Решение по дело №13802/2020 на Районен съд - Пловдив

Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

 

№  260116                  14.07.2023 година                            град Пловдив

 

В   И М Е Т О   Н А    Н А Р О Д А

 

ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, гражданско отделение, XVI граждански състав, в публично заседание на двадесети юни две хиляди двадесет и трета година, в състав:

 

        ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛЕКСАНДЪР ТОЧЕВСКИ

                                                                  

при участието на секретаря Ангелина Димитрова,

като разгледа докладваното от съдията гражданско дело № 13802 по описа на съда за 2020 г. и, за да се произнесе, взе предвид следното:

 

 

По делото са предявени искове с правна квалификация по чл. 55 ал. 1, предложение първо от ЗЗД.

Ищцата М.Д.Д., ЕГН: **********,***, чрез пълномощник адв. Д.Б., е предявила против „Изи Асет Мениджмънт” АД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: град София, бул. „Джавахарлал Неру” №  28, „Силвър Център“, ет. 2, офис 40- 46, представлявано от **** ***** Г. Т., искове за осъждане на ответника да й заплати сумата от 160, 45 лева- недължимо платена по клауза за възнаградителна лихва по договор за паричен заем № *****/22.09.2016 г., както и сумата от 1 112, 40 лева- недължимо платена по клауза за неустойка по договора за заем, ведно със законната лихва върху сумите от датата на подаване на исковата молба- 23.10.2020 г., до окончателното им плащане. 

В исковата молба се твърди, че между страните бил сключен договор за паричен заем № *****/22.09.2016 г., от който ищцата не притежава екземпляр, като той бил недействителен на няколко основания. Първо- възнаградителната лихва била нищожна, поради противоречието й с добрите нрави, била и прекомерна, защото надвишавала трикратния размер на законната лихва, като в договора не бил посочен размерът й и начинът на нейното прилагане. Второ- в договора не бил посочен начин на изчисляване на ГПР, както и начинът, по който бил формиран и каква била общата дължима сума. Не се съдържали конкретните параметри, като нямало и разписани правила, който да посочват как се определя тази обща сума и от какви пера е съставена. Отделно от това, неустойката била нищожна и прекомерна, уговорена в нарушение на добрите нрави. Била предвидена като обезпечение- гаранция или поръчителство, което следвало да се предостави в тридневен срок от сключване на договора, но това било практически невъзможно условие, защото се изисквало събиране на многобройна документация. Относно прекомерността- нямало правила, по които да се определяло кои вреди кредиторът щял да претърпи и да се компенсират от неустойката. Още повече, че всички разходи по кредита следвало да се покриват от ГПР, но по този начин се надвишавало изискването на чл. 19 ал. 4 от ЗПК- ГПР да не бъде по- висок от пет пъти размера на законната лихва. Клаузата за неустойка противоречала на нормата на чл. 71 от ЗЗД, защото така кредитополучателят се натоварвал с допълнителни финансови разходи. Тази клауза противоречала и на нормата на чл. 33 от ЗПК, защото неустойката заобикаляла именно тази разпоредба. Предявява се иск за връщане на недължимо платените суми за лихва и за неустойка, защото те били заплатени при начална липса на основание. Целият договор за кредит бил недействителен на основание чл. 22 от ЗПК. Търси се и законната лихва върху сумите от датата на предявяване на исковата молба до окончателното плащане. Претендират се и разноски. В съдебно заседание чрез пълномощника си поддържа исковете.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от пълномощника на ответника, с който се моли искът да се отхвърли изцяло. Твърди се, че по същество исковете били неоснователни и недоказани, като ищецът дори не представял договора между страните, от който да е видно наличието на валидно правоотношение. Неоснователни били и твърденията на ищеца за нарушаване на специалните изисквания на ЗПК. Лихвеният процент бил фиксиран и непроменлив за целия срок на договора, поради което в случая нямало задължение да се съдържа информация как е формиран, тъй като размерът бил ясен за страните. Относно ГПР- той също бил конкретно посочен (47, 90 %) и не подлежал на промяна, като била записана и общата сума за плащане по договора- 1 192, 30 лева. Нямало как изначално да се посочи към датата на сключване на договора колко би била неустойката, защото тя се дължала само при неизпълнение. Неустойката била предвидена, за да дисциплинира длъжника да изпълнява точно задълженията си. Преди да подпише договора, ищецът имал възможност да се запознае с условията по кредита, той бил информиран за размерите на неустойката при неизпълнение. Тя целяла да обезщети вреди от неизпълнението, които при добросъвестност на заемополучателя нямало да се претърпят от кредитора. Неустойката била предвидена при неизпълнение и не била включена в ГПР, като тя обезпечавала размера на евентуалните вреди при неизпълнение. Дори и да се приемело, че размерът й е прекомерен, това не я правило нищожна, а следвало само да се намали размерът й. Неправилно била изтълкувана и разпоредбата на чл. 33 от ЗПК, която касаела не непредоставянето на обезпечение, а забава в плащанията по вноските. Моли за отхвърляне на исковете, също претендира разноски. В с.з. страната не се явява и не се представлява, но взема писмено становище по спора.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед наведените от ищеца доводи, намира за установено от фактическа страна следното:

С договор за паричен заем № *****/22.09.2016 г., сключен между страните, на ищеца е предоставен кредит в размер на 1 000 лева, при следните условия: срок- 10 месеца, при фиксиран годишен лихвен процент- 40 % и годишен процент на разходите- 47, 90 %, при общ размер на всички плащания- 1 192, 30 лева. Предвидена е още и неустойка при неизпълнение на задължението за представяне на обезпечение в размер на 1 112, 40 лева, платима разсрочено заедно с всяка вноска, при добавяне на сумата от 111, 24 лева.

Като писмени доказателства са представени копия от договора за паричен заем и погасителния план към него, ведно със справка за извършените плащания.

В последното с.з. е увеличен размерът на осъдителните искове, както следва: за лихвата- на сумата от 160, 45 лева, вместо първоначално предявения такъв от 50 лева и за неустойката- на сумата от 1 112, 40 лева, вместо първоначално предявения такъв от 50 лева.

С влязло в сила на 14.03.2023 г. съдебно решение, постановено по гр. дело № 7905/ 2020 г. на ПРС, XII гр. с-в, е отхвърлен иска на М.Д.Д., ЕГН: **********, против „Изи Асет Мениджмънт” АД, ЕИК: *********, за унищожаване на споразумение между тях от 18.06.2022 г., като сключено поради крайна нужда и явно неизгодни условия. Според чл. 5 от въпросното споразумение заемателят е декларирал, че няма да има претенции (касаещи действителност на клаузи или основание за плащане) по няколко договора за кредит, сред които и процесният.

При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното:

Няма спор по делото, че между страните е възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ищецът е усвоил заетата сума. Ответникът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.

Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

В настоящия случай ищецът поддържа становище, че клаузите по договора относно възнаградителната лихва и неустойка, били нищожни, поради противоречието им с добрите нрави и материалния закон и затова търси връщане на платените за тях суми. В тази връзка съдът следва да дължи произнасяне само по тези наведени от страната основания, без да е необходимо да се изследват всички изложени от ищеца доводи за нищожност на договора за кредит.

В договора макар да е записана общата дължима сума в чл. 7, тя не е коректно посочена. Ако се приеме, че тази обща сума е в размер на посоченото от 1 192, 30 лева, тя следва да включва само главницата и лихвата, то това не е реално дължимата сума, защото в нея не са включени допълнителните плащания, които потребителят ще понесе заради уговорката по чл. 4, предвиждаща задължение за предоставяне на обезпечение чрез поръчители или банкова гаранция. Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем, съобразно договореното. Непредставянето на обезпечението самостоятелно не води до някакви вреди за кредитора, а такива биха възникнали чак при неизпълнение на задължението и невъзможност за удовлетворяване от имуществото на кредитополучателя. Този риск следва да се съобрази от кредитора към момента на сключването на договора и да намери отражение при вземането на решението за отпускането на заема и параметрите, при които да стане това. Вместо това обаче предварително е уговорено обезпечение и то в много кратък срок (до 3 дни), без да може да компенсира повишения риск. По този начин тази клауза за обезпечение реално увеличава печалбата на кредитора, защото дори и при плащането на всички задължения, за потребителя ще възникнат допълнително разходи във връзка с неустойката по кредита. Така и ГПР от 47, 90 % не отговаря на действителните такива, защото е без сумата за неустойката, като с включването й кредитът ще се оскъпи допълнително. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще се дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание. Посочването в договора за  кредит на  по- нисък от действителния ГПР представлява невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и по- конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г ал. 4 от ЗЗП, във връзка с чл. 68д ал. 1 от ЗЗП. Тя подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19 ал. 4 от ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на договора.

Именно затова процесният договор не отговоря на изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК, като липсата на част от задължителните реквизити по т. 10 от нея води до неговата недействителност съобразно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК. Тази норма от една страна е насочена към осигуряване защита на потребителите чрез създаване на равноправни условия за получаване на потребителски кредит, а от друга- към стимулиране на добросъвестност и отговорност в действията на кредиторите при предоставяне на потребителски кредити така, че да бъде осигурен баланс между интересите на двете страни. В случая липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора предвид предоставените му от законодателя съответни стандарти за защита.

Обсъдената по- горе клауза за обезпечение е уговорена с оглед санкциониране на заемателя за виновното неизпълнение на договорното задължение за предоставяне на обезпечение. Както вече се посочи, задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем. Предоставянето на обезпечение представлява допълнителна гаранция на кредитора за точното удовлетворяване на вземането му. Уговаряне на неустойка за това обезпечение във фиксиран размер, надвишаващ стойността на кредита, съдът намира за установено в разрез с добрите нрави. Това е така, тъй като по този начин се цели да бъде осигурено допълнително възнаграждение на кредитора, извън установения ГПР. В този случай следва да намери приложение нормата на чл. 19 ал. 5 от ЗПК, която установява, че клаузи, установяващи задължения за заплащане на разходи над така установеното ограничение, са недействителни.

Съгласно нормата на чл. 23 от ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. При това положение, следва да се приеме, че заплатените по договора за кредит лихва в размер на 160, 45 лева и неустойка в размер на 1 112, 40 лева, според справката, предоставена от кредитора, която представлява признание за тези неизгодни за страната обстоятелства, са заплатени при начална липса на основание и затова следва да бъде осъден ответникът да я върне на ищеца. След като въпросните клаузи (за лихва и неустойка) като част от нищожен договор се явяват нищожни, а оттук- и несъществуващи, по тях не се дължи изпълнение от потребителя, а платеното се явява недължимо и подлежи на връщане. Така осъдителният иск следва да бъде уважен и претенцията да се присъди и за търсените две суми, които се дължат ведно със законната лихва от датата на предявяване на иска, доколкото това е законна последица от уважаване на осъдителната претенция.

Неоснователни са възраженията на ответника за недопустимост на иска, предвид постановеното по приключилото между страните производство по гр. дело № 7905/ 2020 г. на ПРС, XII гр. с-в. Там действително е отхвърлен искът на ищцата против ответника за унищожаване на сключеното между тях споразумение към кредита, но това обстоятелство няма никакво значение по настоящото дело, което има съвсем различен предмет. Дори и заемателят писмено да е декларирал, че няма да има претенции към кредитора си по договора за кредит, подобно негово изявление съдържа предварителен отказ от права, или дори по- точно- от потребителска защита. По делото ищецът не се е отказал от иска си, каквото право принципно има, за да се зачете такава негова воля, точно обратното- претендира исковите суми. „Отказът“ е обективиран в извънсъдебно споразумение, но това не може да доведе като последица нито прекратяване на настоящото дело, защото претенциите тук се поддържат, нито пък може да послужи като основание за отхвърляне на иска, тъй като същият е основателен по вече изложените по- горе съображения. Оттук следва единственият извод, че разпоредбата на чл. 5 от споразумението между страните от 18.06.2020 г. за настоящия процес следва да се счита за несъществуваща, като нищожна, доколкото предвижда предварителен извънсъдебен отказ от потребителска защита.

Предвид изхода на делото- уважаването на исковете, на основание чл. 78 ал. 1  от ГПК на ищеца се дължат направените по делото разноски. Ищцата е заплатила държавна такса в размер на 100 лева, която сума следва да й се възстанови от ответника, като законна последица от решението. Ищцата освен това е представлявана от свой пълномощник в процеса, на когото тя не е заплатила хонорар, в която връзка същата моли за определяне на неговото възнаграждение на основание чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата. По делото в представения договор за правна защита и съдействие на ищцата е посочено, че тя се представлява безплатно от адв. Д.Б., поради затрудненото си материално положение, което по смисъла на чл. 38 ал. 1 т. 2 от ЗА представлява основание за оказването му на безплатна адвокатска помощ. Изрично в подобни хипотези законодателят е предвидил възможността съдът да определи размер на адвокатското възнаграждение, което с оглед цената на всеки от двата осъдителни иска тук следва да бъде изчислено съгласно нормата на чл. 7 ал. 2 т. 1 от Наредба № 1/ 09.07.2004 г., предвиждаща минимален размер на адвокатското възнаграждение от общо 800 лева, както следва: за първия иск- 400 лева, а за втория- също 400 лева. Тези суми следва да се присъдят директно в полза на адвоката, доколкото страната не е направила разноски, за да й се възстановяват на нея.

Поради изложеното, съдът

 

Р    Е    Ш    И :

 

ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт” АД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: град София, бул. „Джавахарлал Неру” №  28, „Силвър Център“, ет. 2, офис 40- 46, представлявано от С. К., да заплати на М.Д.Д., ЕГН: **********,***, сумата от 160, 45 (сто и шестдесет лева и четиридесет и пет стотинки) лева- неоснователно платена възнаградителна лихва по договор за паричен заем № *****/22.09.2016 г., предвид нищожността на договора, ведно със законната лихва върху сумата от подаване на исковата молба- 23.10.2020 г. до окончателното изплащане.

 

ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт” АД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: град София, бул. „Джавахарлал Неру” №  28, „Силвър Център“, ет. 2, офис 40- 46, представлявано от С. К., да заплати на М.Д.Д., ЕГН: **********,***, сумата от 1 112, 40 (хиляда сто и дванадесет лева и четиридесет стотинки) лева- неоснователно платена неустойка по договор за паричен заем № *****/22.09.2016 г., предвид нищожността на договора, ведно със законната лихва върху сумата от подаване на исковата молба- 23.10.2020 г. до окончателното изплащане.

 

ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт” АД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: град София, бул. „Джавахарлал Неру” №  28, „Силвър Център“, ет. 2, офис 40- 46, представлявано от С. К., да заплати на М.Д.Д., ЕГН: **********,***, направените разноски по делото- държавна такса в размер на 100 (сто) лева.

 

ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт” АД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: град София, бул. „Джавахарлал Неру” №  28, „Силвър Център“, ет. 2, офис 40- 46, представлявано от С. К., да заплати на адв. Д.Г.Б., със съдебен адрес:***, офис 4, адвокатско възнаграждение за осъществено на ищцата М.Д.Д., ЕГН: **********, безплатно процесуално представителство по делото, в общ размер на 800 (осемстотин) лева, определено от съда по реда на чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата.

 

Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на страните.

 

                                                                                               СЪДИЯ :   /п/

 

Вярно с оригинала.

Д. К.