РЕШЕНИЕ
№ 53
гр. Карлово, 01.03.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – КАРЛОВО, ІІ-РИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на тридесет и първи януари през две хиляди двадесет и
втора година в следния състав:
Председател:Владимир Ст. Иванов
при участието на секретаря Цветана Т. Чакърова
като разгледа докладваното от Владимир Ст. Иванов Гражданско дело №
20215320101517 по описа за 2021 година
Производството е иск с правно основание по чл.422 ГПК, вр. с чл.
55, ал. 1, предл. първо, вр. с чл.26, ал.1 ЗЗД, предявен от Д. Н. В. с ЕГН
**********, чрез процесуалния си представител адв. Н.И., съдебен адрес за
призоваване и връчване на съобщения: гр. С., п.к. ****, ул. „Г.“ №**, офис –
партер против „П. К. Б.“ ЕООД, ЕИК ************, със седалище и адрес на
управление: гр. С., р-н С., ж. к. М., бул. Б.“ №**, бл. ****, вх.*, ет.*,
представлявано от С. Н., Ц. Г. С. и Я. К. Ч..
В исковата молба се твърди, че на 14.08.2019 г., ищецът Д. Н. В., е
сключил с ответното дружество „П. К. Б.“ ЕООД Договор за потребителски
кредит №**********, към който неразделна част са Общите условия на „П. К.
Б.“ ЕООД. По силата на Договора за потребителски кредит, „П. К. Б.” ЕООД
предоставило заем на Д. Н. В. – парична сума в размер на 3000 лв. /главница/,
при следните условия: срок на кредита - 36 месеца, ГПР - 49,14%, годишен
лихвен процент - 41,00%. лихвен процент на ден - 0,11% и размер на вноската
по кредита /с включена такса за допълнителни услуги/ – 251,43 лв. В
Договора за потребителски кредит и Общите условия, които са неразделна
част от него, освен връщане на главницата по кредита и възнаградителната
1
лихва, следвало кредитополучателя да заплати още 3810,00 лв. –
възнаграждение за допълнителни услуги „Ф.“ и „Ф.“, като общата сума на
месечната вноска с включената такса за допълнителни услуги възлизала на
251,43 лв. Във всяка месечна вноска, освен главница и възнаградителна лихва,
била включена и фиксирана сума от 105,83 лв., представляваща цена на
допълнителните услуги, предвидени в ДПК и Общите условия на „П. К. Б.”
ЕООД, като дружеството - ответник удържало сума в общ размер на 1828,47
лв. с основание „платена вноска по закупени допълнителни услуги“, от която
процесната сума в размер на 1087,66 лв. била част.
Ищецът твърди, че след сключване на ДПК, заплащал различни
суми на „П. К. Б.” ЕООД, като видно от приложеното Извлечение по сметка
към ДПК №30038758291, изготвено и предоставено му от „П. К. Б.” ЕООД, с
плащанията, които е правил, са били удържани и суми за допълнителни
услуги всеки месец в общ размер на 1828,47 лв. Процесната сума
представлявала сбор от първите 14 вноски по Извлечението, а именно: 8
вноски от по 105,83 лв. всяка, 4 вноски от по 31,33 лв. и 2 вноски от по 57,85
лв. /или общо 1087,66 лв./, внесени към „П. К. Б.” ЕООД за погасяване на
допълнителните услуги
Ищецът счита, че неоснователно е заплатил сумите за допълнителни
услуги, които плащанията се установявали от приложеното Извлечение по
сметка към ДПК №30038758291, издадена от „П. К. Б.” ЕООД. Твърди, че
заплатил на „П. К. Б.” ЕООД без основание, на несъществуващо основание
/недействителен ДПК и/или нищожни клаузи, регламентиращи таксите за
допълнителни услуги/, процесната сума в размер на 1087,66 лв., която
представлява част от общо платени 1828,47 лв., и с която „П. К. Б.” ЕООД
неоснователно се е обогатило. Ищецът счита, че сумата от 1087,66 лв. като
част от общо 1828,47 лв. е заплатена при първоначална липса на основание и
подлежи на връщане от ответното дружество.
Твърди, че клаузите, регламентиращи таксите за допълнителни
услуги ,,Ф.“ и „Ф.“ били нищожни на основание чл. 21 ал.1 от ЗПК, тъй като
същите били договорени в противоречие с нормата начл. 10а, ал.2 от ЗПК.
Включените в тези клаузи услуги по същината си представлявали действия,
обслужващи усвояването и управлението на кредита, поради което не можело
да се приеме, че са допълнителни услуги по смисъла на чл. 10а, ал.1 от ЗПК.
2
Регламентираните в чл. 10а, ал.1 от ЗПК допълнителни услуги били такива,
които нямат пряко отношение към насрещните задължения на страните по
договора. В настоящия случай посочените в горецитираните клаузи – ,,Ф.“ и
„Ф.“ допълнителни услуги по своята същност касаели изпълнението на
задълженията на потребителя по договора, респ. – на кредитодателя.
Описаната по т. 1 допълнителна услуга по същността си била действие по
усвояването на кредита. Освен това с уговарянето на допълнително
възнаграждение се заобикаляла разпоредбата на чл.19 ал. 4 ЗПК, тъй като
начисляването и събирането на посочените суми по клаузите,
регламентиращи клаузи за допълнителни услуги, не представлявало плащане
за услуга, а реално представлявало прикрити разходи по кредита, с които би
се довело до надхвърляне на ограниченията на закона за максимален размер
на ГПР. В противоречие на императивното правило на чл. 10а, ал. 4 от ЗПК в
процесния договор за различните видове допълнителни услуги било
определено общо възнаграждение за плащане. Същевременно следвало да се
отбележи, че в клаузите ,,Ф.“ и „Ф.“ било договорено предварително
заплащане на възнаграждението от потребителя, т. е. то било дължимо само
за „възможността за предоставянето“ на изброените услуги, както било
посочено и в самото споразумение и без значение било дали някоя от тези
услуги ще бъде използвана от потребителя. Принципите на добросъвестност и
справедливост при договарянето изисквали потребителят да заплати такса за
реално, а не за евентуално ползване на определена услуга. Следвало да се има
предвид и фактът, че с оглед естеството на част от изброените допълнителни
услуги, на практика се въвеждало задължение за потребителя да заплати за
нещо, което страната има по силата на закона, като правото на страните да
инициират предоговаряне на срока на падежа на договора или плащане на
вноските, свободата да договорят отлагане на една или повече погасителни
вноски, което водело до значителна неравнопоставеност на страните в
облигационното правоотношение. На практика едната страна – потребителят,
заплащал правото си да договоря с другата страна – кредитора, за изменение
на параметрите на сключения договор, като на потребителя не му бил
гарантиран определен резултат, а той зависел от волята на другата страна –
кредитора.
Ищецът твърди, че съгласно разпоредбата на чл.143 от ЗЗП,
неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в
3
негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до
значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и
потребителя. Такива клаузи съобразно разпоредбата на чл.146 ал.1 от ЗЗП
били нищожни, с изключение на тези, които са индивидуално уговорени, а
предвид ал.2 на цитирания текст, не били индивидуално уговорени клаузите,
които са изготвени предварително и поради това потребителят не е имал
възможност да влияе върху съдържанието им. Така било и в конкретния
случай – клаузите били бланкетни, а не индивидуално уговорени и били в
хипотезата на договор при общи условия.
Твърди, че разпоредбите на глава шеста от ЗЗП са приложими
спрямо настоящото материално правоотношение, тъй като по силата на
същото ответното дружество предоставило финансова услуга, изразяваща се в
отпускане на кредит и приложимите норми били както тези на вътрешното ни
право, обективирани в ЗЗП, така и тези от правото на ЕС, в частност
Директива 93/13/ЕИО на Съвета относно неравноправните клаузи в
потребителските договори, които са станали част от нашето законодателство.
В този смисъл била както задължителната (Тълкувателно решение №
1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/13 на ОСГТК на ВКС), така и трайно
установената съдебна практика, обективирана в голям брой решения.
Ищецът счита, че процесната сума в размер на 1087,66 лв.,
представляваща част от суми в общ размер на 1828,47 лв., е била заплатена
при първоначална липса на основание, поради което на 06.04.2021 г.,
депозирал заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК
срещу „П. К. Б.“ ЕООД. Със съобщение, получено на 27.07.2021 г., той бил
уведомен, че в срока по чл. 414 ГПК „П. К. Б.” ЕООД е депозирало
възражение срещу издадената заповед за изпълнение, поради което за ищеца
бил налице правен интерес от предявяване на настоящите осъдителни искове.
Ищецът моли съда да постанови решение, с което да признае за
установено, че ответното дружество му дължи сумата от 1087.66 лв. /хиляда
осемдесет и седем лева и шестдесет и шест стотинки/ – ЧАСТ от
неоснователно заплатени от ищеца на ответното дружество суми в общ
размер на 1828,47 лв. за допълнителни услуги „Ф.“ и „Ф.“, предвидени в
нищожна клауза, съдържаща се в Договор за потребителски кредит
№30038758291 от 14.08.2019 г., за което по ч. гр. д. № 19345/2021 г. по описа
4
на С. р. с. е издадена Заповед за изпълнение по чл.410 ГПК. Претендират се и
разноските по делото.
Ответното дружество, чрез юрк И.П. оспорва иска и моли съда да го
отхвърли. Потвърждава, че между „П. К. Б.“ ЕООД, като кредитодател и Д. Н.
В., като кредитополучател, бил сключен договор за потребителски кредит
(ДПК) № 30038758291. Така заявените от ищеца допълнителни услуги не
противоречали на добрите нрави, нито били неравноправни.
Твърди, че в българското действащо право, в отношенията между
правните субекти действа принципът на свободното договаряне (чл. 9 от ЗЗД).
Съгласно този принцип всеки е свободен да встъпва в правни и договорни
връзки, ако желае, с когото желае и след като сам определя и се съгласява със
съдържанието на създаденото по негова воля правоотношение. Тези три
възможности, включени в понятието свободно договаряне, трябва да бъдат
обезпечени от правния ред, тъй като те съставляват кръга на т. нар. волева
автономия, която се предоставя на индивида за свободна инициатива. С оглед
на принципа за свобода на договаряне и по своя свободна воля страните се
съгласили да сключат договор за кредит. С оглед на същия принцип на
свобода на договаряне, кредиторът предлагал на своите клиенти
допълнителни услуги, а клиентите, в случай че поискат, закупували същите.
Ищецът попълнил искане за отпускане на потребителски кредит. В това
искане посочил изрично, че желае да се възползва от така предлаганите от
кредитора услуги ,,Ф.“ и „Ф.“. На същия била предоставена допълнителна
преддоговорна информация, в която ясно били дефинирани както услугите,
така и тяхната цена. Ищецът преценил, че може да се съгласи с тази цена още
на преддоговорния етап, заявил пред кредитора, че желае да се възползва от
тези допълнителни услуги, подписал договор за кредит с кредитора, където
отново били уговорени същите тези допълнителни услуги, възползвал се от
допълнителна услуга ,,Ф.“, когато в рамките на един ден искането му за
кредит било отпуснато, договор бил сключен, а сумите били преведени по
посочения от него начин на изплащане.
Добрите нрави били критерии за норми за поведение, които се
установяват в обществото, поради това, че значителна част от хората според
вътрешното си убеждение ги приемат и се съобразяват с тях. След като
„добрите нрави“ не е изрично дефинирано понятие, а преценката се прави във
5
всеки конкретен случай, то и въвеждането на параметрите на добрите нрави
от ищеца не можело да бъде изведено по тълкувателен път, като при
твърдение за нарушение на чл. 9 ЗЗД ищецът следвало да посочи кои
конкретно добри нрави са нарушени, каквото позоваване в настоящия случай
липсвало.
Параметрите в раздел VI относно заплащането на възнаграждение на
кредитора за предоставянето на допълнителни услуги били незадължителни
за отпускането на кредит и били уговорени по искане на кредитополучателя,
съобразно заявеното в искането за отпускането на процесния кредит на база
предоставената допълнителна преддоговорна информация, с условията по
предлагания допълнителни услуги. С оглед на това ответникът счита, че
процесната клауза е индивидуално уговорена, при положение, че
допълнителните услуги били поискани от кредитополучателя, предоставянето
им било одобрено от кредитодателя и впоследствие било обективирано в
договора за кредит, с които параметри ищецът се съгласил и подписал
договорната документация.
Освен гореизложеното, ответникът счита, че уговорките в раздел VI
от договор за потребителски кредит № 40002830752, не се съдържат нито
общите предпоставки за неравноправност, нито съдържат специалните такива
в отделните хипотези на неравноправни клаузи, предвидени в ЗЗП.
Допълнително, за да се приложи разпоредбата на чл. 146 от ЗЗП, било
необходимо да бъде доказано наличието на неравноправна клауза съгласно
изискванията на чл. 143 от ЗЗП.
Следвало да се има предвид също, че законодателят изрично е
посочил, че преценяването на неравноправната клауза в договор не включва
цената или възнаграждението, от една страна, и стоката и услугата, която ще
бъде доставена или извършена в замяна, поради което параметрите на
кредита, както и параметрите на допълнителните услуги не можело да се
подлагат на преценка за неравноправност съгласно правилото на чл. 145. ал. 2
от ЗЗП.
Клаузите, уговарящи допълнителни услуги, не заобикаляли
разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Ищецът обосновал своите твърдения, че
възнаграждението, дължимо на основание закупени допълнителни услуги,
следвало да бъде включено в изчисляването на възнаграждението по договора
6
за потребителски кредит. Тези твърдения на ищеца били изцяло
неоснователни и противоречали на ЗПК. В обратния смисъл вече имало
формирана константна съдебна практика. В обхвата на общите разходи по
кредита, които следва да се отчетат при формирането на ГПР, попадали
разходи за допълнителни услуги, но само в случаите, когато получаването на
такива допълнителни услуги е задължително условие за сключването на
договора за кредит /по аргумент от § 1, т. 1 от ДР на ЗПК/, какъвто
настоящият случай очевидно не бил. Тоест дължимото по процесиите
допълнителни услуги възнаграждение се дължало от кредитополучателя
отделно и независимо от цената на самия кредит, при което не
представлявало разход по смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗПК и § 1, т. 1 от ДР на
ЗПК, респективно не следвало да се включва при изчисляването на ГПР.
Допълните услуги по кредита били заявени като възможност, на базата на
които кредитополучателят да се ползва с преференции, но не били
задължително условие за отпускане на потребителския кредит, поради което
същите не попадали под дефиницията на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК. Т.е.
възнаграждението за закупените допълнителни услуги не следвало да бъде
включвано в изчисляването на ГПР, респективно и при изчисляване на
възнаградителната лихва, която била част от този ГПР /така Решение №
309126 от 9.01.2018 г., постановено по НАХД № 19243/2018 г. по описа на
СРС, 95-ти състав, потвърдено с Решение № 6308/01.11.2018 г., постановено
по адм. дело № 5771/2018 г., по описа на А. с.-С. град, с което е отменено по
същество наказателно постановление на К. за за. на п./
Освен гореизложеното, тези твърдения били неоснователни и на
чисто формално основание. Това било така, тъй като заобикалянето на закона
според чл. 26, ал. 1 ЗЗД било отделно основание за нищожност. Тълкувайки
тази разпоредба, следвайки буквата и духа на закона, заобикаляне на закона
било налице, когато законът установява забрана за постигане с определена
сделка на даден правен резултат. Когато страната постига този резултат по
друг начин, с друга сделка, която изрично не е забранена, но която води до
забранения резултат, налице било заобикаляне на закона. За да има
заобикаляне на закона, страните трябвало да съзнават това, да искат една цел,
която законът им забранява и за постигане на тази цел използват друга
сделка, която не е забранена. Или, основанието имало субективен елемент,
т.е. за да заобиколи закона една сделка било необходимо и двете страни по
7
нея да имат съзнание за това (така решение № 124 от 28.03.2006 г. по гр. д. №
518/2005 г.. I г. о. на ВКС). Същото разбиране било залегнало и в правната
теория. Допълнителна особеност на заобикалянето на закона била, че
страните използват една или повече сделки, за да постигнат резултат, който
не е характерен за тези сделки и който е недопустим от закона, който
обективен елемент също не бил налице в процесния случай. В процесния
случай страните постигнали съгласие за сключване на договор с включени
допълнителни услуги, с което, по искане на ищеца, кредиторът се задължавал
да предостави на кредитополучателя определен набор от услуги, с които
могат да се променят първоначално договорените падеж, размер на вноска и
ежемесечно плащане на вноски, срещу възнаграждение за кредитора, за което
задължение ищецът се задължил да отговаря. Субективният елемент на
заобикалянето на закона, като основание за нищожност, също не било налице
в процесния случай.
С оглед на гореизложеното, в конкретния случай не бил налице
фактическия състав на чл.26, ал.1, пр.2 от ЗЗД. Страните по договора имали
за цел реализиране на процесната сделка, която не била забранена от ЗПК и я
осъществили по уредения в него начин. Чл. 19, ал. 4 от ЗПК не установявал
забрана за постигане на определен правен резултат, а регламентирал
задължителните изисквания, на които следва да отговаря формата и
съдържанието на договора. Неспазването на залегналото в тези разпоредби
изискване водело до нищожност поради противоречие в закона – чл.26, ал.1,
пр.1 от ЗЗД, но в случая при сключването на процесния договор тези
изисквания били спазени (така Решение № 210 от 29.10.2018 а., постановено
по възз. търг. дело № 243/2018 г. по описа на ОС - Ш.).
Въз основа на горното ответникът счита за неоснователни и
твърденията на ищеца, че действителният ГПР е в различен размер от
посочения. Параметрите и условията, свързани с допълнителните услуги,
били ясно определени на първо място в допълнителната преддоговорна
информация. Т.е. ищецът бил наясно с параметрите на допълнителни услуги,
вкл. разходите, които ще има във връзка c тях, в случай че поиска такива, още
преди подписване на договора за потребителски кредит, който факт влизал в
противоречие с твърденията в исковата молба, че същите изведнъж няколко
години по-късно станали неясни.
8
Отделно от това, в раздел VI от договора за потребителски кредит, в
т. 15 от общите условия към договора, детайлно и много подробно били
описани условията, размерът на възнаграждението и услугите, а клиентът още
от първоначалния момент на кандидатстването си за потребителски кредит от
компанията бил наясно и разполагал с цялата информация относно
параметрите както на кредита, така и на допълнителните услуги. А
горецитираните документи, видно от приложените към отговора на исковата
молба копия на същите, били доведени до знанието и собственоръчно
подписани от кредитополучателя. Освен това, в случай че при сключването
на процесния договор с ответника ищецът се чувствал несигурен в размера
или условията на кредита, който желае да получи, или пък на допълнителните
услуги, то на негово разположение бил обслужващият го кредитен експерт,
който да обясни възникналите неясноти. При положение, че ищецът бил
получил преддоговорна информация под формата на стандартен европейски
формуляр и допълнителна преддоговорна информация, разяснения на
преддоговорния етап и на основните характеристики на предлаганите
продукти, подписал искане за отпускане на потребителски кредит, ведно с
искане за закупуване на допълнителни услуги, то неоснователно и нелогично
било твърдението, че близо две години по-късно, станали неясни и
заблуждаващи параметрите на кредита или на допълнителните услуги.
Освен това, преценката на възможността за въвеждане в
заблуждение законодателят изисквал да се направи спрямо средния
потребител (чл. 68г, ал. 1 и чл. 68д, ал. 1 ЗЗП), който бил сравнително добре
информиран (какъвто бил очевидно и ищецът, с оглед кредитната му история)
и сравнително наблюдателен и предпазлив, като отчита обществените,
културни и лингвистични фактори, които се тълкуват от Съда на Европейския
съюз. В практиката си Съдът на Европейския съюз трайно бил приел, че
националните юрисдикции трябва да вземат предвид възприятието на средния
потребител, който е относително осведомен и в разумни граници
наблюдателен и съобразителен. В съшия смисъл имал повод да се произнесе
и Върховният административен съд. Съобразно Решение № 8601 от
16.06.2011 г. по адм. д. № 1275/2011 г„ VII отд. на ВАС, съставът на съда
приемал, че: „Приложимата разпоредба на чл. 68д, ал. 1 от ЗЗП изисква
рекламата (или нейни отделни елементи) да е в състояние да въведе в
заблуждение именно средния потребител, т.е. по определението, дадено в т.
9
18 от преамбюла на Директива 2005/29/EО на Европейския парламент и на
съвета от 11.05.2005 г., този, който е сравнително добре информиран и
сравнително наблюдателен и предпазлив, като се отчетат обществените,
културни и лингвистични фактори (за всяка държава - членка)“.
Именно към средния потребител компанията била насочила своите
усилия, като предоставяла изчерпателна информация за своите продукти и за
начина на кандидатстване по общодостъпните канали, поради което
твърдението за въвеждане в заблуждение на ищеца било абсолютно
неоснователно.
Ответникът твърди, че клаузите, уговарящи допълнителните услуги,
не противоречат на чл. 10а от ЗПК. Съгласно клаузата на чл. 10а, ал. 2 от
ЗПК, кредиторът не можел да изисква заплащане на такси и комисионни за
действия, свързани с усвояване и управление на кредита. В конкретния
случай възнаграждението за допълнителни услуги, определено в клауза VI от
договора за потребителски кредит, не следвало да бъде отнесено към тази
хипотеза. Изследвайки същността на дейностите по усвояване и управление
на кредити и внимателната преценка дали възнаграждението, дължимо по
клауза VI от договора, следва да бъде приобщено към този тип дейности,
водели недвусмислено до извода, че било неоснователно да се твърди, че
допълнителните услуги са свързани с усвояване и управление на кредита, за
които действия кредиторът не може да изисква плащане. Предлаганите
допълнителни услуги включвали приоритетно разглеждане и изплащане на
потребителския кредит, възможност за едностранна промяна на погасителния
план. Съгласно т. 14 от Допълнителните разпоредби на З. за з. на п. (ЗЗП)
услуга е „всяка материална или интелектуална дейност, която се извършва
по независим начин, предназначена е за друго лице и не е с основен предмет
прехвърляне владение на вещ.“ От това правило се налагал изводът, че
описаните по-горе възможности за потребителя представляват услуги, в
смисъл на дейности, които ще се извършат по повод на сключения договор за
кредит в полза на друго лице - кредитополучателя. Съгласно съдебната
практика, с договора за предоставяне на услуга изпълнителят поемал
задължение да извърши конкретни действия, срещу дължимо от възложителя
възнаграждение, като тези действия обикновено били фактически. При
определяне на същността на договор за потребителски кредит по чл. 9, ал.1 от
ЗПК, била предоставена свобода на кредитора да предоставя допълнителни
10
услуги, различни от отпускането на кредит, като тази свобода била
ограничена от правилото на чл. 10а, ал. 2 ЗПК. Чл.10а, ал.2 ЗПК забранявал на
кредитора да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани
с усвояване и управление на кредита. В мотивите към законопроекта за
изменение и допълнение на ЗПК в частта, касаеща тези такси, било посочено,
че „се забранява на банките да събират някои видове такси и комисионни, за
които се приема, че са част от дейността на банката по предоставяне на
кредита, а именно - такси и комисионни за действия усвояване на кредит,
както и за неговото управление“. Таксата за усвояване на кредит
представлявала сума, която се заплаща от потребителя за това, че му е
отпусната заемна сума и същата е налична по сметката му. Същата била
дължима към момента на отпускането на кредита и обикновено се
прихващала от размера на отпусната главница. Очевидно възнаграждението
за нито една от посочените по-горе допълнителни услуги не се дължало за
предоставената наличност по посочената от ищеца в договора за
потребителски кредит банкова сметка. Таксата за управление била свързана с
административните разходи на банката по управлението на кредита и
обикновено била процент от главницата. Т.е. таксите по усвояване и
управление на кредита представлявали разходите на кредитора заради това, че
отпуска един потребителски кредит, те били част от самата дейност по
кредитиране и които разходи следвало да са включени в цената на самия
кредитен продукт. Поради това, че са свързани със самата дейност по
кредитиране, същите били забранени с промените в ЗПК, влезли в сила от
23.07.2014 г., каквито били и мотивите към закона за изменение и допълнение
на ЗПК. Възнаграждението, което се дължи за поисканите и закупени от
ищеца допълнителни услуги, по никакъв начин не можело да се възприеме
като такса за дейност, свързана с усвояването и управлението на кредита.
Това било така формално, защото възнаграждението в случай на поискан и
закупени допълнителни услуги не било еднократно при извършване на
действието, каквато била семантиката на забранените с правната норма такси.
На второ място, допълнителните услуги, които кредиторът предоставил на
ищеца, давали възможности на ищеца да извършва едностранна промяна на
погасителния план по кредита си, а не представлявали възнаграждение за
кредитора за извършени неизбежни административни действия по кредита.
На следващо място, допълнителните услуги предоставяли на ищеца право да
11
получи услуги, които не са свързани с дейността на кредитора по отпускане
на кредити, а били свързани с желанието, нуждата и конкретното финансово
състояние на ищеца. Със закупуването на допълнителни услуги, ищецът си
бил гарантирал приоритетното разглеждане и отпускане на поискания кредит,
което означавало, че си бил гарантирал получаването на бързо крайно
становище по искането му за кредит и получил такова в рамките на същия
ден. Тази услуга не представлявала такса за усвояване или за управление на
кредита. Тя била предоставена по избор и по искане на ищеца. Сходни по
смисъл такси се събирали от банките към днешна дата, които обаче не
подлежат на преценка от страна на потребителя – например „Ю. Б.“ АД, „П.
и. б.“ АД, „Б. Д.“ ЕАД. С оглед на гореизложеното и видно от практиките на
пазара, разглеждането на искането за кредит не било дейност, за която е
забранено събирането на такса по смисъла на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК. „П. к. Б.“
ЕООД предоставяло на потребителите си възможност да закупят
допълнителни услуги, в случай че потребителят желае искането му за кредит
да бъде разгледано в най-кратки срокове, както и в случай че желае да
извършва промяна в погасителния си план само при изразено желание от
негова страна. Така закупувайки допълнителни услуги, ищецът си гарантирал
и допълнително, че при настъпване на неблагоприятни за него събития, той
няма да изпадне в забава и да дължи лихви за забава, а ще може да отложи
плащането на 4 вноски, така че да може да се фокусира върху
стабилизирането на своята платежоспособност, а не върху утежняване на
финансовото си състояние с невъзможността да плаща кредит и лихвите за
забава по него. Гарантирал си, че ако доходът му намалее, ще може да си
намали размера на 4 други вноски – ищецът можел да поиска от кредитора да
му намали с до 75% размера на погасителната вноска. Гарантирал си, че
например, ако сменят датата на изплащане на месечното му възнаграждение,
ще може да промени и падежната дата по кредита си, така че да е удобна за
него. Гореизложените представлявали своеобразни възможности за
едностранна – по желание на ищеца – промяна на погасителния план по
договора му за кредит. Всички тези възможности, които ищецът бил получил,
съответно всички тези услуги, които кредиторът му бил предоставил и се
задължил да му предоставя за в бъдеще със закупуването на допълнителни
услуги, в никакъв случай не можело да се приемат като действия по
усвояване и управление на кредита, каквото било неоснователното твърдение
12
на ищеца, като не било налице нарушение по чл. 10а, ал. 2 от ЗПК.
Освен това процесните клаузи не противоречали и на разпоредбата
на чл.10а, ал. 4 от ЗПК, тъй като, видно от представения договор за кредит,
било посочено отделно възнаграждение за всяка една от услугите.
Ответникът моли съда да отхвърли иска и да му присъди разноските
по делото. На основание чл. 78, ал. 5 ГПК прави и възражение за
прекомерност на адвокатското възнаграждение на процесуалния представител
на ищеца.
От събраните по делото доказателства, отделно и в тяхната
съвкупност, съдът намира за установено от фактическа и правна страна
следното:
От приложеното ч. гр. д. № 19345/2021 г. по описа на С. р. с. е
видно, че по заявление на ищеца, на 28.05.2021 г. срещу ответното дружество
е била издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК
за следните суми: 1087.66 лева, представляващи част от неоснователно
заплатени на длъжника общо 1828.47 лева за допълнителни услуги „Ф.“ и
„Ф.“ по Договор за потребителски кредит №30038758291/14.08.2018 г.; 25.00
лева – разноски по делото за заплатена държавна такса и 300.00 лева –
адвокатско възнаграждение.
Срещу заповедта в срок е постъпило възражение от ответника
(тогава длъжник), поради което съдът, на осн. чл.415, т.2 от ГПК, е дал
указания на ищеца (тогава заявител) да представи доказателства за предявен в
едномесечен срок от съобщението иск срещу него. Искът е допустим,
предявен в срока по чл.415, ал.4 ГПК.
Между страните не се спори, а и видно от приложения по делото
Договор за потребителски кредит №30038758291 от 14.08.2018 г. и Общи
условия към него, ответното дружество е предоставило на ищеца сумата от
3000 лв., която е следвало да бъде изплатена на 36 вноски, при годишен
лихвен процент – 41,00 % и годишен процент на разходите – 49,14 %. В т. VI.
от Договора е уговорено кредитополучателят да заплати още 3810.00 лв. –
възнаграждение за допълнителни услуги „Ф.“ (900 лева) и „Ф.“ (2910 лева),
като размерът на вноската по допълнителните услуги е 105.83 лева и е част от
дължимата месечна погасителна вноска от 251.43 лева.
От представеното с исковата молба и неоспорено от ответника
13
Извлечение по сметка към Договор за потребителски кредит №30038758291 –
изготвено от „П. К. Б.” ЕООД, се установява, че към 26.11.2020 г. ищецът е
направил 21 погасителни вноски, в размер на общо 4337.83 лева. От тази сума
1828.47 лева са били заплатени по закупените допълнителни услуги, а
исковата претенция касае първите 14 вноски в размер на общо 1087.66 лева.
Съдът намира иска за основателен и доказан, по следните
съображения:
Процесният договор за кредит е потребителски по своя характер,
поради което са приложими разпоредбите на ЗПК и ЗЗП. В тази връзка съдът
намира, че с уговорката, която предвижда потребителят да заплати
възнаграждение за закупен допълнителен пакет от услуги „Ф.“ и „Ф.“,
кредиторът цели да си набави допълнителни плащания извън предвидените в
закона, поради което същата се явява нищожна поради противоречие с
императивни законови разпоредби.
Систематичното тълкуване на чл. 10а, чл. 19, ал. 3 и ал. 4, чл. 21,
ал.1 от ЗПК налагат извод за ограничаване на свободата на кредитора,
предоставящ потребителски кредит, да договаря условия, при които освен
обявената договорна лихва на потребителя се възлагат и други плащания като
допълнителни такси и фиксирани по размер разходи, включително и когато
такива плащания са договорени отделно, но икономическото им основание не
може да се обособи като предмет на специфична услуга, предоставена на
потребителя. Уговарянето на цената на пакета с необоснованите предимства,
събирана по начин идентичен с лихвата, несъмнено налага квалифицирането
на допълнителните услуги по потребителския договор като средство за
заобикаляне на забрани.
Услугата „Ф.“, която се изразявала в приоритетно даване на
становище по искането за отпускане на потребителски кредит преди всички
останали кредитоискатели, обективно не би могла да бъде предоставена, тъй
като становището по искането очевидно вече е налице към момента на
сключване на договора за кредит. В случай, че действително се касаеше за
реално предоставена подобна услуга, таксата би следвало да се събира от
всеки кредитоискател, пожелал приоритетно даване на становище по искането
му, а не само от тези, на които се дава положително становище и се
предоставя кредит. В случая е видно, че таксата се включва в размера на
14
погасителните вноски, следователно е предпоставена от вече дадено
становище за отпускане на кредита, а не от приоритетното разглеждане на
искане, без оглед на резултата от това разглеждане. Не е ясно и каква е
разликата между приоритетното и обичайното даване на становище по
искането за отпускане на кредит и дали въобще има друга процедура освен
тази, която е наречена от кредитора „приоритетно даване на становище“. По
отношение на услугата „Ф.“ е видно, че предварително са разгледани
варианти, при които при финансови затруднения на длъжника същият ще
може да преструктурира задълженията си по предварително уговорена с
кредитора схема за плащания. По същество се касае за управление на кредита
по смисъла на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК, но не и за допълнителна услуга, свързана
с договора за потребителски кредит по смисъла на чл. 10а, ал. 1 от ЗПК. Още
повече, че размерът на претендираната цена за предоставената „в полза на
кредитополучателя“ услуга е несъизмеримо по-голям от лихвата за забава,
която би се дължала при забава на плащане на отделна погасителна вноска.
Съгласно чл. 33, ал. 2 от ЗПК, когато потребителят забави дължимите от него
плащания по кредита, обезщетението за забава не може да надвишава
законната лихва. При главница от 3000 лева законната лихва за забава на
годишна база е в размер на около 300 лева, докато таксата „Ф.“ за първата
една година е в размер на 876 лева. Видно е, че така направената уговорка за
заплащане на такса „Ф.“ изцяло попада и в хипотезата на чл. 143, ал. 1 от ЗЗП,
според която неравноправна клауза в договор, сключван с потребител, е
уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за
добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. По същество,
кредиторът си осигурява допълнително възнаграждение в размер,
надвишаващ предоставената главница срещу минимални облекчения за
кредитополучателя, което, освен на цитираните ограничения в ЗПК,
противоречи и на изискването за добросъвестност и води до значително
неравновесие в правата и задълженията на търговеца и потребителя, респ. до
нищожност на клаузата поради неравноправност.
С оглед изложеното съдът приема за безспорно, че допълнителните
услуги са предоставени във връзка и единствено, и само заради сключения
договор, те са свързани с усвояването и управлението на кредита и не са от
категорията на такси и комисионни, регламентирани с нормата на чл.10а, ал.1
15
от ЗПК. Изложените от жалбоподателят доводи, че длъжникът е подписал
договора при свобода на договарянето и при личната си преценка да поеме
задължението, не могат да бъдат споделени от съда, тъй като се касае до
заобикаляне на закона по смисъла на чл.26, ал.1 от ЗЗД. Разпоредбите от
договора са нищожни, на осн. чл.10а, ал. 2 и чл. 19, ал. 4 ЗПК, вр. чл.21, ал.1
ЗПК и с извършените по тях плащания ответникът неоснователно се е
обогатил.
С оглед изложеното, установителният иск за сумите, за които е
издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч.
гр. д. № 19345/2021 г. по описа на С. р. с., следва да се уважи като
основателен и доказан.
На основание чл.78 ал.1 от ГПК ответникът следва да бъде осъден да
заплати на ищеца и направените в по делото разноски от 50.00 лева за
заплатена държавна такса – 25.00 лева в исковото производство и 25.00 лева в
заповедното.
Съгласно чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв., на която се позовава
пълномощникът на ищеца, адвокатът може да оказва безплатно адвокатска
помощ и съдействие на материално затруднени лица. В договора за правна
защита е отразено, че същата се предоставя безплатно. Съгласно чл.38, ал.2
ЗАдв., в случаите по ал. 1, ако в съответното производство насрещната страна
е осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение.
Този размер, съобразно цената на иска и чл. 7, ал. 2, т. 2 Наредба № 1 от
09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения
възлиза на 376.13 лева, които следва да се присъдят за предоставеното от адв.
И. процесуалното представителство в исковото производство.
Наред с това, в полза на пълномощника на ищеца следва да се
заплати и адвокатски хонорар за защита в заповедното производство. Съдът
намира възражението за прекомерност на адвокатския хонорар по ч. гр. д. №
19345/2021 г. по описа на С. р. с. за основателно и на осн. чл. 7, ал. 7, Наредба
№ 1 от 09.07.2004 г. следва да го намали до размер от 188.06 лева.
Мотивиран от изложеното съдът
РЕШИ:
16
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по иска предявен по реда на чл.422
от ГПК от Д. Н. В. с ЕГН **********, чрез процесуалния си представител
адв. Н.И., съдебен адрес за призоваване и връчване на съобщения: гр. С., п.к.
****, ул. „Г.“ №**, офис – партер, против „П. К. Б.“ ЕООД, ЕИК
***********, със седалище и адрес на управление: гр. С., р-н С., ж. к. М., бул.
Б.“ №**, бл. ***, вх.*, ет.*, представлявано от С. Н., Ц. Г. С. и Я. К. Ч., че „П.
К. Б.“ ЕООД, ЕИК ********* дължи на Д. Н. В. с ЕГН ********** сумата от
1087.66 лв. /хиляда осемдесет и седем лева и шестдесет и шест стотинки/ –
ЧАСТ от неоснователно заплатени от ищеца на ответното дружество суми в
общ размер на 1828,47 лв. за допълнителни услуги „Ф.“ и „Ф.“, предвидени в
нищожна клауза, съдържаща се в Договор за потребителски кредит
№30038758291 от 14.08.2019 г., за което по ч. гр. д. № 19345/2021 г. по описа
на С. р. с. е издадена Заповед за изпълнение по чл.410 ГПК.
ОСЪЖДА „П.К. Б.“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. С., р-н С., ж. к. М., бул. Б.“ №**, бл. ***, вх.*, ет.*,
представлявано от С. Н., Ц. Г. С. и Я. К. Ч. да заплати на Д. Н. В. с ЕГН
**********, от гр. К., ул. „А. С.“ №** сумата от общо 50.00 лв. (петдесет
лева) за направени разноски по делото, от които 25.00 лева в исковото
производство и 25.00 лева в заповедното производство.
ОСЪЖДА „П. К. Б.“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление: гр. С., р-н С., ж. к. М., бул. Б.“ №**, бл. ****, вх.*, ет.*,
представлявано от С. Н., Ц. Г. С. и Я. К. Ч. да заплати на адвокат Н.И. И.,
ЕГН: **********, с адрес на упражняване на дейността: гр. С., п.к. ****, ул.
„Г.“ №**, офис – партер сумата от общо 564.19 лв. (петстотин шестдесет и
четири лева и деветнадесет стотинки) представляваща адвокатско
възнаграждение, на основание чл. 38, ал.2 от Закона за адвокатурата, от които
376.13 лева в исковото производство и 188.06 лева в заповедното
производство.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред О. с. П. в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред О. с. П. в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Ц.Ч.
17
Съдия при Районен съд – Карлово: _______________________
18