РЕШЕНИЕ
№…………
град ПЛЕВЕН, 01.06.2020година
ПЛЕВЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение ,
в публично заседание на двадесет и осми
май , през две хиляди и двадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ : СТЕФАН ДАНЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ТАТЯНА БЕТОВА
СВЕТЛА ДИМИТРОВА
при секретаря ЕВГЕНИЯ РУСЕВА и в присъствието на
прокурора…………………………………….като разгледа докладваното от съдията Данчев в.гр.д. № 289 по описа на съда за 2020 година, и
за да се произнесе съобрази следното:
Въззивно
обжалване.
С решение №1011
/ 31.05.2019г.,постановено по гр.д.№ 870/2019г. Плевенски районен съд ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО в
отношенията между страните, че А.Т. В. , ЕГН **********, с адрес: *** дължи на „****“ ЕАД /с предишно наименование
„М. “/ ЕИК ****, със седалище и адрес на управление гр. София, ул. „К. “ №1,
сума в общ размер на 1839,90 лева, от които 1554,13 лева представляващи
главница за незаплатена далекосъобщителна услуга и сума в размер на 285, 77
лева, представляващи законна лихва за
забава върху главницата за периода от 29.07.2016 г. до 21.11.2018 г., ведно със
законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението
в съда до окончателното плащане, на основание чл.422, ал.1, вр. с чл.415, ал.1 ГПК, вр.чл.79, ал.1. и чл.86 ЗЗД.
ОТХВЪРЛЯ предявения
от „****“ ЕАД /с предишно наименование „М. “/ ЕИК ****, със седалище и адрес на
управление гр. София, ул. „К. “ №1, чрез процесуалния представител адв. В.Г. срещу А.Т. В. , ЕГН **********, с адрес: *** иск с правно основание чл.422, ал.1, вр. с
чл.415, ал.1 ГПК, вр.чл.92 ЗЗД с искане да бъде прието за установено в
отношенията между страните, че ответникът дължи на ищеца сума в размер на
533,37 лева, представляващи неустойка за предсрочно прекратяване на договори за
далекосъобщителни услуги, ведно със сторените в заповедното производство
разноски, като НЕОСНОВАТЕЛЕН и НЕДОКАЗАН.
ОСЪЖДА А.Т. В. ,
ЕГН **********, с адрес: *** на „****“ ЕАД /с предишно наименование „М. “/ ЕИК ****,
със седалище и адрес на управление гр. София, ул. „К. “ №1, чрез процесуалния
представител адв. В.Г. сумата от 36.80
лв., представляваща сторени в заповедното производство по ч.гр.д. № 8566 по
описа за 2017 г. на Плевенски районен съд, разноски, на осн. чл.78, ал.1 ГПК.
ОСЪЖДА А.Т. В. , ЕГН
**********, с адрес: *** да заплати на ****“ ЕАД /с предишно наименование „М. “/
ЕИК ****, със седалище и адрес на управление гр. София, ул. „К. “ №1, чрез
процесуалния представител адв. В.Г. сумата от 66,69 лв., представляваща сторени в
исковото производство разноски, на осн. чл.78, ал.1 ГПК.
Това решение е
съобщено на „****“ ЕАД /с предишно наименование „М. “/ ЕИК ****, на 24.06.2019г.,откогато тече двуседмичният
срок за неговото обжалване.
На 08.07.2019 г. по пощата е подадена
въззивна жалба от „****“ ЕАД ,
чрез пълномощника адв.Д.Ц. срещу това
решение на РС-Плевен . Решението се обжалва в частта с която е отхвърлен искът
за дължимата неустойка.
При проверка, на
основание чл.267, ал.1 ГПК съдът установи следното: Жалбата е подадена от
надлежна страна, имаща правен интерес от въззивно обжалване, в
законоустановения срок по чл.259 ал.1 ГПК, срещу подлежащ на обжалван съдебен
акт, поради което е допустима.
Същата е и
редовна.Внесена е дължимата д.т. Жалбата съдържа твърдения в какво според жалбоподателя се състои
порочността на обжалваното решение и какво е искането, подписана е от
пълномощника на жалбоподателя. Представен
е бил препис за връчване на другата страна по делото и той е бил връчен.
Срещу тази въззивна жалба е подаден
писмен отговор по реда на чл.263 ал.1 ГПК от насрещната въззиваема
страна според който въззивната жалба е неоснователна .
С въззивната жалба
и с писмения отговор срещу нея не са представени нови писмени доказателства и
не са направени искания за събиране на други доказателства.
С писмения отговор
от А.Т. В. , ЕГН **********, е подадена
и насрещна въззивна жалба от него
срещу решение №1011 / 31.05.2019г.,постановено по гр.д.№
870/2019г.на Плевенски районен съд.
Решението се обжалва в частта за присъдената главница и законната лихва за забава , както и законната лихва
върху главницата,считано от датата на подаване на заявлението в съда до окончателното изплащане на
сумата.
Жалбата е подадена
от надлежна страна, имаща правен интерес от въззивно обжалване, в
законоустановения срок по чл.263 ал.2 ГПК, срещу подлежащ на обжалван съдебен
акт, поради което е допустима.
Същата е и
редовна.Внесена е дължимата д.т. Жалбата съдържа твърдения в какво според жалбоподателя се състои
порочността на обжалваното решение и какво е искането, подписана е от жалбоподателя. Представен е бил препис за
връчване на другата страна по делото и той е бил връчен.
Постъпил е писмен
отговор срещу насрещната въззивна жалба от „****“ ЕАД според който насрещната
въззивна жалба е неоснователна.
С насрещната
въззивна жалба и с писмения отговор срещу нея не са направени доказателствени
искания. При това положение не се налага Плевенски окръжен съд да обсъжда
някакви други доказателства,различни от събраните пред РС-Плевен.
Плевенски окръжен съд
,като разгледа въззивните жалби при условията на чл. 268 от ГПК и като извърши
проверка на обжалваното първоинстанционно решение в рамките на правомощията си
по чл. 269 от ГПК и според наведените в жалбите оплаквания ,намира ,че
РС-Плевен е постановил едно валидно и допустимо ,а по съществото на спора и
правилно решение ,което не страда от посочените във въззивната жалба
пороци,поради което същото следва да бъде потвърдено,като според въззивната
инстанция са налице условията на чл. 272 от ГПК за мотивиране на въззивното
решение чрез препращане към мотивите на РС-Плевен ,които са подробни и засягат всички значими за решаване
на делото спорни въпроси и възражения.
І. По жалбата от „****“ ЕАД /с предишно
наименование „М. “/ ЕИК ****.
Плевенски окръжен
съд изцяло споделя изложените от РС-Плевен съображения ,че клауза за неустойка
,предвиждаща задължение за длъжника за
заплащане на неустойка ,равняваща се на дължимите до края на договора за
предоставяне на процесния вид услуги абонаментни такси,независимо от момента на
прекратяване или разваляне на договора,се явява нищожна поради противоречие с
добрите нрави,тъй като тя излиза извън
присъщите на неустойката обезпечителна , обезщетителна и санкционна функции
,защото цели да гарантира на кредитора да получи имуществена облага в размер
,какъвто би получил,ако договорът не беше развален ,без при това самият
кредитор да престира нещо от своя страна, в резултат на което се стига до
неоснователно обогатяване на този кредитор, което нарушава принципа на справедливост и равнопоставеност
между съконтрагентите . Несправедливо е кредиторът да получи цялата
стойност на всички стандартни месечни абонаментни такси,дължими след
прекратяване на договора до края на
договора за предоставяне на съответната услуга все едно ,че процесният договор
е действащ , без при това самият кредитор да предоставя каквато и да било
насрещна услуга , като заедно с това се търси получаване на всички оставащи
месечни абонаментни такси наведнъж ,
а не чрез периодично изпълнение ,каквото би следвало да се извършва от длъжника
, ако се касаеше за нормално развитие на облигационното правоотношение , а не
за прекратено .По този начин се иска длъжникът да изпълнява своите задължения
по вече разваления договор все едно че същият продължава да действа , докато за
кредитора не остават след прекратяване
на договора никакви реципрочни насрещни
задължения . Чрез тази клауза кредиторът цели да постигне един стопански
резултат , какъвто в никакъв случай не би могъл да постигне при обичайното
развитие на облигационното правоотношение по договора за предоставяне на
процесните услуги,тъй като ще получи имуществена облага , без да прави каквито
и да било разходи в изпълнение на своята
насрещна престация.Тук е
мястото да се направи и връзка на въпроса за нищожността поради противоречие с
добрите нрави с клаузата на чл. 143
,ал.1 т.15 от Закона за защита на потребителите,която сочи ,че е неравноправна
такава клауза ,която налага на
потребителя да изпълни своите задължения ,дори ако търговецът или доставчикът
не изпълни своите.С обсъжданите клаузи за неустойка фактически се цели
именно постигането на такъв несправедлив резултат ,тъй като се иска от
потребителя –длъжник да изпълни изцяло своите насрещни задължения по един
прекратен договор, без при това кредиторът да изпълнява каквото и да било насрещна
престация .Връзката на въпроса за нищожността по чл. 26, ал.1 от ЗЗД –поради
противоречие с добрите нрави, с нормата на
чл. 143 ,ал.1 т. 15 от ЗЗП допринася за изясняване на въпроса в какво се
състои противоречието с добрите нрави в конкретния случай – а именно в това ,че
се нарушават принципите
на справедливост и на
равнопоставеност на субектите в
облигационното правоотношение чрез налагане на задължения само за единия от тях
и постигане на неоснователно обогатяване на кредитора за сметка на
длъжника,поради това ,че въпросният кредитор след прекратяването на договора не
доставя никаква услуга и не прави никакви разходи по изпълнение на договора, а
получава наведнъж парична престация за
недоставени услуги. Поради тези
съображения ПлОС също така намира,че клаузите на чл. 5.3.1 от Приложение № 1
към договор № ********* / М4806924/ от 16.12.2015г. и чл. 5.3.1 от Приложение №
1 към договор *********/ М3799535/ от
20.09.2013г. са нищожни поради противоречие с добрите нрави с оглед на което
изобщо не се дължи претендираната неустойка.
ІІ. По
насрещната въззивна жалба от А.В. .В нея се подновяват
пред въззивната инстанция направените от ответника с писмения отговор на исковата молба
възражения и оспорвания.По този повод е важно да се отбележи ,че ответникът
никъде в отговора на исковата молба не е твърдял изрично ,че „М. / впоследствие
**** /не е доставял договорените с договорите от 20.09.2013 г.и от 16.12.2015
г. услуги и че по тази причина не се
дължи тяхното заплащане от абоната.Направено е
единствено формалноправно оспорване на представените с исковата молба
фактури в качеството им на частни
свидетелстващи документи ,които поради това ,че не носят подписа на получателя
на услугите по договорите , не могат
да обосноват извод ,че отразените
в тях обстоятелства са верни. Когато , обаче подобно оспорване на доказателствената
сила на представени по делото от ищеца писмени доказателства не е съпроводено с
конкретно твърдение ,че договорената услуга не е получена изобщо или не е
получавана от потребителя в целия и дължим обем и с дължимото качество ,то това
оспорване е чисто формално и самоцелно . Затова и ПлРС не е приел в доклада си по делото ,че е спорен
въпроса дали са доставени от ищеца услугите по договорите , а е приел ,че
значимите за правилното решаване на спора твърдения ,направени от ответника по
конкретната фактическа обстановка и подлежащи на изследване в хода на съдебното
дирене са твърденията му за това ,че всички
задължения по договорите от 20.09.2013г. са платени в магазините на М.,както и
че е изтекла погасителна давност за всички претендирани с исковата молба
задължения за главница и лихва за забава и е разгледал тези възражения по
същество. Самият ответник в писмения си отговор признава ,че касовите бонове
,удостоверяващи извършени от него
плащания по договорите от 20.09.2013г. към момента са абсолютно
нечетливи ,поради което те не са и представени като доказателства по
делото.Заедно с това ответникът не представя касови бонове и за извършени от него
плащания по договорите от 16.12.2015г. ,като в т.вр. няма и конкретно твърдение
дали те вече не се съхраняват от него
,или пък и те вече са нечетливи и по тази причина не са представени като
доказателство за каквито и да било извършени плащания по тези договори. Така
или иначе ,по делото ответникът не е ангажирал никакви доказателства за
извършени плащания на претендираните задължения .
По въпроса за
изтеклата погасителна давност на която се позовава ответникът по иска , всъщност между страните по делото няма
спор,че се касае за периодични плащания по смисъла на чл. 111,б.“в „ от ЗЗД
и съобразно тълкуването ,направено с ТР
№ 3 от 18.05.2012г. на ВКС по т.д.№ 3 / 2011 г. на ОСГК. В т.см. и ПлРС е
приел, че се касае за периодични плащания ,тъй като са налице повтарящи се задължения за предаване на пари ,имащи единен
правопораждащ факт ,чиито падеж настъпва през предварително определени
интервали от време , а размерите на плащанията са изначално определени или определяеми
,без да е необходимо периодите да са
равни и плащанията да се еднакви,и че по отношение на тях е приложима кратката
тригодишна погасителна давност. Спорният въпрос между страните по делото ,който
се повдига отново с насрещната въззивна
жалба очевидно е свързан с това откога следва да се изчислява въпросната
тригодишна погасителна давност ,което предполага отговор на въпроса кога е
настъпил падежа на отделните периодични плащания ,които се претендират с
исковата молба . По този въпрос решението на ПлРС е правилно ,тъй като отчита кога
е падежа на всяко едно периодично задължение ,което е отразено в представените
по делото фактури ,но като съобразява и чл. 26.5 от Общите условия за
взаимоотношенията между „М. „ЕАД и
абонатите и потребителите,които са вложени на л. 9-29 от делото на РС-Плевен
,според който на абоната е предоставен 15 –дневен срок след издаване на
фактурата за плащането на посочената в нея сума,от което следва ,че абоната изпада в забава едва след изтичането
на въпросния 15-дневен срок след
издаването на фактурата и едва след неговото изтичане доставчика на услугата
има право да предяви по съдебен ред вземането си ,тъй като този срок е уговорен
в полза на длъжника –потребител.Както се вижда от датите на издаване на
процесните фактури най –ранната от тях е с дата на издаване 13.07.2016г. с
оглед на което 15-дневния срок по чл. 26.5 от ОУ изтича на 28.07.2016г. ,откогато
следва да се изчислява и дали е изтекла тригодишна погасителна давност за
вземането по съответната фактура.Като се има предвид ,че заявлението за издаване
на заповед за изпълнение е подадено на 22.11.2018г. с което е прекъсната
погасителната давност ,то се оказва ,че дори за вземането ,отразено в тази най-
ранна по датата на издаване фактура ,не е
изтекла кратката погасителна давност ,тъй като тя би изтекла на 28.07.2019г. ,
а както беше посочено по-горе давността е прекъсната с подаване на заявлението
за издаване на заповед за изпълнение на 22.11.2018г. /като се има предвид
нормата на чл. 422,ал.1 от ГПК ,че искът се смята предявен от момента на подаване
на заявлението за издаване на заповед за изпълнение ,когато е спазен срокът на
чл. 415,ал.1 от ГПК / ,т.е. значително преди изтичането на тригодишния срок .
Поради това ,направеният от РС-Плевен извод ,че към датата на исковата
молба процесното вземане,обхващащо
всички посочени в исковата молба фактури , не е погасено по давност, е правилен.
Поради тези
съображения , Плевенски окръжен съд намира ,че обжалваното и от двете страни по
делото решение на ПлРС не страда от сочените в двете въззивни жалби пороци и
като законосъобразно и правилно следва да бъде потвърдено. Поради изложеното ,
Плевенски окръжен съд
Р Е
Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА обжалваното
решение №1011/31.05.2019г.,постановено по гр.д.№ 870/2019г. Плевенски районен съд.
Решението не подлежи
на касационно обжалване на осн. чл. 280, ал.3 т.1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ :