РЕШЕНИЕ
№ 974
гр. Пловдив, 11.07.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, V СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесети юни през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Светлана Ив. Изева
Членове:Радостина Анг. Стефанова
Светлана Анг. Станева
при участието на секретаря Петя Ф. Цонкова
като разгледа докладваното от Радостина Анг. Стефанова Въззивно
гражданско дело № 20225300501136 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК във вр. с чл.26
ал.1 от ЗЗД във вр. с чл.11 и чл.22 от ЗПК и чл.92 от ЗЗД.
Постъпила е въззивна жалба от „Неткредит” ООД, ЕИК- *****,
със седалище и адрес на управление: град *****, чрез адв. Е. Ц., САК,
съдебен адрес – гр.*****, против Решение № 311/31.01.2022г. по гр.д.№
15812/2021г., постановено от Районен съд – Пловдив, XVI гр.с., с което е
признато за установено в отношенията между страните - дружеството и И.
И. Р., ЕГН- **********, от град *****, че е нищожна поради противоречие с
добрите нрави, заобикаляща изискването на чл. 19 ал. 4 от ЗПК, накърняващи
договорното равноправие и нарушаваща предпоставките на чл. 11 т. 9 и 10 от
ЗПК, клаузата за неустойка от сключения между страните Договор за
кредит от 16.03.2021 г. както и е осъдено дружеството да й заплати
направените разноски по делото- внесена държавна такса в размер на 50 лв.;
както и е осъдено дружеството да заплати на адвокат С. К. Н., адвокатско
възнаграждение за осъществено на ищцата И. И. Р. безплатно процесуално
представителство по делото, в размер на 300 лв., определено от съда по реда
на чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата. Моли да бъде отменено решението и
1
вместо това да се постанови друго, с което да се отхвърлят изцяло исковите
претенции.
Въззиваемата страна И. И. Р., ЕГН- **********, от град *****,
чрез адв. С.Н., депозира писмен отговор, че жалбата е изцяло неоснователна.
Окръжен съд – Пловдив, констатира, че въззивната жалба е
допустима – подадена е от надлежна страна по делото в законния срок по чл.
259, ал. 1 от ГПК срещу подлежащо на обжалване съдебно решение и прие за
установено следното:
Пред Районен съд – Пловдив от И. И. Р. против „Неткредит” ООД
е заведена искова молба, с която посочва, че между страните бил сключен
Договор за кредит от 16.03.2021 г., по който на ищеца била предоставена
сумата от 500 лв., при фиксиран лихвен процент- 38, 75 % и ГПР- 46, 42 %.
Според чл. 4 ал. 3 от договора като обезпечение се предвиждало
обезпечение с банкова гаранция или гаранция от небанкова финансова
институция за сумата от 558 лева, а в противен случай се дължала неустойка
по чл. 6 ал. 1 в размер на 420 лева, платима разсрочено с погасителните
вноски. Посочва се, че кредитът бил усвоен, но по него не били дължими
суми за неустойка.
С предвидената неустойка се заобикалял чл. 19 ал. 4 от ЗПК, като
така се създавала допълнителна печалба за кредитора, като се създавало
условие за осигуряване на обезпечение, на което потребителят не можел да
отговори в краткия срок- поръчител или банкова гаранция. Такава неустойка
била нищожна, като тя загубвала присъщата й обезщетителна функция и по
този начин 1 единствено се създавали предпоставки за неоснователно
обогатяване. В ущърб на потребителя финансовата институция поставяла
неизпълними изисквания за обезпечението, за да обоснове получаването на
допълнителна печалба, в размер, близък до отпусната по кредита сума. С
включването й в погасителните вноски се получавало скрито оскъпяване на
кредита.
По практиката на съда на ЕС кредиторът бил длъжен да направи
оценка на кредитоспособността на длъжника, преди да сключи договор за
кредит, като било житейски логично при положение, че заемателят не може
да удовлетвори условията му, да не се отпуска заем, защото той няма
гаранция. Изискванията за извършване на оценка на кредитополучателя преди
договора за кредит целели да се предпазят потребителите от
свръхзадлъжнялост и неплатежоспособност. Като поел риска да отпусне
необезпечен кредит, кредиторът носел и неблагоприятните последици от
неизпълнението, защото собственото му поведение противоречало на
изискванията да проучи състоянието на длъжника.
Неустойката по договора по съществото си представлявала
добавка към възнаградителната лихва и така водела до допълнителна
печалба за кредитора, който не бил информирал предварително потребителя
за действителния размер на ГПР.
С въвеждането на неустойката се заобикаляло ограничението на
чл. 19 ал. 4 от ЗПК при определяне на ГПР, като неустойката въобще не се
включвала в разходите по кредита и така потребителят не можел да прецени
действителния размер на дълга. Предявен е иск за прогласяване на
2
нищожността на клаузата за неустойка по договора, на осн. чл.26 ал.1 от ЗЗД
поради противоречие с добрите нрави, заобикаляща изискването на чл. 19 ал.
4 от ЗПК, накърняващи договорното равноправие и нарушаваща
предпоставките на чл. 11 т. 9 и 10 от ЗПК.
Ответникът „Неткредит” ООД, е депозирал в законоустановения
срок Писмен отговор по чл.131 от ГПК, с който е оспорил изцяло исковата
претенция. В договора било предвидено да се предостави обезпечение, като
по отношение на банковата гаранция дори се ограничавал размерът на
отговорността за неизпълнение на потребителя. Твърди, че ищецът получил
предварително информация още при кандидатстването за кредита относно
изискуемото обезпечение, като то било израз и на свободата на договаряне.
Неустойката изпълнявала законовите си функции, като съобразявала баланса
между правата и интересите на страните. Освен това неустойка се дължала
само за дните, за които няма осигурено обезпечение, доколкото по всяко
време на действие на договора такова можело да се представи. Тук нямало
нарушаване на обезпечителната функция на неустойката, нито пък това
оскъпяване водело до неоснователно обогатяване на кредитора.
Възнаградителната лихва била нещо съвсем различно и целяла други правни
последици. Клиентът знаел предварително за това изискване на кредитора,
като можел да прецени сам възможността си да представи обезпечение. Освен
това имал правото да се откаже от договора и без да дължи неустойка, но не
бил упражнил това свое право. Договорът между страните имал силата на
закон- чл. 20а от ЗЗД и всяка била длъжна да изпълнява своите задължения.
Ищецът обаче бил недобросъвестен и не можел да черпи права от своето
неправомерно поведение. По договора за кредит не било извършено нито
едно плащане за главница или лихва, което доказвало, че обезпечението било
необходимо, с оглед поведението на лицето за гаранция на кредиторовия
интерес и поетия от него финансов риск. Не били верни твърденията, че не
била извършена предварителна оценка на кредитоспособността на лицето.
Районният съд, за да постанови решението, излага основни
съображения, че с исковата молба като предмет на процеса е въведена една
клауза от договора, по отношение на която се твърди, че е нищожна- тази за
неустойката, която следва да бъдат обсъдена, за да се прецени дали
действително същата е предвидена в противоречие със специалния ЗЗП. В
исковата молба е релевирано и основание за недействителност на договора за
потребителски кредит, свързано с изискването на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК за
посочване на общата дължима сума. Същото е въведено, за да гарантира, че
потребителят ще е наясно по какъв начин се формира неговото задължение.
В договора макар да е записана общата дължима сума в чл. 11 ал.
5, тя не е коректно посочена. Ако се приеме, че тази обща сума е в размер на
посоченото от 558 лева, тя следва да включва само главницата и лихвата, то
това не е реално дължимата сума, защото в нея не са включени
допълнителните плащания, които потребителят ще понесе заради уговорката
по чл. 6 ал. 1, предвиждаща неустойка в размер на 420 лева.
3
Задължението за обезпечаване на главното задължение има
вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху
същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем,
съобразно договореното. Непредставянето на обезпечението самостоятелно
не води до някакви вреди за кредитора, а такива биха възникнали чак при
неизпълнение на задължението и невъзможност за удовлетворяване от
имуществото на кредитополучателя. Този риск подлежи на съобразявате от
кредитора към момента на сключването на договора и да намери отражение
при вземането на решението за отпускането на заема и параметрите, при
които да стане това.
Вместо това предварително е уговорена неустойка, която се
активира в следващия ден на сключване на договора за кредит, без да може
да компенсира повишения риск.
По този начин, неустойката реално увеличава печалбата на
кредитора, защото дори и при плащането на всички задължения се получава
още едно допълнително възнаграждение. Така и ГПР от 46, 42 % не отговаря
на действителните такива, защото е без сумата за неустойка, а с включването
на неустойката кредитът ще се оскъпи допълнително.
Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко
точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще се дължи и в
това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на
посоченото законово основание.
Посочването в договора за кредит на по- нисък от действителния
ГПР представлява невярна информация и следва да се окачестви като
нелоялна и по- конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г
ал. 4 от ЗЗП, във връзка с чл. 68д ал. 1 от ЗЗП. Тя подвежда потребителя
относно спазването на забраната на чл. 19 ал. 4 от ЗПК и не му позволява да
прецени реалните икономически последици от сключването на договора.
Районният съд налага извод предвид горните аргументи, че
процесният договор не отговоря на изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК,
като липсата на част от задължителните реквизити по т. 10 от нея води до
неговата недействителност съобразно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК. Тази
норма от една страна е насочена към осигуряване защита на потребителите
чрез създаване на равноправни условия за получаване на потребителски
4
кредит, а от друга- към стимулиране на добросъвестност и отговорност в
действията на кредиторите при предоставяне на потребителски кредити така,
че да бъде осигурен баланс между интересите на двете страни. В случая
липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора не дава
възможност на потребителя да прецени икономическите последици от
сключването на договора предвид предоставените му от законодателя
съответни стандарти за защита. Уговаряне на неустойка за неизпълнение на
това задължение с фиксиран размер, повече от 2/3 от кредита, Районният съд
е приел, че е установена в разрез с добрите нрави, тъй като по този начин се
цели да бъде осигурено допълнително възнаграждение на кредитора, извън
установения ГПР. В този случай приложение намира нормата на чл. 19 ал. 5
от ЗПК, която установява, че клаузи, установяващи задължения за заплащане
на разходи над така установеното ограничение, са недействителни.
Окръжен съд – Пловдив, V гр.с., въззивна инстанция, на осн.
чл.269 от ГПК, се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част. По останалите въпроси той е
ограничен от посоченото в жалбата. За нарушаване на императивни правни
норми съдът е длъжен да следи служебно и без да има изрично оплакване в
тази насока съгласно задължителните указания, дадени с ТР № 1/2013г. на
ОСГТК на ВКС.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо.
Основните оплаквания на жалбоподателя се отнасят до това, че
Районният съд е достигнал до неправилни изводи относно размера на ГПР и
посочване на общата дължима сума в договора за кредит, сключен между
страните; както и че е налице противоречия между уговорената между
страните неустойка с добрите нрави.
Въззивната инстанция намира, че възраженията са неоснователни.
Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл.
11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски
кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни
изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има
характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми
при самото сключване на договора. В тази връзка следва да се отбележи, че
ГПР представлява вид оскъпяване на кредита, защото тук са включени
5
всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на
кредита, както и възнаградителната лихва. Затова е необходимо в договора
относно ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати
длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на
договора и да преценява кои суми точно ще дължи. Изискването за посочване
на общата дължима сума е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е
наясно по какъв начин се формира неговото задължение.
В конкретния случай в договора е посочено, че ГПР е 46,42 %
Липсва изобщо описание кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е
формиран ГПР. Това поставя потребителя в положение да не знае колко
точно като сума в лева е оскъпяването по кредита, което ще дължи и в това
именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на
посоченото законово основание.
Отделно от това, от съдържанието на договора се изяснява, че
общият размер на дължимата сума не е сборът от стойността на главницата и
лихвата, както и разходите по ГПР, който би трябвало да е 558 лв.- дължима
сума по кредита.
Разпоредбата на чл.11 ал.1 т.10 от ЗПК сочи, че договорът трябва
да съдържа ГПР по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат
взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния
процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. В контекста
на дадената дефиниция в чл. 19, ал. 1 от ЗПК годишният процент на
разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит.
Въззивният съд констатира, че в процесния договор за
потребителски кредит е записано /както вече се посочи по-горе/, че
дължимата сума по кредита е в размер на 558 лв., ГПР 46,42 %, Лихвен
процент по кредита 38,75 %, неустойка в размер на 420 лв.
При тези изходни данни, може аритметично да се изчисли ГПР,
без да са необходими специални знания, както следва:
6
/558 лв. дължима обща сума по кредита + 420 лв неустойка/ – 500
лв. сума отпусната по кредита/ : 500 лв. сума по отпусната по кредита = 95,60
%.
Така уговорената неустойка няма присъщите си законови
функции, а служи на кредитора да придобие скрита, допълнителна печалба за
сметка на потребителя, който не е информиран за действителния размер на
ГПР.
Неустойката на практика се причислява към общата дължима
сума, тъй като, така както е уговорена, е дължима съгласно чл.4 ал.3 от
договора „в срок до края на следващия ден от сключването“, в случай на
непредставяне на обезпечение с банкова гаранция или гаранция от небанкова
финансова институция, което условие е на практика неизпълнимо за
длъжника. На следващо място, трябва да се посочи и това, че уговореният
фиксиран размер неустойка е 2/3 от кредита, което е в противоречие на
добрите нрави.
В договора е посочено: ГПР в размер на 46,42 % от заетата сума, в
нарушение на чл.19 ал.4 във вр. с ал.1 от ЗПК, тъй като истинският такъв е в
размер на 95,60 %.
Съгласно чл.21, ал.1 от ЗПК всяка клауза в договор за
потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на
изискванията на закона, е нищожна.
Предвид горното настоящият съдебен състав намира, че при
сключването на процесния договор за потребителски кредит е направен
опит за заобикаляне на императивната разпоредба на чл.19, ал.4 от ЗПК,
ограничаваща максималния размер на годишния процент на разходите по
кредита, а посочените в договора размери на възнаградителната лихва и на
годишния процент на разходите не съответстват на действително
уговорените такива и са нищожни.
Решението се явява законосъобразно и следва да бъде потвърдено
изцяло.
Разноски.
Съобразно правния резултат по делото дружеството ще бъде
осъдено да заплати сумата 300 лв. лично на адв. С.Н. за адвокатско
7
възнаграждение на осн. чл.38 ал.1 т.2 от ЗАдвокатурата, определена по реда
на чл.7 ал.2 т.2 от Наредба №1/09.07.2004г.
Пловдивският окръжен съд – V възз. гр.с.
РЕШИ:
Потвърждава Решение № 311/31.01.2022г. по гр.д.№
15812/2021г., постановено от Районен съд – Пловдив, XVI гр.с.
Осъжда „Неткредит” ООД, ЕИК- *****, със седалище и адрес на
управление: град *****, представлявано от управителя И. Х. С., да заплати
лично на адв.С.К. Н., ЕГН - **********, със съдебен адрес: гр. *****, сумата
300 лв. за адвокатско възнаграждение, определено по реда на осн. чл.38 ал.1
т.2 от Закона за адвокатурата.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8