Решение по дело №341/2019 на Окръжен съд - Ловеч

                                           Р   Е    Ш    Е    Н    И    Е

 

                                             

                                              Гр.Ловеч, 23.07.2019 г.

 

 

ЛОВЕШКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД  гражданско отделение в открито заседание на двадесет и пети юни две хиляди и деветнадесета година в състав:

 

                                        ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИЛЕНА ВЪЛЧЕВА

                                                  ЧЛЕНОВЕ: ТАТЯНА МИТЕВА                                                                       

                                                                       ПОЛЯ ДАНКОВА

 

при секретаря Даниела Кирова като разгледа докладваното от съдия М.Вълчева в.гр.д.  № 341 по описа за 2019 година и за да се произнесе, съобрази:

 

             Производството е по чл.258 и сл. от ГПК.

С решение № 130/15.03.2019 г., постановено по гр.д. № 1601/2018 год., Ловешкият районен съд е отхвърлил като неоснователен и недоказан предявения от Л.М.Л., ЕГН **********,***, против Д.А.Я., ЕГН **********, с адрес: ***, иск с правно основание чл. 422 ал. 1 във вр. с чл. 415 от ГПК във вр. с чл. 240 от ЗЗД, за установяване на вземане в размер на сумата 5000.00 лева, представляваща предоставен на 29.05.2017 г. заем, ведно със законната лихва, считано от 15.06.2018 г. до окончателното изплащане на сумата, предмет на издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.дело № 1188/2018 г. по описа на Ловешкия районен съд, като и искането му за присъждане на направените в заповедното производство разноски. Със същото решение ЛРС е осъдил Л.М.Л., с горните данни, да заплати на Д.А.Я., с горните данни, сумата 300.00 лв., представляваща разноски по делото.

Срещу решението на РС - Ловеч е подадена въззивна жалба от Л.М.Л., в която моли същото да бъде отменено и постановено друго, с което се уважи предявения от него иск и му се присъдят направените разноски за двете съдебни инстанции.  Счита, че  съдебният акт е неправилен, незаконосъобразен, необоснован и постановен в  нарушение на процесуалните правила. Излага съображения, че е доказал предаването на сумата на 5000.00 лв., както и основанието за това – договор за заем. Твърди, че от страна на ответницата не са ангажирани доказателства в подкрепа на възражението, че сумата е дадена на друго основание. Счита, че не следва да се кредитират свидетелските показанията на нейната майка предвид близките родствени отношения. Необсъждайки доказателствата в тяхната цялост, районният съд е постановил съдебния си акт в нарушение на процесуалните правила и достигнал до извод, който противоречи на материалния закон.

В срока по чл.263 ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от Д.А.Я. чрез пълномощника адв.Р.Б., в който моли съда да потвърди решението на ЛРС и присъди направените разноски. Счита, че въззивната жалба е допустима, но наведените отменителни основания – неоснователни. Излага съображения в подкрепа на доводите си, като се позовава и на практика на ВКС. Моли съда да потвърди обжалваното решение на ЛРС, като й се присъдят направените разноски за адвокатско възнаграждение. 

В съдебно заседание въззивникът редовно призован не се явява, но чрез упълномощения адв.Д.С. поддържа въззивната жалба на изложените в нея основания.

Въззиваемата редовно призована за съдебното заседание не се явява. Пълномощникът й адв.Р.Б. оспорва въззивната жалба и поддържа подадения отговор. Моли съда да постанови решение, с което потвърди решението на ЛРС, като й присъди направените по делото разноски за въззивната инстанция.

Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

При извършената служебна проверка настоящият въззивен съдебен състав намира, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо.

Производството по гр.д. № 1601/2018 г. по описа на РС Ловеч е образувано по постъпила искова молба от Л.М.Л. против Д.А.Я. с правно основание чл. 422 във вр. с чл. 415 от ГПК, за установяване на вземане в размер на сумата 5000.00 лева, представляваща предоставен заем на 29.05.2017 г., за което е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.дело № 1188/2018 г. по описа на ЛРС.

Твърди, че е подал пред ЛРС Заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение с вх. № 6290 от 15.06.2018 г., по повод на което е образувано ч. гр. д. № 1188/2018 г. по описа на съда и издадена заповед по чл.410 от ГПК № 648/15.06.2018 г. На основание чл. 414 от ГПК от длъжника е постъпило възражение с вх. № 6668/26.06.2018 год.  С Разпореждане № 2094 от 09.07.2018 г., съдът е указал на заявителя, че на основание чл.415 ГПК в едномесечен срок може да предяви иск за установяване на вземането си.

 Предявява настоящия иск за сумата в размер на 5 000 лева, представляваща предоставен заем на 29.05.2017 г., като моли да му се присъди и законната лихва от деня на завеждане на иска до окончателното изплащане на сумата, както и разноските по делото.

В срока по чл.131 от ГПК е постъпил писмен отговор от ответницата, в който оспорва предявения иск по основание и размер. Твърди, че с ищеца са живеели на съпружески начала, имат дете, родено на *** г., а на 04.08.2017 г. двамата се разделили поради влошени отношения. Посочва, че  с него постоянно имали скандали за пари и по негово настояване тя изтеглила кредит от Банка в размер на 11744.40 лева. През месец май 2017 г. му заявила, че не може повече да изплаща банковия кредит и в края на месеца й казал, че изтеглил заем от фирмата, в която работи, и ще й преведе сумата 5000.00 лева по сметката, по която тя изплаща банковия кредит, за да погасява с нея месечните вноски по кредита. 

От приложените по гр.д. № 1601/2018 г. по описа на ЛРС писмени доказателства се установява, че по повод подадено от Л.М.Л. Заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК с вх.№ 6290/15.06.2018 г., е било образувано ч.гр.дело № 1188/2018 г. по описа на Районен съд – Ловеч. На 15.06.2018. г. съдът е издал Заповед № 648 за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК, с която е разпоредено длъжникът Д.А.Я. да заплати на ищеца Л.М.Л. сумата 5000.00 лв., произтичаща от предоставен на 29.05.2017 г. заем, ведно със законната лихва, начиная от подаване на заявлението - 15.06.2018 г. до окончателното изплащане на сумата, както и разноските на заявителя в заповедното производство в размер на сумата 100.00 лева - държавна такса и сумата 580.00 лева - адвокатско възнаграждение.

            В срока по чл. 414, ал. 2 от ГПК длъжникът Д.А.Я. е подала писмено възражение срещу горната заповед, в което е посочила, че не дължи изпълнение на вземането по нея, както и адвокатски хонорар.  

   С разпореждане № 2094/09.07.2018 г. на основание чл.415 от ГПК, районният съд е указал на Л.М.Л., че в едномесечен срок може да предяви иск за установяване на вземането си, както и за последиците от непредставянето на доказателства за предявяване на иска в посочения срок.

   Видно от приложеното по ч.гр.д. № 1188/2018 г. на ЛРС съобщение, посоченото разпореждане е получено от пълномощника на заявителя адв.С. на 16.07.2018 г.

   Исковата молба, по повод на която е образувано гр.д. № 1601/2018 год. по описа на ЛРС е депозирана на 01.08.2018 год., т.е. настоящето производство е допустимо.

            Между страните по делото не се спори, а този факт се установява и от свидетелските показания и представеното пред въззивната инстанция заверено копие на решение № 299/25.06.2018 г. по гр.д. № 2182/2018 г. на ЛРС, че страните са живеели на семейни начала в гр. София,  имат родено на *** г. дете, а през м. август 2017 г. след осъществен акт на насилие от страна на ищеца се разделили, като ответницата се установила да живее в гр. Ловеч при свои роднини.

          По делото е представен договор за отпускане на потребителски паричен кредит от № 1288813 от 07.10.2013 г., сключен ответницата с „Уникредит Кънсюмър Файненсинг“ АД с обща стойност на предоставения  кредит  в размер на 11744.40 лева и обща дължима сума от 28170.00 лева. Съгласно клаузите на договора, същата е следвало да го върне на 120 месечни вноски, като месечната вноска е в размер 234.75 лева. Между страните не е спорен факта, че този договор е сключен от Д.Я. по време на фактическото им съжителство.

Поради неизпълнение на договорни задължение и допуснати просрочия по кредита в периода 2015 г. - 2017 г., ответницата е получавала писма от кредитора си. Към 19.01.2017 г. задължението й е възлизало в общ размер на 11455.39 лв., което се установява от приложената  покана за доброволно погасяване.

          От страна на ищеца е представен договор за заем от 25.05.2017 г., сключен между него и работодателя му „Игъл 87“ ООД – София, по силата на който посоченото дружество е предоставило на ищеца заем в размер на сумата 5867.49 лева за срок от три месеца, която сума била преведена по банковата му сметка в „УниКредит Булбанк“. В чл.2 от същия изрично е посочено, че заетата сума ще се ползва от служителя с цел да погаси кредита си в банка.

          От представеното извлечение от банковата сметка на ищеца в „УниКредит Булбанк“ АД е видно, на 29.05.2017 г. същият е превел на ответницата сумата 5000.00 лева по сметката й в същата банка. Посоченото основание на превода е  „заем Д.А.Я.“.

           По делото е приета като доказателство и покана за доброволно плащане изх.№ L-01/08.05.2018 г., получена от ответницата на 06.06.2018 г., с която ищецът я поканил да му върне дадената в заем сума от 5000.00 лева в седемдневен срок, тъй като според устната им уговорка тази сума  трябвало да му върне до края на месец декември 2017 г.

           В обясненията си, дадени по реда на чл. 176 от ГПК, ищецът е изложил, че е прехвърлил сумата 5000.00 лева по сметката на ответницата по нейно искане, за да си погаси личния заем, който тя имала към банка по договор. Посочва, че взел тази сума от работодателя си, за да я даде на ответницата, която да си върне кредита. Твърди, че тя е знаела, че й дава парите в заем, тъй като провели такъв разговор пред свидетел. Не отрича, че към този момент двамата с ответницата все още живеели заедно, като се разделили в началото на август или края на юли 2017 г. 

         В показанията си ангажираният от ищеца свидетел Я. С. твърди, че през пролетта на 2017 г. в сервиза му за коли отишли Л. и Д. с детето. Л. му казал в присъствието на Д., че ще дава пари на заем на жена си, защото тя  имала дълг, който трябвало да връща. Свидетелят посочва, че Л. му казал, че Д. иска над 4000.00 лв. Свидетелят излага, че не е чул Д. да казва нещо по този въпрос. След около 10 дена ищецът отново дошъл и му споделил, че дал парите на жена си, но свидетелят не е видял лично Л. да дава пари на ръка на Д., както и документ за това. 

          Свидетелката Д. Д. – майка на ответницата в показанията си заявява, че още преди раждането на детето им, дъщеря й и ищеца имали проблеми с парите. През октомври 2013 г. Д. й споделила, че Л. искал да изтегли кредит, за да погаси свои стари задължения  и да прекарва коли от чужбина. По-късно Д. изтеглила кредит и го погасявала, защото имала добро майчинство. На въпрос й защо Л. не изтегли кредит отговорили, че той не отговарял на изискванията на банките, тъй като работел на минимална заплата и бил „в черен списък”. Д. изтеглила 11000 или 120000 лв., но Л. харчел парите. Твърди, че към момента на изтеглянето на банковия кредит отношенията между двамата били добри,  а през 2016 г. започнали да получават писма от банката за допуснати просрочия по кредита, тъй като били регистрирани на техния адрес. Д. й споделила, че не й стигат парите и трябва да вземат мерки. През м.май 2017 г. Д. й казала, че Л. взел 5000 лв. от фирмата, за да  погаси част от кредита. Свидетелката твърди, че останали да погасят още 5000 лв. и тя работила на три места, за да им помага. На 04.08.2017 г. след нанесен побой от страна на Л. на Д., двамата се разделили. По думите на свидетелката: „… няма причина да й дава пари в заем…, а парите били, за да се погаси кредита“. Когато идвали при тях, Л. казвал, че парите от кредита му трябват, за да купува коли. Свидетелката също посочва, че Л. казал, „…..че ще поиска пари от фирмата за погасяване на кредита, който изтеглил дъщеря й…”.  Именно тези 5000.00 лева Л. превел по сметката й и с тях била погасена част от кредита.

         От заключението на допуснатата съдебно-икономическа експертиза, което не е оспорено от страните се установява, че на 29.05.2017 г. с вътрешнобанков превод от банкова сметка *** Л.М.Л., открита в „УниКредит Булбанк“ АД, е постъпила сума в размер на 5000.00 лева по банкова сметка ***, с титуляр Д.А.Я., открита в същата банка. Като основанието на превода е записано „заем Д.А.Я.“. Вещото лице е констатирало, че на същата дата - 29.05.2017 г., от постъпилата сума 5000.00 лева Банката автоматично е използвала сума в размер на 4762.00 лева за издължаване на главница, лихви и такси по предоставен на ответницата потребителски паричен кредит с Договор № 1288813 от 07.10.2013 г., а с остатъка от 238.00 лева на 14.06.2017 г. Банката е издължила поредната погасителна вноска по кредита, включваща главница и лихва общо в размер на 234.75 лева, както и 2.00 лева такси. Въз основа на проверените документи вещото лице дава заключение, че получената сума от 5000.00 лева изцяло е използвана за погасяване на предоставения потребителски паричен кредит на Д.А.Я.. 

   При така установената по делото фактическа обстановка настоящата инстанция приема, че районният съд е бил сезиран с установителен иск с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК във вр. с чл.415, ал.1 от ГПК и чл.240 и сл ЗЗД. По своята същност производството по чл. 422 от ГПК представлява иск за установяване съществуване на вземането, който се предявява от кредитора след възражение от страна на длъжника. Въззивната инстанция счита, че районният съд правилно е квалифицирал предявения иск и при така установените по делото факти изцяло споделя направените от него правни изводи, които са съобразени с представените по делото доказателства и установената константна практика на ВКС, поради което счита изложените във въззивната жалба оплаквания за неоснователни.

  В това производство съдът установява дали вземането съществува, неговия размер и дали е изискуемо, като в тежест на ищеца е да докаже тези елементи от фактическия състав. Според нормата на чл.240, ал.1 ЗЗД с договора за заем заемодателят предава в собственост на заемателя пари или други заместими вещи, а заемателят се задължава да върне заетата сума или вещи от същия вид, количество и качество. С оглед разпоредбата на чл.154, ал.1 от ГПК всяка страна е длъжна да установи фактите, на които основава своите искания или възражения. Следователно в случая в тежест на ищцата е да докаже с всички допустими доказателства наличието на договор за заем между него и ответницата и неизпълнение на задължението за връщане на дадената сума. Тъй като заемът за потребление е реален и неформален договор, той се счита за сключен в момента, когато между страните е постигнато съгласие едната да даде, а другата – получи в заем пари.

  В случая ищецът твърди, че вземането му произтича от Договор за паричен заем от 29.05.2017 год., като основава вземането си на преведена по банков път сума от 5000.00 лева по сметка на ответницата в „УниКредит Булбанк“ с посочено основание на превода - „заем Д.А.Я.“. От събраните по делото доказателства и техният анализ не може да се направи категоричен извод, че ищецът е предал, а ответницата е получила посочената по-горе сума по договор за заем. В утвърдената си практика ВКС приема, че не всяко плащане на суми от едно лице на друго става е въз основа на сключен договор за заем между тях. Правните субекти се предават суми на различни основания, като това може да е свързано с погасяване на предходен дълг, да е изпълнение на задължение по друг неформален договор и др. Не може от самия факт на предаване на сумата и при липса на други данни да се презумира, че страните са сключили договор за заем. В този смисъл са решение № 390/20.05.2010 г. по гр.д. № 134/2010 г. на ІV г.о. на ВКС, решение № 283/03.10.2013 г. по гр.д. № 2202/2013 г. на ІV г.о. на ВКС, решение № 274/19.12.2013 г. по гр.д. № 1285/2012 г. на ІV г.о. на ВКС и др. Договорът за заем не предпоставя предходни правни отношения между заемателят и заемополучателят. Доказването му става чрез възпроизвеждане пред съда на изявлението на получателя, че получава определена сума пари със задължението да ги върне. В случая доказателства за поемане на задължение от страна на ответницата да върне получената сума от 5000.00 лв. не са ангажирани, независимо от факта, че в платежния документ от страна на ищеца като основание е посочено „заем”. От събраните по делото доказателства не може да се направи извод, че между страните е постигнато съгласие ищецът да предаде сумата в заем, а ответницата да му я върне в определен срок.

От показанията на разпитаните по делото свидетели и представеното пред въззивната инстанция заверено копие на решение № 299/25.06.2018 г. по гр.д. № 2182/2018 г. по описа на ЛРС е видно, че към момента на извършване на превода на сумата от 5000.00 лв.– 29.05.2017 г., страните са били във фактическо съпружеско съжителство. От показанията на св.Д., които съдът цени съгласно разпоредбата на чл.172 от ГПК с оглед роднинската й връзка с ответницата, но и всички други данни, се установява, че двамата са имали  финансови затруднения, което наложило ответницата да изтегли на 07.10.2013 г. потребителски паричен кредит в размер на 11744.40 лева, който да се ползва от ищеца за погасяване на стари задължения и внос на автомобили от чужбина, като вноските по кредита се плащали от ответницата. След получаването на писма от кредитора във връзка с необслужване на кредита и поканата за доброволно погасяване на задължението, на 25.05.2017 г. ищецът е взел заем от работодателя си в размер на 5867.49 лв. По-горе беше посочено, че в чл. 2 от договора за заем, сключен с работодателя, изрично е вписано, че „заетата сума ще се използва с цел служителят да погаси кредита си в банка“. На 29.05.2017 г. последният е превел сума в размер на 5000.00 лева по сметката на ответницата в „УниКредит Булбанк“, по която тя е внасяла дължимите вноски по банковия кредит. От писмените доказателства и заключението на съдебно-икономическата експертиза се установява, че преведената сума автоматично е била усвоена от Банката за погасяване на просрочените задължения, както и на следващата вноска. От друга страна  показанията на св. Я. С., на които съдът дава вяра като непосредствени, също опровергават твърденията на ищеца, че процесната сума е дадена от него в заем на ответницата. Пред него ищецът е казал, че ще даде пари на жена си в заем, но тя не е казала нищо. При тези данни не може да се приеме, че между страните е постигнато съгласие за сключване на договор за заем за сумата от 5000.00 лв., както и за датата на неговото връщане. Обстоятелството, че в основанието на превода си ищецът е посочил „заем“ не може да обоснове извод, че сумата е дадена като заем на ответницата и тя ги е приела като такъв. Съвкупният анализ на доказателствата е в подкрепа тезата на Д.А., че преведената от ищеца сума от 5000.00 лева по нейната сметката е била единствено с цел да се погаси част от изтегления по време на фактическото им съжителство банков кредит, а не като предоставен лично заем със задължение за връщането му.

   След като от страна на ищеца не е доказано с допустимите от закона доказателства основанието за възникване на вземането, въпреки дадените от съда в доклада указания, то предявеният установителен иск е неоснователен и недоказан и следва да бъде отхвърлен.

Поради изложените съображения и съвпадане на направените изводи от въззивната инстанция с тези от районния съд, атакуваното решение на ЛРС като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено, а въззиваната жалба оставена без уважение.

При този изход на процеса и на осн. чл.78, ал.3 от ГПК въззивникът следва да бъде осъден да  заплати на Д.А.Я. направените по делото разноски за настоящето производство в размер на сумата от 300.00 лв. съгласно приложения списък по чл.80 от ГПК, представляваща платено адвокатско възнаграждение.

Водим от горното и на осн.271, ал.1 от ГПК  съдът

                            

                                          Р      Е      Ш      И   :

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 130/15.03.2019 год., постановено по гр.дело № 1601/ 2018 год. на районен съд Ловеч.

ОСЪЖДА Л.М.Л., ЕГН **********,*** да заплати на Д.А.Я., ЕГН **********, с адрес: *** направените съдебно-деловодни разноски за настоящето производство в размер на сумата от 300.00 лв., представляваща платено адвокатско възнаграждение.

Решението  не подлежи на обжалване на основание разпоредбата на чл.280, ал.3, т.1 от ГПК.

 

 

 

                                                              ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

                                                                                           1.

 

                                                                       ЧЛЕНОВЕ:

 

                                                                                            2.