Р Е
Ш Е Н
И Е
№……………..
24.04.2020 г., гр. София
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО,
ІІІ-Б въззивен състав, в публично
съдебно заседание на двадесет и пети февруари две хиляди и двадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТЕМЕНУЖКА СИМЕОНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ХРИПСИМЕ МЪГЪРДИЧЯН
мл. съдия ДЕСИСЛАВА ЙОРДАНОВА
при
секретаря Нина Светославова, като разгледа докладваното от мл. съдия
Йорданова в. гр.дело № 2925 по описа за
2019 г., за да
се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на ищеца „Т.С.“ ЕАД срещу решение №520018/30.10.2018 г., постановено по гр.д. 58330/2017 г. по описа на
СРС, 34 състав, с което са отхвърлените
предявените от „Т.С.“ ЕАД срещу Л.И.Х. искове
по реда на чл.422 от ГПК за признаване за установено, че ответникът дължи на
ищеца следните суми: сумата 846.11 лв. – главница за ползвана топлоенергия за
периода от 01.05.2014год. до 30.04.2016 год. за топлоснабден имот, находящ се в
гр. София, бул. „*******както и топлинна
енергия по изравнителна сметка, отразена в обща фактура с №
**********/31.07.2014 г. /за отоплителен сезон 01.05.2013г. – 30.04.2014г./,
ведно със законната лихва от 22.06.2017год. – датата на заявлението по чл. 410
от ГПК до окончателното изплащане на вземането; сумата 181.68 лв. – обезщетение
за забава за периода от 15.08.2014год. до 13.06.2017год.
Решението е постановено при участието на трето лице-помагач на страната на
ищеца – „Техем Сървисис“ ООД.
Във въззивната жалба жалбоподателят поддържа, че обжалваното решение е
неправилно, като постановено в нарушение на материалния закон. Сочи се, че
неправилно районният съд е приел, че ответникът не е клиент на топлинна енергия
/ТЕ/, с оглед приложимите разпоредби от Закона за енергетиката /ЗЕ/. Поддържа
се, че исковата претенция е изцяло доказана, с оглед разпределената от СРС
доказателствена тежест по предявените искове. Твърди, че първоинстанционният
съд не е указал на ищеца, че последният следва да представи съставените на
основание чл.593 от ГПК констативни протоколи, с които се усдостоверява
публикуване на фактурите за процесния период на
интернет страницата на дружеството. Иска се отмяна на обжалваното
решение и уважаване изцяло на предявените искове. Претендират се разноски.
Въззиваемата страна – ответник не е депозирала писмен отговор в срока по
чл. 263, ал.1 от ГПК. Третото лице- помагач не е депозирало становище по
въззивната жалба.
Преди откритото съдебно заседание по делото ответникът е депозирал
писмени бележки, с които се иска оставянето на въззивната жалба без уважение и
потвърждаването на обжалваното решение. Поддържа се, че ищецът не е доказал изпълнение на задължението си за
доставка на ТЕ за процесния период.
Софийски градски съд,
като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните,
намира за установено следното от фактическа и правна страна:
Съгласно разпоредбата на
чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да
приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за
интереса на някоя от страните - т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. №
1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Процесното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо. По същество решение на СРС е частично
неправилно по следните съображения:
Предявени са за
разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК обективно кумулативно съединени
искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 150, ал. 1 ЗЕ и с
правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД. В тежест на ищеца по иска за главница е да
проведе пълно и главно доказване на наличие на обвързваща страните облигационна
връзка и количеството и цената на доставената на насрещната страна топлинна
енергия за процесния периода. По иска за лихва ищецът следва да докаже
съществуването и размера на главния дълг, изпадането на ответника в забава и
размера на обезщетението за забава.
По делото е обявено за
безспорно, че ответникът е собственик на процесния недвижим имот, находящ се в гр. София, бул. „********. Между страните не е
спорно, че процесният имот е бил топлофициран и че сградата – етажна
собственост, в която се намира процесният имот, е била присъединена към
топлопреносната мрежа.
С оглед притежаваното право на
собственост, ответникът Х. е клиент на топлинна енергия за битови нужди по
смисъла на чл. 153, ал. 1 ЗЕ, съгласно която
разпоредба всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда -
етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно
самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да
монтират средства за дялово разпределение по чл. 140, ал. 1, т. 2 на
отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинна енергия при
условията и по реда, определени в съответната наредба по чл. 36, ал. 3.
Съобразно действащата нормативна уредба е ирелевантно кое лице фактически полза
имота, като фигурата „клиент на ТЕ“ е обвързана с притежанието на правото на
собственост или на вещното право на ползване.
Съгласно чл. 150, ал. 1
ЗЕ продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие на потребители
на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично известни общи
условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕВР, като в
закона не е предвидено изискване за писмена форма на договора. Съобразно
изискването на чл. 150, ал. 2 ЗЕ общите условия се публикуват най-малко в един
централен и в един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване и
влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично
писмено приемане от потребителите. В случая общите условия на ищцовото
дружество са влезли в сила, тъй като са били публикувани. По делото не се
твърди, нито има данни, че ответницата е упражнила правото си на възражение
срещу тях в срока по чл. 150, ал. 3 ЗЕ.
Поради изложеното,
настоящият съдебен състав приема, че между ищеца и Л.И.Х. в процесния период са били налице договорни отношения по продажба на
топлинна енергия за битови нужди с включените в него права и задължения.
Спорен между страните е
въпросът дали ищецът е доставял топлинна енергия до процесния имот и настъпила
ли е изискуемостта на вземанията на ищеца. С оглед направеното в срока за
отговор възражение за погасителна давност на вземания на ищеца, чиято
изискуемост е настъпила преди 22.06.2014 г. съдът следва да се произнесе по
неговата основателност и съответно до какъв размер следва да се уважи иска на
ищеца за главница за ТЕ. Между страните е спорно и дали ответникът е изпаднал в
забава за дължимите от него суми за главница – за топлинна енергия, поради
което е задължен да заплати мораторна лихва.
В хода на първоинстанционното
производство са изслушани и приети без възражения заключения на
съдебно-техническа експертиза /СТЕ/ и съдебно-счетоводна експертика /ССчЕ/, на които
след преценка по реда на чл. 202 от ГПК следва да бъде дадена вяра.
От СТЕ се установява, че
общият топломер в абонатната станция /АС/се отчита по електронен път всеки
месец. От отчетеното количество ТЕ от АС са приспаднати технологичните разходи
в АС за сметка на топлопреносното дружество /в съответствие с нормативната
уредба/, като разликата е разпределена между клиентите. В процесния имот, за
процесния период е имало 4 бр. отоплителни тела с монтирани индивидуални
разпределители на разход за отопление /ИРРО/, като показанията на всички уреди
за всички отчети са били „0“, поради което и за целия период не е начислявана
ТЕ за отопление на имот. През процесния период ТЕ за отопление отдадена от
сградната инсталация е изчислена по формула приложена в Наредба № 16-334/06.04.2007 г. на база пълната отопляема кубатура 132 куб.м. ТЕ за
битова гореща вода /БГВ/ за процесния период е изчислявана на база снети отчети
на един брой водомер за топла вода, отчитан след края на отоплителния сезон.
Вещото лице топлотехник е изчислило, че реално потребеното количество ТЕ за
периода 01.05.2013 г. – 30.04.2014 г. е в размер на 354,03 лв., а за периода
01.05.2014 г. – 30.04.2016 г. е в размер на 397,96 лв. /сбор от посочена сума за периода от 396,14 лв. и 1,82
лв.- с колкото е занижена дължимата сума за сградна инсталация, поради
изчисленията правени на база отопляема кубатура 132 куб.м., а не реалната
отопляема кубатура 133 куб.м.по акта за разпределение на кубатурата, което
разминаване следва да се отчете и сумата от 1,82 да се приеме за сума за реално
потребена ТЕ за процесния период/.
От ССчЕ се установява, че за процесния период няма отразени плащания по
партидата по аб. №068518 за процесния топлоснабден
имот.Вещото лице е посочило, че лихвата за забава за периода от изпадане в
забава на длъжника до 13.06.2017 г. възлиза на сумата от 157,75 лв. В частта, в
която е посочен размер на дължима сума за главница за ТЕ за процесния периода
/846,11 лв./ експертизата не следва да се кредитира, доколкото се основава на
счетоводните вписвания в счетоводството на ищеца, а не на изчисления за реално
потребена ТЕ, като относно размера на глвницата за ТЕ, съдът дава вяра на
изчисленията на вещото лице по СТЕ, които се основават на данни за реално
потребено количество ТЕ в имота.
Въззивният съд не
споделя извода на първоинстанционния съд, че по делото не са събрани
доказателства, от които да се установи, че ищецът е доставял ТЕ до процесния
имот. Факта на доставка на ТЕ се доказва от приетото по делото заключение на
СТЕ, което пък от своя страна се основава на посочените в него документи,
съставяни, съхранявани от ищеца и
третото лице-помагач и представени по делото документи / главен отчет,
допълнителен отчет и изравнителни сметки/. Следва да се посочи, че главните
отчети са подписвани от клиента, като този факт не е оспорен от ответника след
представеното на документите по делото. Доколкото главните отчети са частни
свидетелстващи документи, съдържащ неизгодни за ответника факти /по отношение
на отчетено количество ТЕ/ същите се ползват с обвързваща съда доказателствена
сила, която не е оборена.
Въззивният съд намира,
че изискуемостта на процесните вземания за главница за ТЕ е настъпила, като с
оглед този факт, следва да се разгледа и възражението на ответника за
погасяване по давност на част от претендираните суми за главница. Възражението
за погасителна давност е основателно за всички вземания на ищеца, станали
изискуеми преди 01.05.2014 г., т.е. в конкретения случай са погасени вземанията
за ТЕ по изравнителна сметка, отразена в обща фактура с №
**********/31.07.2014 г. /за отоплителен сезон 01.05.2013г. – 30.04.2014г./. За да достигне до посочените изводи,
настоящият състав намира следното:
Действащата през
процесния период нормативна уредба – чл. 155, ал. 1 ЗЕ /изм., ДВ, бр. 54 от
2012 год., в сила от 17.07.2012 год./, предвижда, че потребителите на топлинна
енергия в сграда – етажна собственост заплащат доставената топлинна енергия по
един от следните начини: 1/ на 11 равни месечни вноски и една изравнителна
вноска; 2/ на месечни вноски, определени по прогнозна консумация за сградата, и
една изравнителна вноска и 3/ по реална месечна консумация. Правилата за
определяне на прогнозната консумация и изравняването на сумите за действително
консумираното количество топлинна енергия за всеки отделен потребител са
уредени в действалата през процесния период Наредба за топлоснабдяването.
Анализът на цитираната
нормативна уредба води до извод, че в случаите на чл. 155, ал. 1, т. 1 или т. 2
ЗЕ задълженията на потребителите за заплащане на месечни вноски /равни или
прогнозни/ не са в зависимост от изравнителния резултат в края на съответния
отчетен период, а имат самостоятелен характер. Изравнителният резултат не влияе
на дължимостта на месечните вноски в установените за тях срокове, а до
възникване на ново вземане в полза на една от страните по облигационното
отношение в размер на разликата между начислената суми по прогнозните вноски и
стойността на действително доставеното количество топлинна енергия, отчетено в
края на периода. В зависимост от това дали начислените прогнозни месечни вноски
са в по-голям или по-малък размер от стойността на действително доставеното
количество топлинна енергия, отчетено в края на периода, то това ново вземане
възниква в полза на потребителя или в полза на топлопреносното предприятие. При
всички случаи, обаче, това “изравнително” вземане е самостоятелно и различно от
вземанията на топлопреносното предприятие за месечни вноски /равни или
прогнозни/, а не се касае до корекция на тези вноски със задна дата. Т.е.,
задължението за заплащане на изравнителната сметка не влияе на дължимостта на
месечните вноски.
Съгласно действалите
през процесния период Общи условия на ищеца, в сила от 12.03.2014 год.,
месечната дължима сума за доставена топлинна енергия на клиента се формира въз
основа на определения за него дял от топлинната енергия за разпределение в СЕС
и обявената за периода цена, за която сума се издава ежемесечно фактура от
продавача – чл. 32, ал. 1, а след отчитане на средствата за дялово
разпределение и изготвяне на изравнителните сметки от търговеца, продавачът
издава за отчетния период кредитни известия на стойността на фактурите по ал. 1
и фактура за потребеното количество топлинна енергия за отчетния период,
определено на база изравнителните сметки – чл. 32, ал. 2.
Клиентите са длъжни да
заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия по чл. 32, ал. 1 в
30-дневен срок от датата на публикуването им на интернет страницата на
продавача – чл. 33, ал. 1 от горепосочените Общи условия. Изравнителният
резултат води до възникване на ново вземане в полза на топлопреносното предприятие,
когато начислените прогнозни месечни вноски са в по-малък размер от стойността
на действително доставеното количество топлинна енергия – в този случай според
чл. 33, ал. 2 от Общите условия, клиентите са длъжни да заплащат стойността на
фактурата по чл. 32, ал. 2 за потребено количество топлинна енергия за отчетния
период, в 30-дневен срок от датата на публикуването на интернет страницата на
продавача.
Публикуването на
месечните дължими суми за топлинна енергия по чл. 32, ал. 1 от Общите условия и
на стойността на фактурата по чл. 32, ал. 2 /в която се отразява и стойността
на услугата дялово разпределение – виж и чл. 36, ал. 2 от Общите условия/,
представлява по своето естество уговорен между страните начин, по който
кредиторът отправя искането си /поканата си/ за изпълнение. Следователно
изпълнението на задълженията зависи от волята на кредитора, т.е. той решава
кога да поиска изпълнение. И тъй като правото на иск в случая зависи от волята
му, законодателят пренася момента, от който тече погасителна давност към
възникване на задълженията, защото поканата за изпълнение може да се отправи от
възникването на правото.
В този смисъл настоящият
съдебен състав счита, че задълженията за месечни вноски възникват след изтичането
на съответния месец, през който е доставена топлинна енергия – всяка доставка
поражда вземане за месечна вноска.
Според задължителните за
съдилищата разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 3/2011 год. на ВКС по
тълк.дело № 3/2011 год., ОСГТК, понятието „периодични плащания” по смисъла на
чл. 111, б.”в” ЗЗД се характеризира с изпълнение на повтарящи се задължения за
предаване на пари или други заместими вещи, имащи един правопораждащ факт,
чието падеж настъпва през предварително определени интервали от време, а
размерите на плащанията са изначално определени или определяеми без да е
необходимо периодите да са равни и плащанията да са еднакви. В този смисъл и по
аргумент от чл. 155 и чл. 156 ЗЕ вземанията на топлофикационното дружество
съдържат всички гореизброени признаци, поради което са периодични плащания по
смисъла на чл. 111, б. ”в” ЗЗД.
По изложените по – горе
съображения, въззивният съд приема, че е приложимо правилото на чл. 114, ал. 2 ЗЗД, тъй като страните по
правоотношението не са определили срок за изпълнение, поради което длъжникът
изпада в забава, след като бъде поканен от кредитора /чл. 84, ал. 2 ЗЗД/, но
давността започва да тече от деня, в който задължението е възникнало - след
изтичането на съответния месец, пред който е доставена топлинна енергия. Издаването
на изравнителна фактура не променя срока, в който месечните вноски стават
дължими, а следователно и момента, от който започва да тече погасителната
давност за тях. Следователно процесните
главни вземания се явяват погасени по давност, ведно с натрупаните върху тях
лихви за забава според правилото на чл. 119 ЗЗД за периода 01.05.2013 г. – 30.04.2014 г.- погасено по давност е вземането в размер на
на 354,03 лв. за периода 01.05.2013 г. – 30.04.2014 г. по изравнителна сметка, отразена в обща фактура с № **********/31.07.2014
г.
Основайките на приетата
по делото СТЕ, съдът достига до извод, че за непогасения по давност процесен
период 01.05.2014 г. – 30.04.2016 г., задължението на ответника е в размер на
397,96 лв. – до този размер и за този период е основателен предявения от ищеца
иск за заплащане на главница за ТЕ. Първоинстанционното решение следва да бъде
отменено в частта, с която е отхвърлен предявения от Т.С.“ ЕАД срещу Л.И.Х. иск по реда на чл.422 от ГПК за признаване за
установено, че ответникът дължи на ищеца сумата 397,96 лв. – главница за ползвана топлоенергия за периода от 01.05.2014 год. до
30.04.2016 год. В останалата отхвърлителна част по отношение на иска за
главница първоинтанционното решение следва да бъде потвърдено.
По иска по чл. 86, ал. 1 ЗЗД
Основателността на иска
за законна лихва предпоставя наличие на главен дълг и забава в погасяването му.
По делото се установи наличието на
главен дълг за периода 01.05.2014 г. – 30.04.2016 г. По аргумент от чл. 119
ЗЗЗД лихва не се дължи върху погасената по давност главница, с оглед на което
акцесорната претенция в тази част се явява неоснователна.
По делото не са ангажирани и каквито и да било доказателства от страна на
ищеца, че ответникът е бил поставен в забава по отношение на задълженията за
заплащане на цената на доставената топлинна енергия за периода от 01.05.2014 г. –
30.04.2016 г. /възникнали
при действието на горепосочените Общи условия на ищеца от 2014 год./, поради
което и при правилно приложение на неблагоприятните последици от правилата за
разпределение на доказателствената тежест следва да се приеме, че релевираните
претенции по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за обезщетение за забава в размер на законната
лихва върху непогасените по давност вземания за посочения период подлежат на
отхвърляне. В частта, с която акцесорния иск по чл.86, ал.1 от ЗЗД за заплащане
на сума от 181,68 лв.- обезщетение за забава за периода от 15.08.2014 г. до
13.06.2017 г. е отхвърлен, първоинтанционното решение следва да бъде
потвърдено.
При този изход на спора право на разноски имат и
двете страни, съразмерно с уважената съответно отхвърлената част от исковете.
Ответникът не е правил искане за присъждане на
разноски в нито една от двете съдебни инстанции, поради което такива не следва
да му се присъждат.
В заповедното производство ищецът е направил
разноски в размер на 75,00 лв. / 25,00 лв.-държавна такса и 50,00 лв. –
юрисконсултско възнаграждение/, като съразмерно с уважената част от исковете
следва да му се присъди сумата от 29,04 лв.- разноски в заповедното
производство.
В първоинстанционното производство ищецът е
направил разноски в размер на 695,00 лв. /75,00 лв.- държавна такса, 520,00 лв.- депозити за вещи лица и 100,00
юрисконсултско възнаграждение на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК вр. чл. 37 от ЗПП вр. чл.25 от НЗПП/, като съразмерно с уважената част от исковете в полза на
„Т.С.“ ЕАД следва да бъдат присъдени 269,10 лв. – разноски в
първоинстанционното производство.
Във въззивното производство ищецът е направил
разноски в размер на 125,00 лв. /25,00 лв. – държавна такса и 100,00
юрисконсултско възнаграждение на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК вр. чл. 37 от ЗПП вр. чл.25 от НЗПП/, като съразмерно следва да му бъде присъдена сумата от
48,40 лв. – разноски във въззивното производство.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение №520018/30.10.2018 г., постановено по гр.д. 58330/2017 г. по описа на
СРС, 34 състав, в частта с която е
отхвърлен предявени от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК:*******, със
седалище и адрес на управление:*** срещу Л.И.Х., ЕГН: **********, адрес: *** иск по реда на чл.422 от ГПК за признаване за установено, че ответникът
дължи на ищеца сумата от 397,96 лв. – главница за ползвана топлоенергия за периода от 01.05.2014 год. до
30.04.2016 год. за топлоснабден имот, находящ се в гр. София, бул. „*******ведно със законната лихва от
22.06.2017год. – датата на депозираните на заявлението по чл. 410 от ГПК по
ч.гр.д. № 40644/2017
г. по описа на СРС, 34 състав до окончателното изплащане на вземането
КАТО ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, по реда на чл.422 от ГПК, че ответникът Л.И.Х., ЕГН: **********,
адрес: *** дължи на ищеца „Т.С.“ ЕАД, ЕИК:*******,
със седалище и адрес на управление:*** сумата от 397,96 лв. – главница за ползвана топлоенергия за периода от 01.05.2014 год. до
30.04.2016 год. за топлоснабден имот, находящ се в гр. София, бул. „*******ведно със законната лихва от
22.06.2017год. – датата на депозираните на заявлението по чл. 410 от ГПК по
ч.гр.д. № 40644/2017
г. по описа на СРС, 34 състав до окончателното изплащане на вземането
ПОТВЪРЖДАВА решение №520018/30.10.2018 г., постановено
по гр.д. 58330/2017 г. по описа на СРС,
34 състав в останалата обжалвана част
ОСЪЖДА Л.И.Х., ЕГН: **********,
адрес: *** да заплати на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК:*******,
със седалище и адрес на управление:*** сумата от 29,04 лв. /двадесет и девет
лева и четири стотинки/ – разноски в заповедното производство, 269,10 лв. /двеста
шестдесет и девет лева и десет стотинки/ – разноски в първоинстанционното
производство и 48,40лв. / четиридесет и осем лева и четиридесет
стотинки/ – разноски във въззивното производство
Решението е постановено при участието на трето лице-помагач на страната на
ищеца – „Техем Сървисис“ ООД
Решението не подлежи
на обжалване
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1. 2.