№ 10403
гр. София, 03.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 44 СЪСТАВ, в публично заседание на
петнадесети май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:ПОЛИНА АНД.
ХАДЖИМАРИНСКА
при участието на секретаря ТЕОДОРА СТ. ВЕЛЧЕВА
като разгледа докладваното от ПОЛИНА АНД. ХАДЖИМАРИНСКА
Гражданско дело № 20241110129799 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.
Образувано е по искова молба, подадена от С. И. С. срещу .., с която са
предявени отрицателни установителни искове с правно основание чл. 439 ГПК за
признаване за установено в отношенията между страните несъществуване правото на
принудително изпълнение поради погасяването им по давност за вземания на
ответника от ищеца съответно за сумата от 4314,52 лв. главница, представляваща цена
на потребена топлинна енергия за периода от м.01.2004г. до м.04.2009г., ведно със
законна лихва считано от 25.05.2010г. до окончателното плащане, сумата от 1464,20
лв. мораторна лихва за периода от 1.03.2004г. до 17.03.2010г. и сумата от 215,57 лв.
деловодни разноски, за които е издаден изпълнителен лист от 30.11.2010г. по ч.гр.д.№
7100/2010г. по описа на СРС, 87 с-в.
В исковата молба ищецът твърди, че въз основа на процесния изпълнителен
лист по молба на ответника е образувано изп.д.№ 20118530400056 по описа на ЧСИ
Александър Дачев, рег.№ 853 при КЧСИ. Твърди, че след 30.03.2015г. от страна на
ответника взискател не са поискани, респ. и не са извършвани изпълнителни действия,
поради което изпълнителното производство следва да се счита перемирано на
30.03.2017г. на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, след което не са предприемани други
действия за принудително събиране на вземанията и същите са погасени с изтичане на
петгодишна давност. С тези доводи ищецът поддържа да има правен интерес от водене
на искове за установяване недължимостта на вземанията на соченото основание, като
претендира и за присъждане на направените по делото разноски.
В отговор на исковата молба ответникът оспорва предявените искове. Възразява,
че вземанията му не са погасени по давност, тъй като същата е прекъсната с подаване
на молба до ЧСИ за образуване на изпълнително производство, и съгласно ППВС №
3/18.11.1980г. не е текла до 26.06.2015г., когато посоченото постановление е загубило
силата си с приемане на ТР № 2/2015г. на ВКС, като впоследствие са били предприети
1
изпълнителни действия срещу длъжника, отново прекъсващи давностния срок. Ето
защо моли за отхвърляне на исковите претенции и прави искане да му бъдат
присъдени деловодните разноски.
Съдът, като прецени твърденията на страните и като обсъди събрания
доказателствен материал, приема за установено от фактическа страна следното:
Не е спорно и от приетите писмени доказателства се установява, че въз основа
на влязла в сила заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д.№ 7100/2010г. по
описа на СРС, 87 с-в, в полза на .. срещу С. И. С. е издаден изпълнителен лист от
30.11.2010г. за процесните вземания за главница, лихвa и деловодни разноски.
По молба на .. от 29.12.2010г. за събиране на вземанията срещу ищеца длъжник
е образувано изп.д.№ 20118530400056 по описа на ЧСИ Александър Дачев, рег.№ 853
при КЧСИ, препис от материалите по което са приобщени по настоящото дело. Със
сезиращата молба ответникът взискател е овластил съдебния изпълнител на основание
чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ да определи начина на изпълнение. В хода на изпълнителното
производство от страна на съдебния изпълнител са предприети действия за проучване
имущественото състояние на длъжника, до същия е изпратена покана за доброволно
изпълнение с уведомление за насрочен на 1.03.2012г. опис на движими вещи, който
няма данни да е извършен, а със запорни съобщения от 9.02.2012г. са наложени запори
върху банковите му сметки в търговски банки в страната. Не се установяват други
действия, поискани от взискателя и/или извършени от съдебния изпълнител по
възлагане от последния, както и няма данни за събрани от длъжника суми в погашение
на вземанията по изпълнителния лист.
При така установената фактическа обстановка съдът формира следните правни
изводи:
От обсъдените доказателства се установи наличието на образувано срещу ищеца
изпълнително дело за събиране на вземания по издаден в полза на ответника
изпълнителен лист. При тези данни за ищеца е налице правен интерес от търсената
искова защита по реда на чл. 439 ГПК за признаване със сила на пресъдено нещо
несъществуване правото на принудително удовлетворяване на вземанията вследствие
погасяването им по давност, като пасивно процесуално легитимиран е ответникът в
качеството му на носител на изпълняемото право. Следователно предявените искове са
допустими и подлежат на разглеждане по същество.
По предявен отрицателен установителен иск в тежест на ответника е да докаже
възникването и съществуването на претендираното от него и оспорено от ищеца
вземане. Когато предмет на исковите претенции са вземания на ответника, признати с
влязло в сила съдебно изпълнително основание, въз основа на което е издаден
изпълнителен лист, ищецът носи тежестта за доказване на положителните факти, от
които черпи права, изключващи изпълняемото право (напр. извършено плащане в
2
погашение на дълга). Съгласно разпоредбата на чл. 439, ал. 2 ГПК в такава хипотеза
искът на длъжника за оспорване на вземането може да се основава само на факти,
настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което е
издадено изпълнителното основание. Когато вземанията са установени със заповед за
изпълнение по аргумент от визираната законова норма длъжникът, който не твърди
обстоятелства по чл. 424, ал. 1 ГПК, поначало може да оспори изпълнението само въз
основа на факти, настъпили след влизане в сила на заповедта (т.е. след изтичане на
срока за възражение по чл. 414 ГПК), тъй като по-рано настъпилите факти, от които
извежда възраженията си срещу изпълняемото право, се явяват преклудирани. Като
основания за недължимост на вземанията длъжникът може да сочи всякакви
правопогасяващи факти, настъпили след релевантния според закона момент,
включително изтекла погасителна давност, позоваването на която е сред признатите му
способи за защита срещу изпълнението, предвид установената в чл. 120 ЗЗД забрана за
служебно прилагане на давността.
В процесния случай предмет на предявените искове са вземания, признати с
влязла в сила заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, въз основа на която е издаден
изпълнителен лист. Затова и с оглед конкретно наведеното в исковата молба основание
за недължимост на процесните вземания – погасяването им по давност, повдигнатият
по делото спор е концентриран върху това дали е изтекъл предвиденият в закона
давностен срок след влизане в сила на заповедта за изпълнение, като в доказателствена
тежест на ответника е установяването на обстоятелства, настъпили след този момент и
довели до спиране или прекъсване течението на давностния срок, в какъвто смисъл са
му дадени указания с приетия доклад по делото.
По делото не са ангажирани доказателства относно датата на влизане в сила на
заповедта за изпълнение по чл. 410 ГПК, поради което следва да се приеме, че същата
е влязла в сила най-късно на датата, на която въз основа на нея е издаден
изпълнителен лист – 30.11.2010г. За процесните вземания, доколкото са признати с
влязло в сила съдебно изпълнително основание, по арг. от чл. 117, ал. 2 ЗЗД
приложение намира 5-годишният срок на погасителна давност. Действително, в чл.
117, ал. 2 ЗЗД са посочени само вземанията, установени със съдебно решение, но няма
основание това правило да не се приложи и за вземанията по влязла в сила заповед за
изпълнение – такива вземания не могат да бъдат оспорени по исков ред освен въз
основа на нововъзникнали факти съгласно чл. 439, ал. 2 ГПК и в хипотезата на чл. 424,
ал. 1 ГПК. Съгласно чл. 416 ГПК, ако не е подадено възражение или същото бъде
оттеглено, заявителят няма правен интерес да установи вземането си по исков ред.
Няма логика и основание кредиторът с неоспорено вземане, който не е водил иск по
чл. 422 ГПК, да бъде поставен в по-неблагоприятно положение от този с оспорено
вземане, още повече, че според чл. 416 ГПК и в двата случая заповедта за изпълнение
влиза в сила, т.е. двата случая са приравнени от процесуалния закон като правни
3
последици. Исторически чл. 117, ал. 2 ЗЗД предхожда уредбата на заповедното
производство по ГПК /2008 г./, поради което нормата трябва да се тълкува
разширително с оглед чл. 416 ГПК. Влязлата в сила заповед за изпълнение има
правоустановително действие в отношенията между страните и се ползва със
стабилитет сходен с този на влязло в сила осъдително решение, поради което за
вземанията, за които е издадена, следва да се приложи предвиденият в чл. 117, ал. 2
ЗЗД давностен срок (в този смисъл преобладаващата практика на ВКС, която
настоящият състав споделя – Решение № 3/04.02.2022г. по гр.д. № 1722/2021г. на IV
г.о., и др.).
По отношение прекъсването и спирането на давността при предприето
принудително изпълнение следва да бъде съобразена задължителната за съдилищата
тълкувателна практика на ВКС. Съгласно разясненията, развити в Тълкувателно
решение № 2 от 26.06.2015г. по тълк.дело № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС, подаването на
молба от взискателя само с искане за образуване на изпълнително дело не прекъсва
погасителната давност, нито спира давностния срок, който продължава да тече и по
време на висящия изпълнителен процес. Съобразно изложените мотиви в т. 10 от
посоченото тълкувателно решение, в рамките на изпълнителното производство
давността прекъсва на основание чл. 116, б. „в“ ЗЗД с предприемането на всеки
отделен изпълнителен способ и с извършването на всяко изпълнително действие в
рамките на съответния способ, независимо дали прилагането му е поискано от
взискателя или е предприето по инициатива на съдебния изпълнител по възлагане от
взискателя съгласно чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ. ВКС е намерил още, че искането да бъде
приложен определен изпълнителен способ също прекъсва давността, защото съдебният
изпълнител е длъжен да го приложи, но по изричната разпоредба на закона давността
се прекъсва и с предприемането на всяко отделно действие за принудително
изпълнение, изграждащо съответния способ. Такива действия са насочването на
изпълнението чрез налагане на запор или възбрана, присъединяването на кредитор,
възлагането на вземане за събиране или вместо плащане, извършването на опис и
оценка на вещ, назначаването на пазач, насрочването и извършването на продан и пр.
Изпращането и връчването на покана за доброволно изпълнение до длъжника,
проучването на имущественото му състояние, извършването на справки и набавянето
на документи от съдебния изпълнител не са същински действия за принудително
събиране на вземането, а само подготвят изпълнението, респ. обезпечават
законосъобразното му провеждане, поради което не прекъсват давностния срок.
С посоченото по-горе тълкувателно решение е обявено за загубило сила ППВС
№ 3/1980г., което приема, че погасителната давност не тече, докато трае
изпълнителният процес относно принудителното осъществяване на вземането.
Съгласно Тълкувателно решение № 3 от 28.03.2023г. по тълк.дело № 3/2020г. на
ОСГТК на ВКС, задължителното тълкуване по ППВС № 3/1980г. отпада едва от
4
момента на обявяване на тълкувателното решение, с което постановлението е счетено
за загубило сила. Поради това докато е траел изпълнителният процес относно
вземанията по образувани преди обявяването на Тълкувателно решение № 2 от
26.06.2015г. по тълк.дело № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС, изпълнителни дела, давност за
тези вземания не е текла, на основание чл. 115, ал. 1, б. „ж“ ЗЗД. За тях давността е
започнала да тече от 26.06.2015г., от когато е обявено за загубило сила ППВС №
3/1980г.
Относно насочването на изпълнението върху вземания на длъжника в т. 5 от
Тълкувателно решение № 3 от 10.07.2017г. по тълк.дело № 3/2015г. на ОСГТК на ВКС
е прието, че изпращането на запорно съобщение до банка в хипотезата, при която
съдебният изпълнител е получил на основание чл. 508, ал. 1 ГПК отговор, че
длъжникът няма сметка в съответната банка, представлява действие по налагане на
запор, доколкото законът не свързва това действие със съществуването на вземането
или неговата изискуемост. Последното не е част от фактическия състав по налагането
на запора, а е от значение за това дали той може да доведе до предвидените в закона
последици и да послужи за удовлетворяване на взискателя или не. Запорът се счита
наложен само с разпореждането на съдебния изпълнител и с получаване на запорното
съобщение от третото задължено лице, което е видно от изричните разпоредби на чл.
450, ал. 3 ГПК и чл. 507 ГПК по отношение на момента, от който запорът поражда
действие.
Съобразно така приетите от ВКС тълкувателни разяснения в процесния случай
след влизане в сила на заповедта за изпълнение давността е била прекъсната за първи
път с подадената от ответника молба от 29.12.2010г. за предприемане на принудително
изпълнение за вземанията по изпълнителния лист, доколкото същата съдържа
овластяване на съдебния изпълнител по чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ за определен от него начин
на изпълнение. С образуване на изпълнителното дело въз основа на тази молба
течението на давността е спряло, като давностният срок не е могъл да тече по време на
висящността му до 26.06.2015г. Налагането на запори върху вземания на длъжника със
запорните съобщения от 9.02.2012г. е имало прекъсващ давността ефект. В
продължение на две години след действията по запориране на банкови сметки не се
установи взискателят да е поискал от съдебния изпълнител, респ. последният да е
предприел по негово възлагане други действия, насочени към принудително
удовлетворяване на вземанията. С оглед бездействието на взискателя изпълнителното
дело следва да се счита прекратено на 9.02.2014г., на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК,
в която хипотеза перемпцията настъпва по силата на закона – от момента на
осъществяване на съответните правно релевантни факти, независимо дали и кога
съдебният изпълнител е постановил акт за прекратяване на принудителното
изпълнение, който акт има само декларативен характер, прогласяващ настъпилото
прекратяване. Започналата да тече след 9.02.2014г. нова давност, също петгодишна
5
(арг. от чл. 117, ал. 1 ЗЗД), е изтекла на 9.02.2019г., доколкото не се установява в
рамките на този период от време да са се осъществили други факти, довели до спиране
или прекъсване течението на давностния срок.
С оглед изложеното се налага извод за погасеност на изпълняемото право по
давност, поради което предявените отрицателни установителни искове са основателни
и следва да се уважат.
По разноските: С оглед изхода на спора, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, право
на разноски се поражда в полза на ищеца. Същият претендира и доказва сторени
разноски в общ размер от 1244,88 лв., вкл. за държавна такса в размер от 239,77 лв. и
банкови комисиони в размер от 5,11 лв. и за адвокатско възнаграждение в размер от
1000 лв., заплатено в брой на упълномощения адвокат, видно от отбелязването в
представения договор за правна защита и съдействие, служещ в тази част като
разписка за извършеното плащане. От страна на ответника е направено искане за
намаляване по реда на чл. 78, ал. 5 ГПК поради прекомерност на претендираните от
ищеца разноски за адвокатско възнаграждение. Това искане съдът намира за
неоснователно, като съобразява, че възнаграждението надвишава с малка разлика
минималния размер от 899,43 лв., определен по правилото на чл. 7, ал. 2, т. 2 от
Наредба № 1 от 9.07.2004г. за възнаграждения за адвокатска работа, и същото в
договорения размер възмездява справедливо извършената от адвоката дейност по
процесуално представителство. Поради това на ищеца се следват разноските в пълния
доказан размер.
С тези мотиви съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявените от С. И. С., ЕГН **********,
с адрес: ., срещу .., ЕИК ., със седалище и адрес на управление: .., отрицателни
установителни искове с правно основание чл. 439 ГПК, че не съществува правото на
принудително изпълнение поради погасяването им по давност за вземания на ..
съответно за сумата от 4314,52 лв. главница, представляваща цена на потребена
топлинна енергия за периода от м.01.2004г. до м.04.2009г., ведно със законна лихва
считано от 25.05.2010г. до окончателното плащане, сумата от 1464,20 лв. мораторна
лихва за периода от 1.03.2004г. до 17.03.2010г. и сумата от 215,57 лв. деловодни
разноски, за които е издаден изпълнителен лист от 30.11.2010г. по ч.гр.д.№ 7100/2010г.
по описа на СРС, 87 с-в.
ОСЪЖДА .., ЕИК ., със седалище и адрес на управление: .., да заплати на С. И.
С., ЕГН **********, с адрес: ., на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от 1244,88 лв. –
деловодни разноски.
Решението подлежи на въззивно обжалване пред Софийски градски съд в 2-
седмичен срок от връчването му на страните.
6
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7