РЕШЕНИЕ

 

№

гр. София, 07.11.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІI-В въззивен състав, в публичното заседание на двадесет и втори март през две хиляди двадесет и трета година, в състав:

 

            ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА

                                                       ЧЛЕНОВЕ:  ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА

                                                                                           ГЕОРГИ СТОЕВ

 

 

при секретаря, Юлиана Шулева, като разгледа докладваното от мл. съдия Георги Стоев в.гр.д. № 201 по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК

С Решение № 250665/21.10.2019 г., постановено по гр.д. № 46952/2018 г. по описа на Софийски районен съд, 120 състав, са частично уважени предявените от „Т.С.“ ЕАД ЕИК ********, установителни искове по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК с правна квалификация чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86 ЗЗД срещу С.Б.Т., ЕГН **********.

Производството е образувано по въззивна жалба, вх. № 5051736/30.04.2020 г., подадена от ищеца, с която обжалва решение в  частта, с която са частично отхвърлени предявените искови. Въззивникът навежда правни доводи за неправилност на първоинстанционното решение, поради нарушение на процесуалните правила, регламентиращи процеса по установяване на релевантни факти и оценка на събрания доказателствен материал, както и поради противоречие на материалния закон.

В срока по чл. 263 ГПК не е постъпил отговор на въззивната жалба от ответника.

Третото лице помагач на страната на въззивника – „Т.с.“ ЕООД, не изразява становище по постъпилата въззивна жалба.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, намира за установено следното от фактическа и правна страна във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт:

Въззивният съд, съгласно чл. 269 ГПК, е ограничен от посоченото в жалбата, когато са наведени твърдения за допуснати процесуални нарушения от първоинстанционния съд, водещи до неправилност на решението, а съгласно Тълкувателно решение № 1/2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. ОСГТК на ВКС в рамките на въззивната проверка съдът служебно изследва въпросите; 1) дали е приложена правилно императивна материалноправна норма, 2) както и за интереса на определени страните по делото. Съдът служебно следи за валидността на решението в цялост, а за пороци водещи до недопустимост само в обжалваната част на решението.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо.

По основателността на иска.

Решението е правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:

Предмет на въззивното производство е материалноправния спор във връзка със съществуването на претенцията с правна квалификация чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ за сумата от 747,58 лева, представляваща стойността на доставената топлинна енергия за процесния топлоснабден имот  и по иска с правна чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 113,02 лева, представляваща мораторна лихва върху главницата а топлинна енергия, Решението в останалата необжалвана част е влязло в сила.

Съгласно дадените указания в Тълкувателно решение 3/2011/18.05.2012 г., ОСГТК на ВКС вземанията за доставената топлина енергия имат периодичен характер и се погасяват с изтичането на тригодишен давностен срок, аргумент от чл. 111, б. „в“ от ЗЗД. Налице е един правопораждащ факт, от който възникват повтарящи се задължения за определена парична сума, при предварително определени падежи и при определен или определяем размер на престацията. Следователно налице са самостоятелни задължения, поради което изискуемостта, забавата и давността за всяко едно от тях настъпва отделно. Задължението за главница за доставената топлинна енергия се претендират за периода от 05.2013 г. до 04.2016 г., като исковата молба се смята за предявена  на 08.08.2017 г., аргумент от чл. 422, ал. 1 ГПК. Ответникът в преклузивния срок е направил възражение за погасителна давност, поради което по правото на принудително изпълнение не съществува, т.е. настъпил е ефекта на погасителната давност за задълженията, възникнали в периода от 05.2013г. до 08.07.2014 г. Съгласно приетите заключения на назначените в първоинстанционното производство СТЕ и ССЕ, които съдът кредитира като обективни и правилни, тъй като кореспондират с останалия събран доказателствен материал, ответникът е ползвал топлинна енергия за процесния период, без да заплаща цената за предоставената услуга. От заключението на съдебно счетоводната експертиза и представените фактури се установява, че за процесния период общата стойност на главницата е в размер на 1 451,33 лева, като погасена по давност се явява сумата от 747,58 лева. Следователно решението в тази част е правилно и следва да се потвърди.

Съгласно чл. 33, ал. 1 от Общите условия, одобрени с решение № ОУ- 02/03.02.2014 г. на ДКЕВР клиентите са длъжни да заплащат месечните вноски в 30- дневен срок от датата на публикуването им на интернет страницата на дружеството. С публикуването клиентът се уведомява за задължението и неговия размер и то има характер на покана. По силата на чл. 114, ал. 2 ЗЗД, когато е уговорено, че вземането става изискуемо след покана, давността започва да тече от деня, в който задължението е възникнало, т. е за процесните главници, по отношение на които се прилагат общите условия, приети през месец февруари 2014 г., давността тече от деня, в който съответното задължение е възникнало, т. е. от деня, следващ изтичането на съответния месец, например за месец март 2014 г. - от 01.04.2014 г., за месец април 2014 г. - от 01.05.2014 г. и т. н. Издаването на изравнителната сметка не променя срока, в който месечните вноски стават дължими, а следователно и момента, от който започва да тече погасителната давност за тях. В тази връзка следва да бъде посочено, че по делото не е доказано възникването на ново вземане след издаването на изравнителната сметка, т. е. в резултат от изравняването да е възникнало задължение за доплащане, чиято изискуемост би настъпила в по-късен момент съгласно чл. 33, ал. 2 от Общите условия, приети през 2014 г., а именно в 30-дневен срок от датата на публикуване на фактурата на интернет страницата на дружеството. Дори фактурата да е публикувана на 31.07.2014 г. в деня на издаването й, то едномесечният срок е изтекъл на 31.08.2014, преди постъпване на заявлението в съда. Предвид липсата на доказателства, че фактурите за периода май 2014 г. -април 2016 г. са публикувани на интернет страницата на ищеца, ответниците не са изпаднали в забава и не дължат мораторна лихва.

С оглед императивната норма на чл. 271, ал. 1, изр. 2 ГПК положението на въззивника не може да бъде влошено, тъй като липсва въззивна жалба от насрещната страна (Reformatio in peius). Поради което първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено в частта, с която частично е уважил претенцията с правна квалификация чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

 

По отговорността за разноски:

При този изход на делото отговорността за разноски е на въззивника. Право на разноски има въззиваемата страна, която не е представила доказателства за сторени такива.

 

Така мотивиран, Софийски градски съд:

 

 

Р Е Ш И :

 

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 250665/21.10.2019 г., постановено по гр.д. № 46952/2018 г. по описа на Софийски районен съд, 120 състав, в обжалваната част.

Решението е постановено при участието на подпомагащата стана „Т.с.“ ЕООД.

Решението е окончателно.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                             ЧЛЕНОВЕ: 1.        

                                                                                

                                                                                

                         2.