№ 585
гр. София, 06.02.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на единадесети ноември през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Татяна Димитрова
Членове:Михаил Ал. Малчев
Божидар Ив. Стаевски
при участието на секретаря Алина К. Тодорова
като разгледа докладваното от Татяна Димитрова Въззивно гражданско дело
№ 20211100509066 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на ищеца В. П. С. срещу решение от 30.03.2021г.
по гр. д. № 45238/2020г. на Софийския районен съд, 47 състав, с което е отхвърлен
предявеният от жалбоподателката отрицателен установителен иск с правно основание чл.
124, ал. 1 вр. чл. 439 ГПК за сумата от 425,85лв., представляваща част от общо сума в размер
на 865,85 лв., съгласно изп. лист от 13.01.2020г., издаден по гр.д. № 18432/2014г. на СРС,
32-ри състав, С.П.П. е била осъдена да заплати на ответника „Т.С.“ ЕАД сумата от 865, 85
лв., представляваща сторените разноски, съобразно уважената част от исковете, въз основа
на който е образувано изп.дело № 20208401656 на ЧСИ М., като ищцата е осъдена да
заплати на ответника разноски по делото.
В жалбата се твърди, че решението на СРС е неправилно, постановено в
нарушение на материалния и процесуалния закон. Сочи, че неправилно
първоинстанционният съд е приел, че процесните вземания не са погасени по давност.
Предвид изложеното, жалбоподателят моли въззивния съд да отмени решението в цялост и
да приеме за установено, че В. П. С. нр дължи на „Т.С.“ ЕАД сумата възлизаща на 425,87лв.
представляваща част от цялата сума за сторените разноски в размер на 865,85лв. по изп.лист
от 13.01.2020г. издаден по гр.д. № 18432/2014г. на СРС, 32-ри състав. Претендира разноски
за двете съдебни инстанции.
Въззиваемата страна "Т.С. " ЕАД в срока за отговор по чл. 263, ал. 1 ГПК не взема
становище по жалбата, представя молба от 08.11.2022г., с която оспорва същата. Посочва, че
въззивната жалба е неоснователна и недоказана, както и че не съответства на наличната
съдебна практика по подобни въпроси.
Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт
и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:
Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по същество е
1
неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да
приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса
на някоя от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на
ВКС.
Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Същото е и
правилно, като въззивният състав споделя мотивите му, поради което и на основание чл. 272
ГПК препраща към мотивите на СРС. Във връзка доводите в жалбата за неправилност на
решението, следва да се добави и следното:
Разпоредбата на чл. 439 ГПК предвижда защита на длъжника по исков ред, след
като кредиторът е предприел изпълнителни действия въз основа на изпълнителното
основание. Правно легитимирани страни по иска по чл. 439 ГПК се явяват страните в
изпълнителното производство, като ищецът - длъжник в изпълнителното производство
твърди погасяване изцяло или частично на вземането, предмет на делото, чийто носител е
ответникът взискател в производството. По своя характер искът е отрицателен
установителен, като се основава на твърдението на ищеца, че не дължи престацията, за
която е осъден с влязъл в сила съдебен акт, предвид настъпили след приключване на
съдебното дирене факти.
При отрицателния установителен иск в тежест на ищеца е да установи
съществуването на правен интерес от иска. Съдът следи служебно за същия през цялото
развитие на производството, като в хипотеза, в която твърденията на ищеца за правен
интерес от иска не се установят по делото, то производството по тези искове е недопустимо
и същото следва да се прекрати. Правният интерес е абсолютна процесуална предпоставка за
допустимост на иска и ако в хода на делото твърденията за наличието на такъв не се
установят, то съдът следва да прекрати производството без да се произнася по
основателността на иска /в този смисъл ТР № 8/2013 г. по тълк. д. № 8/2012 г. на ОСГТК на
ВКС/.
С ТР № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС – т. 10, е прието, че когато взискателят не е
поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на две години и
изпълнителното производство е прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК нова
погасителна давност за вземането започва да тече от датата, на която е поискано или е
предприето последното валидно изпълнително действие. Според мотивите на същото
тълкувателно решение прекъсва давността предприемането на кое да е изпълнително
действие в рамките на определен изпълнителен способ /независимо от това дали
прилагането му е поискано от взискателя и или е предприето по инициатива на частния
съдебен изпълнител по възлагане на взискателя, съгласно чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ/ - насочването
на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана, присъединяването на кредитора,
възлагането на вземане за събиране или вместо плащане, извършване на опис и оценка на
вещ, назначаването на пазач, насрочването и извършването на продан и др. до постъпването
на парични суми от проданта или на плащания от трети задължени лица. Прието е, че не са
изпълнителни действия и не прекъсват давността образуването на изпълнително дело,
изпращането и връчването на покана за доброволно изпълнение, проучването на
имущественото състояние на длъжника, извършването на справки, набавянето на документи,
книжа и др., назначаването на експертиза за определяне непогасения остатък от дълга,
извършването на разпределение, плащането въз основа на влязлото в сила разпределение и
др. Със същото ТР е прието, че прекъсването на давността с предявяването на иск и др.
действия по чл. 116 б. "б" ЗЗД и прекъсването на давността с предприемането на действия за
принудително изпълнение по чл. 116 б. "в" ЗЗД са уредени по различен начин, че
законодателят е уредил отделно хипотезата на чл. 116 б. "в" ЗЗД относно давността в
принудителното изпълнение, без да възпроизведе правилата за спиране и отпадане на ефекта
на прекъсването в исковия процес, че тези правила са неприложими при прекъсването на
2
давността с предприемането на действия за принудително изпълнение по чл. 116 б. "в" ЗЗД
не защото ефектът на спирането в този случай настъпва безвъзвратно, а защото в този
случай няма спиране на давността, нито отпадане на ефекта на прекъсването. Прието е
също, че при изпълнителния процес давността се прекъсва многократно с предприемането
на всеки отделен изпълнителен способ и с извършването на всяко изпълнително действие,
изграждащо съответния способ. Посочено е, че искането да бъде приложен отделен
изпълнителен способ прекъсва давността, защото съдебният изпълнител е длъжен да го
приложи, но по изричната разпоредба на закона давността се прекъсва с предприемането на
всяко действие за принудително изпълнение. Прието е, че нова давност започва да тече с
предприемането на всяко действие за принудително изпълнение.
Със същото ТР е прието, че когато взискателят не е поискал извършването на
изпълнителни действия в продължение на 2 години, изп. производство производство се
прекратява на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, че прекратяването на изп. производство,
поради т. нар. "перемпция", настъпва по силата на закона, а съдебният изпълнител може
само да прогласи в постановление вече настъпилото прекратяване, когато установи
осъществяването на съответните правно релевантни факти. Прието е, че без правно значение
е дали съдебният изпълнител ще постанови акт за прекратяване на принудителното
изпълнение и кога ще направи това. Прекратяването на изп. производство става по право,
като новата давност започва да тече от предприемането на последното по време валидно
изпълнително действие.
Първоинстанционният съд правилно е приел, че съгласно указанията по прилагане
на закона, дадени в горепосоченото тълкувателно решение давността се прекъсва с
предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен
способ (независимо от това дали прилагането му е поскано от взискателя и или е предприето
по инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане от взискателя съгласно чл. 18,
ал. 1 ЗЧСИ). Насочването на изпълнението чрез налгане на запор или възбрана,
присъединяването на кредитора, възлагането на вземане за събиране или вместо плащане,
извършването на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач, насрочването и
извършването на продан и т.н. до постъпването на парични суми от проданта или на
плащания от трети задължени лица.
При тези данни, следва да се приеме, че 5-год. погасителна давност за процесните
вземания не е изтекла, т. е. процесните вземания не са погасени по давност.
Поради изложеното и поради съвпадане на крайните изводи на двете съдебни
инстанции, решението на СРС следва да бъде потвърдено изцяло.
По отношение на разноските, на основание чл. 78, ал. 8 ГПК въззивникът дължи на
въззиваемият разноски в размер на 100 лв. за юрисконсултско възнаграждение.
Воден от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение № 20081594/30.03.2021г., постановено по гр. д.
№ 45238/2020г. по описа на СРС, ГО, 47 състав.
ОСЪЖДА В. П. С., ЕГН ********** да заплати на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******, на
основание чл. 78, ал. 8 ГПК, направените по делото разноски за един юрисконсулт в размер
на 100,00 лева.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
3
1._______________________
2._______________________
4