Р Е Ш
Е Н И Е
№ 26.10.2020 г. Гр. Стара Загора
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СТАРОЗАГОРСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД ТРЕТИ ГРАЖДАНСКИ състав
На 13 октомври 2020 г.
В публично заседание в следния състав:
Председател:
ЕМИЛИЯ ЕНЧЕВА
Секретар: ДИАНА СТОЯНОВА
Прокурор:
като разгледа
докладваното от СЪДИЯ ЕМИЛИЯ ЕНЧЕВА
гр. дело № 1436 по описа за 2020
година.
Предявен е иск с правно основание т.9 от Допълнително
споразумение към трудов договор от №
80/31.10.2005 г. във вр. чл. 326 от КТ и чл. 66, ал.2 от КТ.
Ищецът Т.Ж.Т. твърди в исковата
си молба, че е работил в ответното предприятие на основание сключен трудов договор с
дружеството № 80/31.10.2005 г. с място на работа гр. Стара Загора. През
годините били подписани между страните множество допълнителни споразумения към
цитирания трудов договор, от дати както следвало: № 80/01.01.2006 г.; №
71/03.01.2007 г.; № 474/01.03.2007 г.; № 508/01.04.2007 г.; № 576/29.08.2008
г.; № 675/05.01.2009 г.; № 189/02.05.2011 г.; № 163/28.06.2013 г.; №
3699/31.10.2014 г.; № 1033/01.04.2015 г.; № 1008/14.01.2016 г.; №
1058/01.08.2016 г.; № 1083/06.01.2017 г.; № 320/31.12.2018 г.
С допълнително споразумение № 1033/01.04.2015г., към трудов договор №
80/31.10.2005г., двете страни се договорили в т. 9, както следва:
„При прекратяване на Трудовия договор, Работодателят
дължи на Работника/Служителя обезщетение в размер на 12-дванадесет месечни
брутни работни заплати, независимо от останалите законни обезщетения и
независимо от повода и основанието за прекратяване на трудовия договор, което
обезщетение е платимо на Работника или служителя в пълен размер, еднократно до
15 календарни дни от прекратяване на договора. ”
В трудовия договор било допустимо с оглед разпоредбата на чл.66, ал.2 от КТ
да се договарят друг вид обезщетения при прекратяване на трудовото
правоотношение, извън предвидените в КТ /чл.220 КТ, чл.222 КТ и др./, но само
ако юридическите факти, въз основа на които се дължали, били различни.
В случая, договорната клауза в т.9 от допълнително споразумение №
1033/01.04.2015 г., към трудов договор № 80/31.10.2005 г. предвиждал
по-благоприятен за него размер на обезщетението.
Договорната воля на страните съответствала на принципа на договорна свобода
в гражданското право и не противоречала на императивни законови норми или на
обичаите в практиката и добросъвестността и била в съответствие със специалната
норма на чл.66, ал.2 от КТ, като установявала, по- благоприятни за ищеца
конкретния служител условия от предвидените в колективния трудов договор.
Последното допълнително споразумение подписано помежду им било №
320/31.12.2018 г. и заеманата от него длъжност била „Оперативен директор”, а
договореното основно месечно възнаграждение
9000,00лв. и допълнително възнаграждение за трудов стаж и придобит
професионален опит 7,80% или сумата от 702,00лв.
Твърди, че през
Със заповед от 29.01.2020 г. бил
временно отстранен от работа. Със заповед от 10.02.2020 г. трудовото му
правоотношение било прекратено, считано от същата дата. В заповедта било
записано да му бъде изплатено обезщетение по чл.220, ал.2 от КТ и обезщетение
по чл.224, ал. I от КТ. Сочи, че при прекратяване на трудовия му договор, работодателят
не му изплатил дължимото обезщетение по т.9, от допълнително споразумение №
1033/01.04.2015 г., към трудов договор № 80/31.10.2005 г., в размер на 117072.00
лв., изчислено на база на 12-дванадесет брутни заплати за предходен пълен
месец.
С покана за плащане поканил ответника да му заплати сумата от 117072.00 лв.
в срок от 15 дни, но до момента дължимата му се сума не била изплатена.
Моли съда да осъди ответната страна да му заплати сумата от 117072,00 лева /сто и седемнадесет
хиляди и седемдесет и два лева/, представляваща размера на неизплатеното му
възнаграждение дължащо се на основание т.9, от допълнително споразумение №
1033/01.04.2015 г., към трудов договор № 80/31.10.2005 г., както и законната
лихва върху главницата от датата на завеждането на исковата молба до
окончателното изплащане на сумата, както и направените разноски за завеждане на
настоящия иск и водене на исковото производство — адвокатски хонорар.
В изпълнение на изискванията на
чл. 127, ал. 4 от ГПК, посочва банкова сметка, ***ието си: IBAN: ***.
В едномесечния срок по чл. 131 от ГПК е постъпил писмен отговор от
ответника „Булсатком“ ЕАД, в който заявява, че оспорват изцяло предявения от Т.Т.
иск по основание. Молят съда да постанови решение, с което да остави исковата
молба без уважение като неоснователна.
Молят съда да им присъди направените по делото
разноски, включително адвокатско възнаграждение.
Молят съда да вземе предвид следните аргументи:
Не оспорват, че между "Булсатком" ЕАД,
ЕИК *********. (наричано по-долу „Ответника” или „Работодателя“) и Ищеца бил
сключен Трудов договор No. 80/31.10.2005 г. на основание чл. 67. ал. 1. т. 1 от
Кодекса на труда („КТ”), по силата на който Ищецът бил назначен на длъжност
„Директор. Развитие на мрежата и нови услуги“ („Трудовия договор"), както
и че Трудовият договор бил изменян с допълнителни споразумения.
Не оспорват твърденията относно размера на
основното трудово възнаграждение на Ищеца към датата на прекратяване на
Трудовия договор, изложени в исковата молба, а именно 9000 лв. (девет хиляди
лева) и допълнително възнаграждение за придобит стаж и професионален опит в
размер на 7.80 %. или 702.00 лева.
Не оспорват и че Трудовият договор бил прекратен
със Заповед на Работодателя от 10.02.2020 г. на основание чл. 326 от КТ във
връзка с отправено от Т.Т. предизвестие до Работодателя вх. № 17/24.01.2020 г.
В тази връзка оспорват твърдението, че Ищецът е „бил принуден" да подаде
предизвестието си поради смяна на ръководството на Работодателя през 2019 г.
Действително, за целите на стабилизиране на финансовото състояние на
дружеството и избягване на обявяване на дружеството в несъстоятелност, през
периода 2018 г. - 2019 г. в Съвета на директорите на дружеството били извършени
някои промени, което се установявало при справка в Търговския регистър.
Изпълнителният директор на дружеството „Невиван" ООД, с представител
Саймън Максуел Зиф, който подписал и Заповед за прекратяване на трудовото
правоотношение от 10.02.2020 г.. обаче, бил назначен с решение на едноличния
собственик на капитала от 15.11.2018 г. и вписан в Търговски регистър на
22.11.2018 г. с права да представлява дружеството самостоятелно. В този смисъл,
неоснователни се явявали твърденията на Ищеца, че ръководството било сменено
през 2019 г. и започнало подбор на екип. „Невиван" ООД разполагало с
работодателски правомощия още от 2018 г.
Следвало да се има също така предвид, че промените
в състава на Съвета на директорите не довели до негативна промяна на условията
на труд за служителите. Нещо повече, както се виждало от Допълнително
споразумение № 319/31.12.2018 г. към Трудовия договор (представено към исковата
молба) основното трудово възнаграждение на Ищеца било увеличено от 4250 лева на
9000 лева. т.е. с повече от 100 %. От друга страна, служителят упражнил своето
субективно право да прекрати Трудовия договор, като изразил свободно волята си
да напусне дружеството. Това било видно от отправеното до Работодателя
предизвестие за прекратяване на Трудовия договор.
Копие от предизвестие за прекратяване на Трудовия
договор от Т.Т. прилагат като Приложение No. 1 към този Писмен отговор.
Клаузата
за обезщетение при прекратяване на Трудовия договор, предвидена в т. 9 от
Допълнително споразумение № 1033/01.04.2015 г. (наричано по-долу
„Допълнителното споразумение"), на която се основавал искът, била
недействителна.
Спорът по настоящото дело бил правен и молят съда
да вземе предвид изложените по-долу аргументи.
Съгласно чл. 20 от Закона за задълженията и
договорите при тълкуването на договорите трябвало да се търси действителната
обща воля на страните - върху какво страните се споразумели и какъв правен
резултат трябвало да бъде постигнат.
Отделните уговорки трябвало да се тълкуват във
връзка едни с други и всяка една да се схваща в смисъла, който произтичал от
целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и
добросъвестността - какви били и как се съчетавали отделните правомощия на
страните с оглед постигането целта на договора, какво поведение на страната кои
правомощия пораждал за нея и как можело да се упражняват те.
Съгласно трайната практика на ВКС договорната
клауза, предвиждаща, че работодателят дължи обезщетение в размер на определен
брой възнаграждения, била валидна винаги, когато уволнението било по причина на
работодателя, независимо от основанието за уволнение - съкращаване на щата,
намаляване обема на работата, спиране на работата и др.. но не и в случаите,
когато извършеното от работодателя уволнение било по причина на работника или
служителя - дисциплинарно уволнение, по писмено искане на работника или
служителя, при липса на качества на работника или служителя за ефективно
изпълнение на работата и пр. Уговореното обезщетение при уволнение по причини
на работодателя се дължало само в случаите, когато уволнението било законно или
когато уговореното обезщетение било за повече месечни възнаграждения от
предвидените в чл. 225, ал. 1 от КТ, но само за разликата в броя на месечните
трудови възнаграждения.
В настоящия случай било налице нищожност поради
липса на основание - не можело да се приеме, че имало валидна уговорка за
плащане на обезщетение в случай на прекратяване на Трудовия договор с
предизвестие от служителя. В т. 9 от Допълнителното споразумение не било
уговорено изрично при наличието на кои основания за прекратяване на трудовия
договор възниквало това задължение. Записано било, че обезщетението било
дължимо „независимо от повода и основанието за прекратяване на Трудовия
договор". Посочената уговорка показвала, на първо място, че задължението
възниквало, когато работодателят прекратявал трудовия договор без вина на
работника - това правило нямало смисъл, ако работникът бил уволнен
дисциплинарно. Заявяват, че да се тълкувала подобна договорка като даваща право
на служителя на обезщетение и при прекратяване на трудовото правоотношение по
причина на работника или служителя, би означавало, че при дисциплинарно
уволнение, ще се стигне до противоречие с един от основните принципи на
правото, а именно, че „никой не може да черпи права от неправомерното си
поведение". На второ място, възникването на такова задължението имало
смисъл и когато работникът прекратявал трудовото правоотношение, но по причина
на неправомерното поведение на работодателя. Целта на това обезщетение била да
се компенсира служителят за оставането без работа за период, по-голям от
предвидения в закон (1 месец при прекратителните основания от работодателя без
вина на служителя), съответно за претърпените вреди (при прекратителните основания
от служителя по вина на работодателя). От разпоредбата в процесния случай не
можело да се установи волята на страните да била обезщетение да се дължи и при
прекратяване на трудовото правоотношение от работника и без наличието на
неправомерно поведение на работодателя и с цел, различна от посочените (т.е.
при различни юридически факти).
Във връзка с горното, изложените в исковата молба
аргументи на ищеца не можели да бъдат споделени, а и същите били вътрешно
противоречиви и неясни. От една страна, се твърдяло, че е допустимо да бъде
уговаряно обезщетение, извън предвидените в КТ, но само ако юридическите факти,
въз основа на които се дължало, били различни. От друга страна, ищецът не
посочвал кои юридически факти твърди да са различни и не обосновавал защо
претендираното обезщетение в случая било валидно уговорено.
Да се приемело, че клаузата на т. 9 от
Допълнителното споразумение за получаване на обезщетение в размер на 12 брутни
възнаграждение била приложима и при прекратяване от страна на служителя на основание
чл. 326 от КТ противоречало и на добрите нрави, тъй като от една страна
размерът на обезщетението бил прекомерен, а от друга водило до възможност за
служителя за злоупотреба с право по смисъла на чл. 8 от Закона за задълженията
и договорите и прекратяване на Трудовия договор единствено с цел получаване на
обезщетението.
От друга страна, твърдението в исковата молба, че
договорната клауза в т. 9 от Допълнителното споразумение предвиждал
по-благоприятен размер на обезщетението за Ищеца, било неясно (не е посочено
по-благоприятен размер спрямо кой размер) и неоснователно, тъй като не намирало
опора в действащото законодателство.
Съдът, като обсъди събраните по делото
писмени доказателства, взе предвид становищата и доводите на страните и на основание чл. 235 ГПК, намира
за установено следното:
Видно от представения по делото трудов договор № 080/31.10.2005 г.,
изменен многократно с допълнителни споразумения, ищецът е работил по трудов
договор на длъжността „оперативен директор”. Със заповед от 10.02.2020 г. на
управителя на ответното дружество трудовото правоотношение с ищеца е било
прекратено на основание чл.326 КТ, след отправено писмено предизвестие от
служителя до работодателя, считано от 24.02.2020 г. в това предизвестие ищецът
моли да му бъде изплатено обезщетение за срока на предизвестието, както и
обезщетение за неползван платен годишен отпуск, но не и за обезщетение по т. 9
от доп.споразумение.
В т.9 от допълнително
споразумение № 1033/01.04.2015 г. страните по трудовото правоотношение са
уговорили, че при прекратяване на трудовия договор работодателят дължи на
работника/служителя обезщетение в размер на дванадесет месечни брутни работни
заплати независимо от останалите законни обезщетения и независимо от повода и
основанието за прекратяване на трудовия договор, което обезщетение е платимо на
работника в пълен размер, еднократно до 15 календарни дни от прекратяване на
договора.
Съгласно разпоредбата на
чл.66, ал.2 КТ с трудовия договор могат да се
уговарят и други условия, свързани с предоставянето на работната сила, които не
са уредени с повелителни разпоредби на закона, както и условия, които са
по-благоприятни за работника или служителя от установените с колективния трудов
договор.
Посочената разпоредба
дава възможност на страните по трудовото правоотношение да уговорят
по-благоприятни за работника или служителя
срок и/или размер на обезщетението. Допустимо е също така да се уговори
и друг вид обезщетение, различно от законоустановените, когато юридическите
факти, въз основа на които се дължи то, са различни от тези, за които в
раздел III на глава Х от КТ е
предвидено заплащането на обезщетение /в този смисъл решение
№ 84 от 29.06.2018 г. на ВКС по гр. д. № 2624/2017 г., IV г. о., ГК и решение № 81 от 6.03.2013 г. на ВКС по гр. д. №
700/2012 г., IV г. о., ГК/.
В съдебната практика
обаче се прави ясно разграничение между случаите, в които трудовото
правоотношение се прекратява по причина на работодателя и когато прекратяването
настъпва по причина на работника. Приема се, че уговорката за заплащане на
обезщетение е валидна винаги, когато уволнението е по причина на работодателя,
независимо от основанието за уволнение - съкращаване на щата, намаляване обема
на работата, спиране на работата и пр., но не и в случаите, когато извършеното
от работодателя уволнение е по причина на работника - дисциплинарно уволнение,
по писмено искане на работника, при липса на качества на работника за ефективно
изпълнение на работата и пр. /решение № 356
от 25.09.2012 г. на ВКС по гр. д. № 773/2011 г., IV г. о., ГК и определение № 828 от 4.12.2018 г. на ВКС по гр. д. № 3137/2018 г., III
г. о., ГК/.
Страните са свободни да
уговарят различни взаимни права и задължения вън и в отклонение от уреденото в
Закона съдържание на договора. Договорната свобода е принцип на гражданското
право, тя е ограничена единствено от императивните разпоредби на закона и
добрите нрави. В трудовото право договорната свобода е ограничена допълнително
чрез забраната в чл. 66, ал.2 от КТ.
Съгласно чл. 20 от ЗЗД при тълкуването на договорите трябва да се търси
действителната обща воля на страните – върху какво страните са се споразумели и
какъв правен резултат трябва да бъде постигнат. Отделните уговорки трябва да се
тълкуват във връзка едни с други и всяка една да се схваща в смисъла, който
произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката –
какви са и как се съчетават отделните правомощия на страните, с оглед
постигането целта на договора.
Настоящият съдебен състав приема, че уговорката
между страните за заплащане на 12 месечни брутни работни заплати, независимо от
останалите законни обезщетения е уговорена в т. 9, единствено в допълнително
споразумение № 1033/01.04.2014 г. към трудов договор № 80 от 31 октомври 2005
г., но такава уговорка в т. 9 с реквизит „други условия“ липсва в последващите
допълнителни споразумения /четири броя/ към посочения трудов договор. Освен
това, тази уговорка съществува при уговорено основно месечно трудово възнаграждение
в размер на 6000 лв. към 1.04.2015 г., а ищецът претендира заплащането на 12
месечни брутни работни заплати по последното допълнително споразумение № 320 от
31.12.2018 г. към същия трудов договор, което е в размер на 9000 лв., но в
същото споразумение липсва посочената уговорка в т.9 с реквизит „други условия“.
Недействителността на
уговорката, предвиждаща, че работодателят има задължение да заплаща обезщетение
във всички случаи на прекратяване на трудовия договор, дори когато прекратяването
е инициирано от работника, се корени в противоречието й с добрите нрави.
Поначало обезщетението има за цел да репарира вредите, причинени на работника
от неправомерните действия на работодателя при прекратяване на трудовото
правоотношение. Както е отбелязано в решение № 505 от 3.01.2013 г. на ВКС по
гр. д. № 1476/2011 г., IV г. о., ГК, възможно е да се уговаря изплащането на
обезщетение от работодателя при прекратяване на трудовото правоотношение от
работника и без наличието на неправомерно поведение на работодателя, но в
такива случаи целта на обезщетението е друга, обикновено размерът на
обезщетението зависи от продължителността на трудовото правоотношение и
последиците от неизпълнението на задължението за плащане са други. В случая от
съдържанието на уговорката т.9 от
допълнително споразумение № 1033/01.04.2015г. обаче не е видно същата да има гратификационен характер.
Ето защо работникът, по чиято инициатива
се прекратява трудовия договор, би се облагодетелствал неоснователно, още
повече, че в последното допълнително споразумение, подписано между страните
липсва такава уговорка в т. 9.
Уговорките, допускащи
нарушаване на забраната за несправедливо облагодетелстване, са нищожни поради
противоречие с добрите нрави. Добрите нрави не са систематизирани и
конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи или произтичат от тях
/в този смисъл е Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по т. д. №
1/2009 г., ОСTK/. Съдържанието на понятието "добри нрави" следва да
се търси в обективните морални категории, които са възприети в обществото, но
поради своя социално-етичен характер не са скрепени със закон. В посочената
категория попадат онези наложили се правила и норми, бранещи принципи, права и
ценности, които са общи за всички правни субекти и чието зачитане е в интерес
на обществените отношения като цяло, а не само в интерес на някоя от
договарящите се страни.
Предвид изложеното следва
да се приеме, че уговорката по т.9 от допълнително споразумение № 1033/01.04.2015г.
поражда правно действие само в случаите, когато уволнението е по причина на
работодателя, независимо от основанието за уволнение. Тъй като в случая
уволнението е инициирано от работника, без да е налице неправомерно поведение
на работодателя, право на обезщетение в полза на ищеца не е възникнало, още
повече, че липсва такава уговорка между страните в последното допълнително
споразумение, сключено между тях. Би
могло да се приеме, че с последното споразумение тази уговорка е дерогирана от
страните и такава не съществува.
По тези
съображения съдът намира, че искът за заплащане на сумата 117072 лева - обезщетение по т.9 от
допълнително споразумение № 1033/01.04.2015г. към трудов договор № 80/31.10.2005 г., ведно със законната лихва върху тази сума от 15.05.2020
г. до окончателното й изплащане, се явява неоснователен и следва да бъде
отхвърлен.
Водим от горните мотиви, съдът
Р Е Ш
И :
ОТХВЪРЛЯ предявения от Т.Ж.Т., ЕГН ********** *** против „БУЛСАТКОМ” ЕАД, гр.София,
ул.“Магнаурска школа“ 15, ет.4, ЕИК *********, представлявано от „Невиван“ ООД,
със седалище и адрес на управление: гр. София, район Изгрев, ул. „Райко
Алексиев“ № 26, вх.Б, ап.3, представлявано от Саймън Максуел Зиф, иск за
заплащане на сумата 117 072 лева,
представляваща обезщетение по т.9 от
допълнително споразумение № 1033/01.04.2015 г. към трудов договор № 80/31.10.2005
г., ведно със законната лихва върху тази сума от 15.05.2020 г. до окончателното
й изплащане, като НЕОСНОВАТЕЛЕН.
Решението подлежи на
въззивно обжалване пред Окръжен съд гр. Стара Загора в двуседмичен срок от
съобщението до страните, че същото е изготвено.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: