№ 283
гр. Варна, 08.03.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, IV СЪСТАВ, в публично заседание на
шести декември през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Мая Недкова
Членове:Деспина Г. Г.а
мл.с. Ивалена Орл. Димитрова
при участието на секретаря Петя П. Петрова
като разгледа докладваното от мл.с. Ивалена Орл. Димитрова Въззивно
гражданско дело № 20213100502419 по описа за 2021 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Образувано е по подадена въззивна жалба вх. № 292714/30.06.2021 г. от адв. Д.Г. от
ВАК – пълномощник на Й. П. М., срещу Решение № 261665/18.05.2021 г., постановено по
гр.д. № 3848/2020 г. по описа на РС - Варна, ХХХ състав, с което е отхвърлен предявеният
от Й. П. М., ЕГН **********, с постоянен адрес в гр. Бургас, срещу М. ПЛ. Ч., ЕГН
**********, с адрес: гр. Варна, ул. ***, и Р. Г. Б., ЕГН **********, с адрес: гр. Варна, ул.
***, иск да бъде прието за установено между страните, че ответниците дължат при
условията на солидарност на ищеца сума от 4800,00 лева, представляваща наем за собствен
на ищеца недвижим имот, представляващ сграда с идентификатор 66425.500.7334.4, цялата
с площ от 157 кв. м, построена в имот с идентификатор 66425.500.7334, съгласно подписано
споразумение от 25.05.1992 г., за периода от 01.11.2016 г. до 10.10.2018 г., за която сума е
издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК №
9051/05.12.2019 г. по ч. гр. д. № 19709/2019 г. на ВРС, на основание чл. 422 от ГПК, вр. чл.
228 от ЗЗД.
Жалбоподателят счита атакуваното съдебно решение за незаконосъобразно,
неправилно и необосновано. Сочи, че от събраните по делото доказателства по безспорен
начин се установява, че страни по Споразумение от 25.05.1992 г. са В.Й., А. Ч.-Г. –
наследодател на ответниците, и М. М.а – майка на ищеца, като на основание чл. 236, ал. 1 от
ЗЗД горецитираното споразумение следва да се счита за реален договор и след като нито
една от страните не е възразила за неговото продължаване, същият е и безсрочен. Изтъква,
че незаплащането на дължимото обезщетение (наемна цена) по него и отдаването на
процесния имот под наем на трето лице води до неоснователното обогатяване за сметка на
жалбоподателя, доколкото ответниците са стопанисвали и отдавали 55 кв. м повече от
1
притежавания от тях дял. Счита, че дори да се приеме, че договорът за наем е прекратен след
изтичането на 10-годишен срок или след смъртта на наследодателя на ответниците, то
същите без правно основание или на отпаднало основание продължават да ползват имота, за
което дължат обезщетение. Навежда, че собственикът, който е лишен от ползването на
вещта си, има право да претендира обезщетение от ползващия я без основание несобственик
на основание чл. 59 от ЗЗД, съизмеримо със средния пазарен наем за ползване на вещта.
Сочи още, че жалбоподателят се е обеднил с процесната сума, поради лишаването му от
ползата от имота си – да го използва по предназначение и да реализира доходи от
отдаването му под наем по средна пазарна цена, а ответниците са се обогатили
неправомерно с факта на осъщественото от тях без основание лично ползване на имота и
лишаването на жалбоподателя от възможността да го ползва съобразно неговото
предназначение.
Настоява за отмяна на атакуваното решение и постановяването на ново, с което
предявената претенция да бъде уважена. Претендира разноски.
В срока по чл. 263 ГПК въззиваемите Р.Б. и М.Ч., чрез адв. К.К., депозират писмен
отговор, с който оспорват жалбата. Изтъкват, че ищецът - сега въззивник, не е възразил по
отношение на приетия в първа инстанция доклад, като същият е заявил, че предявява
именно претенция за заплащане на наем. Излагат, че дори да се приеме, че споразумението
от 1992 г. произтича от договор за наем, с оглед правилото на чл. 229 от ЗЗД, договорът е
прекратен към 2002 г., като не се е установило подписването на ново споразумение или
договор за наем между страните. Заявяват, че по делото не е било установено едноличното
ползване на процесния имот от ответниците в по-голям дял от притежавания от тях.
Отделно сочат, че ответниците не са успели да се запознаят, видят или осъществят контакт с
ищеца, включително и до датата, на която последният е продал за 10 000,00 лева на В.Й.
собствената си 1/3 ид.ч. от земята и сградите в имота. Заявяват, че в хода на процеса не се е
установило ищецът да е отправял покана до ответниците за заплащане на наем. Застъпват,
че в депозираната въззивна жалба са развити твърдения, свързани с претенции по чл. 31 от
ЗС и чл. 59 от ЗЗД, каквито пред първоинстанционния съд не се предявявани.
Настояват за потвърждаване на обжалваното решение и присъждане на разноски.
Наведените в искова молба от ищеца Й.М. фактически основания обобщено се
свеждат до това, че ответниците М. ПЛ. Ч. и Р. Г. Б. са отдавали части от съсобсвения им
имот, а именно кафе-аператив „Фешън“ под наем, като с това са лишили ищеца от
ползването му, за което дължат на последния парично обезщетение, определяемо на база на
средната наемна цена. Ищецът се позовава на Споразумение от 25.05.1992 г. за стопанисване
на процесния имот и Анекс към него. Горното ищецът поддържа и в четирите депозирани
уточняващи молби.
С отговорите на исковата молба ответниците М. ПЛ. Ч. и Р. Г. Б. възразяват да са
обвързани от цитираното Споразумение; не са отправяни искания от ищеца за ползването на
сградите, нито е отправяно искане за заплащане на обезщетение за лишаването от ползите от
същите.
Като постави на разглеждане въззивната жалба, настоящият състав установи
следното:
Въззивната жалба е подадена в срок от надлежна страна и е процесуално допустима.
След като прецени доказателствата по делото – поотделно и в тяхната съвкупност,
настоящият състав приема следното:
Постановеното от първоинстанционния съд решение е недопустимо и следва да бъде
обезсилено, тъй като съдът се е произнесъл по непредявен иск – чл.270, ал.3 от ГПК. Видно
е от обстоятелствената част на исковата молба и уточняващите я такива, както и от заявения
петитум, че ищецът е сезирал съда с иск по чл. 422 от ГПК, вр. чл. 30, ал. 3 от ЗС.
2
Наведените в исковата молба доводи, сочените от страните доказателства са свързани с
установяване на фактическия състав на чл. 30, ал. 3. Твърденията на ищеца съответстват на
изложеното от него в Заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК, а
именно посочено е, че претендираното парично вземане произтича от Споразумение от
25.05.1992 г., с което страните по него са се споразумели да стопанисват съсобствения си
имот и са уговорили заплащането на наем съобразно квотите в съсобствеността. Претендира
се обезщетение под формата на наемна цена.
Изхождайки от фактическите основания, настоящият състав прави извод, че не се
претендира наем, тъй като ищецът не твърди наемни правоотношения, а се претендира
именно обезщетение за лишаване от ползите, което от своя страна намира правното си
основание в чл. 30, ал. 3 от ЗС. Както беше посочено, ищцовото твърдение е, че със
Споразумение от 25.05.1992 г. съсобствениците са се уговорили да разпределят ползването,
като същото е уговорено като възмездно – видно от анекс към Споразумението (л. 124 от
първоинстанционното дело).
Вместо това съдът е направил квалификация и се е произнесъл по иск с материално
правно основание чл. 228 от ЗЗД, без да е бил сезиран с такъв.
Задължение на сезирания съд е да определи правната квалификация на иска според
изложеното от ищеца основание и заявения от него петутим. Посочената от страната правна
квалификация не обвързва съда. Последният следва да реши спора съобразно
действителната правна квалификация на иска, релевантните за спора факти, доказателствата
по делото и становищата на страните.
Правната квалификация на иска е свързана с допустимостта на постановеното по него
решение, когато съдът се е произнесъл извън определения от страните по спора предмет и
обхвата на търсената защита.
Съгласно разпоредбата на чл. 30, ал. 3 ЗС, всеки съсобственик участва в ползите и
тежестите на общата вещ съразмерно с частта си. Цитираната норма се основава на
принципа за забрана на неоснователното обогатяване в отношенията между
съсобствениците и е специална спрямо общата разпоредба на чл. 59 ЗЗД. С нея е
предвидено, че ако някой от съсобствениците сам е ползвал и получавал приходи от
ползването на имота, за него възниква задължение да обезщети останалите съсобственици за
онази част от ползите, които са съразмерни на притежаваните от тях чсти от съсобствения
имот. Понятието „ползи от общата вещ“ по чл. 30, ал. 3 от ЗС е с по-широко съдържание от
понятието „използване на общата вещ“, съдържащо се в разпоредбата на чл. 31, ал. 2 ЗС, и
включва не само прякото служене с общата вещ за задоволяване на лични и семейни нужди,
но и съответните квоти от получените от вещта плодове, както и увеличенията на
стойността вследствие на извършени подобрения. Чл. 30, ал. 3, предл. 1 ЗС урежда иска за
получаване на дял от ползите от общата вещ. Ползите от вещта включват както естествените
плодове, така и гражданските плодове, т. е. доходите, които се получават по повод
облигационни отношения, имащи за обект вещта – като в конкретния случай те се
претендират под формата на наем.
Неправилни и подвеждащи се явяват и дадените указания от първоинстанционния
съд за уточняване от ищеца дали претендира разделно или солидарно осъждане на
ответниците. В първоначално депозираната искова молба ищецът не е заявил солидарно
осъждане на двете ответници.
Предвид изложеното, първоинстанционният съд се е произнесъл по непредявен иск,
съответно първоинстанционното решение следва да се обезсили и делото да бъде върнато за
ново разглеждане на същия състав на същия съд.
Тъй като спорът не се разрешава по същество от въззивната инстанция, на основание
чл. 81 от ГПК не следва да се присъждат разноски в настоящото производство. Разноските
3
следва да се присъдят с оглед крайния изход на спора.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ОБЕЗСИЛВА Решение № 261665/18.05.2021 г., постановено по гр. д. № 3848/2020 г.
по описа на РС - Варна, ХХХ състав, на осн. чл. 270, ал. 3, предл. последно ГПК.
ВРЪЩА делото на ВРС за ново разглеждане от същия състав съобразно указанията в
мотивната част на въззивното решение.
Решението може да бъде обжалвано пред ВКС на Република България в едномесечен
срок от връчването му на страните по арг. от т. 3 на ТР № 1 от 17.07.2001 г. по гр. д. №
1/2001 г. на ОСГК на ВКС.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4