РЕШЕНИЕ
№ 1564
гр. Пловдив, 19.08.2022 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД, ХXІХ състав, в открито заседание на дванадесети май, две хиляди и двадесет
и втората година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Светлана Методиева
при секретаря
Ваня Петкова,
като разгледа
докладваното от съдията административно дело № 334 по описа на съда за 2022
година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.268, ал.1 от ДОПК.
Образувано е по жалба на П.Я.Н., с ЕГН
**********, депозирана чрез пълномощника му адв. Б., против Решение № 7/14.01.2022
г. на Директора на ТД на НАП Пловдив, с което е оставена без уважение като
неоснователна жалбата на лицето срещу Разпореждане за разпределение на плащане с изх. № С210016-125-0324699/23.12.2021
г. на старши публичен изпълнител в Дирекция „Събиране при ТД на НАП- Пловдив.
Жалбоподателят в жалбата, както и с писмена защита, чрез процесуалния си
представител адв.Б., излага доводи за незаконосъобразност, неправилност и
необоснованост на оспореното решение. Сочи се, че на практика с въпросното
разпореждане за разпределяне на сума по изпълнително дело, образувано против
жалбоподателя, административният орган е извършил прихващане на суми по смисъла
на чл.103-105 от ЗЗД и чл.128 от ДОПК, който способ се сочи да не е приложим,
предвид вида на сумата, с която е извършено прихващане, а именно присъдени
разноски. Излагат се съображения относно това, че неправилно е позоваването на
органа на разпоредбата на чл.230, ал.4 от ДОПК, предвид липсата на трето
задължено лице. Сочи се, че на практика разпределената сума не е постъпвала по
изпълнителното дело, както и че в случая от страна на административния орган е
употребена правна и словесна еквилибристика. Излага се становище относно това,
че наличните указания от Изпълнителния директор на НАП относно начина на
процедиране, не обвързват съда. Прави се искане за присъждане на направените
разноски по производството.
Ответникът по жалбата – Директор на ТД на НАП, чрез процесуалния си
представител главен юрисконсулт Ш., с писмено становище, както и в съдебно
заседание излага съображения за неоснователност на жалбата. Сочи се, че в
случая не е извършено прихващане, а разпределение на постъпила сума по
изпълнително дело, както и че е ирелевантен произхода на сумата, поради което и
доводът на жалбоподателя, че публичният изпълнител не можел да извършва
прихващане с присъдени на длъжника съдебни разноски бил несъотносим. Претендира
се присъждане на юрисконсултско възнаграждение от 500 лева.
Окръжна прокуратура Пловдив, надлежно уведомена за възможността да встъпи в
производството, не е изпратила представител и не е встъпила в процеса.
Съдът, като прецени становищата на страните и събраните по делото
доказателства намери следното:
Жалбата е допустима, като е подадена срещу подлежащ на
съдебен контрол акт, от лице с надлежна легитимация, до компетентния да
разгледа спора съд по местонахождението на публичния изпълнител, чието действие
се обжалва и в определения по чл.286, ал.1 от ДОПК срок.
Разгледана по същество, съдът
намира същата за основателна по
следните съображения:
На базата на приетите по делото
писмени доказателства, представени и от двете страни и служебно изискани от
съда, се установява следната фактическа обстановка:
С Решение № 2766/23.12.2019 г. на Административен
съд Пловдив, постановено по адм. дело № 2021/2019 г. и влязло в законна сила на
23.12.2019 г. Национална агенция за приходите - Пловдив била осъдена да заплати
в полза на жалбоподателя П.Н. деловодни разноски от 827 лева. На жалбоподателя
бил издаден изпълнителен лист за посоченото му вземане на 01.06.2021г., като с
молба от негов пълномощник от 10.06.2021 г.
до Директора на ТД на НАП Пловдив, изпълнителният лист бил предявен на
органа на основание чл.519, ал.2 от ГПК за изпълнение. На тази молба бил
изготвен отговор от 17.06.2021 г. със съдържание относно това, че в момента в ТД
на НАП Пловдив няма утвърден бюджет за изплащане на вземания по изпълнителни
листове, както и че съгласно чл.519, ал.2 от ГПК сумата е заявена и ще бъде
изплатена след получаване на финансов ресурс. Тъй като отговорът не бил получен
от жалбоподателя, поради неоткриване на адреса му, били депозирани и последващи
молби от пълномощника на жалбоподателя от 27.07.2021 г. и от 25.08.2021 г. отново
с искане сумата за разноските от 827 лева по предявения изпълнителен лист да се
преведе по сметката на жалбоподателя. И на тези молби били изготвени от
Заместник - директора на ТД на НАП Пловдив отговори, които останали също
неполучени от жалбоподателя и които били със сходно съдържание, а именно, че са
предприети необходимите мерки и след получаване на финансов ресурс сумата ще
бъде изплатена на жалбоподателя. Същевременно обаче, въпреки съдържанието на
така посочените отговори на молбите на жалбоподателя за изплащане на
присъдените му разноски, в изпълнение на Указание изх. № 20-00-85 от 21.05.2019
г. на ЦУ на НАП относно изплащане на присъдени разноски в съдебни производства
по реда на ДОПК, АПК, ГПК и обезщетения по ЗОДОВ и дължими лихви за забави и по
издадена служебна бележка от Началник отдел „Бюджет и финанси“, адресирана до
Директор Дирекция „Събиране“ в ТД на НАП Пловдив, относно това, че предстои
изплащане на сумата от 827 лева на жалбоподателя, съставляваща съдебни
разноски, възложени в тежест на ТД на НАП Пловдив и тъй като спрямо
жалбоподателя било образувано изпълнително дело № 16070019872/2007 г. по описа
на ТД на НАП Пловдив за събиране на публични вземания, с Постановление за
налагане на обезпечителни мерки от 16.12.2021 г. на главен публичен изпълнител
в ТД на НАП - Пловдив на основание чл.200, вр. с чл.202, ал.2 от ДОПК и чл.195
от ДОПК по изпълнителното дело бил наложен запор върху вземане на трето
задължено лице ТД на НАП Пловдив по признание на третото лице пред публичен
изпълнител за въпросната сума от 827 лева, разноски по адм. дело 2021/2019 г.
Било издадено и запорно съобщение от 16.12.2021 г. до ТД на НАП Пловдив на
основание чл.202, ал.2 от ДОПК за запор върху вземането за сумата от 827 лева,
което има към ТД на НАП Пловдив длъжника по изпълнителното дело Н., както и
Разпореждане за изпълнение на основание чл.230, ал.4 от ДОПК, адресирано също
до ТД на НАП Пловдив за прехвърляне в 3-дневен срок от получаването му на
сумата в размер на 827 лева по сметка на ТД на НАП Пловдив. На 21.12.2021 г.
бил извършен превод на сумата по посочената в разпореждането за изпълнение
сметка, като на 23.12.2021 г. било издадено по изпълнителното дело от страна на
старши публичен изпълнител и Разпореждане изх. № С 210016-125-0324699 за
разпределение на плащането в размер на 827 лева, постъпило по сметката за
принудително изпълнение, за погасяване на публични вземания, предмет на
изпълнителното дело, което разпореждане било връчено по електронен път на
пълномощника на жалбоподателя. Същото било обжалвано пред Директора на ТД на
НАП Пловдив, който се произнесъл с оспорваното сега решение № 7/14.01.2022
г. В същото било прието, че срещу П.Н. е образувано изпълнително дело, по което са предприети
действия за принудително събиране на просрочени задължения, в резултат на които
по делото е постъпила сума в размер на 827 лв. и с обжалвания акт тази сума е
разпределена съобразно изискванията на чл. 219 от ДОПК, като е спазена
поредността за погасяване на вземанията. Посочено било, че за целите на
производството, в което предмет на разглеждане е законосъобразността на Разпореждане
изх. № С210016-125-0324699/23.12.2021 г., е ирелевантен произходът на
постъпилото плащане, поради което е неотносим доводът на жалбоподателя, че
публичният изпълнител няма право да извършва прихващане с присъдени в полза на
длъжника съдебни разноски. Посочено било, че с обжалвания акт не се извършва
прихващане, а само се разпределя постъпила по изпълнителното дело сума в
резултат на предприети принудителни действия от страна на публичния изпълнител
при ТД на НАП Пловдив, както и че видно от доказателствата по преписката, с
постановление за налагане на обезпечителни мерки, изх. №
С210016-022-0095827/16.12.2021 г. на основание чл.202, ал.3 от ДОПК, е наложен
запор върху вземане на длъжника от трето задължено лице - ТД на НАП Пловдив в
размер на 827 лв., а съгласно чл.230 от ДОПК, принудителното изпълнение върху
вземане на длъжника от трето лице се насочва върху вземане, което е ликвидно и
изискуемо. На основание ал.2 от същата норма, било прието, че такова е
вземането, когато бъде признато пред публичния изпълнител или когато е
установено с влязло в сила съдебно решение. Посочено било, че в настоящия
случай са били налице и двете условия, с оглед на което публичният изпълнител е
издал разпореждане за изпълнение, в резултат на което е събрана процесната
сума, разпределена с обжалвания акт. В тази връзка е прието и че действията на
публичния изпълнител, обективирани в обжалваното разпореждане за разпределение
на суми, са правилни и законосъобразни, поради което следва да бъдат
потвърдени.
При така установеното от
фактическа страна, от правна такава съдът намери следното:
На първо място, в рамките на
служебно извършена проверка съдът установи, че оспорваното решение представлява
валиден административен акт, издаден от компетентен орган и в кръга на
законоустановените му правомощия по чл.267 от ДОПК. Решението е издадено след
проведено производство по обжалване на действие на публичен изпълнител, в
писмена форма и съдържа необходимите реквизити, включително и изложение на
фактическите и правните основания за постановяването му. При извършената проверка съдът установи, че започването, провеждането и
приключването на процедурата по издаването на оспорения акт са извършени в
съответствие с предвиденото в ДОПК, като в хода ѝ не са били допуснати
съществени нарушения на административно - производствените правила.
В случая обаче, съдът намира, че
оспореното решение е издадено при несъобразяване с материалния закон и в
противоречие с целта на закона.
Не са спорни между страните фактите, че срещу
жалбоподателя е било образувано и е било висящо изпълнително дело в ТД на НАП
Пловдив, по което той е длъжник във връзка с установени негови публични
задължения, както и че същевременно в негова полза е бил издаден изпълнителен
лист за вземане от ТД на НАП Пловдив на сума, съставляваща съдебни разноски,
присъдени му с влязъл в сила съдебен акт.
Установено е, че вместо тази сума да бъде преведена по сметката на
жалбоподателя, предвид предявяването на изпълнителния лист от негова страна по
реда на чл.519, ал.2 от ГПК пред задължения държавен орган, върху същата е бил
наложен запор от публичния изпълнител по въпросното изпълнително дело, като не
са налице данни постановлението за налагане на тази обезпечителна мярка да е
било обжалвано от жалбоподателя и впрочем, не са налице такива и да му е било
изобщо връчвано. Сиреч, установено е, че страните в правоотношението
жалбоподателят Н.,*** взаимно си дължат суми, жалбоподателят - за установени
публични задължения, а ТД на НАП –Пловдив - за присъдени на жалбоподателя
съдебни разноски, както и че на практика органът не е извършил плащане по
отношение на дължимите на жалбоподателя разноски, а в рамките на изпълнителното
производство, чрез извършените действия по обезпечаване на сумата с налагане на
запор върху същата и след това превеждането ѝ по сметката за принудително
изпълнение на НАП, вместо по сметката на жалбоподателя по реда на чл.519, ал.2
от ГПК, на практика е извършил фактическо прихващане на сумата с дължимите от
страна на жалбоподателя такива по изпълнителното дело, което не е било
допустимо. Преди отмяната на
разпоредбата на чл.129, ал.5, т.3 от ДОПК, бе предвидена възможност органът да
прихване сумите, по отношение на които се предявява искане от лицето, като след
отмяната на разпоредбата с ДВ, бр.94 от 2015 г., в
сила от 01.01.2016 г. специалният процесуален ред за прихващане или
възстановяване на присъдени суми, обезщетения и разноски по ДОПК не се прилага,
предвид незабавното действие на новия процесуален закон. В мотивите към
законопроекта на ЗИД на ДОПК, въвеждащ отмяната на чл.129, ал.5, т.3 ДОПК, е
отразено, че удовлетворяването на претенциите за частноправните вземания за
присъдени суми, обезщетения и разноски (в т.ч. съдебно-деловодни), които не
попадат в обхвата на изрично изброените суми за публични вземания по в чл.128,
ал.1 от ДОПК, следва да бъде реализирано
по общия ред на чл.519 от Гражданския процесуален кодекс или при наличието на
предпоставки за прихващане с вземания на НАП от частноправен характер – по реда
на Закона за задълженията и договорите. В този смисъл е имал възможност с
такива констатации да се произнесе и ВАС със свои решения № 12690/2016 г. по
адм. д. № 8849/2015 г., както и №1619/2017г. по адм. дело № 2218/2016 г. В
случая, действително, както се сочи и в оспореното решение, не е предмет на
оспорване извършено прихващане на насрещно дължими вземания, тъй като не е
издаден такъв акт, а е издадено разпореждане за разпределение на суми, но на
практика, приложеният от администрацията подход е довел до именно такъв
фактически резултат. Следва да се има предвид, че независимо от факта, че няма
данни постановлението за налагане на запор да е било обжалвано и съответно
отменено, а в съдебната практика понастоящем съществува спор относно
приложимостта на инцидентния съдебен контрол по отношение на индивидуалните
административни актове, но вече доста широко съдебната доктрина възприема
възможността за осъществяване на инцидентен контрол за законосъобразност на
административните актове и в рамките на съдебното административно производство
/виж. Проф. д-р Иван Т. Тодоров „Инцидентен контрол за законосъобразност на административните
актове“ сп. „Норма“ бр.7/2020г./, то съдът намира за нужно единствено да отбележи
важното обстоятелство, че основанието на това постановление е по чл.202, ал.2
от ДОПК, което обаче касае налагане на запор върху вземане на длъжника към
трето лице. От своя страна, последвалото разпореждане за изпълнение е основано
на чл.230 от ДОПК, която разпоредба също е относима към принудително изпълнение
от трети лица, които не са банки. Всъщност обаче, в случая, в нито един момент не
е била налице фигурата на трето лице по смисъла на закона, доколкото и
постановлението за налагане на обезпечителни мерки, респективно изпратеното
запорно съобщение, и разпореждането за изпълнение, касаещо прехвърляне на сума
по сметката за принудително изпълнение, са адресирани от ТД на НАП Пловдив до
ТД на НАП Пловдив, а не до което и да било трето лице. В тази насока и
постъпленията по сметката за принудително изпълнение не са изобщо с произход
реализиране на плащане от трето лице по наложения запор върху вземане на
длъжника от това лице, а фактическо нареждане на сумата, дължима на длъжника и
жалбоподател за плащане по реда на чл.519, ал.2 от ГПК, вместо по неговата
сметка - по сметката за принудително изпълнение. Поради това и съдът намира за
неоснователен довода на ответната страна, че било без значение какъв е произходът
на сумата, на която е извършено разпределение, доколкото разпределението следва
да се извършва на сумите, които са постъпили от извършено доброволно плащане,
или като резултат от проведените законосъобразно изпълнителни действия по ДОПК,
част от които са тези по принудително изпълнение от трети лица, предвидени по
чл.230 от ДОПК. Изводът, който се налага е, че въпросната сума не може да е предмет
на разпределение в хода на принудителното изпълнение, доколкото същата не може
да е предмет на запор върху вземане от трето лице, тъй като не съставлява
изобщо такова. В тази насока и недопустимото според съда съвместяване на
качеството на публичен взискател с това на трето лице по смисъла на чл.230 от ДОПК от страна на ТД на НАП Пловдив, опорочава цялостно процедурата, приключила
с издаване на въпросното разпореждане за разпределение на сумата. Целият подход
на администрацията, в резултат на който е било издадено и процесното
разпореждане за разпределение на сума по изпълнителното дело и който е въведен
за прилагане с вътрешноведомствен акт, каквото е приложеното по делото
указание, е основан на едно превратно тълкуване на закона и несъобразяване с неговата
цел, което се явява в противоречие изобщо с принципа по чл.6 от АПК за
упражняване правомощията от администрацията разумно, добросъвестно и
справедливо. В конкретния случай процедирането на администрацията не може да
бъде определено като такова, което е съобразило принципа на съразмерност,
доколкото, както се установи, чрез формалното изпълнение на поредица от
действия, разписани в ДОПК по отношение на провеждането на принудителното
изпълнение против жалбоподателя, без обаче да са били налице изобщо в пълнота
законовите предпоставки за осъществяване на тези действия, доколкото изобщо не
е съществувало парично вземане на жалбоподателя от трето за правоотношението
лице, което в крайна сметка да се разпределя за погасяване на задълженията по
изпълнителното дело, е достигнато до един противоправен резултат, свързан с
избягване изпълнение задължението на администрацията по чл.519, ал.2 от ГПК по
привидно законосъобразен начин. Горното съставлява основание за отмяна на
оспореното решение на Директора на ТД на НАП Пловдив, с което въпросно
разпореждане за разпределение на суми е било оставено в сила и като следствие
от това и на самото разпореждане.
Предвид изхода на спора и са
налице основанията за присъждане на разноски на жалбоподателя, каквито се
установи да е направил за държавна такса и адвокат, а именно общо от 310 лева.
По изложените мотиви и Съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ
Решение
№ 7/14.01.2022 г. на Директора на ТД на НАП Пловдив, с което е оставена без
уважение като неоснователна жалбата на П.Я.Н. с ЕГН ********** срещу
Разпореждане за разпределение на плащане с изх. №
С210016-125-0324699/23.12.2021 г. на старши публичен изпълнител в Дирекция
„Събиране“ при ТД на НАП, като вместо това постановява:
ОТМЕНЯ Разпореждане за
разпределение на плащане с изх. №
С210016-125-0324699/23.12.2021 г. на старши публичен изпълнител в Дирекция
„Събиране“ при ТД на НАП.
ОСЪЖДА ТД
на НАП Пловдив да заплати на П.Я.Н. с ЕГН ********** *** сумата от 310 /триста и
десет/ лева направени разноски в производството за държавна такса и един
адвокат.
Решението е окончателно.
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ: /П/