Р
Е Ш Е Н И Е
гр. София, 18.11.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийски градски съд, Гражданско
отделение, ІІ б въззивен състав, в открито съдебно заседание на пети юли две
хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Л. ВАСИЛЕВ
ЧЛЕНОВЕ: КАЛИНА АНАСТАСОВА
ИВАН КИРИМОВ
при участието на секретар Донка
Шулева, като разгледа докладваното от младши съдия КИРИМОВ в. гр. дело № 14256 по описа на съда за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Инициирано
е с въззивна жалба, подадена от ищеца П.Х. Н.– У., срещу решение № 20229593 от 20.10.2020 г. по гр. дело № 20225/2018 г. на
Софийски районен съд, Гражданско отделение, 160-и състав, с което са
отхвърлени като неоснователни, предявените от ищцата искове по реда на чл. 422,
ал. 1 от ГПК с правно основание чл. 59 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД,
срещу ответниците Я.Р.Н. и В.Л.М., за признаване за установено, че ответниците
дължат солидарно на ищцата сумата от 17 113,00 лева, представляваща
обезщетение за ползване на недвижим имот, представляващ апартамент № 3, находящ се в гр. София, бул. „Я.*******, състоящ се от
две стаи, хол, кухня и сервизни помещения с площ от 108,50 кв. м, за
периода от 01.01.2015 г. до 31.01.2017 г., както и сумата от 3762,00 лева,
представляваща лихва за забава за периода от 01.01.2015 г. до 31.01.2017 г.
върху претендираната като главница сума, за които суми на 28.07.2017 г. е
издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 от ГПК по ч. гр. дело № 6343/2017 г. по описа на Софийски
районен съд, Гражданско отделение, 160-и състав.
Според
жалбоподателката, атакуваното решение е незаконосъобразно и следва да се
отмени, а вместо него да се постанови решение, с което предявените искове да
бъдат приети за основателни и уважени. Твърди се, че именно ищцата е собственик
на описания по-горе недвижим имот и като такава, на същата се дължи обезщетение
за ползване на имота от страна на ответниците. Изразява се становище за това,
че районният съд не е взел предвид обстоятелството, че ищцата е собственик на
имота въз основа на завещателно разпореждане, валидността на което не била
отречена с решение № 130 от 02.07.2018 г. на ВКС, както неправилно е приел
първоинстанционният съд. Именно с посоченото съдебно решение било установено,
че ищцата е собственик на имота по завещание. За установяване правото ѝ
на собственост върху имота са посочени още решение № 6337 от 11.10.2018 г. по
гр. дело № 15268/2017 г. на СГС, определение № 305 от 02.04.2019 г. по гр. дело
№ 394/2019 г. на ВКС, с което е потвърдено решение № 2041 от 30.07.2018 г. по
гр. дело № 2163/2012 г. на САС, решение № 681 от 16.10.2019 г. по гр. дело №
491 от 2019 г. на ВКС, с което е потвърдено решение № 2125 от 07.08.2018 г. по
гр. дело № 2336/2013 г. на САС, както и решение № 1408 от 20.02.2020 г. по гр.
дело № 1194/2019 г. на СГС, с което е потвърдено решение № 49246 от 16.10.2018
г. по гр. дело № 10564/2012 г. на СРС. Отделно от това, като неправилен се сочи
и изводът на районния съд за това, че по делото не било доказано имотът да е
ползван от страна на ответниците. Извън вниманието на съда останало представено
по делото постановление от 26.09.2016 г. и други доказателства, от които се
установява, че ползватели на апартамента са В.М. и Я.Н..
С
молба от 24.06.2021 г. въззивникът У. е направила искане за спиране на
производството на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК, по което съдът се е
произнесъл с определение от 05.07.2021 г. и е оставил същото без уважение.
В
открито съдебно заседание въззивникът е редовно призована, не се явява.
Въззиваемите
са редовно призовани, не се явяват, представляват се от адв. К., който оспорва
жалбата и моли същата да бъде отхвърлена като неоснователна. Претендират се
разноски и се представя списък по чл. 80 от ГПК.
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, като взе предвид доводите на страните, материалите по делото и
закона, приема за установено следното от фактическа и правна страна:
Въззивната
жалва е процесуално допустима, тъй като е насочена срещу съдебен акт, подлежащ
на инстанционен контрол, подадена е от легитимирано за това лице и в
законоустановения срок.
Разгледана
по същество, въззивната жалба е неоснователна.
Предявени
са по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК обективно и кумулативно съединени искове с
правно основание чл. 59, ал. 1 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД.
Основателността
на иска по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД предполага установяването в кумулативна
даденост на следните елементи от фактическия състав на исковата претенция:
1. Ищецът да е собственик на имота в посочения период от време; 2. Ответниците
да са упражнявали фактическа власт върху имота в посочения период; 3. Размерът
на ползата, от която е лишен собственикът на имота в исковия период.
За
да се опровергае основателността на иска, в тежест на ответниците е да докажат,
че са ползвали имота въз основа на годно правно основание и че са погасили
задължението си за заплащане на обезщетение спрямо собственика на имота.
Основателността
на иска по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД предполага ищецът да
проведе пълно и главно доказване на твърдението си за наличие на главен дълг и
изпадане на ответниците в забава.
За
да опровергаят основателността на предявения иск, в доказателствена тежест на
ответниците е да установят, че са погасили претендираното спрямо тях
задължение.
В
конкретния случай от събраните по делото доказателства се установява, че с решение № 130 от 02.07.2018 г. по гр. дело №
2090/2016 г. на ВКС, постановено в производство по реда на чл. 307 от ГПК е
отхвърлена молбата на П.Х. Н.– У. за отмяна по чл. 303, ал. 1, т. 4 от ГПК на
влязлото в сила решение № 29 от
16.09.1996 г. по гр. дело № 1572/1988 г. на Софийски районен съд, в частта,
с която е уважен предявеният срещу У. ревандикационен иск, като е отменено и
влязлото в сила решение № 117 от
10.11.2015 г. по гр. дело 710/2015 г. на ВКС, в частта, с която е отхвърлен
предявеният ревандикационен иск. С посоченото решение на върховната съдебна
инстанция е констатирано противоречие
между решение № 29 от 16.09.1996 г. по гр. дело № 1572/1988 г. на Софийски
районен съд, с което И.М.и Л. М. са признати за собственици на процесния
имот и решение № 117 от 10.11.2015 г.
по гр. дело № 710/2015 г. на Върховен касационен съд, в частта, с която
е отхвърлен като неоснователен предявеният срещу П. У. ревандикационен иск за
същия този имот, описан по-горе в настоящото съдебно решение. Прието е, че правилно се явява решение № 29 от 16.09.1996
г. на Софийски районен съд, с което И.М.и Л. М. са признати за собственици на
имота, поради което и на основание чл. 303, ал. 1, т. 4 от ГПК неправилното
съдебно решение е отменено, а именно отменена е частта на решение № 117 от
10.11.2015 г. на Върховен касационен съд, с която е отхвърлен предявеният
ревандикационен иск на И.М.и Л. М., срещу П. Н.– У.. При това положение и с
оглед хронологията на постановените съдебни актове, подробно описани в мотивите
на районния съд, към които настоящият съдебен състав препраща, следва изводът,
че в настоящото съдебно производство не
се доказва ищцата П. Н.– У. да е собственик на имота, за ползването на
който същата претендира заплащане на обезщетение от страна на ответниците, а
именно апартамент № 3, находящ се в гр.
София, бул. „Я.*******, състоящ се от две стаи, хол, кухня и сервизни помещения
с площ от 108,50 кв. м. Ето защо в конкретния случай не може да се
приеме, че от ищцата по делото е проведено изискуемото от процесуалния закон
пълно и главно доказване на първия елемент от фактическия състав на иска по чл.
59, ал. 1 от ГПК, а именно че в
периода от 01.01.2015 г. до 31.01.2017 г. същата е била собственик на процесния
имот. Това обстоятелство е от първостепенно значение за основателността на
предявения иск и, само по себе си, то е достатъчно, за да се приеме, че
исковата претенция с правно основание чл. 59, ал. 1 от ЗЗД е неоснователна, с
оглед на което е безпредметно да се обсъжда дали ищцата е доказала наличието на
който и да е от останалите елементи от фактическия състав на иска по чл. 59,
ал. 1 от ЗЗД. В тази връзка настоящият съдебен състав приема, че не е длъжен да
обсъжда доводите на жалбоподателката за доказаност, че в исковия период именно
ответниците по иска са ползвали имота, но изцяло препраща към изложените от
районния съд съображения, които се споделят.
С
оглед доводите на жалбоподателката следва да се отбележи, че районният съд не е
игнорирал твърдението на ищцата, че е собственик на имота по силата на
завещателно разпореждане, но това е въпрос, който е разрешен с описаните в
първоинстанционния съдебен акт решения, видно от които е, че след
постановяването на решение № 130 от 2018
г., значимо се явява решението от 01.11.2010 г. по гр. дело № 3048/2008 г.на
Софийски районен съд, 49-и състав, с което по отношение на П. Н.– У. е
признато за установено на основание чл. 97, ал. 1 от ГПК /отм./, че И.М.и Л. М.
са собственици на основание наследство и делба на апартамент № 3, находящ се в
гр. София, бул. „Я.*******, с площ от 108,50 кв. м. С приетото от върховната
съдебна инстанция за правилно, решение №
29 от 16.09.1996 г. по гр. дело № 1572/1988 г. на Софийски районен съд е
прието, че завещанието, на което се позовава жалбоподателката е нищожно, с
оглед на което е формиран извод за това, че в полза на същата не е възникнало
право на собственост върху имота, което да е противопоставимо на признатото
право на собственост в полза на И.М.и Л. М.. Ето защо мотивите на въззивния
съдебен състав напълно кореспондират с тези на първоинстанционния съд, чието
решение се обжалва понастоящем.
Не
се споделят доводите на жалбоподателката за това, че същата е собственик на
имота, базирани на посочените в жалбата съдебни актове, тъй като същите не
засягат със сила на пресъдено нещо значимия въпрос относно собствеността на
имота.
Изложените
съображения относно доказателствата по делото сочат недвусмислено към недоказаност на първия елемент от
фактическия състав на предявения иск по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД, т. е. за
неоснователност на исковата претенция. С оглед акцесорния характер на иска по
чл. 86, ал. 1 от ЗЗД и неоснователността на иска по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД
следва, че искът по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД също се явява неоснователен и като
такъв следва да бъде отхвърлен.
При
неоснователност на въззивната жалба по повод на която е образувано настоящото
съдебно производство и с оглед съвпадащите изводи на двете съдебни инстанции по
делото следва, че а атакуваното с жалбата на П. У. съдебно решение е правилно и
като такова то следва да бъде потвърдено.
При
неоснователност на въззивната жалба право на разноски съгласно чл. 78, ал. 3 от ГПК има въззиваемата страна, т. е. ответниците по жалбата В.М. и Я.Н., от
процесуалния представител на които е направено своевременно искане за
присъждане на разноски и са представени доказателства за това, че във връзка с
въззивното производство по делото действително са направени разноски в размер
на сумата от 2000,00 /две хиляди/ лева, представляваща адвокатско
възнаграждение, което е заплатено изцяло и в брой на 02.07.2021 г. – при
сключването на договора за правна защита и съдействие с адв. В.К.. При липса на
направено от въззивника възражение за прекомерност на претендираните от
ответниците по жалбата разноски, по този въпрос обсъждане не се дължи. При
горните обстоятелства и на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК въззивникът П.Х. Н.– У.
следва да бъде осъдена да заплати на въззиваемите В.М. и Я.Н., направените във
въззивното производство разноски за адвокатско възнаграждение, възлизащи в
размер на сумата от 2000,00 /две хиляди/ лева.
При
извод за неоснователност на въззивната жалба и с оглед чл. 78, ал. 1 от ГПК,
въззивникът П. Н.– У. няма право на разнсоки и такива не следва да ѝ се
присъждат.
По
горните мотиви, съдът,
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 20229593 от 20.10.2020 г. по гр. дело № 20225/2018 г. на Софийски
районен съд, Гражданско отделение, 160-и състав.
ОСЪЖДА
П.Х. Н.– У., ЕГН: **********, да заплати солидарно
на Я.Р.Н., ЕГН: ********** и В.Л.М., ЕГН: **********, направените
във въззивното производство разноски за адвокатско възнаграждение, възлизащи в
размер на сумата от 2000,00 /две хиляди/
лева.
Решението може да се обжалва с касационна жалба при
условията на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК пред ВКС на РБ в едномесечен срок от връчването
му.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.