Р
Е Ш Е Н И Е
№ 6316
гр. Варна, 30.12.2014г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
ВАРНЕНСКИ РАЙОНЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ХХ
състав, в открито съдебно заседание, проведено на първи декември две хиляди и четиринадесета година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: ДЕСИСЛАВА ЖЕКОВА
при участието на секретаря А.Д.,
като разгледа докладваното от съдията гр.д. №11707 по
описа за 2013
година на Варненския районен съд, ХХ състав, за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството по делото е образувано по предявени в условията
на обективно и субективно кумулативно съединяване на искове с правно основание чл.270, ал.2 ГПК от Министерски съвет на Република България и Държавата,
представлявана от Министъра на регионалното развитие, конституирана по реда на
чл.26, ал.4 ГПК, срещу В.К.С., ЕГН **********
*** и Общинска служба по земеделие – Варна с адрес гр. * за прогласяване
нищожността на решение от 08.07.1997г., постановено по гр. дело №1912 по описа за
1996г. на Варненски районен съд, XII състав,
решение от 29.04.1998г., постановено по гр. дело №1215 по описа за 1997г. на
Варненски окръжен съд и решение от 16.03.1995г., постановено по гр.д.
№97/1995г. по описа на Варненски окръжен съд.
Твърди
се в исковата молба, че с решение по гр.д. №1535/2010г. на ВКС, Държавата е
осъдена да предаде на В.С. владението на недвижим имот, възстановен по реда на
чл.14, ал.3 ЗСПЗЗ със съдебните решения, предмет на предявените искове, като
ВКС се е позовал на обвързващата сила на тези решения съобразно приетото в ТР
по т.д. 5/2011г. Сочи се, че възстановеният на ищеца в стари реални граници
имот е част от парка на стопанство /резиденция/ „*”, предоставено на
Министерски съвет за управление и държавни представителни нужди, като имотът е
обявен за публична държавна собственост. Поради това, за ведомството по пар. 2
ДР, вр. с чл.14 ЗДС, като процесуален субституент на Държавата за правата върху
имота, се поражда правният интерес от търсената защита. Поддържа се, че
съдебните решения са нищожни, защото са постановени извън предоставената на
съда със ЗСПЗЗ правораздавателна власт за възстановяване на собствеността по
ЗСПЗЗ и нарушават свръхповелителни норми за публичната държавна собственост по
чл.17 и 18 КРБ. Излага се, че към постановяване на решенията, съдът не е
разполагал с компетентност да възстановява собствеността върху заменени имоти
по ЗТПС, какъвто е реституираният. Сочи се, че имотът не е земеделска земя по
смисъла на чл.2 ЗСПЗЗ, тъй като е част от парка на резиденция „*”, която е
публична държавна собственост. Моли се за уважаване на предявените искове по
тези съображения и присъждане на сторените по делото разноски. В открито
съдебно заседание предявените искове се поддържат.
В
срока по чл.131 ГПК е депозиран писмен отговор
на исковата молба от ответника „Общинска служба по земеделие” – Варна, чрез
процесуален представител – юрисконсулт *, в който се изразява становище за
допустимост на предявените искове, но се оспорват същите като неоснователни.
Сочи се, че исковата молба е предявена от надлежна страна съгласно пар.2 ДР на
ЗДС, за която е налице правен интерес с цел защита на държавния интерес.
Оспорва се пасивната процесуална легитимация на „Общинска служба по земеделие” –
Варна с твърдение, че в случай на постановяване на позитивно решение за ищеца в
настоящото производство, решението ще има обвързваща сила за органа по
поземлена собственост и ще доведе до отмяна на ИАА и последващо постановяване
на нов ИАА, без да е необходимо участието на ОСЗ – Варна в настоящото
производство, поради което ОСЗ – Варна като административен орган следва да
бъде заличена от списъка на лицата по чл.26, ал.4 ГПК. Излагат се съображения,
че основанията за нищожност на съдебните решения трябва да се търсят единствено
и само в процесуалната валидност на решенията, а процесните решения не страдат
от пороци, които да ги правят нищожни. Поддържа се, че дори и решенията да са
постановени в противоречие с императивни норми, това е основание за неправилност,
а не за нищожност. Моли се за отхвърляне на исковете по тези съображения и
присъждане на сторените по делото разноски, включително юрисконсултско
възнаграждение. В открито съдебно заседание „Общинска служба по земеделие –
Варна”, чрез процесуалния си представител, поддържа становището, изразено в
отговора на исковата молба. Претендира разноски за юрисконсултско
възнаграждение в размер от 300лв.
В
срока по чл.131 ГПК е депозиран писмен отговор
на исковата молба и от ответника В.С., чрез процесуален представител, -
адв. *, в който се оспорва предявеният иск като недопустим и неоснователен.
Твърди се, че решенията, предмет на предявените искове, са постановени в
административно производство и констатиране на тяхната нищожност е възможно
само на основанията по АПК и то по искане на лица, които не разполагат с друг
път за защита срещу действието на съдебното решение. Счита се, че провеждането
на исковете би означавало пряк контрол върху акт на административно
правораздаване. Излага се, че държавата, като субект с претенции за собственост
върху имот, възстановен със съдебно решение по чл.14, ал.3 ЗСПЗЗ, е недопустимо
да прави възражение пред гражданския съд за нищожност на административния акт,
когато върху този акт е упражнен пряк съдебен контрол и разрешението по този
въпрос е задължително съгласно ТР №5/14.01.2013г. на ВКС, ОСГК. Наред с това се
сочи, че държавата вече е била ответник по влязло в сила решение по иска за
собственост, възражението й за нищожност на съдебното решение по чл.14, ал.3
ЗСПЗЗ е вече преклудирано с постановяване на влязло в сила решение по спора за
собственост. Преклудираните възражения по предявен иск е недопустимо да бъдат
поставяни като предмет на последващ иск от страна на ответника, тъй като това
би означавало пререшаване на разрешен с влязло в сила решение спор. В открито
съдебно заседание ответникът, чрез процесуалния си представител, поддържа
направените с отговора на исковата молба възражения. В хода на устните
състезания счита, че искът следва да бъде отхвърлен по отношение на Държавата,
а по отношение администрацията на Министерски съвет моли за прекратяване на
производството доколкото с оглед извършения въвод във владение на ответника С.,
към днешен ден не са налице предпоставките, обусловили правния интерес на
Министерски съвет да води производството. Обръща внимание, че указанията на
Върховния касационен съд по повод прекратителното определение по делото не
следва да се възприема като указание по същество на спора.
След съвкупна преценка на доказателствата
по делото, съдът приема за установено следното от фактическа страна:
С решение от 16 март 1995г.
по гр.д. №97 по описа на Варненски окръжен съд е отменено решението на
Варненски районен съд, Х състав от 22.11.1994г. по гр.д. №7090/1994г. в частта
му, с която е отхвърлен предявеният на основание чл. 11, ал.2 ЗСПЗЗ иск и
вместо него е признато за установено правото на възстановяване на собствеността
на В.К.С. върху земеделски имот – лозе в м. „*”, землището на гр. Варна с площ
8 дка и 450 кв.м.
С
решение от 08.07.1997г., постановено по гр. дело №1912 по описа за 1996г. на
Варненски районен съд, XII състав
е отменено решението на ОБПК Варна №352/06.06.1996г., с което на наследниците
на * С. е отказано възстановяването на правото на собственост върху лозе от 8.6
дка, находящо се в землището на гр. Варна, м. „*” и на осн. чл.14, ал.3 ЗСПЗЗ
вместо него е признато и определено за възстановяване правото на собственост на
В.К.С. * върху лозе от 8450 дка, находящо се в землището на гр. Варна, м. „*”.
С решение
от 29.04.1998г., постановено по гр. дело №1215 по описа за 1997г. на Варненски
окръжен съд е оставена без уважение молбата на ОБПК гр. Варна за преглед по
реда на надзора влязлото в сила решение от 08.07.1997г. по гр.д. №1912 по описа
за 1996г. на Варненски районен съд.
Със
Заповед №РД9Р-4/03.05.2012г. на Министъра на културата /л.4/, е предоставен
статут на недвижима културна ценност на парковото и градинно изкуство – „парк *”.
Със Заповед №РД9Р-13/03.05.2012г. на Министъра на културата /л.17/ е
предоставен статут на архитектурно-строителна, историческа и художествена
недвижима културна ценност с категория „национално значение” на „* *”.
С
решение №1050 от 29 декември 1997г. за предоставяне на имоти – публична
държавна собственост, на Министерския съвет на Република България /л.34/ е
отнето от 1 януари 1998г. от Национална служба за охрана при Президента на
Република България безвъзмездното право на стопанисване и управление върху
стопанство „*”.
Приет по
делото е Акт №8200/27.03.2012г. за публична държавна собственост на стопанство
„*” – земя и сгради, предоставен за управление на МС на Република България –
администрация на Министерски съвет /л.46/.
С решение №93/24.04.2013г.
по гр.д. №1535/2010г. на ВКС, I г.о. /л.39-44/ са уважени
предявените от В.К.С. срещу Държавата искове с правно основание чл.108 ЗС и
чл.59 ЗЗД досежно поземлен имот с площ от 8450 дка в землището на гр. Варна,
м-ст „*”.
Въз
основа на изложената фактическа обстановка и съобразявайки становището на
страните, съдът достигна до следните правни
изводи:
Съгласно
чл.270, ал.2 ГПК, нищожността на съдебно решение може да се предяви по исков
ред безсрочно или чрез възражение.
Предявените
искове за нищожност на посочени в исковата молба съдебни решения са
установителни по своя характер. Същите са неоценяеми и в този смисъл родово
подсъдни на районен съд.
Съдебните
решения, предмет на установителните искове, са постановени от гражданския съд
по стария ред, макар и в производство, което по своя характер е
административно, поради което и исковете за нищожност на тези решения са
подведомствени на гражданския съд съобразно чл.270, ал.2 ГПК. На осн. чл.128,
ал.1, т.7 АПК, на административните съдилища са подведомствени дела по искания
за обявяване на нищожност на решения, постановени от административните
съдилища, какъвто не е процесният случай. Исковете за прогласяване на нищожност на съдебен акт, постановен от
общите съдилища, независимо от характера на делото, са подсъдни на гражданския
съд /така определение №54/05.12.2014г. по гр.д. №41 на петчленен състав на ВКС
и ВАС/.
Исковете са
предявени от легитимирана страна по смисъла на §2 ДР, вр. с чл.14 ЗДС /в този
смисъл определение №849/31.10.2012г. на ВКС по гр.д. №706/2012г., I
г.о./ в качеството й на процесуален
субституент, доколкото на ведомството – ищец е предоставено управлението и
стопанисването на недвижимия имот, предмет на реституционните решения, като в
производството на осн. чл.26, ал.4 ГПК е конституирана и Държавата,
представлявана от Министъра на регионалното развитие. Налице е и пасивна
процесуална легитимация с предявяване на исковете срещу страните в
производството по постановяване на съдебните решения.
Съдът не споделя доводите
на процесуалния представител на ответника В.С. за недопустимост на
производството по отношение на Министерски съвет с оглед извършения въвод във владение
на имота, при което ведомството вече не стопанисва имота. Правният интерес на
ищците се извежда от твърденията им за правата, които биха упражнявали при
положителен изход от спора за тях – Държавата като титуляр на правото на
собственост и Министерски съвет, като ведомство, на което имотът е предоставен
за управление и стопанисване. Не е налице различие в процесуалното положение на
Държавата и процесуалния субституент от гледна точка на правния интерес от
търсената защита.
За успешното провеждане на
предявените искове, в тежест на ищците е да установят в процеса, че съдебните
решения, предмет на делото, страдат от посочените в исковата молба пороци,
обуславящи нищожност на крайните съдебни актове. В тежест на ответниците е да
докажат, че съдебните решения, предмет на предявените искове, отговарят на
изискванията за валидност.
Нищожността
на съдебното решение е предвиден от процесуалния закон порок, който не е
легално дефиниран. Правната теория /Живко Сталев – „Българско гражданско процесуално
право”/ и съдебната практика са обобщили хипотезите, водещи до нищожност на
съдебния акт. В мотивите на ТР №1/10.02.2012г. по т.д. №1/2011г. ОСГТК на ВКС е
прието, че не отговаря на изискванията за
валидност съдебното решение, постановено от
ненадлежен орган или в ненадлежен състав, извън правораздавателната власт на
съда, не в писмена форма, абсолютно неразбираемото решение или
неподписаното решение. Това е
изложено и в решение №
56 от 03.02.1995г. по гр. д. № 708/94 г., 5-чл. с-в на ВС и решение № 327 от
25.03.1991 г. по гр. д. № 657/90 г., I г.о.
Същевременно, чл.281, т.3 ГПК изрично предвижда, че нарушението на материалния закон е порок, обуславящ
неправилност на съдебното решение.
Настоящият
съдебен състав не споделя изложените в исковата молба доводи, че решенията,
предмет на предявените искове, са постановени извън правораздавателната власт
на съда. Процесните решения са постановени в производства по чл.14, ал.3 ЗСПЗЗ
и чл.11, ал.2 ЗСПЗЗ в хода на реституционно производство досежно имот, находящ
се на територията на Република България, при спазване на местната и родова
подсъдност съобразно действащите редакции на цитираните норми към момента на
разглеждане на делата. Решенията са постановени и подписани от законни съдебни
състави, в изискуемата форма, като волята на съда е ясна с оглед изложените
мотиви и диспозитиви в актовете.
Оплакването
за нарушение на императивни правни норми – тези, касаещи публичната държавна
собственост и статута на имота /има ли същият земеделски характер/, касаят
изцяло правилното или не приложение на материалния закон. Ако решението
не е съобразено със съществуващия правов ред в държавата, то не е
нищожно, а неправилно /Решение №
2517/10.12.94г., по гр.д. № 2361/93 г., на ІV г.о./. Нарушението на императивни материалноправни норми, включително конституционни, е основание за нищожност на сделките и на индивидуални административни актове, но не и
на съдебните решения. По отношение на тях това нарушение е основание за
отмяната им по реда на обжалването / Решение №2517
от 10.12.2004г. по гр. д. № 2361/2003г., ГК, ІV отд. на ВКС и решение №810
от 17.10.2008 г. по гр. д. № 2895/2007г., І г.о. на ВКС/. Противоречието с материалния закон не е годно да
обуслови нищожност на съдебния акт. Обратното би означавало заобикаляне на
инстанционния контрол и недопустимо преразглеждане от настоящия състав на
изводите на съда, постановил атакуваните решения, респективно проверка на
правилността им.
Доколкото атакуваните решения не страдат от
гореизброените пороци, обуславящи нищожност и
отговарят на изискванията за валидност, съдът
намира, че поради липса на изискуемите предпоставки за уважаването им,
предявените искове следва да бъдат отхвърлени като неоснователни.
С оглед изхода на спора и
своевременно отправеното искане и на осн. чл.78, ал.3 ГПК, в полза на ответника
„Общинска служба по земеделие” – Варна следва да бъдат присъдени претендираните
разноски за юрисконсултско възнаграждение в минимален размер от 300лв съобразно
Наредба №1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Доколкото
процесуалната субституция е под формата на процесуално застъпничество,
дължимите в полза на ответната страна разноски следва да бъдат заплатени от
Държавата, представлявана от Министъра на регионалното развитие.
От ответника В.С. не се
претендират разноски, поради което и съдът не присъжда такива.
Водим от
горното, съдът
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ
предявените в условията на обективно
и субективно кумулативно съединяване искове
с правно основание чл.270, ал.2 ГПК от
Министерски съвет на Република България и Държавата, представлявана от
Министъра на регионалното развитие, конституирана по реда на чл.26, ал.4 ГПК, срещу В.К.С., ЕГН ********** *** и
Общинска служба по земеделие – Варна с адрес гр. * за прогласяване нищожността
на решение от 08.07.1997г., постановено по гр. дело №1912 по описа за 1996г. на
Варненски районен съд, XII състав, решение от 29.04.1998г., постановено по гр.
дело №1215 по описа за 1997г. на Варненски окръжен съд и решение от
16.03.1995г., постановено по гр.д. №97/1995г. по описа на Варненски окръжен съд.
ОСЪЖДА
Държавата, представлявана от
Министъра на регионалното развитие да
заплати на Общинска служба по земеделие – Варна с адрес гр. * сумата от 300лв /триста лева/, представляваща
сторени по делото разноски за юрисконсултско възнаграждение, на осн. чл.78,
ал.3 ГПК.
Решението подлежи на обжалване в двуседмичен срок
от съобщаването му на страните, пред Варненски окръжен съд.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: