на лихвата по
процесния кредит ца целия исков период, то тя изключва наличието на т.нар.
автоматизъм, предвиден в разпоредбата на чл. 143, ал.3, т.1 ЗЗП, доколкото
решението за промяна зависи от волята на компетентния орган на банката (КУАП) и
то при неясно съотношение в това как промените в определени фактори влияят
процентно на промените в лихвените проценти. Конкретното увеличение при това
положение е поставено единствено във волята и преценката на Банката и съответно
не е предвидимо и ограничено в никакви предварително известни за потребителя
рамки. При упражняване на дискреция КУАП може да измени БЛП, като го увеличава
със ставка, която той счете за целесъобразна. Следователно и според Методиката,
която ответната страна прилага спрямо процесния договор, промяната на
възнаградителната лихва зависи единствено от волята на кредитора, която не е
подвластна на проявлението на обективни критерии.
На следващо място в клаузата по
чл. 12, ал.1 от договора е предвидено правото на Банката да променя по време на
действието на договора Тарифата за условията, лихвите, таксите и комисионните,
които прилага при операциите си. По своята правна същност Тарифите на банките
представляват предварително установени от търговеца Общи условия, тъй като
определят парични задължения за неопределен период от време и се прилагат за
неограничен кръг от правни субекти. Съгласно чл. 298, ал. 1 ТЗ, клаузите в
Общите условия стават задължителни за другата страна, когато тя заяви писмено,
че ги приема или е търговец и ги е знаела или е била длъжна да ги знае и не ги
оспори незабавно. Съдът намира, че с горепосочената клауза от договора попада
в хипотезата на нормата на чл. 143, т.
10 ЗЗП, тъй като с нея се създава значително неравновесие в отношенията между
страните, тъй като на Банката се предоставя правото по всяко време на
действието на договора едностранно да определи по свое усмотрение размера на
различните банкови такси, заплащани за използване на предоставения финансов
ресурс. От съдържанието на договора се установява, че никъде не са посочени
основанията, при които Банката може да променя тарифата, лихвите, таксите и
комисионните, които прилага. В разпоредбата на чл. 12, ал. 2 от договора е
предвиден начинът, по който се съобщава промяната, но не е посочено по какъв
начин се определя, кога и на какъв принцип се променят посочените допълнителни
задължения. Същевременно в оспорената клауза не е предвидена възможност
договорът да бъде прекратен безусловно от кредитополучателя при изменение на Общите
условия, предвиждащо увеличаване на размера на таксите и комисионните, поради
което същата се явява неравноправна и съобразно чл. 143, т. 12 ЗЗП, което води
до нейната нищожност - чл. 146, ал. 1 ЗЗП.
По отношение на клаузите на чл.
2, ал. 1, чл. 6, ал. 2 и чл. 23, ал. 1 и ал. 2, съдът намира следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 2,
ал. 1 от договора е предвидено, че разрешеният кредит се усвоява по „блокирана
сметка”, открита на името на кредитополучателя, като съгласно ал. 4 усвоеният
кредит в швейцарски франкове се превалутира служебно от банката в евро по
търговски курс купува швейцарски франк към евро на самата Банка. От
заключението на експертизата по делото се установи, че ищците в качеството им
на кредитополучатели не са усвоили кредита от блокираната сметка, от която е
била преведена равностойността в швейцарски франкове на 126 000 евро.
Установи се също така, че процесният кредит е бил е усвоен от евровата сметка,
както и че реално швейцарски франкове не са усвоявани от ищците в качеството им
на кредитополучатели. На следващо място в клаузата на чл. 6, ал. 2 е
предвидено, че погасяването на кредита се извършва във валутата, в която същият
е разрешен и усвоен – швейцарски франкове. Курсът, по който се определя
левовата равностойност на дължимата във франкове погасителна вноска се определя
от Банката към деня на съответното плащане, а съгласно чл. 21 от договора
Банката прилага за превалутираната вноска лихвения процент за кредити в евро,
който е неизвестен за кредитополучателя. По делото посредством експертизата се
установи, че съгласно посочените разпоредби месечните вноски на ищците за
издължаване на кредита са осчетоводявани от Банката в швейцарски франкове. Следователно
съдът намира, че посочените клаузи попадата в хипотезата на чл. 143, т. 3 ЗЗП,
съгласно която неравноправна клауза е тази, която „поставя изпълнението на
задълженията на търговеца или доставчика в зависимост от условие, чието
изпълнение зависи единствено от неговата воля“. Съгласно сключения договор
Банката е имала задължение да предостави кредит в швейцарски франкове и
изпълнението по договора се дължи също във франкове. Това обстоятелство, обаче
не е настъпило, поради волята на Банката, тъй като блокираната сметка е
едностранно условие на Банката, като ищците в качеството им на кредитополучатели
са получили евро, но са били задължени и са заплащали месечните си вноски в швейцарски
франкове.
На следващо място, ноторно
известен факт е, че през периода на действие и изпълнение на сключения между
страните договор курсът на швейцарски франк/евро, лев се покачи. Безспорно е,
че при покачването на швейцарския франк в периода 2008 - 2014г. спрямо еврото и
лева за една и съща като размер вноска във швейцарски франкове кредитополучателите
е следвало да внасят различна, по - голяма сума в евро/лева. Съдът намира, че
тази разлика не е част от основния предмет на договора за кредит, нито
представлява цена на финансова услуга. Така например съгласно даденото
разрешение в Решение по дело С-26/13 на СЕС тази клауза, доколкото предполага
парично задължение за потребителя по повод погасителните вноски по кредита да плати сумите, получени от разликата между курс „продава“ и курс „купува“ на чуждестранната
валута,
не може да се схваща като „възнаграждение“. Следователно и наличието на неравноправен характер на съответствието на това възнаграждение
като насрещна престация за
извършена от кредитодателя услуга не подлежи на преценка съгласно чл. 4, пар. 2 от Директива 93/13. Във връзка с изложеното съдът
намира, че тази разлика в курса на швейцарския франк към еврото/лева към
момента на отпускане на кредита и към момента на погасяване на вноските по него
представлява положителна величина, формирана след служебно превалутиране от
Банката, по неин търговски курс, към всеки от двата момента, която се явява
печалба за Банката за сметка на кредитополучателя, защото именно той я заплаща
като част от служебно превалутираната анюитетна вноска. Тази печалба Банката е
получавала успоредно с договорената възнаградителна лихва. В резултат на това потребителят,
без да е търговец, поема съществен валутен риск, а равновесието между правата и
задълженията на Банката и потребителя значително се нарушава във вреда на
последния, което съгласно разпоредбата на чл. 143 ЗЗП обуславя неравноправност
на клаузите от договора, които го позволяват. Това е така, тъй като тези клаузи
натоварват потребителя със задължения като по-слаба страна в договорните
отношения, поради неговата икономическа и правна неосведоменост и ползват
Банката, като и гарантират облаги /печалби/, поради което същите водят до
неравновесие в съдържание на договорното отношение. Във връзка с изложеното
съдът намира, че посочените клаузи са неравноправни, въз основа на което и
нищожни.
По отношение на клаузите на
чл.22, ал. 1 и ал. 2, които имат декларативен характер е предвидено изразяване
на съгласие от страна на потребителя да поеме всички рискове и вреди,
включително и пропуснати ползи от промени и повишаване на курс купува и/или
продава на швейцарския франк. С посочените клаузи кредитополучателите са дали
съгласието си да носят риска от превалутирането на кредита, като придобият
право да ползват сумата от 126 000 евро, но да връщат взетия заем в швейцарски
франкове, което при промяната в курса на франк/евро е довело до значително
надвнасяне на суми в сравнение с първоначално уговореното. По отношение на тези
клаузи съдът намира, че както вече бе посочено клаузата не е индивидуално
уговорена и не е ясна и разбираема за средния потребител. Клаузата на чл. 22,
ал. 1 и ал. 2 представлява пряка уговорка във вреда на потребителя, тъй като го
поставя в едно изключително неравноправно положение спрямо това на по-силната
икономически страна - Банката, като го задължава да носи изцяло риска от
промените в курсовете на банката за купува/ продава франк/евро/лев. Безспорно по
делото се установи, че тази промяна се е отразила в посока значително
завишаване на върнатата парична сума спрямо получената в евро и уговореното
първоначално в договора. Съгласно предвиденото в договора Банката е
предоставила стойността на 126 000 евро във швейцарски франкове и в този смисъл
същата се е лишила при подписването му с 126 000 евро, като независимо от
стойността на швейцарския франк първоначалната стойност на имуществото не се е
изменила. Съдът намира, че е изключително увреждащо за потребителя да поема
изцяло разликата в стойността на швейцарските франкове, които би могло да се
закупят за сумата в евро към различни моменти на договора, доколкото
нестабилността на финансовия пазар не може да се влияе от поведението на
потребителя, който не следва да понася изключително отговорността за тази
нестабилност. Потребителската стойност на швейцарските франкове се е променила,
но правата на Банката не са накърнени, доколкото тя се е лишила от ресурс с
равностойност в друга стабилна валута.
В този смисъл съдът намира, че е
недопустимо потребителите, а именно кредитополучателите, да носят изцяло
тежестта от тези промени, като следва да се има предвид, че те са по-слабо
информираната страна по правоотношението и не може да се очаква, че имат
наблюдения върху световната или локална икономическа обстановка и могат да
предвидят икономическите последици за себе си при поемането на едно такова
задължение. Разпоредбата на чл. 23 от договора свидетелства за формално
спазване от страна на Банката на принципа на добросъвестност, прогласен от чл. 143
ЗЗП, тъй като в нея кредитополучателят е декларирал, че е запознат с
възможността промяната в курсовете на швейцарския франк към евро/ лева и
превалутирането да доведат до повишаване на размера на погасителните вноски в
евро/лева. За да бъде обаче реално информиран потребителят, а Банката -
действително добросъвестна, е необходимо обстоятелствата, за които потребителят
декларира информираност да следват от ясни и прозрачни условия на договора.
Съдът намира, че съществени параметри от съдържанието на договора, обаче са
лишени от тези характеристики. Когато не са ясни конкретните обстоятелства,
върху които определен фактор може да влияе, знанието за самия фактор не носи
информация за механизма на действието му и резултатите от проявлението му. Във
връзка с изложеното съдът намира, че въпреки декларираното в чл. 22 от договора
съгласие, ищците са останали неинформиран за начина, по който промяната във
валутния курс е възможно да повлияе върху конкретните им задължения за погасяване
на кредита. Непредоставянето на подобна информация от страна на банката е в
нарушение на изискването за добросъвестност по чл.143 ЗЗП. За да се преодолее
тази неразбираемост на клаузата, следва ответната страна - Банката да е
представила на потребителя достатъчно информация за опасностите, които крие
сключването на договора в една валута, усвояването на сумите в друга, какво
отражение ще имат промените във валутните обменни курсове като краен
икономически резуртат, ако настъпят евентуални промени (макар и да се приеме,
че те не са очаквани дори от специалистите в областта). Доказателства за тази
информираност на потребителя не са представени по делото, а доказателствената
тежест е била на ответната страна. Няснотата на клаузата е поставила
потребителите в неравноправно положение и е в противоречие с добросъвестността,
поради липсата на активност от страна на Банката да запознае
кредитополучателите с опасностите, които крие сключването на такава сделка. Всичко
това е в сериозен ущърб на последните и посочената клауза отговоря на
критериите, предвидени в чл. 144, ал.1 от ЗЗП, поради което е налице основание
същата да се приеме за неравноправна. Още повече, че по договора не е
предвидена възможност за потребителя да се откаже от него след като евентуално
констатира, че новите икономически условия не са му изгодни, доколкото, както е
посочено горе, не е предвидена възможност да върне усвоената сума предсрочно и
да не бъде санкциониран за това с неустойка.
Предвид всичко изложено,
настоящата съдебна инстанция намира, предявените искове с правно основание чл.
26 от ЗЗД вр. с чл. 144, 145 и чл. 146 от ЗЗП за обяваване за нищожни на
клаузите по чл. 2, ал. 1, чл. 3, ал. 5, чл. 6, ал. 2 и ал. 3, чл. 12, ал. 1 и
чл. 23, ал.1 и ал.2 от договора като неравноправни е основателен, поради което
следва да се обяви тяхната нищожност.
По отношение на иска по чл. 55,
ал. 1, пр. 1 ЗЗД, съдът намира следното:
За основателността на иска по чл.
55, ал.1, пр. 1 ЗЗД, съдът следва да установи наличието на две предпоставки: 1)
получаването на нещо от обогатилото се лице
- в случая ответникът, което му се дава от обеднялото лице - ищците и 2)
липса на основание за получаването му. В настоящия случай съдът намира, че изложените
в исковата молба фактически обстоятелства са за неоснователно обогатяване. Ищците
твърдят, че ответната банка „Ю.Б.“ АД е
получила без основание процесната сума /разлика в размера на месечните
анюитетни вноски за периода от 11.08.2008 г. до 03.04.2012 г., тъй като за Банката
не е възникнало правото едностранно да променя договорения лихвен процент. В
случая съдът намира, че ищците се позовават на изначална липса на основание,
поради което и исковата претенция следва да се квалифицира по чл. 55, ал. 1,
пр. 1 ЗЗД. При уважени установителни искове, с които се признава нищожността на
посочените по-горе клаузи от договора за кредит, основателността на претенцията
по чл.55, ал.1 , пр.1 от ЗЗД поради обусловеност на исковете е безспорна. По
исковете по чл. 55, ал. 1 ЗЗД хипотезите на "получаване без основание"
обикновено са обусловени от едно преюдициално договорно правоотношение.
Съответно фактическият състав на чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД изисква предаване,
съответно получаване, на нещо при начална липса на основание, т. е., когато още
при самото получаване липсва основание за преминаване на блага от имуществото
на едно лице в имуществото на друго /типичен случай е получаването на нещо въз
основа на нищожен акт/. Освен това основанието трябва да липсва не само при
получаване на имуществената ценност, но и при предявяване на претенцията за
реституция на даденото.
Съгласно правилото на чл. 154,
ал. 1 ГПК в тежест на ищците е било да установят факта на плащането на процесната
сума, а ответникът да докаже, че е налице основание за получаването й,
съответно за задържане на полученото.
Фактът на настъпилото имуществено
разместване не се оспорва от страните по делото, а от заключенията на приетите
по делото съдебно-счетоводни експертизи се установи, че надплатената сума,
изчислена като разлика от общия размер на осчетоводените по сметката 43 бр.
месечни вноски за погасяване на задълженията и общия размер на същия брой
вноски по първоночално договорената месечна анюитетна вноска от сключване на
договора - 11.08.2008г. до завеждане на исковата молба - 03.04.2012 г. вкл. е в
размер на 5 563,68 шв.франка. Следователно по делото се установи, че това е
сумата, която ищците са заплатили повече от първоначално уговореното по
договора. На следващо място от експертизите се установи, че разликата между
платените от ищците такси и таксите, които е трябвало да бъдат платени по
първоначално определените месечни вноски, при отчитане промяната в
съотношението между главницата и лихвата за периода от 11.08.2008 г. до
03.04.2012 г. е в размер на 9.54 швейцарски франка. Фактът на плащането на тези
суми от ищцата не е оспорен и от ответната страна в процеса.
С оглед приетата по-горе
недействителност на клаузите в договора за кредит съдът намира, че по делото не
се доказа, че за ответника съществува валидно правно основание да получи тези
суми, поради което същите се явяват платени при начална липса на основание и
подлежат на връщане от ответника в патримониума на обеднялото лице – ищцците по
делото.
Поради изложеното, съдът намира,
че предявените искови претенции по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД се явяват
основателни за сумите от 5 563,68 шв. франка /разлика от предварително
договорените анюитетни вноски и заплатените от ищците 43 завишени такива/,
както и за сумата от 9.54 шв. Франка /надплатени суми за такси и комисионни по
кредита/, като същите следва да бъдат присъдени ведно със законна лихва от
датата на подаване на исковата молба в съда 03.04.2012 г. до окончателното им
изплащане. За разликата над уважените размери до пълния размер на
претендираните такива от 5683.77 швейцарски франка /с левова равностойност
9229.14 лв./, претендирани като разлика между първоначално уговорените и
действително заплатените 43 броя месечни вноски за процесния период, както и за
сумата от 40 шв. франка – прадставляваща надплатени суми за такси и комисионни
по кредита, исковете следва да се отхвърлят като неоснователни.
В производството по настоящото
дело ответникът е направил възражение за погасяване на вземанията на ищците по
давност на основание чл. 111 ЗЗД, което следва да бъде разгледано. Съдът намира
за неоснователно твърдението на ответното дружество, че в случая по отношение
на осъдителните искови претенции следва да намери приложение специалната
тригодишна давност. Предявеното вземане е с източник неоснователно обогатяване,
а не е вземане за периодични плащания, поради което се погасява с изтичането на
петгодишна давност, която тече от момента на имущественото разместване (вж. и
т. 7 от ППВС № 1/1979 г. ). Доколкото ищецът е внесъл недължимо платените суми,
не на веднъж, а на месечни погасителни вноски, то за недължимо платените суми
по всяка една вноска тече отделна погасителна давност. От данните по делото е
видно, че процесния договор за кредит е сключен на 11.08.2008 г. като първото
плащане по него е извършено от ищците на 15.09.2008 г. От заключението на експертизата
се установи, че на надплатени суми по месечната анюитетна вноска спрямо
първоначално договорения й размер е извършено на 15.11.2008 г. Следователно и
предвид изложеното по-горе, че по отношение на вземанията на ищците за
посочените суми, доколкото са платени без основание следва да се приложи общата
5 годишна давност, съдът намира, че същата не е изтекла към датата на подаване
на исковата молба – 03.04.2012 г., поради което и възражението на ответника за
погасяване на осъдителните претенции по давност е неоснователно.
С оглед уважаването на главните
искови претенции по пункт ІІ от исковата молба, съдът не дължи произнасяне по предявения по
пункт ІІІ от исковата молба иск за солидарното осъждане на ответника да заплати
на ищците сумата от 100 шв. франка заплатена, поради неправилно изчисляване на
лихвата от Банката за периода от 11.08.2008 г. до 03.04.2012 г., пред вид
заявеното уточнение от процесуалния представител на ищцовата страна в съдебно
заседание на 08.04.2014 г. /на л. 134 от делото/, че този иск е предявен в
условията на евентуалност по отношение на иска по пункт ІІ.
По отношение на разноските:
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК
ответникът дължи на ищците направените по делото разноски, като от ищцовата
страна е представен списък по чл. 80 ГПК. Съдът намира за неоснователно
възражението на ответника за прекомерност претендираното адвокатско
възнаграждение на основание чл. 78, ал. 5 ГПК, пред вид фактическата и правна
сложност на делото. Във връзка с изложеното и на основание чл. 78, ал. 1 ответникът
следва да заплати на ищците направените по делото разноски в общ размер на
сумата от 9553.33 лв.
На основание чл. 78, ал. 3 ГПК
ищците следва да заплатят на ответника направените от него разноски в размер на
65.73 лв.
Водим от горното Софийски градски
съд
Р Е
Ш И :
ПРИЗНАВА ЗА НИЩОЖНИ на основание чл. 26, ал.1, пр.1 от ЗЗД във вр. с чл. 143 вр. чл. 144 вр.
чл. 146 и чл. 147 от ЗЗП следните клаузи от Договор за кредит за покупка на
недвижим имот № HL 42178 от 11.08.2008 г., сключен от една страна между Р.В.М.,
ЕГН ********** и Р.А.М., ЕГН ********** в качеството им на кредитополучатели, и
от друга „Ю.И Е.Д..Б.“ АД, ЕИК ******* /с настоящо наименование „Ю.Б.“ АД/ – чл.
2, ал. 1, чл. 3, ал. 5, чл. 6, ал. 2 и ал. 3, чл. 12, ал. 1 и чл. 23, ал.1 и
ал. 2.
ОСЪЖДА „Ю.Б.”
АД, с ЕИК: *******, със седалище и адрес на управление:***, със съдебен адрес:***,
офис 9 да заплати солидарно на Р.В.М., ЕГН ********** и Р.А.М., ЕГН **********,
двамата с адрес: ***, чрез адв. В.В., със съдебен адрес:*** на основание чл. 55, ал.1, пр. 1 ЗЗД сумата от 5563.68 швейцарски франка /пет хиляди петстотин шейсет и три
швейцарски франка и шейсет и осем/, представляваща надплатени месечни анюитетни
вноски /изчислена като разлика от общия размер на осчетоводените по сметката 43
бр. месечни вноски за погасяване на задълженията и общия размер на същия брой
вноски по първоночално договорената месечна анюитетна вноска/, както и сумата
от 9.54 швейцарски франка /девет швейцарски франка и педест и четири /, ведно
със законна лихва върху посочените суми от датата на завеждане на иска –
03.04.2012 г. до окончателното им изплащане като ОТХВЪРЛЯ иска за разликата над
уважените размери до пълния им предявен размер от 5683.77 швейцарски франка
/съставляваща разлика от предварително договорените анюитетни вноски и
заплатените 43 броя завишени такива/, както и за разликата над уважения размер
от 9.54 до пълния предявен размер от 40 швейцарски франка /надплатени такси и
комисионни по договора за кредит/ за периода от 11.08.2008 г. до 03.04.2012 г.
като НЕОСНОВАТЕЛЕН и НЕДОКАЗАН.
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ
предявеният в условията на евентуалност иск за осъждане на „Ю.Б.” АД да заплати
солидарно на Р.В.М., ЕГН ********** и Р.А.М., ЕГН ********** сумата от 100 шв. франка заплатена, поради неправилно
изчисляване на лихвата от Банката за периода от 11.08.2008 г. до 03.04.2012 г..
ОСТАВЯ БЕЗ
РАЗГЛЕЖДАНЕ предявеният с допълнителната искова молба иск с правно основание
чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за осъждане на „Ю.Б.” АД, *** солидарно да заплати сумата от 100
швейцарски франка /изменена по реда на чл. 214 ГПК в размер на сумата от
5563.68 швейцарски франка/, представляваща надплатена сума поради валутна
разлика между швейцарския франк и еврото, ведно със законната лихва върху тази
сума като НЕДОПУСТИМ и прекратява производството по делото в тази част.
ОСЪЖДА „Ю.Б.”
АД, *** да заплати солидарно на Р.В.М., ЕГН **********
и Р.А.М., ЕГН **********, двамата с адрес: *** на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 9553.33 лв.
– разноски по делото.
ОСЪЖДА Р.В.М., ЕГН ********** и Р.А.М., ЕГН **********, двамата
с адрес: *** да заплатят на „Ю.Б.” АД, *** на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата в размер на 65.73 лв. – разноски по делото.
РЕШЕНИЕТО подлежи
на обжалване на въззивно обжалване пред САС в двуседмичен срок от съобщението
до страните, че е изготвено.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: